РЕШЕНИЕ
гр.
София, ……………..
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ „Г“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа
докладваното от младши съдия НЕШЕВА гр. дело № 11702 по описа
за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 423191 от 05.06.2018 г. по
гр.д. № 83099/2017 г., поправено с решение № 99777 от 22.04.2019 г., на Софийския районен съд, 163-ти състав, са
отхвърлени исковите претенции на „Е.К.“ ЕООД срещу И.Х.Д. за осъждане на
ответника Д. да заплати на дружеството сума в размер от 1914,49 лева,
представляваща остатък от непогасено вземане за възнаграждение въз основа на
договор за поддръжка и управление № ИД 7/2016г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на ИМ в съда - 27.11.2017г. до окончателното заплащане на дължимото,
както и законна лихва в размер на 133,00 лева за периода 22.02.2017г. -
17.11.2017г., с правно основание чл.79 и 86 ЗЗД, поради извършено съдебно
прихващане със сума, дължима от дружество „Е.К.“ ЕООД на И.Д. в размер на
8782,80 евро по реда на чл.92 ЗЗД съгласно чл. 30 от Предварителен договор от
27.05.2016г. за 78 дни за период 1.11.2016-18.01.2017г. С решението в тежест на
дружеството са разпределени и разноските, сторени от ответника, а именно – сума
в размер на 700 лева, заплатена за адвокатско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Е.К.“ ЕООД, в която се
твърди, че решението е неправилно. Поддържа се, че в хода на процеса
възражението за прихващане не е установено по основание и размер, като
наличието на клауза за неустойка не освобождава съда от изследване на
обстоятелството дали са настъпили вреди и в какъв размер са те. В откритото
съдебно заседание дружеството, чрез представителя си адв.
А., поддържа и, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият – ответник в първоинстанционното
производство оспорва подадената въззивна жалба като
неоснователна. В подадения отговор се посочва, че вземането за неустойка
произтича от чл. 30 от сключения между страните предварителен договор за
продажба на недвижим имот, като видно от приетото писмено доказателство - удостоверение за въвеждане в експлоатация на
строеж № 58/18.01.2017 г. – се
установява, че сградата е въведена в експлоатация 18.01.2017 г. – след изтичане
на срока, предвиден в предварителния договор. Неустойката е следвало да бъде
заплатена до датата на сключване на окончателния договор. Сочи се още и, че
доказателства за липса на вреди нито съдът служебно е могъл да събере, нито
ищецът е поискал събирането на такива. В открито съдебно заседание адв. Д., представител на въззиваемия
поддържа отговора на въззивната жалба и моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК от
легитимирано лице, като е насочена срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което са процесуално допустима.
СРС, 65-ти състав, е бил сезиран с първоначално
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че „Е.К.“ ЕООД е прехвърлило на И.Д.Х.
правото на собственост върху 4 изградени от дружеството обекта, находящи се в гр. София, район „Триадица“, ул. „*******, а
именно: апартамент №7, апартамент №31, гараж № 15 и гараж № 16, които обекти са
построени в ПИ с идентификатор 68134.1007.571, за която е отреден УПИ IV- 1402,
кв. 70 по плана на гр. София, м. „Кръстова вада“, за
която продажба бил съставен н.а. за покупко-продажба № 92, том I, рег.№ 1626,
дело № 64/20.2.2017г. В изпълнението на т.V от нотариалния акт на дата
22.2.2017г. страните сключили договор за поддръжка и управление № ИД 7/2016г.
