№ 268
гр. Разград, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на четИ.десети април
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА
като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско
дело № 20243330101945 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
Образувано е по искова молба от М. К. М., чрез процесуалния му представител адв.
Н. М. от АК Ямбол, против „НЕТКРЕДИТ“ ООД гр. София, с която моли съда да приеме за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за
потребителски кредит № ********************** от 08.03.2023 г. е нищожен на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, 10 от ЗПК.
Сочи се, че по силата на сключения договор за потребителски кредит, ищецът
получил в собственост сумата от 800,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40.06
% и ГПР в размер на 48.29 %. В т. 3.2.1 от ОУ било посочено, че до края на следващия ден
от сключването на договора, ищецът е длъжен да предостави на ответника гаранция по
кредита. В чл. 6, ал. 1 от договора се съдържала санкция при непредставяне на исканата
гаранция, а именно – дължала се сумата от 1 104.00 лева, неустойка, която следвало да се
заплаща от ищеца разсрочено всеки месец.
Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва,
поради нищожност на кредитната сделка. Твърди изначална недействителност на съществен
елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която
не била породила валидни правни последици, поради противоречие с добрите нрави,
съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне интересите на потребителя
от страна на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Последният не
изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора
условията за прилагане на възнаградителната лихва.
По отношение валидността на сключения договор за потребителски кредит важали
изискванията на специалния закон – ЗПК. Клаузата на т. 3.2.1 от ОУ възлагала в тежест на
ищеца до края на следващия ден от сключване на договора да предостави на ответника
гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова институция или двама поръчители.
По същество тази клауза представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране, като не предоставяла избор за потребителя – дали да предостави обезпечение
и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза въвеждала били неосъществими
за потребителя, особено и предвид сравнително ниския размер от 800.00 лв. на паричния
кредит. Навежда, че не само правно, но и житейски било необосновано да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция.
1
Следователно, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от
длъжника, кредиторът целял да се обогати.
Същевременно, кредиторът не включвал тази неустойка към дължимата по кредита
договорна лихва и към ГПР, като по този начин заобикалял нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Счита за явно кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение и именно поради това намира, че вземането за неустойка
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено
в ГПР.
Намира за необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява какви точно суми ще дължи. В процесния договор били посочени
процентните стойности на ГГIP, но от съдържанието на същия не можело да се направи
извод кои точно разходи се заплащали и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид
предпоставките, при които ставала изискуема неустойката счита, че тя е с характер на
възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Всичко
това поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на практика
нямало информация колко точно е оскъпяването по кредита.
Горното директно противоречало на чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР обуславяло невъзможност да
се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало
да направи във връзка с кредита, за да може той да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото следвало, че за да се спази и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
в договора следвало да се посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да се посочат
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
конкретния случай, това било особено съществено, предвид обстоятелството, че в чл. 11, ал.
5 от Договора се сочела общата сума за заплащане от потребителя, но в нея не била
включена дължимата по чл. 6, ал. 1 от договора неустойка. Така налице било пълно
разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период.
Невярното посочване на лихвения процент в чл. 11, ал. 1 от договора в размер на
40.06 %, без да е включена в него скритата лихва, имало за резултат и невярното разписване
на ГПР в размер на 48.29 %. Посочването на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се приеме като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, защото
подвеждала потребителя относно спазване забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои компоненти са
включени в него и как е формиран посочения в договора ГПР, което нарушавало основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин.
За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора трябвало да се
посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да се посочат всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително
съдържание следвало да е налице към момента на подписване на договора, тъй като именно
към този момент кредитополучателят можел да изрази своето информирано съгласие по
отношение на неговите общи параметри.
В случая неустойката се дължала при неизпълнение на договорно задължение, което
не съставлявало основната престация по договора и се дължало, независимо дали
кредиторът търпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлявала типичен
пример за неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите,
компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито е конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на
потребителя и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
2
добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск.
