Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/17.11.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VIІІ състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети октомври две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при участието на секретаря Величка Велчева,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 7943 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 318 и сл. ГПК.
Производството е образувано по искова
молба с вх. № 45626/10.07.2020г.,
подадена от Л.Л.В., ЕГН **********,
срещу Д.С.В., ЕГН **********, с която
е предявен иск за развод с правно основание чл. 49, ал. 1 СК.
В
исковата си молба ищецът Л.Л.В. излага, че с ответницата
Д.С.В. са сключили граждански брак на 01.06.1991 г. в гр. Варна. Твърди, че от брака
съпрузите имат само една дъщеря,
която е пълнолетна към настоящия момент.
Твърди, че от 2015 г. съпрузите се намират във
фактическа раздяла, която е довела до дезинтересирането им и до отчуждението
помежду им. Посочва, че е напуснал
семейното им жилище, негова лична собственост, находящо се в гр.
Варна, ж. к. „Младост“, бл. 117, вх. 6, ет. 3, ап. 7, поради
заболяване и се е преместил да живее
при майка си. Оттогава жилището
се ползва само от ответницата.
Поддържа, че през този период
страните не са поддържали никаква
връзка и не са поемали никакви
съвместни грижи за семейството, което изцяло е разпаднало семейната общност. Счита, че няма
възможност да настъпи промяна в отношенията им и бракът не може
да бъде заздравен.
Няма претенции за фамилното име на
съпругата след развода. В случай че ответницата желае да ползва
семейното жилище и след развода, моли
същото да й бъде предоставено за период от една
година срещу заплащане на месечна
наемна цена в размер на 250 лв.
По изложените съображения моли гражданският брак между страните да бъде прекратен
поради настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство в отношенията между партньорите, без съдът да
се произнася по въпроса за вината.
В срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор на исковата
молба, чрез процесуалния й представител – адв. Бердж Хаджолян.
Поддържа становище за неоснователност на предявения иск за развод. Не желае
прекратяването на брака между страните.
Не оспорва обстоятелството, че през 2015 г. съпругът е напуснал семейното жилище, но твърди,
че това не
е станало не поради заболяване, а защото след осъществяване
рейс на кораб
същият не се върнал в България
при пристигане на смяната му.
В продължение на една година бил
търсен както служебно, така и от техни приятели.
Подала искане до III РУП при ОД на МВР – Варна за провеждане на процедура
по издирването му. Впоследствие научила, че ищецът
се е завърнал в България и се лекува
в Психиатрична клиника при МБАЛ „Св. Марина“
– Варна, където ходила да го
види. След изписването му той не й се
обадил и повече не й се е обаждал.
Посочва, че не е сигурна дали
наистина съпругът й е подписал исковата молба и ако е така
– дали не е бил под психологически
натиск от страна на негови
близки или приятели. По изложените съображения
моли предявеният иск за развод да
бъде отхвърлен.
В проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът
лично и с процесуалния му представител – адв.
Димитър Димитров поддържа подадената молба за развод и моли бракът между страните да
бъде прекратен.
Ответницата
лично и с процесуалния й представител – адв. Бердж Хаджолян моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 49, ал. 1 СК.
За успешното му провеждане следва да бъде
установено по делото, че бракът между съпрузите е дълбоко и непоправимо
разстроен.
От представения дубликат на удостоверението за
сключен граждански брак от 07.07.2020 г. /л. 6 от
делото/ се установява, че на 01.06.1991 г. в гр. Варна, е сключен граждански
брак между Л.Л.В. и Д.С. Колева, приела след брака да носи фамилното име В..
Приета като доказателство по делото е издирвателна преписка по отношение на лицето Л.Л.В..
От писмото на УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД – Варна се
установява, че лицето Л.Л.В. не се води на
психиатричен отчет, тъй като диспансеризацията на лица с психични заболявания е
с препоръчителен характер и на доброволен принцип. Двете хоспитализации на
пациента, през 2016 г. и 2017г., са на доброволен принцип, постъпил след
подписване на информирано съгласие. Изписан е с препоръка да продължи терапията
под наблюдението на амбулаторен психиатър. Към момента нямат актуална
информация за психичното му състояние.
В производството са ангажирани гласни доказателствени средства посредством разпита на свидетелите
Петър Николов Христов и Живко Иванов Костов.
Съгласно показанията на свидетеля Петър Христов,
брат на ищеца, които съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, брат му живее с
майка им в жилище, находящо се в гр. Варна, ул. „Княз
Ал. Батемберг“ № 50, от м. август 2016 г. Обяснява,
че ищецът притежава собствено жилище, но жена му не желаела той да живее в
него, след като излязъл от болницата, където бил на лечение. От м. август 2015
г. брат му бил обявен за издирване, търсели го до м. юли 2016 г., тъй като бил
в Белгия и за известно време изчезнал. След изписването му от болницата през
2016 г. ищецът не е живял в семейното жилище, двамата съпрузи не са живели
заедно и не са имали никакви отношения. Съпрузите нямат контакт помежду
си.
Съгласно показанията на свидетеля Живко Костов,
съсед на страните, докато съпрузите живеели заедно, Л. много пушел, пиел и
алкохол и дори е злоупотребявал с алкохола. Оттук произтичали и проблемите
между тях. Също нямали деца, като свидетелят лично им помогнал да си вземат
дете и да се сплоти семейството им. Знае, че Л. се е завърнал в България преди
повече от 5 години, но не живеят заедно с Д.. Майка му и брат му го прибрали и
оттогава живее при тях. От Д. знае, че тя още от болницата е искала да го
прибере в апартамента. Ходила е в полицията да го издирва, дори Интерпол.
