Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 96
гр. Сливен, 22. 04. 2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – СЛИВЕН, в публично заседание на
петнадесети април, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: ГАЛЯ ИВАНОВА
При участието на секретаря Николинка Йорданова, като
разгледа докладваното от административния съдия административно дело № 93 по описа на съда за 2021 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закона за
чужденците в Република България /ЗЧРБ/ във връзка с чл. 145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба от С.Й., гр. на Р. Т., с ЕГН: **********,***, с настоящ адрес: Р. Т., подадена против Заповед № 343з-255
от 02.02.2021 г., издадена от Началника на Група
„Миграция“ при Областна дирекция /ОД/ на МВР – Сливен, с която на оспорващия С.Й.,
на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна
административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ–„Отнемане на правото на
пребиваване в Република България”.
В жалбата си оспорващият твърди, че оспорената заповед
е незаконосъобразна, тъй като е немотивирана, постановена в нарушение на
административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон.
Излага съображения, че: административният орган не е взел предвид, че от
началото на 2020 г. Р. Т., във връзка с пандемията от COVID-19, е забранила
напускането на държавата, което е осуетило възможността на оспорващия да
пребивава на територията на Република България; липсва правно основание за
налагане на ПАМ, тъй като оспорващият не е отсъствал за период от 12
последователни месеца от територията на
държавите – членки на Европейския съюз; административният орган не е анализирал
факта, че през 2019 г. оспорващият и Н. Д. са закупили с общи средства недвижим
имот в с. С., община К., което свидетелства за намерението на оспорващия заедно
със с. си трайно да се установи в България. Моли оспорената заповед да бъде отменена като незаконосъобразна.
В съдебно заседание
оспорващият, редовно призован, се явява лично и с упълномощен процесуален
представител. Поддържа жалбата и моли да бъде уважена.
Административният орган – Началника на Група
„Миграция“ при ОД на МВР – Сливен, редовно призован, се явява лично в съдебно
заседание и с упълномощен процесуален представител. Оспорва жалбата и счита
оспорената заповед за законосъобразна. В представен писмен отговор излага
съображения в подкрепа на твърденията си.
Административният съд, след като обсъди и прецени
наведените в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото
относими към спора доказателства, и извърши проверка за законосъобразност на
оспорения административен акт, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
На оспорващия С.Й., р. на *** г., гр. на Р. Т., е
разрешено право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България с
Решение № 567732 от 03.01.2018 г. на Директора на Дирекция „Миграция” при МВР,
издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, съгласно която норма разрешение
за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от б. п.,
р. на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство
по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се
установят на територията на страната.
Съгласно Удостоверение за постоянен адрес Изх. № 168
от 07.02.2018 г. по описа на Община Сливен, оспорващият е със заявен постоянен
адрес ***, считано от 06.02.2018 г. А видно от Удостоверение за настоящ адрес
Изх. № 325 от 07.02.2018 г. по описа на Община Сливен, оспорващият има заявен
настоящ адрес в Т. от 06.02.2018 г.
На 18.11.2020 г. е извършена проверка от
служител на Група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен, при която е снето сведение от лицето
Н. И. В., предоставила жилището си под наем на чужденеца. Съгласно сведението,
оспорващият ж. и р. в гр. И., д. му у. в гр. И., редовно си плащал наема, имал
ключ от жилището, имал вещи в жилището, не се е настанявал трайно на адреса,
имал роднини в с. С., целта му била да се установи в България. За извършената проверка е изготвена Докладна
записка Рег. № 343р-14020 от 18.11.2020 г., към която са приложени: Сведение от
Н. И. В.; Справка за пътуване на С.Й. от 01.01.2016 г. до 20.10.2020
г. Видно от приложената справка, за периода след 03.01.2018
г. /датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване/, оспорващият е
престоял в Република България общо 36 дни. В хода на проверката от
проверяващите е установено, че по отношение на оспорващия в НАП няма
регистрирани трудови договори, както и няма данни за здравни осигуровки. Въз
основа на резултатите от проверката, е образувано административно производство,
на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, и на оспорващия е изпратено съобщение
по чл. 26 от АПК с Рег. № 343000-12236 от 18.12.2020 г. Съобщението е връчено
по реда на чл.18а, ал. 9 от АПК чрез залепване на входната врата на адрес гр. С.,
бул. „Х. Д.“ № …, вх. …, ет. …, ап. …, за което е съставен Протокол Рег. №
343р-15538 от 22.12.2020 г. Със съобщението е дадена възможност на оспорващия
да изрази своите възражения.
На 02.02.2021 г.