Неустойката не притежавала и обезпечителна функция, доколкото било уговорено, че се
дължи в срок до края на следващия ден след сключване на договора. В чл. 71 от ЗЗД се
предвиждали различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, като правото
на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, да измени облигационната
връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В процесния договор, в разрез с
нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни
последици, което разкривало целта му – да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага,
подвеждащо именувана като неустойка.
Твърди неприложимост на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно който нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две
хипотези – нищожните клаузи на договора относно определянето на ГПР да бъдат заместени
по право от повелителни норми на закона или, че процесният договор би бил сключен, ако в
него не била включена клаузата за ГПР, изхождайки от характера на договора, който бил
възмезден и включването на клауза за договаряне на ГПР било въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Затова счита нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за
неприложима и нищожността на посочената клауза в договора обуславяла недействителност
на целия договор.
Претендира разноски, като въвежда възражение за прекомерност на
юрисконсултското възнаграждение на ответника.
В отговора си ответникът изразява становище за допустимост, но неоснователност на
исковите претенции. Признава, като счита за безспорни и ненуждаещи се от доказване,
сключването на 08.03.2023 г. на договор за кредит № ********************** между
страните по делото, по силата на който на кредитополучателя бил предоставен заем в размер
на 800,00 лева, както и включването към размера на ГПР в договора единствено разходът за
възнаградителна лихва.
Оспорва твърденията на ищеца за нищожност на процесния договор за кредит на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Счита, че надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до
нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти
законната лихва за забава, но не и до недействителност на целия договор, съгласно чл. 19, ал.
5 и ал. 6 във вр. с ал. 4 от ЗПК. Сочи, че последователно и трайно било застъпено
разбирането в практиката на СЕС, че целта на потребителската защита е да се възстанови
правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната
клауза, при съблюдаване принципа на пропорционалност, като общ принцип от правото на
Съюза, изискващ националната правна уредба, с която се прилага това право, да не
надхвърля необходимото за постигане на преследваната цел. Непропорционално би било да
се отрече правото на кредитора да получи възнаградителна лихва при обявяване на целия
договор за недействителен при положение, че правното и фактическо положение, в което
потребителят би се намирал, може да се възстанови, като същевременно договорът
продължи да се изпълнява. Намира ищцовите твърдения за липсата на условия за прилагане
на ГЛП в процесния договор за неоснователни. В чл. 11, ал. 1 на процесния договор бил
уговорен размерът на годишната лихва по кредита, като ясно и точно било записано, че
същият е фиксиран, а в ал. 2 бил изложен погасителен план, съдържащ изискуемата по чл.
11, ал. 1, т. 11 от ЗПК информация. От него можело да се установи по ясен и категоричен
начин размерът на главницата, размерът на възнаградителната лихва, месечният лихвен
процент и падежът на погасителната вноска, включително общата сума по кредита.
В чл. 19 от ЗПК била транспонирана разпоредбата на чл. 19 от Директива
2008/48/ЕО, като се предвиждало, че годишният процент на разходите по кредита се
изчислявал по формула съгласно приложение № 1 и при неговото изчисляване не се
включвали разходите, които потребителят следвало да заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 2 и ал. 3, т. 1 от ЗПК).
Изложеното било в унисон с предписанията на чл. 19, пар. 1 и пар. 2 от Директива
2008/48/ЕО, където било записано, че ГПР „се изчислява в съответствие с математическата
формула, съдържаща се в част I от приложение I”, а в пар. 2 ясно и непротиворечиво било
посочено, че „за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят
3
общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит.“
Навежда, че в ГПР не се включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на
задълженията му по договора, в случая неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, което се потвърждавало и от факта, че съгласно чл. 19, пар. 3
от Директивата, изчисляването на ГПР се основавало на базовото допускане, че договорът за
кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят
задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора.
Изложеното налагало обоснования извод, че посредством предвидената клауза за неустойка
не се заобикаляла сочената от ищеца законова разпоредба. С оглед горните съображения,
моли за отхвърляне на исковата претенция като неоснователна.
Своевременно, в срока по чл. 211 от ГПК и на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
ответникът е предявил насрещен иск срещу първоначалния ищец, с който моли същият да
бъде осъден да заплати на „Неткредит“ ООД сумата в размер на 576,00 лева – частичен иск
от пълния размер на непогасените суми по договора в размер на 760,00 лева, която сума
била дължима по договор за кредит № ********************** от 08.03.2023 г.
На 08.03.2023 г. между „Неткредит“ ООД, като кредитор и М. К. М., като
кредитополучател бил сключен договор за кредит № **********************. В
изпълнение на задължението си по чл. 1, ал. 1 във вр. с чл. 2 от договора, кредиторът
предоставил заемната сума в размер на 800,00 лева, посредством системата за плащания на
„Изипей“.
Съгласно чл. 3 от договора за кредит кредитополучателят се задължил да върне
заемната сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, на 12 броя анюитетни вноски,
всяка в размер на 82,00 лева, за периода от 09.04.2023 г. до 09.03.2024 г. Ответникът по
насрещния иск направил две плащания по договора в общ размер на 224.00 лева, като
непогасени останали главница в размер на 576 лева и лихва – 184 лева.
По изложените съображения моли за уважаване изцяло на предявения по реда на чл.
211 от ГПК частичен насрещен иск против М. К. М., за заплащане на сумата 576.00 лева,
частично от пълния размер на непогасените суми по процесния договор за кредит в размер
на 760.00 лева.
Претендира присъждане на разноски, включително за юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът по насрещната искова молба не е депозирал своевременно отговор на
същата и не заявява становище по отношение основателността и допустимостта на
предявения с нея частичен иск.
След анализ на представените по делото доказателства, съдът установи следното от
фактическа страна:
Не се спори, че на 08.03.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № **********************, с който на ищеца е предоставена сума в размер на
800,00 лева при фиксиран годишен лихвен процент 40,06 % и ГПР 48,29 %, със
задължението да погаси кредита, възлизащ на обща стойност 984 лв., на 12 месечни вноски,
всяка с размер от 82.00 лв., с крайна падежна дата 09.03.2024 г.
Видно от приложения договор, в чл. 4, ал. 3 от същия, както и в чл. 3.2.1. от
приложимите общи условия, страните се съгласили в срок до края на следващия ден от
сключване на договора кредитополучателят да предостави на кредитора гаранция по
кредита, която може да бъде: банкова гаранция, гаранция, издадена от небанкова финансова
институция или двама поръчители. Банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция следвало да съдържат неотменяемо и безусловно изявление, че ако
кредитолучателят не плати което и да е свое задължение по договора, гарантът ще заплати
на кредитора всички дължими суми в първия работен ден след получаване на писменото
искане от страна на дружеството. Поръчителите също следвало да отговарят на определени
изисквания – да отговарят солидарно с кредитополучателя, да са наети на безсрочен трудов
договор с брутно месечно възнаграждение минимум 1 500 лв. и да нямат кредити с повече от
30 дни просрочие, като кредиторът не бил длъжен да приеме предложените от
кредитополучателя поръчители, а преценявал тяхната надежност и платежоспособност.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, при непредоставяне на гаранция кредитополучателят
дължал на кредитора неустойка в размер на 1 104 лв., която предвидили да се начислява на
4
месец като се заплаща заедно с погасителната вноска, съобразно уговорения погасителен
план.
От приетото и неоспорено от страните заключение на назначената съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно изготвено, се
установява, че на 08..03.2023 г. на ищеца е отпуснат кредит в размер на 800 лв. На същата
дата страните по договора за потребителски кредит сключили анекс към същия, съгласно
който с отпуснатата сума се погасявали задължения по предходен кредит от 17.08.2022 г., в
размер на 619,43 лв. Фактически получената сума от ищеца била в размер на 180,57 лв.,
която му била предоставена чрез Изипей. Ищецът е направил две плащания по кредита в
общ размер на 224 лв., посредством системата за плащания Изипей – на 27.04.2023 г. платил
174 лв. и на 31.05.2023 г. платил 50 лв. Стези плащания били погасени три пълни вноски и
частично четвърта вноска от дължимата главница. Според вещото лице, непогасените
задължения по процесния кредит са в размер на 576 лв. главница и 184 лв. лихва.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите и
възраженията на страните, намира от правна страна следното:
Процесният договор има всички характеристики на договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. По силата на чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и
чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите. С посочените текстове се регламентира
защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи в потребителските договори.
