РЕШЕНИЕ
№ 757
гр. гр. Хасково, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640100537 по описа за 2024 година
Производството е образувано искова молба на К. А. А., ЕГН
**********, с адрес: гр.Хасково, *********** съдебен адрес: гр.София, район
********, адв. А.Д., член на САК, личен № *********, против “ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от Галин Тодоров Тодоров и Ангел Василев
Маджиров, с която е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за
сумата от 605,64 лв., представляваща платена без основание сума, ведно със
законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба -
29.02.2024 г. до окончателното й плащане.
В исковата молба ищцата твърди, че на ********** г. между нея и
ответника е сключен Договор за паричен заем № ******** от **********г.
при следните параметри: Размер на кредита: 1000 лева; Размер на
погасителната вноска: 74,07 лв.; Вид вноска: двуседмична; брой вноски – 15;
Годишен процент на разходите на заема: 41,26 %; Фиксиран годишен лихвен
процент: 35 %; дата на първо плащане – 21.07.2022г.; дата на последно
1
плащане: 02.02.2023г.; обща сума за плащане: 1111,05 лева, включваща
размера на заеманата сума и възнаградителната лихва.
Отделно в чл.4, ал.1 от договора било предвидено задължение за
заемателя в срок до три дни от сключване на договора да предостави едно от
следните обезпечения: 1. Банкова гаранция за сумата по чл.2.7., със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора,
или 2. Поръчителство на две физически лица, които да отговарят кумулативно
на посочените в договора условия, като поръчителят подписва договор за
поръчителство.
Събразно погасителния план към процесния договор ищцата трябвало
да заплаща по 111,00 лева /вноска/, в която сума се включвала вноската по
кредита – общо 74,07 лева /главница и възнаградителна лихва/ и размера на
възнаграждението за предоставяне на гаранция - 36,93 лева.
Към договора за паричен заем имало и Договор за предоставяне на
гаранция № ********/**********г., сключен на същата дата - **********г.,
между ищцата и дружеството „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Съгласно
преамбюла на същия, ищцата била одобрена за получаване на паричен заем и
съответно била сключила такъв, а именно Договор за паричен заем №
******** от **********г. сключен с ответното дружество „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, и била отправила искане към дружеството
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да предостави гаранция за изпълнение на
задълженията й по договора за паричен заем, сключен с „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ ООД. Съгласно чл. 1, ал.1 от Договора за гаранция ищцата
в качеството на „потребител“ възлагала, а дружеството – гарант
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД поемало задължение да издаде гаранция
за плащане в полза на ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, с
наредител – ищцата, с цел гарантиране на изпълнението на всички последици
от неизпълнението на задълженията й по договора за паричен заем, за сума
покриваща заеманата сума от 1000 лева, възнаградителната лихва по договора
и законната лихва за забава. Гаранцията се издавала и влизала в сила в срок 3
дни от подписванането на договора за гаранция и в случай, че потребителя не
изпълни задължението си по чл. 4, т.1 от Договора за паричен заем за
предоставяне на обезпечение – поръчителство от две физически лица. Срокът
на гаранция бил до прекратяването на договора за заем или 6 месеца след
2
обявяване на предсрочна изискуемост на същия. Договорът за гаранция влизал
в сила в случай, че потребителят не изпълнел задължението си по чл. 4, т.1 и
чл.4, т.2 от Договора за паричен заем с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, а
именно в указания срок заемателят не предостави обепечение – банкова
гаранция или поръчителство на две физически лица. Съгласно чл.3, ал.1 от
Договора за гаранция, за поемане на задължението по чл.1 от същия ,
Потребителят дължал възнаграждение в размер на 553,95 лева, платимо
разсрочено на вноски - всяко, от които в размер на 36,93 лева. Вноските се
дължали на същите дати като вноските по Договора за паричен заем, а
съгласно чл. 3, ал. 2 от Договора за поръчителство потребителят заплащал
възнаграждението по начините, установени в Договора за паричен заем за
плащане на задълженията по него. Акцентира се върху това, че съгласно чл. 3,
ал. 3 от Договора за гаранция ответникът - „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
ООД било овластено да приема вместо Гаранта - „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД изпълнението на задължението на потребителя за плащане
на възнаграждение по Договора за гаранция и всички други вземания на
Гаранта по него. В случай, че платената от заемателя сума била недостатъчна
за погасяване на изискуемите задължения на потребителя към „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ ООД и на задълженията към Гаранта - „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с внесената сума се погасявали с приоритет задълженията
към Гаранта.
Твърди, че двете дружества - „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД били свързани, като последното било
дъщерно на дружеството – ответник.
Твърди, че ищцата имала качеството на потребител по чл.9, ал.3 от ЗПК
и договорът за паричен заем, сключен между нея и ответника „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ ООД , а именно - Договор за паричен заем № ******** от
**********г., е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 от
ЗПК, поради което и всички заплатени по него суми, освен главницата, са
недължимо платени и подлежат на възстановяване от ответника.
Твърди се, че в Договор за паричен заем № ******** от **********г.
не било посочено какви точно разходи се включват в ГПР. Сочи, че в
процесния договор за заем не било посочено кои точно разходи формират ГПР
като посочването само на цифрово изражение на процента на ГПР,без изрично
3
и изчерпателно изброяване да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при ормирането на ГПР, не било
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания и поради тези
съображения договора за заем противоречал на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Записването на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните пък представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68д, ал.1 и 2 от ЗЗП, какъвто бил и настоящия случай. Тази
неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще се дължи.Тя подвеждала потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
На следващо място, възнаграждението за гарант/поръчител не било
включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже
предоставянето на подобна гаранция, защото това е предвидвидено като
негово задължение в договора за паричен заем.Твърди, че заложеното в
процесния договор изискване за осигуряване от страна на заемателя на
обезпечение под формата на поръчителство на две физически лица, които
следва да отговарят на множество критерии или банкова гаранция, е
непосилно за ищцата. Изтъква се, че на практика за потребителя е
невъзможно да осигури което и да било от тях, поради което е принуден да
сключи договор за поръчителство с посочено от кредитора и свързано с него
дружество „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Сочи, че договорът за
поръчителство с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е задължително условие
за получаване на кредита и като така задължителен за потребителя разход
дължимото се в него възнаграждение за гарант е трабвало да бъде включено в
ГПР. Сочи се, че макар и обезпечението да е било задължително,
възнаграждението по договора за поръчителство не било включено при
формиране на ГПР по договора за кредит и предвид свързаността на двете
дружества - „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, възнаграждението за поръчителство съставлявало скрито
възнаграждение за кредитодателя, която е следвало да бъде включена в
погаителния план и ГПР. Тъй като това не било сторено, нарушен бил чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК. Сочи се също така, че тъй като договорът за поръчителство е
акцесорен, то недействителността на главния договор за паричен заем , води
4
до недействителност и на договора за поръчителтво, поради което и сумата от
553,95 лева, представляваща целия размер на възнаграждението на
дружеството гарант е недълимо платена и подлежи на връщане на осн.чл. 55,
ал.1 от ЗЗД.
Сочи също така, че уговорения размер на възнаградителната лихва по
договора за паричен заем противоречал на добрите нрави. Според ищцата,
клаузата на чл.2, т.6 от договора, уреждаща възнаградителна лихва също била
нищожна. Така уговорен размерът на възнаградителна лихва противоречал
на добрите нрави. Действително към датата на уговарянето му нямало
императивни разпоредби, определящи максималния размер на
възнаградителната лихва, но това не означавало, че свободата на договаряне
не била ограничена и то при положение, че се касаело за потребителски
договор, при който потребителят бил по-слабата икономически страна, поради
което се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и
съдебната практика се приемало, че накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип,
изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други
разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа
на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице била трайно
установена практика на ВКС и други съдилища, според която съглашение за
плащане на възнаградителна лихва било действително, ако тя не надвишава
тройния размер на законната лихва. Предвид размера на основния лихвен
процент към датата на сключване на договора, обявен на електронната
страница на БНБ, то следвало, че уговореният в договора за потребителски
кредит годишен лихвен процент надвишавал три пъти законната лихва.
Договорената лихва в размер на 35% годишно надхвърляла повече от 3 пъти
законна лихва , което било в нарушение на добрите нрави. Поради тази
причина клаузата на чл. 2, т.6 от Договора, която уреждала възнаградителната
лихва по договора, накърнявала равноправието между страните,
противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което се явявала нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Именно поради това и сумата от 111,05 лева,
представляваща дължимата възнаградителна лихва за целия срок на Договора
5
за потребителски кредит до предсрочното погасяване на същия, според
ищцата била недължимо платена и подлежала на възстановяване на основание
чл. 55, ал.1 от ЗЗД на ищцата.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита в случая възлизала на 1000лв. (главница).
Твърди се, че сумата по заема е усвоена от ищцата, както и че към
момента на предявяване на иска ищцата е заплатила на ответника сума в
размер общо на 1605,64 лева, което било видно от приложения към исковата
молба Погасител план и отразените в него плащания. Това означавало, че при
условие, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен,
ищцата била надплатила 605,64 лева.
Предвид това, в случай, че договорът за паричен заем бъде обявен за
недействителен, то ищцата е надплатила 605,64 лева, а съгласно чл.55, ал.1,
предл. първо ЗЗД, този, който е получил нещо без основание, е дължен да го
върне. Сочи се, че тъй като тази сума била заплатена от ищцата на ответното
дружество - „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, то същото се явало
пасивно легитимирано по иск по чл. 55, ал.1,пр.1-во ЗЗД и дължало
връщането й.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да
бъде ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД да бъде осъден да
заплати на ищцата сумата от 605,64 лева, представляваща дадено без
основание, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране
на исковата молба в съда – 29.02.2024 г., до окончателното й изплащане.
Претендират се направените разноски по делото.
Ответникът оспорва иска по допустимост, основание и размер.
Признава, че е сключил с ищеца процесния договор за предоставяне на заем,
на основание, на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на
1000 лева. Твърди до подаване на отговора на исковата молба ищецът да е
погасил главница в размер на 940,64 лева и лихва в размер на 111,05 лева, т.е.
общо 1051,69 лева и е останала непогасена главница в размер на 59,36 лева по
договора. Твърди също така, че възнаграждението, дължимо по договора за
поръчителство, сключен между ищеца и „Файненшъл България" ЕООД не е
6
влизало в патримониума на „Изи Асет Мениджмънт" АД, а в този на
„Файненшъл България" ЕООД. Твърди, че е действал като посредник на
„Файненшъл България" ЕООД за получаване на вноските от
ищеца.Възможността за заплащане чрез „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД е
била предвидена с оглед удобство на потребителя.
Твърди, че процесният договор за паричен заем, сключен с ищцата е
действителен и в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7- т. 12 и т. 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Твърди, че
договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че в процесния договор за потребителски кредит е
посочен годишният процент на разходите, посочена е и общата сума, която е
дължима от потребителя.
Твърди, че горепосочената разпоредба не предвижда в договора за
потребителски кредит да бъдат нарочно изброени разходите, като такива
участващи при формирането на ГПР, а да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Сочи, че тези допускания са
изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския
Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и
в издадения в нейното изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Твърди, че смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която
ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е било
изпълнено.
Поддържа, че годишният процент на разходите по договора включва
всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че в
годишния процент на разходите по процесния договор е включена само
лихвата по кредита, тъй като това е единственият разход по кредита за
кредитополучателят.
Твърди, че предвидените в чл. 4 от Договора за паричен заем
обезпечения, не пораждат разходи, които следва да бъдат включени в ГПР.
Сочи, че този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Твърди, че с оглед на
посочената разпоредба, евентуални разходи, свързани с представянето на
банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-гарант не могат да
7
бъдат разглеждани като елемент от общия разход по кредита за потребителя.