от Началника на Група „Миграция“ при
ОД на МВР– Сливен, е издадена оспорената в настоящото производство Заповед №
343з-255, с която на оспорващия С.Й., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ,
е наложена ПАМ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на пребиваване в
Република България”, тъй като от административния орган е установено, че оспорващият
в едногодишен срок след разрешението за пребиваване не се е установил и не пребивава на територията на
страната. От фактическа страна, от органа е прието, че: за периода от 03.01.2018 г. до датата на проверката чужденецът е
пребивавал на територията на Република България по няколко дни в годината, като
общо за периода е пребивавал 36 дни, а през първата година след разрешението е
пребивавал 18 дни; лицето е установено и трайно ж. на територията на Р.
Т., където е и заявеният от С.Й. настоящ адрес; не е установено членове на семейството на чужденеца да се намират и да живеят
на територията на страната; лицето няма сключвани трудови договори и платени задължителни
здравни осигуровки в страната. Направен е извод, че чужденецът се е установил
на територията на Р. Т., където е и обичайното му пребиваване, както и че същият
никога не се е установявал на територията на Република България след
разрешеното постоянно пребиваване, нито в законоустановения едногодишен срок от
разрешението, нито към датата на заповедта. Не е изпълнено условието за
получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок да се
установи и да пребивава на територията на Република България, каквото е
изискването на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел и
че по смисъла на § 1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ, д. на чужденеца се явяват уязвими
лица, но като е отчел обстоятелствата, че д. ж. и у. на територията на Р. Т. и
че социалните, културни и семейни връзки на децата са с Р. Т., е счел, че не се
накърнява благосъстоянието и социалното развитие на д. и издаването на заповедта
не накърнява висшия им интерес, за което се е съобразил и със становището на
социалния работник.
С жалбата по делото са представени:
Процедури за служители от 27.10.2020 г. от Министъра на здравеопазването на Р.
Т., видно от които до второ нареждане се прекратява годишният отпуск на всички
служители, работещи в Министерството; Разпечатка от взети решения на събранието
на кабинета на Президента, проведено на 30.11.2020 г., че на територията на
страната до второ нареждане се въвежда ограничение за напускане на дома през
почивните дни, считано от 04.12.2020 г.; Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 29 том III дело № 420 от 2019 г. по описа на Нотариус с Рег. № 667 на НК и
район на действие – Районен съд К., видно от който на 09.12.2019 г. Н. Д. е
закупила имот в с. С..
Видно от представеното в хода на съдебното
дирене Удостоверение за родствени връзки Изх. № 2400-526 от 16.03.2021 г. по
описа на Община Сливен, лицето Н. Д. – купувач по горепосочения нотариален акт,
е с. на оспорващия С.Й..
Въз основа на установените по делото факти, съдът прави
следните правни изводи:
Жалбата е допустима. Оспорената заповед е съобщена на
оспорващия на 04.02.2021 г. Жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството
на съда 17.02.2021 г. и следователно е подадена в предвидения в чл. 149, ал. 1
от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна – адресат на
оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален
административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Оспорената заповед е издадена от компетентен
административен орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ – надлежно
оправомощено длъжностно лице, въз основа на Заповед №
343з-320 от 14.02.2018 г. на Директора на ОД на МВР Сливен.
Спазена е установената от закона форма – оспореният
акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за
издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от
административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз
основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили
като основание за постановяване на административния акт. Същият съдържа
изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изпълнени са и
изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ
административният орган е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в
цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните
административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на
пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите
уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците
/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. Издавайки акта си, административният орган е приложил правилно
материалния закон и е действал в съответствие с целта на закона.
Съгласно разпоредбата на чл.
40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на
оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в Република
България се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не
се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по
чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на
семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото е установено, че на С.Й., гр. на Р. Т., е разрешено право на постоянно
пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. От
събрания доказателствен материал е видно, че С.Й. не
се е установил на територията на България. За период от около три години е
пребивавал в България за кратки периоди от време, като по-голямата част от
пребиваванията са само за един ден, с обща продължителност на всичките му
пребивавания за периода – 36 дни. Налице е единствено регистриране на оспорващия на
адрес в гр. С., но по данни на собственика на имота, С.Й. не се е настанявал
трайно на адреса, а ж. със с. си в гр. И., където р. и където д. му у..
С оглед събраните доказателства, обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и не
пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т.
5 от ЗЧРБ едногодишен след получаване на разрешението за
пребиваване. В този едногодишен срок оспорващият е пребивавал в България общо
18 дни.
