№ 116
гр. Кюстендил, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско
дело № 20221500500617 по описа за 2022 година
***, ЕИК **7, със седалище и адрес на управление: ****** обжалва Решение №
217/08.12.2021 г., постановено по гр. дело №1154/2021 г. по описа на Районен съд –
Дупница, с което е признато за установено по отношение на въззивното дружество, че
Е. Е. К., ЕГН ********** и Е. А. К., ЕГН ********** не дължат суми по изпълнително
дело 2113/19 ДРС, както следва: 3 046.77 евро главница, 2243.47 евро лихва, 473 лв.
разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на първоинстанционния съд е
незаконосъобразно и неправилно поради противоречие с материалния закон и поради
факта, че не е съобразено със събраните по делото доказателства. Конкретно се твърди,
че е неправилен изводът на първоинстанционния съд относно момента, от който
започва да тече давностният срок, приемайки че е от датата на последното
изпълнително действие– 30.09.2013 г. и към датата на образуване на новото
изпълнително дело – 29.10.2019 г. петгодишният давностен срок е изтекъл. Изразява се
становище, че с образуване на изпълнителното дело на 02.03.2012 г. давността за
вземането е прекъсната и докато трае изпълнителното производство тя не е текла, тъй
като производството е висящо. Сочи се, че последното изпълнително действие по
делото е осъществено на 30.09.2013 г., т.е. фактът е реализиран, когато е било
приложимо ППВС 3/1980 г., а не ТР 3/2015 от 10.07.2017 г. на ОСГТК ВКС, поради
което с изтичане на две години от последното валидно изпълнително действие-
30.09.2013 г., т.е. на 30.09.2015 г., изпълнителното дело е прекратено по право – чл.
433, ал.1, т.8 от ГПК и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност за
вземането, която е изтекла на 30.09.2020 г. Посочва се още, че с подаването на молба за
образуване на изпълнително дело и налагане на възбрана върху недвижими имоти на
28.10.2019 г. давността е прекъсната.
Моли се въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с
което да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв.
1
Ю. Д., АК – Кюстендил, пълномощник на Е. Е. К. и Е. А. К., в който се твърди, че
депозираната въззивна жалба е подадена след срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и не следва
да бъде разглеждана по същество от въззивния съд, а ако бъде разгледана да не бъде
уважена доколкото обжалваното решение е законосъобразно и правилно, съобразено
със събрания доказателствен материал в хода на съдебното следствие и следва да се
потвърди. Релевират се доводи за бланкетност на въззивната жалба, в която не са
посочени конкретни факти и обстоятелства, които водят до порочността на решението.
Направените изводи в обжалваното решение се приемат за правилни и
законосъобразни, поради което се моли въззивният съд да го потвърди.
Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срок. Съгласно чл.39, ал.1 от
ГПК, когато страна е посочила съдебен адресат или е ангажирала пълномощник по
делото, връчването на съобщенията се извършва на тези лица. Тази норма определя
поредност на връчване на призовки и съобщения, която е в полза на страните в
производството, защото обезпечава правото им на защита. Тя е специална спрямо
общата разпоредба на чл.38 от ГПК и винаги изключва прилагането на последната,
когато са налице предпоставките, визирани в нея. В случая въззивното дружество в
отговора на исковата молба е посочил съдебен адрес: ***. Този съдебен адрес не е
променен в хода на разглеждане на делото. Видно от приложеното по делото на
районен съд съобщение решението на първоинстанционния съд първоначално е
връчено на седалището и адреса на управление на дружеството на 12.01.2022г.
Следователно налице е ненадлежно връчване на решението, поради което не може да
се приеме, че с изтичането на двуседмичния срок от посочената дата решението е
влязло в сила.
По гр.д. № 1154/2021 г. на ДнРС е приложено съобщение, от което е видно, че
обжалваното решение решението е връчено на дружеството на посочения от него
съдебен адрес на 14.03.2022 г. Въззивната жалба е постъпила в съда на 04.03.2022 г.,
т.е. в срока по чл.259, ал.1 от ГПК.
Жалбата като подадена в законноустановения срок срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, от лице, имащо право и интерес от обжалване и
отговаряща на изискванията на закона, се явява процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
КнОС след като прецени становищата на страните, събраните по делото
доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема решението на ДнРС
за незаконосъобразно, поради което следва да се отмени. Съображенията за това са
следните:
По делото не се спори, че е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 от ГПК по гр.д. №219/2012 г. по описа на ДнРС по силата на
която ищците са били солидарно осъдени да заплатят на ***** (преименувано по-
късно на ***) сумите както следва: главница- 5 315.24 евро от 01.11.2009 г. до
31.12.2010 г.; договорна лихва- 1 429.19 евро за периода от 01.10.2009 г. до 31.12.2010
г., лихва за забава- 409.75 лв. за периода от 01.02.2010 г. до 31.12.2010 г., 2 248.24 евро-
разноски за нотариални такси, годишен данък, застраховки и др., законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението- 20.01.2012 г. до
окончателното изплащане на сумата и съдебни разноски в размер на 367.79 лв.
От приложеното копие от изпълнително дело № 277/2012 г. по описа на ЧСИ
К.П. с рег. № 852 и район на действие СГС се установява, че на 02.03.2012 г. е
образувано изпълнително дело, като с молбата е поискано да бъдат извършени всички
необходими действия за принудителното събиране на вземанията на ответното
дружество.
Видно от поканите за доброволно изпълнение, получени от ищците на
08.03.2012 г. е, че са наложени запори върху техни парични и непарични вземания в
конкретно изброени банки. Представени са и запорните съобщения, адресирани до
2
банките, както и документи, удостоверяващи плащания, извършени от длъжниците
като последното плащане е от 13.09.2013 г..
С молба вх. № 7360/14.10.2016 г. ответното дружество е поискало продължаване
на изпълнителните действия по изпълнителното дело, както налагане на запор върху
банковите сметки на длъжниците и насрочване на опис на секвестируемите движими
вещи.
С молба вх. № 6180/18.10.2017 г. *** е поискало от съдебния изпълнител
извършване на справки, а също и налагане на запор върху банковите сметки на
длъжниците Е. А. К. и Е. Е. К..
Със запорни съобщения от 18.12.2017 г. е наложен запор върху трудовото и
всяко друго възнаграждение на Е. К..
С молба вх. № 737/16.02.2018 г. *** е поискало от съдебния изпълнител
налагане на възбрана върху идеални части, придобити по наследство от Е. К. от
земеделски недвижими имоти. С Постановление от 14.12.2018 г. съдебният изпълнител
е наложил възбрана върху недвижими имоти собственост на К., находящи се в
землището на с. Р., общ. **.
С молба вх. № 1274/05.03.2019 г. ответното дружество е поискало
изпълнителното дело да бъда преместено за продължаване на изпълнителните действия
при СИС при РС- Дупница.
На 14.03.2019 г.е образувано изп.д. № 2023/2019 г. по описа на СИС при РС-
Дупница.
С молба вх. № 483/22.04.2019 г. . *** е поискало от съдебния изпълнител
продължаване на изпълнителните действия по изпълнителното дело и насрочване на
дата за извършване на опис и публична продан върху възбранени в полза на
дружеството недвижими имоти.
С молба вх. № 599/27.05.2019 г. *** е поискало извършване на справка за
актуалния трудов договор по отношение на Е. К. и при констатиране на трудово
правоотношение, налагане на запор върху вземането.
С молба от 09.08.2019 г. лизинговото дружество отново е поискало насрочване
на дата за опис и продажба на възбранени в полза на дружеството недвижими имоти.
С Постановление от 14.10.2019 г. на ДСИ при РС- Дупница е прекратено
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК.
На 29.10.2019 г. по молба на *** е било образувано изпълнително дело №
2113/2019 г. по описа на ДСИ. С молбата е поискано налагане на възбрана върху
недвижими имоти собственост на Е. К..
На 27.11.2019 г. на ищците са връчени покани за доброволно изпълнение.
С молба вх. № 45/16.01.2020 г. *** е признало плащане на сумата 16 994.80 лв., с
която е намален дългът на ищците и са посочили, че актуалния размер на дълга към
14.01.2020 г. е 5527.23 евро, от които 3 046.77 евро- главница, 2 243.47 евро- законна
лихва и 473.98 лв. разноски.
С молба вх. № 475/23.06.2020 г. дружеството- взискател е поискало налагане на
запори върху получаваните възнаграждение е пенсия на длъжниците, както и
насрочване на опис на възбранените имоти.
Исковата молба, с която е предявен искът с правно основание чл. 439 от ГПК от
длъжниците по изпълнителното дело е постъпила в съда на 10.11.2020 г.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на окръжен
съд намира, че решението е неправилно. Съображения:
Основният въпрос по делото се концентрира върху това дали твърденият в
исковата молба правопогасяващ относно вземането факт е настъпил, а именно дали е
3
изтекла погасителната давност по отношение на вземанията.
За да уважи предявеният иск, районен съд е приел, че от 2013 г. до 2019 г. е
изтекъл петгодишния давностен срок и ищците не дължат претендираните суми.