Легалната дефиниция за неравноправна клауза се съдържа в чл. 143 от ЗЗП и това е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като в ал. 2 са изброени видовете неравноправни договорни
клаузи. Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е необходимо
съобразяването му с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, като при неспазването им, договорът за потребителски кредит следва да бъде
обявен за недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК. От това следва, че при неспазване на
изброените в чл. 22 от ЗПК императивни изисквания на чл. 11 от ЗПК, касаещи
съдържанието на договора, се стига до неговата нищожност, като в конкретния случай съдът
намира за основателни доводите на ищеца по първоначалния иск за нарушаване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в договора за кредит е посочен ГПР в
размер на 48,29 %, който явно и недвусмислено противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Този
извод съдът прави от изричното признание на ответника, че към размера на ГПР е включил
единствено разходът за възнаградителна лихва, но не и уговорената в чл. 6, ал. 1 от договора
неустойка. Това явно нарушение на закона е достатъчно за уважаването на предявения иск на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
С включването на неустойката към погасителните вноски, както е предвидено в чл. 6,
ал. 5 от договора за потребителски кредит, очевидно се цели скрито оскъпяване на кредита,
тъй като посоченият размер на ГПР от 48,29 % нараства много над тази стойност и така
обогатява неоснователно кредитора, въвеждайки допълнителен източник на доход на
икономически по-силната страна, извън годишният лихвен процент. Съгласно чл. 19 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
случая с въведената клауза за дължимост на неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, а според чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит,
която има за цел или резултат заобикаляне на законовите изисквания, е нищожна. Затова и
законът въвежда задължението в договора за кредит да бъде подробно описан начинът на
формиране на ГПР, като по делото се установи, че в процесния договор това не е направено,
а единствено е посочен общ размер на ГПР, който е и некоректно определен, поради
невключване на неустойката в него, което води до засягане на правата на потребителя в една
5
много съществена степен.
Наред с горното, съдът приема, че в процесния договор клаузата за заплащане на
неустойка е неравноправно договорена от страна на ответника в качеството му на доставчик
на финансова услуга, тъй като е извършена в нарушение на добросъвестността. Съгласно
посоченото в договора, неустойката се дължи при неизпълнение на задължение за
предоставяне на гаранция, което обаче не е основната престация по договора. Освен това
неустойката се дължи независимо дали кредиторът търпи вреди от настъпило неизпълнение.
Вредите, компенсирани с неустойката са в пряка връзка с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на
изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, сам да оценява
платежоспособността на своя длъжник и единствено при преценка за наличие на
кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване на кредита, отчитайки
наличния риск. Доколкото е уговорено, че неустойката се дължи при непредоставяне на
гаранция в срок до края на следващия ден от сключване на договора, то не може да се
приеме, че същата притежава и обезпечителна функция, а прехвърля риска от евентуална
бъдеща неплатежоспособност на длъжника върху него самия като обременява дълга с
неустойка в случай на непредставяне на обезпечение, което изначално е очаквано, че няма да
бъде представено от кредитополучателя, предвид строгите финансови условия, на които
следва да отговарят поръчителите или условията по изискваната банкова гаранция,
респективно – гаранция от небанкова институция. Правните последици при непредоставяне
на обезпечение са посочени в чл. 71 от ЗЗД и предвиждат възможност за кредитора да
поиска изпълнение на задължението и преди настъпване на срока. В случая, в процесния
договор е налице хипотезата, при която търговецът, с цел да извлече за себе си значително
по-голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата за уговаряне на
неустойка, осъществявайки нелоялна търговска практика, като е предвидил изначално
неизпълними изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителна
икономическа облага, именувайки я неустойка. Уговарянето й в размер на 1104 лв., съгласно
чл. 6, ал. 1 от договора, надхвърля размера на дадената в заем сума от 800 лв., което на
практика дава възможност на кредитора да увеличи своята печалба до размер, който явно
противоречи на изискванията за добросъвестност и води до нищожност на тази клауза.
Изложеното дава основание да се приеме, че процесният Договор за потребителски
кредит противоречи на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до
неговата недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, а оттам и до основателност на
предявения първоначален иск, с оглед на което същият следва да бъде уважен, тъй като не са
налице и предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Основателен се явява и предявеният от ответното дружество насрещен иск. Няма
спор по делото, че на 08.03.2023 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит
№ **********************, по силата на който кредиторът предоставил на
кредитополучателя сума в размер на 800 лв. От приложения към първоначалната искова
молба анекс към процесния договор се установява още, че с част от отпуснатия кредит в
размер на 619,43 лв. са погасени задължения по друг договор, сключен между страните, а
остатъкът от 180,57 лв. е предоставени на кредитополучателя чрез системата на ePay.bg. От
заключението на вещото лице се установява, че фактически получената от ответника по
насрещния иск сума е в размер на 180,57 лв., която му е предоставена чрез Изипей, а с
останалата част от 619,43 лв. са погасени задълженията по предходен кредит. От
заключението на вещото лице се установява още, че с извършените от ответника по
насрещния иск плащания в общ размер на 224 лв. по процесния кредит, са погасени три
пълни вноски и частично четвърта вноска от главницата. Погасявания на уговорената
неустойка няма, а със сумата 224 лв. е погасена само главница, в резултат на което
непогасеният размер на същата е 576,00 лв. Предявеният до този размер частичен насрещен
иск е основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.
За пълнота следва да се посочи, че предвид уважаването на първоначалния иск, с
който се установява нищожност на процесния договор по смисъла на чл. 22 от ЗПК, поради
противоречието му с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, по силата на
чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита, след приспадане на
извършените плащания, е в размер на 576,00 лв.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ответника по
първоначалния иск следва да бъдат възложени разноските, сторени от ищеца, съгласно
6
приложения списък по чл. 80 от ГПК, в размер на 83,52 лв. държавна такса и 508 лв. за
адвокатско възнаграждение. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, което е
неоснователно, тъй като не надвишава минималния размер, определен по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което съдът намира за
съответно на фактическата и правна сложност на делото.
С оглед изхода на спора по предявения насрещен иск, на ответника по него следва да
се възложат разноските, сторени от насрещния ищец, съгласно приложения списък в размер
на 50,50 лв. държавна такса, 150 лв. възнаграждение за вещо лице и 360 лв. юрисконсултско
възнаграждение. Първоначалният ищец в исковата си молба и в депозираното писмено
становище е направил възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение,
което също е неоснователно. Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Установеният максималния размер
по чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ е 360 лв., като съдът
съобразява, че ответникът, освен осъществената защита по първоначалния иск, е предявил и
насрещен иск, поради което посоченото възнаграждение не се явява прекомерно.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. К. М. с ЕГН ********** от
*************************** и „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от управителя
И. Н. Х., че сключеният между тях договор за потребителски кредит №
********************** от 08.03.2023 г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
във вр. с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА М. К. М. с ЕГН ********** от ***************************, да заплати
на „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в гр. София,
ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от управителя И. Н. Х., сумата от 576,00 лв.
(петстотин седемдесет и шест лева) – дължима непогасена главница по договор за
потребителски кредит № ********************** от 08.03.2023 г., предявена частично от
пълния размер на непогасените суми по същия договор в размер на 760,00 лв. (седемстотин
и шестдесет лева).
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от управителя И. Н. Х.
да заплати на М. К. М. с ЕГН ********** от *************************** разноски в общ
размер на 591,52 лв.
ОСЪЖДА М. К. М. с ЕГН ********** от ***************************, да заплати
на „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в гр. София,
ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, представлявано от управителя И. Н. Х. разноски в общ размер
на 560,50 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Разград в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
7