От съвкупния анализ на ангажирания в производството
доказателствен материал съдът приема, че в случая
може да бъде направен обоснован извод, че наличието на фактическа
раздяла между брачните партньори, разделени вече повече от 4 години, обуславя по категоричен начин изводът, че бракът между
страните не изпълнява социалната си функция. Между съпрузите не
съществува физическа и духовна близост. Същите не поддържат контакт помежду си.
Предвид липсата на обич, привързаност и взаимност между страните и настъпилото
отчуждение между тях, следва да се приеме, че са накърнени сериозно основните принципи, на които се
основава бракът.
Ирелевантно е обстоятелството какви са
причините, довели до раздялата между страните, доколкото и съдът не е сезиран с
искане да се произнася по въпроса за брачната вина. Дори да се приеме, че
ответницата е искала след изписването на съпруга й от болницата той да се върне
в апартамента и да продължат да живеят заедно, то наличието само на това
желание не може да обоснове извод за неоснователност на иска за развод. Самата
ответница също не отрича обстоятелствата, че не поддържа пълноценни съпружески
отношения с ищеца. Ето защо съдът не споделя становището на адв.
Хаджолян, че не може фактическата раздяла да се
приеме като основание за прекратяване на брака, след като не е доказано, че
съпрузите имат такива нетърпими взаимоотношения помежду си, които са в разрез с
характера и съдържанието на семейния живот. Напротив. Именно липсата на контакт
между страните, което не е спорно по делото, съдът приема за достатъчно
основание за уважаване на исковата претенция. Защото бракът не е самоцел и
когато същият не изпълнява функциите, които са му присъщи, в това число взаимно
уважение, общи грижи за семейството и разбирателство, продължаването му е
безпредметно, дори едната от страните да не желае развод по нейни лични
съображения извън любовта и привързаността й към партньора.
По изложените съображения съдът намира, че
бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, поради което същият следва да бъде
прекратен с развод.
Относно ползването на
семейното жилище:
Не е спорно по делото,
че семейното жилище, находящо се в гр. Варна, ж. к.
„Младост“, бл. 117, вх. 6, ет. 3, ап. 7, е еднолична собственост на съпруга Л.Л.В., видно и от представения нотариален акт за дарение на
недвижим имот от 01.06.1989 г. По делото от страна на ответницата е направено
искане в случай че искът за развод бъде уважен, да й бъде предоставено
ползването на семейното жилище. В производството е обявено за безспорно
установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответницата Д.С.В.
не притежава друг жилищен имот в границите на гр. Варна. Още в исковата си
молба ищецът посочва, че не възразява, при искане на ответницата, семейното
жилище да й бъде предоставено за ползване за период от една година.
Ето защо и на основание
чл. 56, ал. 1 СК съдът приема, че семейното жилище следва да бъде предоставено за ползване на съпругата Д.С.В. за срок от 1 година, считано от датата на влизане в сила на настоящото
решение. Този срок съдът намира за разумен и съобразен както с обстоятелството,
че същата няма вещни права върху имота, така и с факта, че срокът от 1 година е
достатъчен, за да може страната да уреди жилищните си нужди, като например
наеме друг апартамент за ползване и т. н. Този срок е оправдан и с оглед обстоятелството, че
страните нямат ненавършили пълнолетие деца и продължителното ползване на едно
такова жилище от страна на ответницата необосновано би засегнала правната сфера
на собственика-ищец, който на добра воля дори изразява съгласие за определен
период семейното жилище да бъде предоставено на ответницата. В случая жилището
не е съсобствено, поради което неприложима е и
разпоредбата на чл. 59, ал. 6 СК, поради което съдът намира, че определянето на
срок за ползване на семейното жилище е резонно и необходимо, с цел защита и на
двете страни в производството.
Съгласно разпоредбата на чл. 329, ал. 1 ГПК
разноските в настоящото производство следва да останат в тежест на всеки от
съпрузите така, както са ги направили.
На основание чл. 6, т. 2 от Тарифа за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да бъде определена
окончателна държавна такса в размер на 50 лв., която съдът приема, че следва да
бъде поделена поравно между страните.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ДОПУСКА РАЗВОД И ПРЕКРАТЯВА брака между Л.Л.В., ЕГН ********** и Д.С.В., ЕГН **********,***.1991 г., за което е съставен акт за граждански брак № 0882/01.06.1991 г., въз основа на който
е издадено удостоверение за
сключен граждански брак от 07.07.2020 г. /дубликат/ от Община Варна, поради настъпило
дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения, на основание чл. 49,
ал. 1 СК.
ПРЕДОСТАВЯ ползването на семейното жилище, находящо се в гр. Варна, ж. к.
„Младост“, бл. 117, вх. 6, ет. 3, ап. 7, на Д.С.В., ЕГН **********, за срок от една година, считано от датата на влизане в сила на
настоящото решение, на основание чл. 56, ал. 1 СК.
ОСЪЖДА Л.Л.В., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненския районен съд
държавна такса в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/, на
основание чл. 329, ал. 1 ГПК вр. чл. 6, т. 2 от
Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ОСЪЖДА Д.С.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Варненския районен съд държавна такса в размер на 25 лв. /двадесет и
пет лева/, на основание чл. 329, ал.
1 ГПК вр. чл. 6, т. 2 от Тарифа за държавните такси,
които се събират от съдилищата по ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: