№ 93
гр. гр. Добрич, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на шестнадесети
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Румяна Ив. Радева
като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно
гражданско дело № 20223200500088 по описа за 2022 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на „Изи Финанс“ЕООД - гр.София срещу решение №78/10.12.2021г. по
гр.д.№115/2021г. на Каварненския районен съд, с което въззивникът е осъден
да заплати на С. М. К. от с.Б., общ.К., на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД
сумата 193.88 лева, получена без основание, ведно със законната лихва,
считано от 09.03.2021г. до окончателното изплащане на сумата, както и
сторени съдебно-деловодни разноски.
Според въззивника първоинстанционното решение е недопустимо,
защото съдът не дал правилна правна квалификация на претенцията и уважил
осъдителния иск по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД при липса на диспозитив за
прогласяване на недействителност на процесния договор за кредит. Съдът
приложил последиците на недействителността, без такава да е била поискана
и прогласена. Решението било и неправилно поради допуснати множество
съществени нарушения на процесуалния и материалния закон – неизпълнение
на изискванията на чл.213 от ГПК за съединяване на настоящото дело с друго
дело между същите страни с идентично искане; приемане наличието на
1
сключен договор за кредит между страните при липса на доказателства в тази
насока, доколкото договорът бил сключен в електронна форма и оригинален
договор на хартиен носител с положени от страните подписи не съществувал;
неприлагане на разпоредбата на чл.76 ал.1 от ЗЗД при преценката какви
плащания са извършени от ищеца по договора. Настоява се за обезсилване на
атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от
първоинстанционния съд или за отмяната му и отхвърляне на иска.
Претендират се от въззивника сторените от него разноски в първата и
въззивната инстанция.
Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.
В писмен отговор въззиваемият С. М. К. от с.Б., общ.К., изразява
становище за неоснователност на оплакванията в жалбата и иска решението
на районния съд да бъде потвърдено.
След като обсъди съображенията на страните и събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционното решение е постановено по предявен от С. М. К.
срещу „Изи Финанс“ЕООД иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сума в размер на 193.88 лева, съставляваща недължимо платена от ищеца на
ответника договорна лихва за периода 02.05.2020г. – 01.07.2020г. по сключен
между страните договор за кредит №292277/02.04.2020г. Съгласно
изложеното в исковата молба, клаузата за договорна лихва накърнявала
добрите нрави, защото създавала значително несъответствие между правата и
задълженията на насрещните страни и, предвид нейния размер,
облагодетелствала кредитора за сметка на кредитополучателя.
Противоречащата на добрите нрави клауза била нищожна, следствие което
платената от ищеца на ответника договорна лихва за посочения период в
размер на 193.88 лева била платена при първоначална липса на основание и
ищецът иска ответникът да му я върне.
Ответникът „Изи Финанс“ЕООД e оспорил иска като недопустим и
неоснователен. Искът бил лишен от правен интерес, щом като и след
подаване на исковата молба ищецът доброволно плащал вноски по кредита,
без да се възползва от правото си по чл.76 от ЗЗД да посочи кои задължения
погасява. С плащането на спорната сума за договорна лихва ищецът признал
вземането на кредитора и нямал правен интерес да води дело за доброволно
2
внесени суми по неоспорени от него вземания. Задължителна предпоставка за
уважаване на иска било прогласяването на нищожността на клаузата за
договорна лихва, каквото искане не било формулирано от ищеца. Доводите
на ищеца за нищожност на клаузата за договорна лихва били твърде общи и
необосновани, а при липсата на законоустановен „таван” за размера на
договорната лихва по кредити нямало основание да се поддържа от ищеца в
конкретния случай съответната клауза да е нищожна.
Касае се за договор за предоставяне на кредит №292277/02.04.2020г.,
сключен в електронна форма по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /обн.ДВ бр.105/22.12.2006г., в сила от 01.01.2007г./. Въз
основа на този договор ответникът предоставил на ищеца кредит в размер на
3 000 лева, която сума ищецът са задължил да върне на ответника с двадесет и
четири вноски. Уговорено е в чл.3 ал.1 от договора ищецът да предостави на
кредитора обезпечение, в който случай погасителните вноски включват
главница и договорна лихва в размери по обективиран в същата договорна
разпоредба погасителен план. При непредставяне на така уговореното
обезпечение, в чл.3 ал.2 от договора е въведено задължение на
кредитополучателя за неустойка и погасителни вноски, включващи освен
главница и договорна лихва, още и неустойка, също по обективиран в
разпоредбата погасителен план. Договорената възнаградителна лихва е
40.15%, а годишният процент на разходите – 48.3%.
Установено е със заключение на счетоводна експертиза, че ищецът е
извършил плащанията на първите две вноски по погасителния план по чл.3
ал.2 от договора. Първата вноска от 02.06.2020г. е извършена в размер на 455
лева, вместо посочените в погасителния план 454 лева, включващи главница –
125 лева, договорна лихва – 99 лева и неустойка – 230 лева. Втората вноска от
13.07.2020г. е извършена в размер на 460 лева, вместо посочените в
погасителния план 449.88 лева, включващи главница – 125 лева, договорна
лихва – 94.88 лева и неустойка 230 лева.
Ищецът е предявил и иск за осъждане на ответника да му заплати сумата
460 лева, съставляваща недължимо платена неустойка по същия договор за
кредит, който иск е предмет на разглеждане по гр.д.№448/2021г. на КРС.
При така изложените обстоятелства посоченото във въззивната жалба за
недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение е
3
неоснователно.
На първо място следва да се отбележи, че предявеният иск не е лишен от
правен интерес. Поначало категорията правен интерес, като условие за
допустимост на процеса, е относима към установителните искове по чл.124
ал.1 от ГПК. При осъдителните искове, какъвто е предявеният, правният
интерес е въпрос по същество и се свежда до съществуването на
материалното право, предмет на защита. В случая ищецът, въпреки
осъщественото от него доброволно плащане на сумата от 193.88 лева
договорна лихва, несъмнено има правен интерес да иска връщане на
платеното, щом като счита, че плащането е било без основание.
Доброволното плащане на несъществуващо парично задължение не е
признание за съществуването му и не преклудира правото на платилия
длъжник във всеки момент да оспори съществуването на вземането на
кредитора. Длъжникът разполага с два способа за защита – когато не е платил
оспореното вземане, той разполага с отрицателен установителен иск за
неговото несъществуване, а когато е платил, той може да се защити чрез
осъдителен иск за връщане на недължимо платеното, както е и сторено в
случая.
Неоснователно е поддържаното от ответника, че уважаването на
осъдителния иск на плоскостта на неоснователно обогатяване е обусловено от
постановяване на съдебно решение за прогласяване нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва или на целия договор за кредит. Достатъчно е
позоваването на ищеца на такава нищожност в обстоятелствената част на
исковата молба, респ. констатирането й в мотивите на съдебния акт, за да се
уважи осъдителният иск. Изричен диспозитив за прогласяване на
нищожността не е необходим.
Неоснователно е и възражението на ответника за неправилна правна
квалификация на спора от страна на първоинстанционния съд. Напротив -
искът е по чл.55 ал.1 пр.първо от ЗЗД, както е посочено в обжалваното
решение, защото ищецът иска връщането на сума, недължимо платена от него
на ответника при изначална недействителност /нищожност/ на клаузата за
договорна лихва. Отделно, че, дори и да е налице, неправилната правна
квалификация не води до недопустимост на съдебно решение, щом като съдът
е разгледал наведените от ищеца основания на иска и само неправилно ги е
4
подвел към правната норма. В такъв случай е разгледан предявеният иск и
решението е допустимо, а неправилността на решението може да бъде
поправена от въззивния съд.
Напълно ирелевантен за правилността на обжалваното решение е
доводът на въззивника за нарушаване на разпоредбата на чл.213 от ГПК от
страна на първоинстанционния съд, отказал да съедини настоящото дело за
общо разглеждане с другото дело между същите страни по искове, касаещи
същия договор за кредит. Съгласно посочената разпоредба съдът може, но не
е длъжен да съедини такива дела в едно производство и да издаде общо
решение по тях.