Пребиваването на едно лице - чужденец на
територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е
на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от
ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: краткосрочно
– до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в
страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите,
предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и
възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен
неопределен срок. Оспорващият е получил разрешение за постоянно
пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1,
т. 9 от ЗЧРБ-
като чужденец, който не е лице от б. п.,
р. на територията на Република България, изгубил б. си г. по изселнически
спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията
на страната. Освен обективните предпоставки за
получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата
предвижда да е налице и заявено
желание от страна на чужденеца за трайно установяване на
територията на страната. Законът не дава легално определение на
понятието „трайно установяване”, но същото следва да се тълкува с оглед
обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място,
включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се
разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има
социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в
съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В
този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да
обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като
разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от
ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца
на територията на Република България, то логично следва извод, че ако
чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го
определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при
това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за
пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. При
наличие на изложените обстоятелства, ЗЧРБ в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил издаденото
разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното
тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава
възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на
територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на
територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България. В
съответствие със закона е и преценката на административния орган за
обстоятелствата, предвидени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Не са установени открити
производства за предоставяне право на пребиваване по ЗЧРБ или за закрила по ЗУБ.
Чужденецът няма членове на своето семейство по смисъла на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ,
които да живеят трайно на територията на страната. От събраните по преписката
доказателства е установено, че чужденецът и членовете на семейството му ж. на
територията на Р. Т., д. му у. на територията на Р. Т. и техните социални,
културни и семейни връзки са с Р. Т..
Не се споделя тезата на оспорващия, че от
доказателствата по делото е установено, че има намерение заедно със с. си
трайно да се установи в България. Липсват доказателства в подкрепа на тази теза. По делото е установено, че на оспорващия е
било предоставено под наем жилище в гр. С., в
което същият има възможност да живее необезпокоявано. Но въпреки това, за
определения от закона едногодишен срок той е посетил страната за общо 18 дни. Приложеният
към жалбата нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот е неотносим към настоящото производство, тъй като купувач по
него е друго лице – с. на оспорващия. Следва да се посочи, че законът не
изисква чужденците, получили постоянно пребиваване на територията на страната,
да живеят в собствен имот, а изисква същите да са се установили и да пребивават
на територията й, което както бе посочено по-горе, означава да живее на
територията на страната. При наличие на желание от негова страна, оспорващият е
могъл да се установи в България в имота в гр. Сливен или в друг имот. Вместо
това, липсват данни, че С.Й. изобщо има намерение да се установи да живее в
Република България, предвид инцидентните му престои в страната и
обстоятелството, че цялото му с. ж. в Т..
Неоснователно е и твърдението на
оспорващия, че не е могъл да пребивава на територията на Република България,
поради пандемията от COVID-19. Представените с жалбата Процедури за служители
от 27.10.2020 г. от Министъра на здравеопазването на Р. Т., са неотносими към спора, доколкото по делото няма данни
оспорващият да е сл. в посоченото Министерство. Приложената към жалбата Разпечатка
от взети решения на събранието на кабинета на Президента е по отношение на
почивни дни. Наред с изложеното, тези документи касаят период след 27.10.2020
г. и след 04.12.2020 г., което е както след изтичане на едногодишния срок по
чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, така и след като е изминал период от около две
години и десет месеца от датата на издаване на разрешението за постоянно
пребиваване. Липсват и доказателства, че на чужденците с разрешено постоянно
пребиваване е била отнемана възможността да влизат на територията на Република
България, както и липсват доказателства, че на гр. на Р. Т. е било забранено за
продължителни периоди от време да напускат територията й. Напротив, по делото
са налице данни, че оспорващият е влизал в Република България и е излизал от Република
България по време на пандемията от COVID-19 на следните дати: 12.03.2020 г., 17.10.2020
г. и 29.01.2021 г.
Несъответно на доказателствата по делото е
и твърдението на оспорващия, че липсва правно основание за налагане на ПАМ, тъй
като не е отсъствал за период от 12 последователни месеца от територията на
държавите – членки на Европейския съюз. Отсъствието за период от 12
последователни месеца от територията на държавите - членки на Европейския съюз,
е едно от основанията за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в
Република България, което основание е предвидено в разпоредбата на чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ. Но в разглеждания случай правото на пребиваване на чужденеца е
отнето на друго правно основание, а именно на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от
ЗЧРБ, поради което разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ е неприложима.
По изложените съображения, оспорената заповед е
законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2
от АПК, Административен съд - Сливен
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.Й., гр. на Р. Т., подадена против
Заповед № 343з-255 от 02.02.2021 г., издадена от
Началника на Група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, с която на
С.Й., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна
административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република
България”.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: