Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и осми юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 13478 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 175226 от 24.07.2019 г., постановено по гр. дело №
51711/2018 г., Софийски районен съд, ГО, 119-ти състав, по предявения от Г.Б.Х. срещу „Д.Е.Е.“ ЕООД иск с правно основание чл. 200 КТ е осъдил
ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени следствие на
трудова злополука, настъпила на 06.06.2018 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 06.08.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 10 000 лв.
до пълния предявен размер от 100 000 лв. С оглед изхода на спора на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. ответното дружество е осъдено да
заплати на адв. С.С. сумата
от 830 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца
безплатна правна помощ, съразмерно на уважената част от иска, като на основание
чл.78, ал.6 ГПК е осъдено да заплати и в
полза на държавата сумата от 400 лв., представляваща държавна такса, съразмерно
на уважената част от иска, както и в полза на Софийски районен съд сумата от 20
лв., представляваща разноски за производството пред първата инстанция,
съразмерно на уважената част от иска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответното дружество сумата от 4 410 лв.,
представляваща разноски съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението е постановено при участието на третото
лице помагач „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕООД на
страната на ответника.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от Г.Б.Х., в която се излагат подробни
съображения за неправилност на обжалваното решение в отхвърлената част.
Жалбоподателят счита, че размерът на определеното от съда обезщетение не е
съобразен с нормата на чл. 52 ЗЗД, доколкото същото не е съобразено с характера
и тежестта на претърпените от пострадалия болки и страдания. На следващо място
оспорва извода на първоинстанционния съд за проявена от пострадалия груба
небрежност, въз основа на който обезщетението е намалено с ½. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да постановено
друго, с което съдът присъжда обезщетение в пълния претендиран размер.
В срока за отговор на въззивната жалба на ищеца такъв
е постъпил от „Д.Е.Е.“ ЕООД, в който се излагат
подробни съображения в подкрепа на първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част. Моли съда да остави въззивната жалба
без уважение.
Срещу решението в уважената част е постъпила
въззивна жалба от „Д.Е.Е.“ ЕООД, в която същото се
оспорва като неправилно. Жалбоподателят намира определеното от съда обезщетение
за прекомерно с оглед на действително претърпените от пострадалия болки и
страдания. На следващо място счита, че предвид степента на проявената от
пострадалия груба небрежност съдът е следвало да намали обезщетението с повече
от възприетата от него ½. Моли решението да бъде отменено в обжалваната
част и вместо него бъде постановено друго, с което присъденото от
първоинстанционния съд обезщетение бъде намалено.
В срока за отговор на въззивната жалба на ответника такъв
е постъпил от Г.Б.Х., в който се излагат подробни съображения в подкрепа на
първоинстанционното решение в обжалваната уважена част. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение.
От „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК –
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД – трето лице-помагач на страната на ответника, е
постъпило становище, в което застрахователното дружество излага съображения в
подкрепа на въззивната жалба на „Д.Е.Е.“ ЕООД, съответно против въззивната
жалба на Г.Б.Х..
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира следното
от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания във
въззивната жалба. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Въззивният
съд споделя изводите, до които е
достигнал първоинстанционния съд относно наличието на фактическия състав на чл. 200, ал.1 КТ, а именно наличие на трудово правоотношение
между пострадалия и ответното дружество; настъпване на трудова
злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото
правоотношение, причинила временна неработоспособност; наличие на неимуществени
вреди, претърпени от работника в резултат на трудовата злополука, както и
проявена от пострадалия груба небрежност при изпълнение на възложената му
работа, включително възприетата от първоинстанционния съд степен на намаляване
на обезщетението с ½, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на Софийски районен съд. Независимо от горното и във връзка с
наведените доводи във въззивната жалба срещу решението в обжалваната част,
следва да се добави и следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 200 КТ
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука,
причинила временна неработоспособност на пострадалия.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вреди от трудова
злополука или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или
смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо
от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за
настъпването им.
Основателността на така предявения иск се обуславя
на първо място от наличието на трудово правоотношение между работодателя и
пострадалия работник, претърпял трудова злополука, настъпила в периода на
трудовото правоотношение, причинила временна неработоспособност на пострадалия.
На следващо място са основателността на иска е необходимо установяването на
неимуществени вреди, претърпени от пострадалия в резултат на трудовата
злополука.
По делото не е спорно, че към 06.06.2018
г. Г.Б.Х. и „Д.Е.Е.“ ЕООД са били валидно обвързани
от трудов договор № 38 от 01.12.2017 г., по силата на който работникът е заемал
длъжността „шофьор лекотоварен автомобил“ при ответното дружество.
С разпореждане № 22276 от 09.07.2018 г., издадено на
основание чл. 60, ал. 1 КСО от длъжностно лице при Национален осигурителен
институт, Териториално поделение – София град, станалата на 06.06.2018 г. с работника Г.Б.Х. по време на транспортен курс
за превоз на поверен товар по маршрут България – Германия злополука е призната
за трудова.
Приемането на злополуката за трудова с влязло в сила
разпореждане на Националния осигурителен институт, доколкото същата е довела до
трайна неработоспособност на пострадалия, обосновава отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ. Спорно между страните е дали са налице
предпоставките за намаляване на неговата отговорност, доколкото въззивникът се позовава на приложение на разпоредбата на
чл. 201, ал. 2 от КТ, като в този смисъл на установяване подлежат
обстоятелствата, включени в хипотезата на посочената норма, в това число
поведението на пострадалия, като в тежест на въззивника
ответник по делото в първа инстанция е да проведе доказване по отношение на
фактите, на които основава възражението си за проявена от пострадалия груба
небрежност, с което последният е допринесъл за настъпване на трудовата
злополука.
Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на
работодателя може да се намали, когато пострадалият е допринесъл за настъпване
на трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса
на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за
безопасност – когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил
при същите обстоятелства. Преценката за положената грижа се извършва в
зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от
поведението на работника, съпоставено с това как е следвало да процедира и в
резултат на кои негови действия е настъпила вредата (така Решение № 348 от
11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г., IV ГО на ВКС). Съпричиняване при
трудовата злополука има винаги, когато работникът извършва работата без
необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на
правилата за безопасност, но не всяко съпричиняване е релевантно и е основание
за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение и е от значение
конкретния принос на пострадалия. Отчитайки механизма на настъпване на
злополуката, настоящият състав счита, че поведението на пострадалия, който при
управление на МПС е отклонил вниманието си, като погледнал в страничното
огледало, проследявайки изпреварващ го автомобил, който се движил наравно с
него, което сочи изрично в обясненията си за случая, както и поглеждайки в нагивацията си, за
което свидетелстват в показанията си свидетелката Т.и свидетеля Л., които
възпроизвеждат непосредствено споделеното им от ищеца, че преди ПТП „се е
загледал в Джи Пи ес“/ „погледнал в навигацията и се е набил в тира пред него“/,
като се е ударил в спрял при задръстване влекач Скания,
като е следвало да наблюдава
непрекъснато пътя пред превозното средство,
както и да съобрази скоростта на превозното средство, при която да може
да спре в рамките на опасната зона без да настъпи удар и съответно да задейства
своевременно спирачната уредба от момента, в който е забелязал намиращия се в
дясната лента влекач Скания и което поведение следва да се характеризира като груба
небрежност – неполагане на дължима грижа, която и най-небрежният водач би
положил в подобна ситуация.
За установяване на механизма на пътно-транспортното
произшествие по делото е изготвена съдебно-техническа експертиза, от чието
заключение се установява, че на 06.06.2018 г. в 13:15
часа на територията на Федерална република Германия в най-дясната от трите
ленти на аутобан ВАВ9 по посока към гр. Берлин непосредствено един зад друг се
движат влекач марка „Скания“ с прикачено ремарке,
управляван от Й.Г.Х., и товарен автомобил марка „Пежо“, рег. № *******, собственост
на ответното дружество, управляван от Г.Б.Х.. При достигане на 191+050
км от аутобана водачът на влекача попада в задръстване, при което намалява
скоростта на движение и спира превозното средство. По време на извършване на
описаната маневра водачът на движещият се непосредствено след влекача товарен
автомобил, управляван от ищеца е отклонил вниманието си от пътната обстановка,
във връзка с изпреварващ го автомобил и проследяване на навигацията си, поради
което не съобразява скоростта на управляваното от него превозно средство с
характера и интензивността на движението, съответно не изпълнява задължението
си да намали скоростта и да спре. Вместо това ищецът продължава да се движи със
същата скорост, не по-ниска от 97 км/час, като по този начин предизвиква
сблъсък с движещият се пред него автомобил, като първоначалното съприкосновение
настъпило между предната дясна част на товарния автомобил и задната лява час на
ремаркето на влекача. Водачът има задължението да управлява превозното средство
със скорост, при която може да спре в рамките на опасната зона без да настъпи
удар. От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че в
случая ищецът, управлявал участвалият в произшествието товарен автомобил
„Пежо“, е разполагал с възможността да предотврати катастрофата при движение
със скорост, при която превозното средство може да спре в рамките на опасната
зона без да настъпи удар, при внезапно възникване на опасност и при
своевременно задействане на спирачната уредба. Той е следвало да наблюдава пътя
пред превозното средство през цялото време и да задейства спирачната уредба
своевременно, от момента в който е забелязал намиращият се в дясната лента
влекач „Скания“.
При така установената по делото фактическа
обстановка, настоящият състав на въззивния съд намира, че Г.Б.Х. е допринесъл
за настъпване на трудовата злополука, като е действал при условията на груба
небрежност – допускайки грубо нарушение на правилата за движение по пътищата, неполагайки
дължимата грижа да предотврати настъпването на злополуката, въпреки че е могъл
и е следвало да стори това – с оглед на което, предвид своевременно
релевираното възражение на ответника, приложение намира нормата на чл. 201, ал.
2 КТ. В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е
допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да се изследва точно
обективното съотношение на приноса на пострадалия като изясни в какво се
изразява проявената груба небрежност – кои действия са извършени при липса на
елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и в
зависимост от това да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до
който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение (решение №
290 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 15/2015 г., IV ГО на ВКС). За да определи
степента, в която Г.Б.Х. е допринесъл за настъпване на трудовата злополука
съдът съобразява обстоятелството, че пътно-транспортното произшествие е
предизвикано именно по изключителна негова вина, макар и пострадалият да не е
действал умишлено, с оглед на което настоящия състав на въззивния съд намира,
че правилно първоинстанционният съд е определил, че значителната степен на
проявената от пострадалия груба небрежност обуславя намаляване наполовина на
дължимото от работодателя обезщетение за вредите от настъпилата трудова
злополука.
От представената по делото медицинска документация,
както и от заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза,
прието като неоспорено от страните и възприето на настоящия съд като
компетентно и обективно дадено, се установява, че в деня на злополуката
пострадалият е постъпил в болнично заведение – Център за ортопедия при
Университетска клиника „Йена Кампус Ейзенберг“ – с черепно-мозъчна травма с повърхностна рана
на главата, стабилна фрактура в горната част на тялото на трети гръден прешлен
със запазени заден и преден ръб, където е бил на лечение до 11.06.2018 г.
Според констатацията на вещото лице уврежданията са причинени именно в резултат
на настъпилата трудова злополука, като болките и страданията са били интензивни
в първите 15-20 дни след травмата, като за в бъдеще се очаква пострадалият да
изпитва болка на мястото на счупването на гръдния прешлен при натоварване и
промени във времето, като има и останали
белези от 2,5 см на челото и в окосмената част на главата от хирургичното третиране на раните в тази
област. В тази насока, доколкото същите са последователни със заключението на
съдебно-медицинската експертиза, съдът кредитира показанията на свидетелката Р.Т.намираща
се във фактическо съжителство с ищеца, която посочва, че след злополуката на
пострадалия се наложило да приема лекарства за оросяване на главния мозък и за
притъпяване на болката, като за период от малко повече от месец от време на
време на пострадалия се случвало да получава световъртеж, както и схващания на
лявата страна на тялото.
Спорен между страните е въпросът относно
справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на
работника в резултат на настъпилата трудова злополука. Съгласно чл. 52 ЗЗД
размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост, като съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в
Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на
ВКС, понятието „справедливост“ не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи
в действителността обстоятелства. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне
между претърпените болки и страдания и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки
конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика
приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски
оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но
съобразени с конкретния случай. Няма съмнение, че при увреждане на
неимуществени права, блага или правнозащитими
интереси се накърняват моралните и нравствените ценности у личността, както и
социалното й общуване. Целта на обезщетението, обаче, е не да се поправят
вредите, което е невъзможно, а да се възстанови психическото равновесие на
пострадалото лице, да се компенсират отрицателните, неприятните емоции.
Настоящият състав намира, че при определяне на
размера на обезщетението за неимуществени вреди от първоинстанционния съд
правилно и в съответната степен са отчетени онези обстоятелства, от значение за
определяне на обезщетение в справедлив размер, в това число възрастта на пострадалия
при настъпване на злополуката – 43 години – характера на уврежданията – черепно-мозъчна
травма с повърхностна рана на главата, стабилна фрактура в горната част на
тялото на трети гръден прешлен със запазени заден и преден ръб, престоя на
пострадалия в болнично заведение, продължителността и интензитета на
претърпените от него болки и страдания, временния характер на
неработоспособността, причинена от злополуката, както и остатъчните последици
за здравето на пострадалия, за когото се очаква и за напред да изпитва болка
при физическо натоварване и промяна на времето, макар и с по-лека интензивност.
Правилно, на следващо място, е отчетено, етапа на
обществено-икономическо развитие, конкретната икономическа конюктура
в страната, стандарта на живот и средно статистическият размер на доходите. Въз
основа на изложеното настоящият съдебен състав намира, че определеното от
първоинстанционния съд обезщетение за претърпените от ищеца болки и страдания в
размер на 20 000 лв. отговаря на изискванията на чл. 52 ЗЗД и е справедливо.
Същото правилно е намалено с 1/2,
съобразно дела на съпричиняване от пострадалия, приет от
първоинстанционния съд и възприет от настоящия състав, в резултат на което на
ищеца е присъдено обезщетение в размер на сумата от 10 000 лв.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния, въззивните жалби следва да бъдат оставени без
уважение като неоснователни, а решението
следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на делото при неуважаване на въззивните
жалби не се дължат разноски на въззивниците. С оглед
на чл.78, ал.10 ГПК не се дължат разноски на третото лице помагач по делото З.О.З.
АД.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 175226 от 24.07.2019 г. на Софийски
районен съд, ГО, 119-ти състав, постановено по гр. дело № 51711/2018 г.
Решението е постановено при участието на З. „О.З.“АД-трето
лице помагач на страната на ответника.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.