Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Ихтиман, 27.07.2021 година
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
ИХТИМАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВИ СЪСТАВ, в открито
съдебно заседание на пети юли през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВА ЙОРДАНОВА
при участието на секретаря Лиана Тенекева, като
разгледа докладваното от съдията Йорданова гр. д. № 299 по описа за 2021 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
повод подаден иск по реда на чл. 415 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „А. С. В.“ ЕАД ЕИК ********* , седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П. Д.“ № 25 срещу Д.Л.Г. ЕГН **********
***; за установяване на съществуване на вземане в размер на 852,40 лева главница,
136,16 лева– договорна лихва за периода от 26.03.2017 г. до 22.12.2017 г.,
както и сумата от 110,15 лева – обезщетение за забава за периода от 27.03.2017
г. до 29.01.2021 г. Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че по силата на договор за
потребителски кредит № 154419 от 27.12.2016 г., сключен между „А. Т. Ф. Г.“ АД
и Д.Г., на ответника е отпусната сумата от 1200 лева Срокът на действието на
договора е бил 12 месеца, като е
уговорено договорно възнаграждение в размер на 282,84 лева.. Ответникът е
преустановил плащанията, като са останали дължими сумата от 852,40 лева
главница и 136,16 лева лихва, както и 110,15 обезщетение за забава. На
19.07.2019 г. по силата на приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне
на вземания, вземането спрямо Г. е прехвърлено на „А. С. В.“
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се оспорва иска,
като се прави възражение за погасяването му по давност
Съдът,
като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, съобразно с
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
следното от фактическа страна:
Предявен е положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, който е допустим, тъй като е налице правен интерес от предявяването
му, което се доказва от приложеното ч.гр.д. № 129/2021 г. по описа на ИРС, по
което срещу ответника е издадена Заповед № 260089/02.02.2021 г. за изпълнение
по чл.410 ГПК за сума в размер на 852,40 лв. главница по договор за потребителски кредит № 154419 от 27.12.2016 г., сключени между длъжника и „А.
Т. Ф. Г.“ АД, ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.01.2021 г. до
окончателното изплащане на задължението, сумата 136,16 лева - договорна лихва за периода от 26.03.2017 г. до
22.12.2017 г., обезщетение за забава в размер на 110,15 лева за периода от
27.03.2017 г. до 29.01.2021 г. В законоустановения срок е постъпило писмено
възражение от страна на длъжника, поради което и на заявителя е дадено указание за предявяване на иск за установяване на вземане.
По
делото е представен Договор за кредит № 154419 от 27.12.2016 г., сключен между Д.Л.Г. и „А. Т. Ф. Г.“ АД,
по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума от 1200
лева за срок от 12 месеца, при годишен лихвен процент от 41,00 %, и годишен
процент на разходите – 49,65 %, като общият размер на всички плащания е 1482,84
лева.
От
представения по делото договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.07.2019
г. се установява, че „А. Т. Ф. Г.“ АД
прехвърлило на „А. С. В.та“ ООД свои
вземания, които са индивидуализирани в Приложение № 1, неразделна част от
договора.
Представено
е и потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД , което е
придружено с извлечение от приложение № 1 от 19.07.2019 г., в което е описано
вземане спрямо Д.Л.Г., чийто остатък е в размер на 852,40 лева, неустойка в размер на 930,44 лва.
По
делото е приложено уведомително писмо за извършената цесия, което няма данни да
е получено от Г..
При
така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
В
производството по чл. 422 ГПК за установяване на вземане взискателят следва да
докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си
срещу него. Доказателствената тежест за спорните факти се разпределя с оглед на
твърденията на страните, т.е. ищецът дължи пълно и главно доказване на фактите,
въз основа на които претендира изпълнение от ответника – в случая валидно облигационно отношение между „А. Т. Ф. Г.“ АД и Д.Г. по договор за паричен заем /кредит/; неизпълнение от страна на
длъжника на задължението за връщане на получената като кредит суми, падежа на
задължението, валиден договор за цесия, с който е прехвърлено процесното
вземане от цедента на цесионера – ищец в настоящото производство.
По делото не се спори, че ищецът е частен правоприемник на кредитора по договор за
паричен заем по силата на договор за цесия. Видно от
представения договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложение № 1 от 19.07.2019
г. вземането на кредитора е било прехвърлено. За редовността на извършената
цесия е ирелевантно обстоятелството дали същата е била съобщена на длъжника. В
случая с връчването на исковата молба той е узнал за извършеното прехвърляне на
вземането.
Ответникът не оспорва, че е сключил договор за заем от разстояние, спрямо който е
приложим Законът за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 6 ЗПФУР
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече, а според §
1, т. 1 от ДР към ЗПФУР "финансова услуга" е всяка услуга по извършване
на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и
предоставяне на платежни услуги.
Не се спори и, че Г. е получила сумата от 1200 лева в
изпълнение на сключения договор.
Първоначалният кредитор, който е небанкова финансова
институция, е предоставил заемна сума. Това дава основание на съда да приеме, че „А. Т. Ф. Г.“ АД и Д.Г. са били обвързани от
договор за заем (потребителски кредит) от 27.12.2016 г.. При сключване на
договора ответникът е действал в качеството на физическо лице, а “ „А. Т. Ф. Г.“ АД - в рамките
на своята търговска дейност, като в този случай е бил приложим Закона за потребителския кредит (в сила от 12.05.2010г.).
В този
случай съдът е длъжен да съобрази дали сключеният договор съответства на
императивните изисквания на този закон. От договора се
установява, че заемодателят е предоставил на ответника, като потребител, кредит
под формата на заем - 1200 лева, при уговорен годишен процент на разходите,
който е под законоустановения минимум по
чл.19, ал. 4 ЗПК,
съгласно който годишният процент на
разходите не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В договора се съдържа погасителен
план, което означава, че той отговаря на минималните изисквания на закона.
В случая възражението на ответника е единствено по
отношение на изтичането на предвидената в закона давност.
Вземането за сума, предоставена по договор за кредит (главница), се погасява с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Това е така, защото вземането е едно,
независимо, че е възможно страните да са се съгласили погасяването на
задължението да се извършва на вноски. Това съглашение между страните не
променя характера на вземането по начин, който да обоснове извод, че същото е
периодично по смисъла на разяснен в ТР 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС. В случая падежът на
задължението за главница е 22.12.2017 г., от когато е започнала да тече
давността за вземането, а тя не е изтекла до подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК на 29.01.2021 г.,
което съгласно чл. 422, ал.
1 ГПК
има последиците на предявяване на иск, включително и материално-правната
последица да прекъсне погасителната давност за вземането съгласно чл. 116, б.
"б" ЗЗД.
В този смисъл съдът приема, че възражението за
погасяването на вземането за главницата поради изтичане на давността е
неоснователно, поради което и ответницата дължи на ищеца заплащането на сумата
от 852,40 лева.
Вземанията за лихви за забава се погасяват с кратката
3-годишна погасителна давност
съобразно чл. 111,
б. „б“ ЗЗД.
В случая към момента на подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение претендираното вземане за договорна лихва в размер на 136,16 лева е
било погасено по давност, тъй като е изтекъл тригодишният срок от падежа му и в
тачи си част искът за установяване съществуването на вземането е неоснователен.
По отношение на претенцията за заплащането на
обезщетение за забава, съдът прима, че същата е основателна. След като
длъжникът е забавил плащането на погасителните вноски за главницата, той дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава. Съдът съобрази, че
е изтекла погасителната давност за вземането за периода от 27.03.2017 г. до 29.01.2018 г. Ответницата обаче дължи
законната лихва за забава за периода от 29.01.2018 г. до 29.01.2021 г. /датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ Размерът изчислен
от съда чрез автоматизирана изчислителна система за изчисляване на лихви
/http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html/ възлиза на 259,75 лева, а
ищецът претендира сумата от 110,15 лева, поради което и искът следва да бъде
уважен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора по делото, в съответствие с
чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК право на разноски имат както ищецът, така и ответникът.
Ответникът не представя доказателства за направени разноски /по делото няма
доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение/, поради което и такива не
следва да му бъдат присъждани.
В
полза на ищеца следва да се присъдят разноски съразмерно с уважената част от
исковете. Ищецът е направил
разноски в исковото производство в размер на 25 лева за заплатена държавна такса
и претендира юрисконсултско възнаграждение. Съгласно задължителните разяснения,
дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013г., ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство
– заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Затова и
ответницата дължи на ищеца заплащането на сумата от 38,50 лева държавна такса,
както и 150 лева юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното С Ъ Д Ъ Т
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.Л.Г. ЕГН ********** *** дължи на „А. С. В.” ЕАД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул. „П. Д.” №
25, офис сграда Л., ет.2, офис 4 сумата от 852,40 лв. (осемстотин петдесет и
два лева и четиридесет стотинки) главница, ведно със законната лихва от
29.01.2021 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 110,15 лв. (сто
и десет лева и петнадесет стотинки)- обезщетение за забава за периода от 29.01.2018
г. до 29.01.2021 г.
ОТХВЪРЛЯ иска на „А. С. В.” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление в гр.София, бул. „П. Д.” № 25, офис сграда Л., ет.2, офис 4 срещу Д.Л.Г. ЕГН ********** *** за установяване на
съществуване на вземане в размер на 136,16 лв. (сто тридесет и шест лева и
шестнадесет стотинки) – договорна лихва за периода от 26.03.2017 г. до
22.12.2017 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1
ГПК Д.Л.Г. ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на
„А. С. В.” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в
гр.София, бул. „П. Д.” № 25, офис сграда Л., ет.2, офис 4 сумата от 178,50 лв. (сто седемдесет и осем лева и петдесет
стотинки) разноски в заповедното и в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Софийски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/Р. Йорданова/