Р Е Ш Е Н И Е
№ ……./…………
Гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ „Г“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА
НЕШЕВА
при секретаря
Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева в.гр. дело
№ 9157 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на гл. ХХ ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на „К.“ ЕООД, подадена чрез процесуалните представители адв. В.В.
и адв. Ц.Р., срещу решение № 71010/20.03.2019 г., постановено по гр.д. №
70187/2015 г. С жалбата решението се обжалва като неправилно поради
противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и
необоснованост. Според твърденията в жалбата неправилно съдът е приел, че не се
установява по делото претендираната сума да е получена от ответника. В тази
връзка се сочи, че не е оспорен подписът на ответника на представения касов
ордер. Твърди се и, че липсата на осчетоводяване на сумите и нередовно воденото
счетоводство, не са основание да се приеме, че липсват валидни облигационни
отношения и че процесната сума не е била реално предадена на В.А.. Претендират
се и сторените разноски в настоящото производство.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното
производство, с който същата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че
правилно, основавайки се на приетата по делото ССчЕ съдът е приел, че не се
установява по делото, че В.А. дължи на „К.“ ЕООД претендираната сума.
В хода на
въззивното производство представителят на въззивника поддържа депозираната
въззивна жалба и моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на
исковите претенции, представителят на въззиваемата страна адв. В., оспорва
депозираната жалба. В хода на въззивното производство като доказателство бе
приет протокол за разпит в качеството на свидетел на В.Н.А. по ДП ЗМ №
15026/2013 г. по описа на 07 РУП- СДВР.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ПОДАДЕНАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА И СЪДЪРЖАЩИТЕ СЕ В НЕЯ
ОПЛАКВАНИЯ, СЪОБРАЗЯВАЙКИ СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВА, ОСНОВАВАЙКИ СЕ НА
РЕЛЕВАНТНИТЕ ПРАВНИ НОРМИ И ВЪТРЕШНОТО СИ УБЕЖДЕНИЕ, НАМИРА СЛЕДНОТО ОТ
ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА СТРАНА:
Въззивната жалба
е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен
акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка
съдът намира, че оспореното решение е валидно, но е недопустимо в частта, с
която е обезсилена издадената заповед за изпълнение по отношение на сумата в
размер на 1400 лева, предоставена в заем на 02.06.2011 г. Съдът с решението си,
след като е отхвърлил исковата претенция, е обезсилил издадена заповед за
изпълнение на парично задължение, издадена на 18.06.2015 г. по ч.гр.д. 32278/2015
г. Предвид постановките на ТР № 4/2013 по т.д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС /т.
13/, което предвижда, че отхвърлянето на иска за установяване на съществуването
на вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно
чл.416 ГПК, съдът, разглеждащ спора по реда на чл. 422 ГПК не следва да
обезсилва заповедта за изпълнение. С обезсилването на заповедта за изпълнение в
частта по отношение на претендирано парично вземане на стойност 1400 лева,
предмет на настоящото производство, съдът е постановил недопустим съдебен акт,
поради което в тази част съдебното решение следва да се обезсили.
Съгласно чл.
271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо,
въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло
или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във
въззивната жалба.
Производството е
образувано по иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД на „К.“
ЕООД срещу В.Н.А., след като в срока по чл. 414 ГПК е депозирано възражение
срещу издадената заповед за изпълнение от 18.06.2015 г., по ч.гр.д. №
32278/2015 г. на СРС за сумата от 13071 лева – дадена в заем на 26.05.2011 г.
/11 671,03 лева/ и на 02.06.2011 г. /1400 лева/ в полза на В.А..
В исковата молба
се сочи, че ответникът е бивш служител на ищцовото дружество и в тази връзка
многократно е взимал суми от касата на дружеството, като сумите са му били
предавани с издаване на разходни касови ордери. Сумата в размер от 1400 лева,
за която е издаден касов ордер № 346/02.06.2011 г., както и сумата от 11 671,03
лева, за която е съставен разходен ордер № 331/26.05.2011 г., са предоставени
на ответника, но същият не ги е възстановил на дружеството.
В депозирания от
В.А. отговор на искова молба се твърди, че ответникът се е разписал на ордер №
351/26.05.2011 г. за сума от 10611,43 лева, която сума представлявала текущ
оборот и е била внесена от А. в банка по сметка на ищцовото дружество. Сумата
от 1059,60 лева А. твърди, че не е получавана от него. По отношение на разходен
касов ордер № 331/26.05.2011 г. ответникът заявява, че не си спомня да го е
подписвал.
