РЕШЕНИЕ
№ 87
гр. Пловдив, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Анета Ал. Трайкова
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело №
20205330117532 по описа за 2020 година
Съдът е сезиран с искова молба от Д. А. К., ЕГН ********** против „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с която се
предявяват установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1
ЗЗД, за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем №******., сключен
между ищеца и „ ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, както и нищожност на договор за
предоставяне на поръчителство от ******, сключен с „ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ “
ЕООД.
В исковата молба се твърди, че на 11.06.2020 г. ищецът сключил с първия
ответник договор за паричен заем, по силата на който му била предоставена сумата от
300 лв., при лихвен процент от 40 %, ГПР – 47,70 лв., със срок на кредита – 5 месеца и
общ размер на всички плащания – 330,65 лв. На същата дата ищецът сключил и
договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник, по силата на който
дружеството – гарант, се задължило да обезпечи задълженията на заемателя по
договора за заем, а потребителят следвало да заплати възнаграждение в размер на 36,87
лв. месечно. Поддържа, че процесните договори били нищожни, поради неспазване на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, и чл.19, ал.1 и ал.2 ЗПК. Излага се, че
уговорената договорна лихва противоречала на добрите нрави, като надхвърляща
повече от два пъти законната лихва. Сочи, че липсата на реквизит в договора,
предвиден в закона водело до непораждане на валидно задължение за заплащане на
1
цената на кредитния ресурс, както и до недействителност на правоотношението.
Поддържа, че действително приложимият в отношенията между страните ГПР е
различен от посочения в договора, като кредиторът е използвал заблуждаваща
търговска практика, довела до неравноправност на уговорката.. Поддържа, че
уговореното възнаграждение за поръчител е разход по кредита, който следва да бъде
включен в ГПР. Поради невключването на възнаграждението в ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания процент на разходите по кредита. Твърди, че
в договора липсвала яснота досежно обстоятелствата на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита, че
поради нищожност на договора за заем, не е произвела действие уговорката за
заплащане на възнаграждение на втория ответник. Навежда самостоятелни доводи за
нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. Сочи, че договарянето, че
кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора
противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в правоотношението съгласно
чл.143, т.19 ЗПК. По договора за поръчителство длъжникът не получавал никаква
насрещна престация срещу заплащането на възнаграждение. Поради това предявява
настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“
АД е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявените
искове. Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор за паричен заем.
Възразява срещу доводите за нищожност на договорната лихва като противоречаща на
добрите нрави. Позовава се на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно която ГПР може
да бъде до пет пъти размера на законната лихва. Оспорва наведените от ищеца доводи
за нищожност на договора поради неспазване на изискването за съдържание. Сочи, че
сключването на договор с поръчител е предвидено като възможност, а не като
задължение в Общите условия. Твърди, че при сключване на договора за заем за
ответника не било ясно дали длъжникът действително ще сключи договор за
предоставяне на поръчителство и при какви параметри. Съгласно предоставената до
кредитополучателя преддоговорна информация същият следвало да върне на
кредитора сумата от общо 330,65 лв. Сочи, че сключеният от ищеца договор за
предоставяне на поръчителство бил отделно съглашение, като сключването му не било
поставено от заемодателя като условие за отпускане на кредита. Предвид изложеното
моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски.
Депозиран е и отговор от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, със
становище за неоснователност на исковете. Посочва, че не оспорва фактическите
твърдения, изложени от ищеца в исковата молба. Не оспорва също, че е сключен
договор за предоставяне на поръчителство от ******* г., по силата който „Файненшъл
България“ ЕООД се е задължило да поеме солидарно с ищеца дълга му към „ ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ “ ЕООД съгласно процесния договор за паричен заем. За
предоставяне на тази услуга страните договорили месечно възнаграждение в размер на
2
36,87 лв.. Сочи, че за ищеца не е съществувало задължение за сключи договора за
поръчителство, като той е можел да избере необезпечен кредит или да предостави
банкова гаранция. Изтъква, че възнаграждението по този договор било в полза на
„Файненшъл България“ АД, а не в полза на кредитодателя. Моли за отхвърляне на
предявените искове и за присъждане на сторените разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД е възникнало облигационно правоотношение по договор за
паричен заем №*******г., по който предоставената от ответника парична сума в
размер на 300 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Заетата сумата
следвало да се върне на 5 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 66,13 лв., с
уговорен годишен лихвен процент от 40,00 % и ГПР в размер на 47,70 %. Общият
размер на плащанията по договора възлизал на 330,65 лв. Не е спорно също, че между
ищцата и втория ответник е сключен договор за предоставяне на поръчителство от
05.02.2020 г., сключен въз основа на чл.4, ал.1 от договора за заем. По силата на
договора за предоставяне на поръчителство се дължало на поръчителя възнаграждение
в размер на 36,87 лв. месечно, за периода на действие на кредита. Спорни между
страните са от правно естество, а именно досежно действителността на постигнатите
съглашения.
По основателността на иска на наведените основания:
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР
на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето защо, при
съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат
тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават необходимата и точна информация за условията и стойността на кредита и за
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. За да се осигури възможно най-пълна прозрачност и
3
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да
включва годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв
начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за
кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник,
или не.
Така също според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед цитираните по-нагоре цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.
22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и
когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните.
В конкретния казус спорът между страните се обляга върху третата хипотеза, а
именно дали посоченият в приложението към договора годишен процент на разходите
в размер на 47,70 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. В
този смисъл са изложените от ищеца съображения в исковата молба. Твърденията са,
че уговореното в договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение следва да
бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по кредита.
Съгласно заключението на неоспорената от страните и приета по делото ССчЕ,
която се кредитира от съда на основание чл.202 ГПК като обективно и компетентно
дадено, сумата от 36,87 лева месечно, дължима от кредитополучателя по договора за
предоставяне на поръчителство, не е включена в посочения в договора за
потребителски кредит размер на ГПР, а именно 47,70 %. При съобразяване и на тази
сума кредитът би се оскъпил съществено с 905,88 % годишно.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В същия смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което
общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви
4
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят
дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането
се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В този смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора за паричен заем, е посочено, че заемодателят се
задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица
поръчители с размер на осигурителния доход над 1000 лева, банкова гаранция с
бенефициер и одобрено от заемодателя дружество-поръчител. Или с подписване на
договора за заем за заемополучателя е възникнало задължение да предостави гарант,
одобрен от заемателя, който да поръчителства за изпълнение на задълженията на
ищеца-потребител, и на който гарант заемополучателят следва да заплати
възнаграждение, платимо на вноски съобразно погасителния план в договора за заем.
Поставянето на изискване за залащане на възнаграждение за осигуряване на
гарант противоречи на целта на Директива 2008/48, в чл. 8, пар. 1 от същата директива
е предвидено, че преди сключването на на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включна да се направи спрвака в съответната база данни. Така на
практика с клаузата за предоставяне на обезпечение – осигуряване на гарант, рискът от
неизпълнението на задължението на финнасовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на потребителя е прехвърлен върху последния, и е довело до
допълнително увеличаване на задълженията му, чрез вменяване на задължение да
осигури възнаграждение за обезпечени, с което неговият дълг нараства и се поставя в
потенциално съществува опасност от свръхзадлъжнялост. Подобно възлагане върху
потребителя е във негова вреда като по-слабата икономически страна в гражданския
оборот, с което задължения същият не би се съгласил, ако кредиторът е добпосъвестен.
5
Съгласно чл. 3, ал.1 от договора предоставяне на поръчителство потребителят
заплаща възнаграждение по начините, установени в договора за потребителски кредит,
за плащане на задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит.
Съгласно чл.3, ал. 2 от договора за предоставяне на поръчителство „Изи Асет
Менджмънт“ АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по този договор. Видно
от приложението към този договор, възнаграждението се заплаща на месечни вноски,
всяка в размер на 36,87 лв. за периода на действие на договора, на датата на падежа на
съответното плащане по кредита съгласно погасителния план.
Всички тези уговорки водят до извода, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство всъщност представлява скрито възнаграждение по
договора за потребителски кредит, което следва да се включи в размера на ГПР. От
цитираното вече заключение на неоспорената от страните ССчЕ, което е в смисъл, че в
посочения в договора ГПР в размер на 47,70 % не е включен размерът на плащането по
договора за предоставяне на поръчителство, че в процесния случай е налице
разминаване между посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което
както вече бе изяснено по-горе представлява една от трите хипотези на нарушение по
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. По
същите съображения е недействителен и самият договор за предоставяне на
поръчителство, доколкото той е сключен в неразривна връзка и с основание договора
за потребителски кредит.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявените искове са
основателни, поради което следва да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че договор за потребителски кредит № 2181256/ 05.02.2020 г. и
договор за предоставяне на поръчителство от 05.02.2020 г. са недействителни на
основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради това, че посоченият в
Договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78,
ал.1 ГПК. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който общият размер
на претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит за ССЕ/ възлиза на
220 лева, като ответниците следва да бъдат осъдени да му ги заплатят. На основание
чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Т.И. следва да се присъди сумата от 300 лева -
адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК **** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******,
по предявените от Д. А. К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 124 ГПК,
вр. чл. 26, ал.1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, че договор за паричен заем № ******г., сключен
между „Изи Асет Менджмънт“ АД и Д. А. К. и договор за предоставяне на
поръчителство от 11.06.2020 г., сключен между "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК ******, и Д. А. К., са нищожни, на основание чл. 22 ЗПК, като нарушаващи
предпоставките на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора
за потребителски кредит, поради това, че посоченият в договора ГПР не съответства на
действителния ГПР.
ОСЪЖДА "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***** и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплатят на Д. А.
К., ЕГН ********** сумата от 220 лева (двеста и двадесет лева) – съдебно деловодни
разноски в производството.
ОСЪЖДА "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ******* и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********, да заплатят на адв. Т.П.И., АК
Пловдив, с рег. № ****** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 300 лева (триста
лева), представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п________________
7