Както се отбеляза, договорът за кредит е сключен в електронна форма по
реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Изследване спазването на разпоредбите на посочения закон при сключване на
договора не е необходимо, доколкото самият ищец се е позовал на
съществуването на такова правоотношение, а ответникът не е оспорил
надлежното му сключване своевременно с отговора на исковата молба.
Всъщност, ответникът и няма правен интерес да оспорва сключването на
договора, защото липсата на валиден договор между страните обслужва
тезата на ищеца и е равнозначно на оспорване от страна на кредитора на
собствените му вземания по този договор, което е правен абсурд.
Надлежното и по предвидения ред сключване на договора за кредит
между страните не изключва възможността отделни договорни клаузи да са
нищожни. Спорът сега е касателно клаузата за договорна лихва, уговорена в
размер на 40.15%. Към датата на сключване на договора законната лихва
/определена по правилата на ПМС №426/18.12.2014г./ е била 10%. Така,
уговорената в договора възнаградителна лихва надхвърля законната повече от
четири пъти. Трайно установено в съдебната практика е виждането, че
уговорка за възнаградителна лихва, която надвишава с повече от три пъти
размера на законната лихва, накърнява добрите нрави. Позоваването в
подкрепа на обратното от страна на въззивника на липсата на
законоустановен максимум на договорната лихва не налага друг извод.
Съгласно разпоредбата на чл.9 от ЗЗД страните разполагат със свобода на
договарянето, която свобода, обаче, не е абсолютно неограничена, а се
защитава – доколкото не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите
5
нрави са неписани норми за поведение и отношения между лицата, възприети
и съобразявани от членовете на обществото. Когато икономически по-силната
страна в правоотношението се възползва от по-слабата позиция на другата
страна, за да извлече за себе си материална облага, граничеща с
неоснователното обогатяване, постигнатата на тази база договореност
противоречи на добрите нрави. Не следва друго от факта, че уговореният
годишен процент на разходите надхвърля законната лихва в рамките на
допустимото по чл.19 ал.4 от ЗПК. Годишният процент на разходите е сбор от
няколко компонента, за които в настоящия случай липсва яснота. Но по-
същественото за спора сега е това, че съответствието с чл.19 ал.4 от ЗПК на
ГПР, като сбор от няколко компонента, не изключва необходимостта всеки
компонент по отделно да е уговорен в съответствие със закона и добрите
нрави. Както се посочи, възнаградителната лихва по процесния договор е
уговорена в противоречие с добрите нрави, нищожна е на това основание и
кредитополучателят не дължи изпълнение на такова задължение
Изводът в обжалваното първоинстанционно решение в същия смисъл е
обоснован и в съответствие с материалния закон. Ищецът има право да
получи обратно платеното от него по нищожната клауза за договорна лихва, а
именно сумата 193.88 лева. Искът е основателен и първоинстанционното
решение, като правилно, следва да бъде потвърдено, вкл. в частта на
присъдените на ищеца разноски за водене на делото.
Съответно на този резултат, ищецът – въззиваем има право и на
разноските за въззивната инстнация. Такива той не е сторил, но според
представения по делото договор за правна помощ от 15.02.2022г. същият е
получил безплатна помощ от адвокат по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Така се
претендира от адвоката възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА,
каквото следва да се присъди в минималния, предвиден в чл.7 ал.2 т.1 от
НМРАВ размер от 300 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №78/10.12.2021г. по гр.д.№115/2021г. на
Каварненския районен съд.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ЕООД - гр.София, район „Триадица“, ЖК„Иван
6
Вазов“, ул.“Балша“ №1 ап.1, да заплати на адвокат П.Й. Н. от АК - гр.В., с
адрес в гр.В., бул.“***“ №44 ет.4 оф.6, на основание чл.38 ал.2 от ЗА
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 300 лева.
На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7