№ 145
гр. , 08.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети октомври, през две хиляди и двадесета
година в следния състав:
Председател:Магдалина С. Иванова
Членове:Михаела Х. Буюклиева
Велина Е. Антонова
Секретар:Нели Т. Кирилова
Прокурор:Добринка Любомирова Калчева (АП-Пловдив)
като разгледа докладваното от Велина Е. Антонова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20205000600416 по описа за 2020 година
Производството е по реда на глава XХІ от НПК.
Делото е било образувано във връзка с жалба на подсъдимия Г. Б. И.
срещу присъда № 65 от 10.08.2020 г. по НОХД № 1368/2020 г. на Окръжен
съд – Пловдив, наказателно отделение. С посочения съдебен акт
подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по
чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, за
което му е било наложено наказание при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК –
четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим.
Със съдебния си акт първият съд се е произнесъл и за разноските по
делото.
В жалбата на адв. К.К. – служебен защитник на И., се сочи, че присъдата
е неправилна, незаконосъобразна и необоснована. Моли въззивният съд да
прецени всички материали по делото, като частично оправдае подсъдимия по
първоначално повдигнатото му обвинение за това деянието му да е било
1
извършено и чрез употребата на сила. Алтернативно прави оплакване от
прекомерност на размера на наложеното наказание лишаване от свобода
поради ниската стойност на предмета на престъплението. От въззивния съд се
иска да измени присъдата на окръжния съд, като намали размера на
наказанието.
В хода на съдебните прения се поддържат същите искания за намаляване
на наложеното наказание лишаване от свобода за престъплението грабеж като
несъобразено с тежестта на престъплението и наличието на пълен превес на
смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства.
Представителят на Апелативна прокуратура гр. Пловдив счита жалбата
за неоснователна. В хода на съдебните прения пред въззивния съд, по
отношение на наказанието пледира, че то не следва да бъде в размер, по-
малък от определения, тъй като толкова снизходително наказание не би
съответствало на целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК. Счита, че
искането на защитата, не съответства на установените отегчаващи
обстоятелства и наказание в редуциран размер няма да бъде в състояние да
изпълни възпиращите и превъзпитателните цели на наказанието.
Подсъдимият поддържа доводите на своя служебен защитник, като
претендира за намаляване на окончателния размер на наказанието.
В последната си дума И. моли да се намали наказанието лишаване от
свобода.
Въззивната инстанция, след като провери изцяло правилността на
обжалваната присъда, съобразно правомощията си по чл. 313 и чл. 314 от
НПК, въз основа на доказателствата по делото и предвид становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е неоснователна.
Съдебното производство пред първия съд е протекло по реда на
диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, при която подс. Г. Б. И. е
признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния
акт и е изразил информирано съгласие да не се събират доказателства за тези
факти, а да се ползват вече събраните такива на досъдебното производство.
2
Първият съд е установил, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от
събраните доказателства и с определение е допуснал провеждането на
съкратено съдебно следствие, на основание чл. 371, т. 2 от НПК. С нарочно
определение по чл. 372 ал. 4 от НПК първата инстанция е допуснала
провеждането на диференцирана процедура по този ред, като е разяснила на
подсъдимия, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието
и събраните на досъдебното производство доказателства. Въз основа на тях,
окръжният съд правилно е приел за установени следните фактически
положения:
Подсъдимият Г. Б. И. бил осъждан многократно за различни
престъпления от общ характер. От значение за правната квалификация на
извършеното от него се явяват присъдата му по НОХД № 1451/2011 г. на ОС
– Пловдив, с която е бил признат за виновен в извършването на престъпление
по чл. 199, ал. 1 ,т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, за
което му е било наложено наказание от четири години лишаване от свобода.
Присъдата влязла в законна сила на 09.11.2011 г.
С присъда по НОХД № 1505/2012 г. на РС – Пловдив, влязла в законна
сила на 09.05.2012 г. е бил признат за виновен за престъпление по чл. 196, ал.
1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, като му е било
наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години.
С определение от 28.06.2012 г. на РС – Пловдив, по ЧНД № 3861/2012 г.
наложените на И. наказания по цитираните по-горе присъди са били
групирани, като му е било наложено едно общо най-тежко наказание
лишаване от свобода от четири години, което е било увеличено на основание
чл. 24 от НК, като му е било определено едно общо най-тежко увеличено
наказание в общ размер на четири години и шест месеца лишаване от
свобода. Това наказание е било изтърпяно на 30.12.2015 г.