за поддръжка на сградата и прилежащия поземлен имот за 1 година, като в чл. 26
от договора уговорили авансово заплащане на 22.2.2017г. на възнаграждение за
ищеца в размер на 2137,49 лв. с ДДС. Ответникът заплатил сума в размер на
356,00 лв. с ДДС. Поради изложеното ищецът моли съда да осъди И.Д.Х. да заплати
на ищеца следните СУМИ - 1914,49 лева представляваща остатък от непогасено
вземане за възнаграждение въз основа на договора за поддръжка и управление № ИД
7/2016г., ведно със законната лихва върху сумата от дата на подаване на ИМ в
съда - 27.11.2017г. до окончателното заплащане на дължимото, както и законна
лихва в размер на 133,00 лева. за периода 22.02.2017г. - 17.11.2017г.
Ответникът И.Д.Х. не оспорва сключването на твърдяните договори, както и наличието на задължение спрямо
ищеца. Същият обаче заявява, че задължението е било погасено чрез извънсъдебно
прихващане с вземане на И.Х. спрямо дружеството – ищец за сумата в размер на
8782,80 евро – неустойка за забава на изпълнението на задължение по сключения
предварителен договор от дата 27.05.2016 г. Евентуално, в случай че съдът
приеме, че не са се осъществили предпоставките за извънсъдебно прихващане, е
направено и материалноправно възражение за
прихващане.
Съдът в обжалваното решение е приел, че страните не
спорят за наличието на възникнало задължение от страна на ответника по
сключения между страните договор за поддръжка и управление, но е уважил
възражението за материалноправно прихващане с вземане
на ответника спрямо дружеството за неустойка за забава.
Възникването на спорното право за заплащане на претендираното възнаграждение се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти):
наличието на действително правоотношение по договор за предоставяне на
поддръжка и управление, по силата на който изпълнителят се е задължил да
предостави на възложителя срещу уговорено възнаграждение да поддържа сградата и
прилежащия поземлен имот, в която И.Х. притежава самостоятелни обекти, размерът
на уговореното възнаграждение и обстоятелството, че същото се дължи авансово.
Наличието
на тези предпоставки е безспорно между страните. Като безспорни между страните
са отделени обстоятелствата, че са сключили договор за поддръжка и управление
на дата 22.02.2016 г. с предмет поддръжка на общите части на сграда, в която ответникът
е собственик на самостоятелни обекти, като е уговорено възнаграждение в полза
на дружеството-изпълнител в размер на 2137,49 лв. с ДДС. Видно от чл. 26 от
представения договор за поддръжка и управление страните са уговорили
възнаграждението да бъде заплатено в деня на подписване на договора. Страните
не спорят, че възнаграждението е платено частично – заплатена е сума в размер
на 356 лв. на 22.02.2017 г.
Основният
спор между страните е концентриран върху въведеното с отговора на искова молба
възражение за прихващане.
Възражението
за прихващане с ликвидно изискуемо вземане е правопогасяващо
възражение, което се основава на новонастъпил факт -
направеното изявление за прихващане. В българското право прихващането на
насрещните вземания е уредено като потестативно
право, което се упражнява с едностранно волеизявление, пораждащо действие с
достигането му до адресата, от който момент настъпва правната промяна.
Възражението за прихващане с ликвидно вземане по същността си е позоваване на
правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и възражението за
плащане след подаване на въззивната жалба. С това
възражение не се променя спорният предмет, тъй като предявеното с него вземане
вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, и
съответно за доказване на възражението не е необходимо събиране на
доказателства. Възможно е обаче
насрещното вземане, с което се прихваща, да е спорно /неликвидно/, т. е. негов
предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на
прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо
основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/ същото може да бъде направено
най-късно с отговора на исковата молба /така т. 5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС/.
В
настоящия случай ответникът се е позовал на извънсъдебно прихващане, като при
условията на евентуалност е въвел и материалноправно
възражение за прихващане, в случай че съдът прецени, че не са настъпили
предпоставките за извънсъдебно прихващане. Тъй като възражението е въведено с
отговора на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК правилно съдът го е
разгледал.
По
същество настоящият състав споделя изводите на първоинстанционният
съд за основателност на възражението поради следното:
В
отговора на исковата молба се твърди, че И.Х. има изискуемо и ликвидно вземане
спрямо дружеството – ищец за сумата в размер на 8782,80 евро – неустойка за забава по сключения
предварителен договор от дата 27.05.2016 г. – а именно неизпълнение в
темпорално отношение на задължението за въвеждане на сградата, в която се
намират самостоятелните обекти, предмет на договора в експлоатация.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че с изявлението
за прихващане, отправено извънсъдебно от Х. до „Е.К.“ ООД не са се осъществили
последиците на чл. 103 ЗЗД. На първо място, липсва една от предпоставките, а
именно ликвидност на вземането на Х., с което прихваща – доколкото същото не е
установено с влязло в сила съдебно решение или неоспорена заповед за
изпълнение. На второ място, както е посочил е първоинстанционният
съд, самото изявление не е връчено редовно на дружеството, доколкото в
обратната разписка е посочена единствено фамилия на лицето, получило писмото.
Предвид
липсата на основателност на процесуалноправното възражение за вече осъществено
извънсъдебно прихващане, съдът следва да разгледа и материалноправното
възражение за съдебно прихващане на задължението на Х. с негово вземане за
неустойка по сключения между страните предварителен договор.
По
своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност.
Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер са
предварително определени от страните. В тежест на длъжника е да установи
точното изпълнение на поетото договорно задължение в качествено, количествено и
темпорално отношение, като кредиторът не е длъжен да доказва нито настъпването
на конкретните вредоносни последици, нито техния размер. По правило
изискуемостта на неустоечното вземане възниква в
момента на неизпълнението. Мораторната неустойка като
добавъчно, несамостойно, акцесорно задължение следва
съдбата на главното задължение, чието изпълнение обезпечава при настъпване на
имуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение в темпорално
отношение. Нейната изискуемост настъпва от момента на неизпълнението, като
неустойка се начислява за всеки ден на забава до момента на изпълнение на
задължението от страна на длъжника.
В
процесния случай страните са обвързани от
предварителен договор от дата 27.05.2016 г., сключен между „Е.К.“ ЕООД, в
качеството на продавач, и И. П.И., в качеството на купувач. Видно от чл. 1.1 от
същия продавачът се е задължил да изгради и продаде на купувача апартаменти и
гаражи при условията и в сроковете, определени с договора. Страните са
уговорили продажната цена за четирите обекта в размер на 112 000 лева.
Предварителният договор има смесен характер, тъй като съдържа не само клаузи,
уреждащи сключването на окончателен договор за покупко-продажба, но и
клаузи относно строежа на сградата и
въвеждането и в експлоатация – по същество договор за изработка. Така в чл. 14
от предварителния договор страните са уговорили изрично срок за въвеждане на
сградата в експлоатация с разрешение за ползване до 30.07.2016 г., като след тази дата дружеството изпада в
забава. В чл. 30 от договора страните са предвидили и последици от тази
забава, като са уговорили, че при виновно неизпълнение на задължението с повече
от три месеца, продавачът дължи на купувача неустойка в размер 0,1/100 от
продажната цена за всеки ден от забавата. Сградата е въведена в експлоатация на
18.01.2017 г., видно от представеното
удостоверение за въвеждане в експлоатация № 58 от същата дата, тоест месеци
след изтичане на уговорения между страните срок.
Както
беше посочено, изрично в договора е предвидена неустойка за неизпълнение в
темпорално отношение, която се дължи за всеки ден на забавата и се изчислява
като процент от продажната цена за всеки ден от забавата. Видно от представените
писмени доказателства изпълнителят е бил в забава за периода от 31.07.2016 г.
до 17.01.2017 г./вкл./. Тъй като неустойка за забава е предвидена след
изтичането на три месеца от падежа на задължението – то за периода от
01.11.2016 г.до 17.01.2017 г. вкл. – 78 дни, за всеки ден се дължи сума в
размер от 112,60 евро, а за целия период сума в размер на 8782,80 евро, до
каквито изводи е достигнал първоинстанционният
съд.