Твърди, че правоотношенията между заемополучателя и поръчителите,
заемополучателя и банката, издала гаранцията, заемополучателя и
дружеството-гарант са отношения между заемополучателя и трети лица,
възникнали преди или след пораждане на правоотношението по договора за
кредит. Сочи, че те не са част от заемното правоотношение и евентуалните
разходи, които могат да възникнат във връзка с тези отношения не биха
представлявали пряк разход, свързан с кредита.
Поддържа, че евентуални разходи, свързани с представянето на банкова
гаранция, намиране на поръчители или дружество-гарант не представляват и
разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като не
са задължително условие за получаване на кредита. Заявява, че в процесния
случай поетото от потребителя облигационно задължение по негов избор да
осигури едно от възможни три вида обезпечения не само че не е задължително
условие за получаване на кредита, но дори не обвързано с последици от
неизпълнение.
Сочи, че възнаграждението на дружеството-гарант не е част от заемното
правоотношение по Договора за заем и не представлява пряк разход, свързан с
кредита.
Твърди, че възнаграждението на дружеството-гарант е насрещна
престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Сочи, че
същото е дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от
"Файненшъл България‘‘ ЕООД, като е уговорено да възникне задължение по
нея, само при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да
представи едно от другите две обезпечения по договора за заем.
Сочи, че основният предмет на договора за поръчителство е различен от
основния предмет на договора за потребителски кредит. Твърди, че основният
предмет на договора за поръчителство не става част от съдържанието на
договора за потребителски кредит.
Поддържа, че възнаграждението по договора за поръчителство не
представлява и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в
ГПР, тъй като сключването на договор с дружеството-гарант не е
задължително условие за получаване на кредита.
8
Заявява, че Годишният процент на разходите по договора е изчислен
съобразно указанията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие
с изискванията на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит.
Твърди, че Годишният процент на разходите по договора не е по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта
/Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма
нарушение на чл. 19 от ЗПК.
Сочи, че надвишаването на законовия размер на годишния процент на
разходите не води до недействителност на договора.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 18 от ЗПК. Сочи, че представянето на
обезпечение не е свързано с оценката на кредитоспособността и не я замества.
Посочва, че при отпускане на кредита дружеството е действало
добросъвестно – на ищеца е предоставен СЕФ, в който са описани
параметрите на кредита и изрично било посочено, че трябва да предостави
едно от посочените обезпечения.
Поддържа, че ищецът е бил уведомен предварително, както за
изискуемите обезпечения, така и за представянето на избраното от него
обезпечение най-късно в тридневен срок след подписване на договора.
Сочи, че както сключването на договора за паричен заем при посочените
условия, така и избора на обезпечение са зависели изцяло от волята на ищеца.
Изтъква, че при отпускане на кредита дружеството е действало
добросъвестно – на ищеца е предоставен Стандартен европейски формуляр, в
който са описани параметрите и условията на кредита. Сочи, че преди
сключване на договора за кредит, ищецът е знаел, както параметрите на
кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение.
Твърди, че още преди да е бил обвързан от договор за предоставяне на
потребителски кредит, в съответствие с чл. 5 от Закона за потребителския
кредит, кредиторът своевременно му е предоставил, съобразно изразените от
9
него предпочитания и въз основа на предлаганите от дружеството условия на
договора, необходимата информация за вземане на информирано решение.
Посочва, че съгласно практиката на ВКС, след като ищецът,
предварително запознат със съществените условия на кредита е изразил
съгласие за сключване на договор, това съгласие и последващото подписване
на договора следва да се приема, като изразяване на становище по
предложените условия, частен случай на индивидуално уговорена клауза.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски,
включително и възнаграждение за процесуално представителство. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и че
същото не се облага с ДДС, тъй като се касае за безвъзмездна сделка предвид
предоставената безплатна правна помощ.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, обсъди доводите и възраженията на страните, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Не е спорно и от приложените писмени доказателства, се установява,
че между ищеца и ответника е сключен Договор за паричен заем №
******** от **********г., с който ответникът се задължил да предостави на
ищеца заемна сума в размер на 1000 лв., а заемателят се е задължил да върне
заемната сума при условията и сроковете на договора, както и че ответникът е
изпълнил задължението си да предостави на заемателя заемната сума от 1000
лв.
Процесният договор е с предмет предоставяне на заемна сума,
заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова институция по
см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън рамките
на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем има
характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са
приложими специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем
следва да съответства както на общите изисквания за валидност на правните
сделки, така и на специалните изисквания, предвидени в императивните
разпоредби на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и
10
чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 ЗПК. С характеристика на потребителски договор, предвид
изложеното е и свързаният с кредитното правоотношение Договор за
предоставяне на гаранция, сключен между ищеца и "Файненшъл България"
ЕООД като следва да се посочи, че доколкото договорът за поръчителство
(гаранция) е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то
действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване
на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за
предоставяне на гаранция от страна на ответното дружество, е обусловено от
валидността на договора за кредит.
Видно от приложения договор за паричен заем, заемателят се е
задължил да върне заемната сума от 1000 лв., в срок от 30 седмици, на 15
седмични погасителни вноски с дати на плащане, като следва:
**************** при погасителни вноски в размер на 74,07 лв. Съгласно
договора, годишен лихвен процент е 35%, приложим на годишна основа към
сумата на усвоения кредит, лихвен процент на ден, приложим при отказ от
договора - 0,10%, обща сума, дължима от заемателя – 1111,05 лв., включваща
главница и лихва. Видно от договора, посочен е ГПР – 41%. Съгласно чл. 2,
т. 8 от процесния договор ГПР е изчислен по формулата и съгласно
изискванията, съдържащи се в чл. 19 Закона за потребителския кредит и
Приложение №1 към него. При изчисление на ГПР са взети предвид следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно - няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихва за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор,
както и други разходи, освен посочените в настоящия договор.
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения
договор, че съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на слючване на настоящия договор да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Поръчителство на две
физически лица – Поръчители всяко, от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудовдоговор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи
11
АсетМениджмънт" АД; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен"; Поръчителят подписва договор за
поръчителство. 2. банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по
чл.2, т. 7. със срок на валидност -30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора. 3. Одобрено от заемодателя Дружество - гарант,
който предоставя гаранционни сделки.
Не е спорно и се установява от приложения договор за предоставяне
на гаранция № ********, че на датата, на която е сключен договора за заем –
**********г., заемателят се е договорил с „Файненшъл България" ЕООД
дружеството „Файненшъл България" ЕООД да издаде гаранция за плащане в
полза на заемодателя за гарантиране на задълженията по договора за паричен
заем № ******** с наредител – заемателя.Съгласно чл. 3 от Договора за
поръчителство уговорено е и заемателят дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 553,95 лева, платимо на разсрочени вноски всяка, от които в размер
на 36,93 лева на следните дати: ****************, т.е. на същите дати, на
които се дължат и вноските по договора за заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от Договора за гаранция, дружеството заемател
„Изи Асет Мениджмънт" АД е овластено да приема вместо гаранта
изпълнението на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по
този договор и всички други вземания на гаранта по договора за предоставяне
на гаранция. В случай, че платената по този начин сума е недостатъчна за
погасяване на изискуемите задължения на потребителя към „Изи Асет
Мениджмънт" АД и на задължението на заемателя към гаранта по този
договор, с внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към гаранта.
Съгласно чл. 5 от процесния договор за заем, заемателят може да
погасява задълженията си по начините, описани в индивидуалния му
погасителен план.От приложения погасителен план се установява, че
договорения размер на вноската по заема, включваща главница и лихва е в
размер на 74,07 лв. /колона № 3/. Посочен е и размер на предоставянне на
гаранция – 36,93 лева /корона № 6/, а в колона № 7 е посочен общ размер на
вноска - 111,00 лева. Под таблицата за погасителен план, в графа „Забележка"
изрично е посочено, че в случай, че заемателят не предостави обезпечение под
12
формата на две физически лица или банкова гаранция, а е избрал да
предостави обезпечение под формата на гаранция от юридичеко лице, което
предоставя гаранционни сделки срещу възнаграждение дължи вноски в
размера, посочен в колона № 7 на погасителния план, а именно 111 лева. От
погасителния план се установява, че вноската от 111 лв. е формирана от сбора
на главница, лихва и възнаграждение за предоставяне на гаранция. Така
общата сума, която следва да бъде е размер общо на 1665 лева, от които
1000 лева - главница, възнаградителна лихва – 111,05 лева и 553,95 лева -
възнаграждение за предоставяне на гаранция.
Видно от приложения погасителен план /л.29, гръб - л. 30/, подписан
от страните и неоспорен по делото, заплатени са общо 14 вноски от ищцата
всяка, от които в размер на 111 лева и една вноска размер на 51,64 лева или
общо заплатената от ищцата сума е 1605,64 лева.
От приложените писмените доказателства /договора за заем и за
гаранция, както и приложените погасителни планове/ е видно, че
възнаграждението за предоставяне на гаранция в размер на 553,95 лв. не е
включено в размера на ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
От договора за паричен заем и договора за предоствяне на гаранция се
установява, че двата договора са сключени чрез едно и също лице като
представител на двете дружества, на една и съща дата, заведени са под един
номер, предоставен е един погасителен план и е уговорено плащане само в
полза на „Изи Асет мениджмънт" АД. Същевременно, от извършена служебна
справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че едноличен собственик на капитала на
дружеството гарант - „Файненшъл България" ЕООД, е „Изи Асет
Мениджмънт" АД. Като съобрази това, както и, че претендираното
възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция произтича от
договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора „Изи
Асет Мениджмънт" АД и е платимо също на последния, съдът намира, че се
касае за „скрито" възнаграждение за кредитора по договора за паричен заем. С
13
договора за предоставяне на гаранция не се цели реално обезпечаване на
договора за кредит, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза
на „Изи Асет Мениджмънт" АД кредиторът плаща вземането си сам на себе
си. Насочването към учредяване на обезпечение от свързано дружество
финансов-гарант, което не събира възнаграждението си предварително, а го
добавя към погасителната вноска към заема, води до извода, че
възнаграждението за гаранта съставлява разход, пряко свързан с процесния
договор за кредит и е известен на кредитора при подписването му, т. е. Това
възнаграждение представлява „общ разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, макар недобросъвестно да не е бил отразен като такъв в ГПР по
договора за кредит. На практика, ищецът се е задължил да заплати още едно
възнаграждение в полза на кредитора си „Изи Асет Мениджмънт" АД, който е
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант „Файненшъл
България" ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора,
още повече, че не се представя гаранцията за плащане в полза на „Изи Асет
Мениджмънт" АД, както и договор между „Файненшъл България" ЕООД и
„Изи Асет Мениджмънт" АД. Със сключването на договора с „Файненшъл
България" ЕООД се цели допълнително оскъпяване на договора за кредит
/т.нар. скрита възнаградителна лихва/, допълнително възнаграждение на
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да
се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК, като се преследва забранена от
закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора и оскъпяване на
кредита. В този смисъл, възнаграждението за предоставяне на гаранция в
размер на 206,16 лв. е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла
на чл. 19, ал. 1 ЗПК и следва да бъде включен в размера на ГПР.
Несъмнено, при в включване на възнаграждението за предоставяне на
гаранция в размер на 553,95 лева се включи към ГПР на договора за заем,
тогава ГПР по процесния договор ще надвиши значително посочения в
договора за заем ГПР от 41, 26%.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно - заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП,
вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
14
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Отделно, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. В договора трябва
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния
размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Нещо
повече, доколкото в процесния случай кредиторът неправилно и
недобросъвестно посочва в договора ГПР, който драстично се различава от
действителните разходи, то на практика следва да се приеме, че изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е спазено.
Поради това, че клаузата за ГПР е неясна и посоченият в договора
размер на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, процесния договор за заем е
недействителен (арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК).
В случая, не е налице някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД
хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит относно
определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на
закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично
15
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Договорът за предоставяне на гаранция е акцесорен, като единствено
основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него
задължение за предоставяне на обезпечение. Предвид недействителността на
договора за заем, липсва и основание за сключването на договора за
предоставяне на гаранция. От постигнатите между страните уговорки не
може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от
осигуряването на обезпечение чрез предоставяне на гаранция по заема.
От приложения погасителен план, подписан от страните и
неоспорен от тях по делото /л.29 гръб –л.30/ се установява, че същият съдържа
колона „платена сума по кредита" с попълнени суми за плащане, от които е
видно че са платени ообщо 14 вноски по 111 лева и една вноска в размер на
5164 лева или общо заплатената сума е 1605,64 лева. Този погасителен план
не е оспорен от ответника, изявлението в него за платени суми представлява
извънсъдебно признение на неизгоден за ответника факт и се ползва с
доказателствена стойност. Следователно, съдът приема за доказано, че на
посочените в него дати ищцата е платила 14 вноски в размер на 111 лв. и една
вноска от 51,64 лв., т.е. сума в общ размер на 1605,64 лева.
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание,
е длъжен да го върне. От доказателствата по делото се установява, че сумата
от 605,64 лв. е напуснала патримониума на ищеца и е постъпила в правната
сфера на ответника, т.е. получена от „Изи Асет Мениджмънт". Ответникът не
доказва наличието на правно основание /годен юридически факт/ за задържане
на сумата, не е доказал и че сумата е преведена на „Файненшъл България"
ЕООД след като е постъпила в „Изи Асет Мениджмънт".
Следователно, с оглед успешно проведеното от ищеца пълно и главно
доказване на обстоятелството, за което носи доказателствена тежест - че
процесната сума е излязла от правната му сфера и е постъпила в
имуществения комплекс на ответника, искът за присъждане на платената в
полза на ответника сума от 605,64 лв. е основателен и следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
исковата молба - 29.02.204г. до окончателното й плащане.
По разноските:
16
При този изход на делото право на разноски има ищеца. Разноските са
своевременно предявени - за държавна такса и адвокатско възнаграждение. На
ищеца следва да се присъди сумата за платена държавна такса в размер на
67,00 лева.
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния представител e
постигната уговорка за оказана правна помощ и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. за оказване помощ на материално затруднено лице.
Процесуалният представител претендира възнаграждение за в размер на 480
лв. с ДДС.
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно
т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
17
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе
предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. А.Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото
в едно съдебно заседание, настоящия съдебен състав намира, че на основание
чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А.Д.
следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на
400 лв. В конкретния случай, делото не се отличава с фактическа сложност,
произнасянето на съда е на база представени писмени доказателства,
приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили страните и
техните процесуални представители. По въпросите за неравноправни клаузи в
потребителските договори, включително със заемодател ответника, има
постановени влезли в сила съдебни решения, които са непротиворечиви. Това
прави делото без затруднения при доказването като делото не се отличава с
правна сложност. Освен това, съдът е служебно запознат, че адв. А.Д. е
представител на ищци по дела в РС-Хасково, имащи за предмет прогласяване
недействителност на неравноправни клаузи или договори или осъдителни
искове за връщане на неоснователно получени суми с твърдения, че са
получени на основание нищожни клаузи или недействителен договор, т.е.
посоченото дело като предмет и доказване е идетично с други такива, по
които е бил процесуален представител.
Към тази посочената сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по
аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според
настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2
ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от
минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се
споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г.
18
на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка
Йонкова; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022
г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение №
266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч.
т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в
случая процесуалния представител на ищцата – адв. А.Д., безспорно е
регистриран по ДДС, то върху определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК *********, да
плати на К. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, *************, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата от 605,64 лева,
представляваща сума, получена без основание, ведно със законната лихва,
считано от 29.02.2024г. до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК *********, да
плати на К. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, *************, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 67,00 лева за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК *********, да
плати на адвокат А.Д., вписан в САК, сумата от общо 480 лв. с вкл.ДДС, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., представляваща възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска защита на К. А. А., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
19
Секретар: М.Б.
20