В първото по
делото открито съдебно заседание на дата 19.02.2018 г. след направени изявления
от страна на представителя на ищеца за оттегляне на иска на основание чл. 232 ГПК и ответника, съдът е прекратил производството по делото за сумата от
11671,03 лева по РКО № 331/26.05.2011 г. Определението като необжалвано е
влязло в сила и предмет на производството е единствено претенцията за сума в
размер от 1400 лева, за която е издаден РКО № 346/02.06.2011 г.
В хода на
първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства и е прието
заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза.
За да постанови
обжалвания съдебен акт районният съд е приел, че по делото не е доказано, че
ответникът е получил процесната сума, още повече че същата не е била
осчетоводена от дружеството-ищец.
Според чл. 240,
ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Елементите от фактическия състав
на договора за заем са следните: съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на
тази сума от заемодателя на заемателя.
Договорът за
заем за потребление (паричният заем) е неформален, реален, едностранен,
възмезден или безвъзмезден, и реален – правните последици настъпват при
предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична
сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Настоящият
състав не споделя изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на
реалното предаване на сумата в размер от 1400 лева в полза на ответника В. А. от страна на дружеството. За доказване на
това обстоятелство съдът не е взел предвид приетия като доказателство по делото
разходен касов ордер № 346/02.06.2011 г., в който е посочено, че сума в размер
от 1400 лева „се брои на В.А.“, като ордерът е подписан от служителя, на когото
е предоставена сумата. В съдебно заседание е представен и приет като
доказателство оригиналът на касовия ордер, като подписът в графа получател не е
оспорен от ответника, не са ангажирани други доказателства и не са въведени
никакви доводи, че сумата не е получена. Изводът за реално получаване на сумата
се потвърждава и от приетия като писмено доказателство протокол за разпит от
13.06.2013 г., в който страната е заявила пред органите на досъдебното
производство, че е получавала пари от дружеството, което се оформяло в разходни
касови ордери с основание „личен заем“. Доколкото това представлява изявление
за неизгоден за страната факт, съдът го прецени съобразно чл. 175 ГПК. Изводът
на съда по отношение на предаване на паричната сума не се разколебава от приетото
заключение по съдебносчетоводната експертиза, според което в счетоводството на
ищеца няма данни за вземания на дружеството към В.А.; разходни касови ордери №
331/26.05.2011 г. и № 346/02.06.2011 г. не са осчетоводени и че счетоводството
не е редовно водено по отношение на посочените разходни ордери.
Обстоятелството, че сумите не са били осчетоводени, не обосновава извод, че
същите не са били предадени на А., както е посочено във въззивната жалба.
При установяване
на реално предаване на сумата от 1400 лева, съдът не може да презюмира, че
задължението е възникнало от заемен договор, тъй като то може да произтича от
друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи наличието на
заемно правоотношение като източник на задължението с допустимите от закона
доказателствени средства / в този смисъл е постановено решение № 361 от
11.11.2015 г. по гр. д. № 1864 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение/. Поради това в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване, е да установи, че сумата е предоставена именно с оглед съгласие за
сключване на договор за заем, по който той е заемодател. В настоящия случай
основанието за предаване на процесната сума е записано в разходния касов ордер,
а именно в „личен заем“. Настоящият състав приема, че разходният касов ордер
има характер на разписка, тъй като същият е подписан от кредитора
/обстоятелство, което не се оспорва/ и съдържа изявления, въз основа на които
могат да се направят изводи за основанието и размера на поетото задължение,
кредитора, длъжника и размера на задължението. Действително поначало разписката
за предаване на сума парични средства не обосновава категоричен извод, че
същите са били предадени като заемни средства, в настоящия случай обаче касовия
ордер носи подписите на представител на дружеството – „К.“ ЕООД – и на В.А.,
като в него изрично е записано основанието за предаване на паричната сума.
Предвид липсата на оспорване на истинността на документа и невъвеждане на
твърдения, съответно ангажиране на доказателства, в противна посока, съдът
намира, че основанието на предаване на сумата е именно договор за заем.
Изводите на съда
се подкрепят и от постановената по аналогични случаи съдебна практика, която
настоящият състав споделя. Така в решение № 142 от 07.10.2016 г. по т.д. №
1601/2015 г., ТО на ВКС е прието следното: „… Обективираното в квитанциите към
приходни касови ордери изявление, че при подписването им лицето, което ги е
издало /заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, може да се
приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно главно доказване
на факта на реалното им предаване по договор за заем. Ако ответникът е
релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на
сумите е на друго основание, различно от удостовереното в квитанциите към ПКО,
и е представил доказателства, удостовереното в квитанциите към приходните
касови ордери обстоятелство за получаване на сумите като заем следва да бъде
обсъдено заедно с всички събрани по делото доказателства.
Доколкото
липсват изрични уговорки между страните за съдържанието на договора намират
приложение общите правила на ЗЗД. В чл. 240, ал. 4 ЗЗД е предвидено, че ако не
е уговорено друго между страните, заемателят трябва да върне заетите пари или
вещи в течение на един месец от поканата. По делото липсват данни за връчване
на покана преди подаването на исковата молба, поради което и същата следва да
се счита като такава. Препис на исковата молба, имаща характер на покана за
плащане е бил връчен на В.А. на 15.03.2016 г., от когато тече срокът за връщане
на сумата. По делото няма данни да е извършено плащане от страна на А., поради
което и исковата претенция се явява основателна.
С оглед на
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала,
се разминава с този на първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва да
отмени като неправилно, като се уважи исковата претенция.
По разноските:
При този изход
на спора следва да се преразгледа въпроса за разноските в първата инстанция.
Право на разноски има ищеца. Пред СРС той е направил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер 920 лева, представени са доказателства за плащане на
уговорената сума – платежно нареждане и извадки от трансакции по сметка – л. 33
и 34. Доколкото възнаграждението е уговорено с оглед първоначалната претенция в
общ размер на 13071 лева, а делото е прекратено по отношение на сума в размер
11671,03 лева и предмет на защита е била само сума в размер на 1400 лева,
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер, съответен на предмета
на защита. Отделно с оглед сложността на делото, броят на проведени заседания и
проведените процесуални действия настоящият състав намира, че следва да се
определи възнаграждение в размер 98,50 лева.
Предвид
прекратяването на производството по отношение на сумата от 11671,03 лева – на
ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса само по претенцията за
сумата от 1400 лева – 56 лева, в това число и таксата, заплатена за разглеждане на
подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение /2 % от дължимата
такса - сума от 28 лева - е заплатена в хода на заповедното производство и 2% в хода на
исковото производство при подаване на исковата молба/.
В хода на
въззивното производство са направени разноски за държавна такса в размер от 261,42
лева, а е следвало да се заплати държавна такса в размер от 28 лева – спорът е
с предмет сума в размер на 1400 лева, горницата над тази сума е недължимо
платена и страната може да иска освобождаването и, а в тежест на въззиваемия
следва да остане сума в размер от 28 лева – платена държавна такса. Направени
са и разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева,
уговорено с договор за защита и правно съдействие от дата 30.09.2019 г., в
който е обективирана и разписка за плащане. Съдът намира за основателно
възражението на представителя на въззиваемата страна за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, поради което го намалява до
минималния размер по Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения, а
именно: 328 лева.
Така мотивиран,
СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 71010/20.03.2019г.
по гр.д. № 70187/2015 г. на Софийския районен съд, 50-ти състав в частта, с
която е обезсилена заповед за изпълнение от 18.06.2015 г. по ч.гр.д. №
32278/2015 г. на СРС, за сумата от 1400 лева, дадена в заем на дата 02.06.2011
г., предмет на производство по реда на чл. 422 ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 71010/20.03.2019г. по
гр.д. № 70187/2015 г. на Софийския районен съд, 50-ти състав в останалата част
и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „К.“ ЕООД, с
ЕИК ******, срещу В.Н.А., с ЕГН **********
иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, че В.Н.А.,
с ЕГН ********** дължи на „К.“ ЕООД, с ЕИК ******, сума в размер на 1400 лева – предоставена в заем на В.Н.А., за
която е издадена заповед за изпълнение от 18.06.2015 г. по ч.гр.д. № 32278/2015
г. на Софийския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл.
279 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК В.Н.А.
с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „К.“ ЕООД с ЕИК ****** сума в размер от 154 лева – разноски, сторени в хода на
първоинстанционното производство и в заповедното производство, както и сума в
размер на 356 лева – разноски,
сторени в хода на въззивното производство.
С оглед цената
на исковата претенция решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.