Настоящият съдебен състав не споделя този извод. Съгласно разпоредбата на чл. 117,
ал.2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години. В съдебната практика няма спор, че тази разпоредба е
приложима по отношение на ползващите се със сила на пресъдено нещо съдебни
решения, но е било спорно, доколко е приложима и по отношение на заповедите за
изпълнение- по чл. 410 от ГПК и чл.417 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи
следното:
По отношение на института на заповедното производство, е създадената трайна
съдебна практика по прилагането му. Така например в Определение № 956/22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г. ВКС, ТК, I т. о. е изяснено, че неподаването на възражение
по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно
решение по иска по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на
заповедта за изпълнение. Посоченото означава, че оспорването на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се
преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК или на чл.
439 ГПК /в първия случай - при новооткрити обстоятелства и доказателства, а във
втория - при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение/.
Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да
поиска отмяна на заповедта за изпълнение при условията на чл. 423 ГПК. С влизане в
сила на заповедта за изпълнение, вземането е установено като безспорно. При
осъществяване на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква от
момента на изтичане срока за възражение, когато съдът служебно издава изпълнителен
лист. В този случай съществуването на вземането не е установено със сила на
пресъдено нещо, но с изтичането на сроковете по чл. 424 ГПК се получава ефект,
аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира
възраженията си срещу дълга по общия исков ред, тъй като същите са преклудирани. В
Решение №3/04.02.2022 г., по гр.д. №1722/2021 г. на ВКС IV г.о. също се приема, че чл.
117, ал. 2 ЗЗД се прилага и когато вземането е определено по основание и размер с
влязла в сила заповед за изпълнение.
По изложените съображения съдът счита, че нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД е
приложима и по отношение на вземания, за които е налице влязла в сила заповед за
изпълнение, поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, т.е. при всички съдебно признати вземания. Следователно в случая
всички вземания в изпълнителното производство се погасяват с петгодишна давност.
С оглед на изложеното по- горе, както и имайки предвид данните по делото,
съдът счита, че за вземанията, предмет на иска давността е петгодишна и тя не е
изтекла. Съгласно чл. 117, ал.2 от ЗЗД новият петгодишен давностен срок е започнал
да тече от влизането в сила на заповедта за изпълнение.
С образуването на изпълнително дело № 277/2012 г. по описа на ЧСИ К.П.
същата се счита за прекъсната, като по силата на даденото с ППВС № 3/18.11.1980
година тълкуване давността е спряла да тече. Спирането на давността се счита
преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015 година или от 26.06.2015 г. След тази дата е приложимо новото
тълкуване, дадено в т.10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по
тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК от ВКС, според което давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като в хода на
изпълнителното производство давността не спира, а се прекъсва многократно- с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
4
С прекратяването на изпълнителното дело на 14.10.2019 г. на основание чл. 433,
ал.1, т.8 от ГПК е започнала да тече нова погасителна давност, която не е могла да
изтече, тъй като на 29.10.2019 г. е образувано ново изпълнително дело, по което е
поискано налагане на възбрана върху недвижими имоти, а през 2020 г. и налагане на
запори върху получаваните възнаграждение е пенсия на длъжниците, както и
насрочване на опис на възбранените имоти и публична продан на недвижими имоти.
Следователно нова петгодишна погасителна давност към момента на предявяване на
иска не е изтекла.
С оглед на всичко гореизложено, следва да се приеме, че вземанията на
въззивното дружество съществуват и не са погасени по давност.
Поради несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението следва да бъде отменено и да се постанови ново
решение, с което да се отхвърли изцяло иска.
На въззивното дружество се дължат направените от него разноски, които
съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК са в размер на 217 лв.- платена
държавна такса за въззивното обжалване
Мотивиран от горното, Кюстендилски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 217/08.12.2021 г., постановено по гр. дело
№1154/2021 г. по описа на Районен съд – Дупница и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ искът на Е. Е. К., ЕГН ********** и Е. А. К., ЕГН **********,
двамата с адрес: *** срещу ***, ЕИК **7, със седалище и адрес на управление: ******
за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците не дължат
сумите по изп.д. № 20191510402113 по описа на ДСИ при ДРС, а именно: 3 046.77 евро
главница; 2243.47 евро законна лихва и 473.98 лв. разноски по делото поради изтекла
петгодишна давност.
ОСЪЖДА Е. Е. К., ЕГН ********** и Е. А. К., ЕГН **********, двамата с
адрес: *** да заплатят на ***, ЕИК **7, със седалище и адрес на управление: ******
сумата 217 /двеста и седемнадесет/ лева деловодни разноски
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването
му страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5