С протоколно определение за одобряване на споразумение по НОХД №
1542/2016 г. на ОС – Пловдив, влязло в законна сила на 05.07.2016 г., И. е бил
признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр.
чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, за което му е било
наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест
месеца.
3
С протоколно определение за одобряване на споразумение по НОХД №
153/2016 г. на ОС – Пловдив, влязло в сила на 21.01.2016 г., И. е бил признат
за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198,
ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, за което му е било наложено
наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода.
С определение от 08.08.2016 г. на РС – Пловдив по ЧНД № 1683/2016 г.
наказанията, наложени на И. по последните две от цитираните по-горе
споразумения са били кумулирани, като му е било определено едно общо най-
тежко наказание от лишаване от свобода за срок от четири години и шест
месеца, което е било изтърпяно на 02.03.2020 г.
Посочените по-горе осъждания на И. обуславят правната квалификация
на извършеното по процеснато деяние като осъществено при условията на
опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, като от
изтърпяване на наказанията, обуславящи по-тежката правна квалификация, не
е изтекъл срока по чл. 30, ал. 1 от НК.
На 20.04.2020 г. Около 16.00 часа пострадалата И.И. – на 9 години и
свидетелят В.С. – на 10 години вървели пеш по ул. «С.г.» в П., като се спрели
между № * и *а на тротоара пред магазин за детски дрехи, за да разглеждат
видеоклипове от приложението «Т.Т.» на мобилния телефон на И.И. – модел
Х. със сим карта и два IMEI номера, както следва * и*. Мобилният апарат бил
подарък на последната за рождения й ден от родителите й.
В същото време в района се намирал и подсъдимият И., който бил
забелязан от свид. С.И.М., която пиела кафе на пейка, поради подозрителното
му поведение.
Подсъдимият бил с шапка на главата и се оглеждал.
Децата също забелязали подсъдимия, като пострадалата И.И.
предложила да се махат, но В.С. я успокоил и в крайна сметка двете деца
продължили да гледат видеоклипове на телефона, обърнати с лице към
витрината на магазина за дрехи.
Възползвайки се от ситуацията, подсъдимият И. се прокраднал зад
двете деца, издърпал силно с ръка мобилния телефонен апарат от ръцете на
4
детето И.И.. След това побягнал към ул. „С.С.“ и се скрил зад намираща се в
района сграда.
На 24.04.2020 г. подсъдимият И. продал отнетия мобилен телефон на
свид. К.И.П. за 30 лева, като му казал, че е негова собственост. На свой ред
П. заложил телефона в заложната къща на свид. Х.Г.Ч. за сумата от 100 лева.
В последствие заложният кредитор препродал заложената вещ на
неустановено от полицията лице.
В хода на проведените разпознаване на 09.05.2020 г. подсъдимият бил
разпознат от свидетелите С.М., И.И. и В.С..
Видно от заключението на назначената по делото съдебно оценителна
експертиза, стойността на предмета на престъплението /мобилен телефон на
пострадалата И.И./ към момента на престъплението възлиза на 220 лева.
Първият съд приел горепосочената фактическа обстановка за установена
въз основа на самопризнанието на подсъдимия, за което коректно е посочил,
че се подкрепя от показанията на свидетелите И.И. И., В.Л.С. С.И.М., В.Г.И.,
К.И.П. и Х.Г.Ч., като първите двама от тях са очевидци на деянието, дали са
подробно описание на извършителя, а в последствие са възприели и
идентифицирали същото лице и в полицейското управление, като лицето
задържано от полицията във връзка със случая, а това е бил подсъдимият И..
Правилно е било отчетено, че показанията на свидетелите корелират помежду
си и изцяло съвпадат с направеното от подсъдимия самопризнание, като
същевременно не са изолирани и от приобщения в хода на разследването
заложен билет за предмета на престъплението, с който е било документирано
оставането му в залог от свид. К.И.П., след като го закупил от подсъдимия,
който му се легитимирал с документ за самоличност. Първият съд е имал
основание да се ползва и показанията на свид. В.И., както и данните,
придобити от извършеното от нея разпознаване като контролни доказателства
във връзка с подозрителното поведение на И. в района на
местопроизшествието, както и за реакцията на децата непосредствено след
като била ограбена пострадалата. С основание се е позовал и на експeртното
знание на стоково-оценъчна експертиза, тъй като е била изготвена пълно и
обстойно, с необходимите познания в съответната област, съобразена със
събраните и приложени по делото доказателства.
5
Във връзка с всичко изложено по-горе, не се откриват доказателствени
материали, които неправилно са били оценени като процесуално допустими и
са били използвани от първия съд при решаване на делото. В случая
инстанцията е изпълнила задълженията си да посочи всички гласни
доказателствени средства /показанията на свидетелите/; заключениeто на
назначената и изготвена в досъдебното производство експертиза; писмени
доказателства и доказателствени средства; веществени доказателства.
Изпълнила е коректно задълженията си да посочи доказателствата, които
подкрепят самопризнанието в диференцираната процедура. Правилно
първият съд не е отчел проблеми с допустимостта и процесуалната годност на
отделни доказателствени материали, като не е редуцирал доказателствената
съвкупност. От настоящата инстанция следва да бъде добавено още и това във
връзка с доводите на защитата пред въззивния съд, че в случая пострадалата и
придружаващото я второ дете-очевидец са извършили разпознаване на
подсъдимия, като в тази връзка са били приложени надлежни протоколи в
досъдебното производство. Преди това всеки от разпознаващите е бил
подробно разпитан за особеностите, по които може да разпознае подсъдимия,
както и за обстоятелствата, при които го е наблюдавал и възприел. Същото се
отнася и за процедурата по разпознаване, извършено от свид. В.И..
Разпознаването на лица е самостоятелен способ за събиране и проверка на
доказателства, насочен към установяване на тъждество между лица, за които
вече са депозирани показания в предходния разпит на пострадалия и лица,
предявени на разпознаващия. Това процесуално действие има специфична
правна природа - от една страна представлява способ за проверка на гласни
доказателства, а от друга - за събиране на нови доказателства. В случая
разпознаването, осъществено от свидетелите-очевидци е довело до събиране
на преки доказателства: разпознаването на подсъдимия като извършител на
конкретното престъпление от свидетелите-очевидци, което е пряко
обвинително доказателство и правилно е било поставено в основата на
постановения осъдителен съдебен акт. Действително често за провеждането
на разпознаването освен протокол се съставя и фотоалбум, което не е
законоустановено изискване и несъставянето на такъв не опорочава
действията по разпознаване в случая, поради липсата на изготвен и приложен
такъв. Още повече, че подсъдимият е дал кратки обяснения в досъдебното
производство, в които е признал съпричастността си към деянието, като е
6
сторил това на 11.06.2020 г., след като е бил привлечен като обвиняем.
Посочените обяснения от досъдебното производство също така подкрепят
обвинението и показанията на очевидците, макар да не е имало съществен
принос за разкриване на престъплението, тъй като деецът е бил установен в
следствие на успешните ОИМ на полицейските служители, като действията
по разпознаването му са предхождали неговия разпит с било месец, тъй като
са били осъществени на 09.05.2020 г.
В заключение още веднъж следва да се посочи, че в случая, така както е
приел и първият съд, доказателствените средства представят като обосновани
очертаните в обвинителния акт фактически констатации. Изложената в
обвинителния акт фактическа обстановка е обоснована, като самопризнанието
на подсъдимия се подкрепя от доказателствените средства.
Доказателствените факти по делото не разкриват правна квалификация на
деянието, различна от повдигнатата с обвинението и приета с присъдата на
първата инстанция, поради което и съответният материален закон е бил
правилно приложен по отношение и на процесното обвинение.
При съобразяване на гореизложеното, настоящият съд намира, че
правилно окръжният съд е посочил, че деянието на подс. И. е съставомерно
от обективна и субективна страна по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1
вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК. Правилно е приел, че подсъдимият е
осъществил и двата акта на изпълнителното деяние на съставното
престъпление грабеж – упражнявайки принуда под формата на сила спрямо
пострадалото дете, подсъдимият е отнел намиращия се във владението му
вещ, като е установил собствена фактическа власт върху нея с намерение да я
присвои. Описаните от пострадалата и свидетеля-очевидец действия на
подсъдимия – издърпване на телефона от ръцете на детето със сила в гръб,
сочат че по отношение на пострадалата е била употребена принуда под
формата на сила, която се изразила във физическо въздействие от страна на
дееца спрямо пострадалата, насочена към преодоляване на реалната и
възможна съпротива на това лице. Правилно първият съд е отбелязал, че
силата не е била обикновено физическо въздействие и макар с нисък
интензитет - достатъчна да бъде измъкната вещта от ръцете на пострадалата.
Както правилно е посочил първият съд, от субективна страна
7
престъплението е било извършено при форма на вината пряк умисъл, като
подсъдимият е имал ясни представи както за всички признаци от обективната
страна на престъпния състав – че отнетият мобилен телефон е чужд, че го
отнема от владението на другиго, че придобива фактическата власт върху
него посредством употребената принуда под формата на сила, също така е
съзнавал обществено-опасния характер на деянието си, предвиждал е
неговите обществено-опасни последици и е искал тяхното настъпване.
Както е посочил първият съд, налице е и квалифициращият признак по
чл. 199, ал. 1, т. 4 НК - деянието се явява осъществено от И. при условията
на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК – след като е бил осъждан за
тежко умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода не
по-малко от една година. Налице е и квалификацията опасен рецидив по б.
„б“ на чл. 29, ал. 1 от НК, които се обуславят от подрочно описаните две
кумулативни групи от предходните осъждания на подсъдимия И.. В този
смисъл останалите осъждания на дееца, отразени в тринадесетте точки от
неговата справка за съдимост, са били за престъпления, чиито наказания са
били изтърпени по-назад във времето. Ето защо, тъй като съгласно чл. 30 от
НК правилата на чл. 28 и чл. 29 от НК не се прилагат, ако са изтекли повече
от пет години от изтърпяване на наказанието по предходните присъди, не
следва да се прилагат за правната квалификация, но следва да се отчетат на
друга плоскост при индивидуализация на наказанието.
По повод доводите на защитата пред настоящия съд във връзка с
определяне на наказанието на И., следва да се посочи, че осъжданията на И. за
престъпления, различни от включените в правната квалификация на деянието
като опасен рецидив, касаят основно посегателства спрямо собствеността –
кражби и грабежи, превърнали се в дейност за осигуряване на издръжка. В
този смисъл извършените преди настоящото деяние престъпления са били
основно от главата посегателства срещу собствеността, т. е. със сходна правна
квалификация с инкриминираната в настоящия случай престъпна дейност.
При тези данни, не могат да бъдат споделени доводите на защитата,
застъпени в хода на съдебните прения, че И. бил с чисто съдебно минало, или
че дори да бил осъждан, то ставало въпрос за престъпления, които нямат
сходство с настоящото престъпление. Настоящият съд намира, че степента на
обществена опасност на дееца следва да бъде преценена като висока, както и
8
степента на обществена опасност на конкретното деяние. Обществена
опасност на дееца като автор на престъплението грабеж се отчита като висока
в контекста на това, че е осъждан многократно именно за престъпления от
глава V /“Престъпления против собствеността“ по раздел І „Кражба“/, както е
осъждан и за престъпление от раздел ІІ „Грабеж“ – с правна квалификация по
чл. 198, ал. 1 от НК, с което се налага извод за изграден престъпен стереотип.
Така не мога да се възприемат доводите на защитата за ниска обществена
опасност на дееца. Правилно първият съд е отчел, че деянието е било
извършено в близък план след като И. е бил освободен от пенетенциарното
заведение, където е изтърпял наказание лишаване от свобода също за
извършено престъпление грабеж. На плоскостта на отегчаващите
отговорността обстоятелства може да се посочи още и това, че при
престъплението грабеж негов предмет, освен отнетите вещи, се явява и
личността на пострадалия спрямо която е била употребена принудата /по
аргументи от ППВС № 12/1973 г. относно правото на неизбежна отбрана/, а
особеност на случая е именно личността на пострадалата, тъй като
престъплението е реализирано спрямо уязвима жертва – малолетна с крепка
психика /тези особеност на пострадалата - дете е била изрично посочена в
обвинителния акт/. Във връзка с последното не могат да бъдат възприети
доводите на защитата за липса на упражнена принуда под формата на сила,
тъй като осъщественото от подсъдимия физическо въздействие е било
реализирано спрямо невръстно дете. Споделимо е отбелязаното от
инстанцията, че интензитетът на силата следва да бъде отчетен на друга
плоскост, наред със стойността на предмета на престъплението, която в
случая е 220 лева и се явява под минималната работна заплата за страната към
момента на деянието. Съгласно ПМС № 350 от 19.12.2019 г. тя е била
установена в размер на 610 лева за 2020 г. Правилно, наред с посочените две
особености, като смекчаващи обстоятелства първият съд е отчел и факта на
признанието на вината от страна на подсъдимия след залавянето му, както и
изразеното разкаяние, без да се надценява тяхното значение с оглед
хронологията на разследването.
Не може да бъде отчетено на плоскостта на смекчаващите
обстоятелства заявеното от страна на защитата желание на подсъдимия да
възстанови щетите на пострадалата, тъй като се касае за бъдещо несигурно
9
събитие. В същата връзка, за пълнота на изложението, следва да се каже, че
не намират опора в данните по делото твърденията на защитата, че предметът
на престъплението не бил дръпнат от ръката на пострадалата, тъй като бил
оставен на някакво място. От една подобни претенции са несъвместими с
диференцираната процедура, по която е било разгледано делото. От друга не
намират опора в данните по делото и в частност в заявеното в обясненията на
подсъдимия, че „дръпнал“ телефона на пострадалото дете /л. 10 гръб и л. 11
гръб от досъд. пр./, както и посоченото от пострадалата, че мъжът се
пресегнал зад нея и „грабнал телефона от ръката й“ /л. 12 гръб от досъд. пр./.
С оглед всичко отчетено, правилно и законосъобразно съставът на
първия съд е приел, че най-справедливо ще бъде на подс.И. да бъде
определено наказание при превес на смекчаващите отговорността
обстоятелства – шест години лишаване от свобода, което на основание чл.
58а, ал. 1 от НК да бъде намалено с една трета, или наказанието, което е било
наложено на да изтърпи подсъдимия е в размер на четири години лишаване от
свобода.
Преценката на конкретния размер на наказанието, което подсъдимият
следва да понесе в рамките на чл. 54 от НК, във връзка със съображенията на
първата инстанция за степента на обществена опасност на конкретното
деяние и на дееца – висока, предвид и отегчаващите отговорността
обстоятелства, налагат извод, че вече определеният конкретен размер на
наложеното наказание от шест години /след редукцията в размер на четири
години/, е определен при превес на смекчаващите отговорността
обстоятелства. Определеното, преди прилагане на привилегията на закона,
наказание лишаване от свобода от шест години е било ориентирано към
минималния размер на съответната санкционна рамка /средният размер в
случая е 10 години при санкционна рамка от пет до десет години лишаване от
свобода/ и в този смисъл на практика при пълен превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства, като при отчетените и от първия и въззивния
съд обстоятелства, не е необходима проява на допълнително снизхождение в
поискания от защитата смисъл. Наложеното наказание се явява далеч под
средния размер на предвиденото наказание „лишаване от свобода" и не
следва да бъде намалено в искания от защитата смисъл, тъй като наказание в
10
намален размер, на минимума, няма да се яви справедливо отмерено при
преценка, както на отегчаващите, така и на смекчаващите отговорността
обстоятелства и съответно на тежестта на деянието и личността на дееца,
както на целите, визирани в разпоредбата на разпоредбата на чл. 36 от НК.
Уважаването на искане за намаляване на наказанието от настоящата
инстанция би било проява на неоправдано снизхождение, поради което и
претенцията се явява неоснователна. Не са налице основания за налагане на
наказанието и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В случая
смекчаващите отговорността обстоятелства на дееца не са нито многобройни,
нито изключителни, което да обуслови неадекватност и на най-лекото,
предвидено в санкционната част на престъплението наказание, с което
претенциите на защитата за намаляване размера на наказанието не могат да
бъдат уважени. Следва да се добави още и това, че е правилна преценката на
първия съд да не налага на дееца факултативното наказание – конфискация до
½ на имуществото на виновния с оглед данните, че подсъдимият няма
имущество по отношение на което да се насочи изпълнението на това
наказание и неговото налагане би било безсмислено. Наред с това е налице
забрана за влошаване на положението на подсъдимия без съответен протест,
поради което обсъждане на въпроса с конфискацията е и безпредметно. С
оглед на проведеното съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК и
следващата се от това задължителна привилегия на закона, изразяваща се в
редукция на определените по реда на чл. 54 от НК наказание лишаване от
свобода на основание чл. 58а, ал. 1 от НК, така определеното на подсъдимия
наказание правилно е било намалено с 1/3, като е било определено в
окончателен размер от четири години.
Правилно и законосъобразно първият съд е определил предварително
режима като елемент от съдържанието на наказанието лишаване от свобода,
като е съобразил ЗИНЗС. Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от цитирания
закон строг режим се определя на осъдените на лишаване от свобода за
умишлени престъпления, когато не са изтекли повече от пет години от
изтърпяване на предходно наложеното ефективно наказание лишаване от
свобода, независимо от реабилитацията.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК правилно първият съд е осъдил Г. Б.
И. да заплати сумата от 60 лева – разноски от досъдебното производство, в
11
полза на ОД на МВР гр. Пловдив, съобразявайки органа, който е извършил
разхода.
Ето защо и на основание чл. 338 от НПК, Пловдивският апелативен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 65/10.08.2020 г., постановена по НОХД
№ 1368/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, наказателно отделение.
Решението подлежи на обжалване и протест пред ВКС в 15-дневен срок
от съобщаването на страните, че е изготвено и обявено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12