Неоснователен
е доводът за липса на вреди, доколкото в чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Доказателствената
тежест за установяване на липса на вреди е на длъжника – в случая на
дружеството – ищец, а в първоинстанционното
производство нито се твърди, нито се представят доказателства за липса на
вреди. Ищецът не е представил и доказателства, че неизпълнението не се дължи на
обективни пречки, поради което правилно е прието от съда, че вземането за
неустойка в посочения размер е възникнало и е изискуемо, като правилно е уважил
възражението за съдебно прихващане и е приел, че исковете следва да бъдат
отхвърлени, тъй като претендираните вземания на
дружеството са прихванати с вземане на ответника Х..
Във
връзка с довода за нищожност на клаузата за неустойка настоящият състав намира
следното:
Условията
и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009
г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според указанията в т.
3 от решението, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно
изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка
задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката,
правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от
неизпълнението. Съобразявайки посочените критерии, настоящата съдебна инстанция
намира, че процесната клауза не противоречи на
добрите нрави. Нейната цел има обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция, които се реализират единствено при неизпълнение на
основно задължение на ответника по договора, а именно – въвеждане в
експлоатация на сградата, в която се намират обектите - в срок. Неустойката се
дължи за всеки ден неизпълнение и то след изтичане на допълнителен тримесечен
срок след настъпване на падежа на задължението. Следва да се посочи, че
неустойката не е предвидена за въвеждане във владение, както се навежда от
представителя на дружеството, а изрично е предвидена за обезпечаване на
задължението за въвеждане на сградата в експлоатация. Съотношението между
неустойката и вредите, които могат да се реализират също не е в противоречие на
добрите нрави. Съпоставена с размера на задължението, чието изпълнение
обезпечава, и със стойността на очакваните вреди от евентуалното неизпълнение
на задължението, неустойката не излиза извън нейните обичайни функции. Още
повече, че размерът на неустойката зависи и от цената на обектите, предмет на
договора, а както бе отбелязано по-горе, същите представляват два апартамента и
два гаража.
Настоящият
състав намира и, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като не е уговорен
краен предел, до който да се дължи. Съгласно т.3 от цитираното Тълкувателно
решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС не е
нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори,
уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се
начислява. Отделно, както вече беше посочено, крайният срок, до който ще се
дължи неустойката, зависи изцяло от поведението на длъжника и има за цел да го
стимулира да изпълнява точно и в срок задължението си по договора. Поради
изложеното съдът счита, че е налице валидна неустоечна
клауза.
Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява
правилно и като такова на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Право на разноски има въззиваемата страна, която претендира разноски в размер 420
лева с ДДС. Представена е фактура № **********/01.10.2019 г., върху която е обективирана и разписка за плащане – посочено е, че сумата
е платена в брой на 01.10.2019 г. Неоснователно е възражението за прекомерност
на претендираните разноски, доколкото минималното
дължимо възнаграждение според чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, е в размер от 364 лева, който размер е
без ДДС. В настоящия случай се претендира дори по-ниско от минималното
възнаграждение, но предвид обстоятелството, че адвоката е регистриран по ЗДДС,
то към сумата следва да се добави и 20% ДДС. Поради изложеното настоящият
състав намира, че следва да се присъди в полза на въззиваемия
сума в размер на 420 лева – адвокатски хонорар.
С оглед цената на предявените искове,
настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр.
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
423191 от 05.06.2018 г. по гр.д. № 83099/2017 г. поправено с решение № 99777 от
22.04.2019 г., на Софийския районен съд,
163-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 273, вр.
с чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК „Е.К.“ ЕООД,
ЕИК *******, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ
на И.Х.Д., ЕГН **********, с адрес: ***,
СУМАТА от 420 лева с ДДС – разноски,
сторени във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.