Р
Е Ш Е
Н И Е
№
Гр. Велинград, 23.07.2021
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав,
в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: Цветана Коцева
като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 13 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22
във вр. с чл.10, чл.11 и чл.12 от ЗПК и чл.143 от ЗПК; осъдителен иск по чл.55, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Евентуални искове – конститутивен по чл.143 от ЗПК, за прогласяване нищожността
на клаузите на чл. 10.1 и чл. 10.2 от договор за кредит.
Производството
е образувано по искова молба на ищеца М.М.С., ЕГН ********** ***, с
настоящ адрес ***, чрез пълномощника й адв.Д.Ф. от САК, с адрес ***, срещу „БИ ЕН ДЖИ КРЕДИТ” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Изгрев“, ул. „Незабравка” №25,
ет.5, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.Г..
Предявен
е конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД - за
прогласяване нищожност на Договор за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г.,
като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и
договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит
с произтичащите правни последици по чл.22 във вр.
с чл. 23 от ЗПК. Осъдителен иск по чл.55 ЗЗД за осъждане на ответното дружество
да заплати на ищеца сумата в общ размер на 838.56лв., съставляваща сбор от неоснователно
получена от кредитора договорна лихва и такси за обслужване. При евентуалност и
в случай, че не се уважи този иск се иска прогласяване нищожност на клаузи на чл.
10.1 и чл. 10.2 от договор за кредит.
Ищецът твърди, че на 25.09.2019г. е сключил с
ответника по реда на ЗПФУР договор за кредит № МАХ *********, по силата на
който ответникът е предоставил в собственост на ищцата заем от 1000лв., при
годишен лихвен процент 32,54 % и годишен процент на разходите 39,17%. Страните
уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 11
месечни вноски с размер на всяка от 106, 36 лв. и с крайна падежна дата
20.08.2020г., както и общата стойност на плащанията да е в размер на 1169, 96
лв. В чл.10, ал.1 от договора било предвидено, че потребителят е заявил желание
за бързо разглеждане на искането за кредит при условията на т.7.3 от раздел V
от Общите условия, за което той дължи на кредитора такса в размер на 350,11лв.
В чл. 10, ал. 2 от договора било разписано, че заемополучателят
е заявил желание за експресно обслужване по своя кредит при условията на т.7.5
от раздел V от Общите условия, за което той дължи такса в размер на 500лв.
Уговорено било и, че с тези такси общото дължимо по кредита е в размер на
2020.04 лв., като бил изготвен погасителен план, съгласно който двете вземания
за такси се изплащат разсрочено и се кумулират към
месечната погасителна вноска, която с тях нараства на 183,64лв.
Твърди
още, че в действителност ищцата не била изразила воля за заплащането на тези
такси, но тъй като клаузите на договора били типови и стандартни, тя не е могла
да иска изменението им съобразно своят икономически интерес.
Настоява
се на това, че ищцата е потребител по смисъла на пар.
13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като тя е усвоила кредита за лични, нетърговски
нужди. Поради потребителското й качество процесният
договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Ищцата усвоила изцяло заемният
ресурс, като към момента на завеждане на исковата молба била изплатила в
изпълнение на договора сумата от 1838, 56 лв.
Съгласно
чл.23 ЗПК ищцата дължала да възстанови само усвоената главница, без да дължи
лихви и други вземания по кредита, тъй като договорът за потребителски кредит
не бил породил изначално валидни правни последици. Считат, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност
на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК -
договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на
нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, предл.
3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11,
ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което е довело до
значителна нееквивалентност на насрещните престации
по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на
финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на
кредитора. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК
да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.
Договорът
за потребителски кредит не бил породил валидни права и задължения и поради неспазване
на изискванията на чл.11, ал.1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на
договора не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани
правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.
Договорът
за потребителски кредит бил изначално недействителен и поради обстоятелството,
че страните не са уговорили изрично на основание чл.13, ал. 4 от ЗЕПЕУУ, че
положените от тях обикновени подписи имат правната сила на саморъчен подпис,
тоест не било спазена писмената форма за действителност на същият и не било
изразено валидно съгласие за сключването на кредитната сделка. В частност не били
изпълнени и условията на чл.11, ал.2 от ЗПК - Общите условия по договора да
бъдат подписани от потребителя.
Договорът
се явявал нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията на
разпоредбата на чл.11, т.9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1 във вр. с чл. 19, ал.1 и ал. 2 във вр.
с чл.21 и с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а
именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем,
което той е сторил, но не дължи лихва и други разходи по заема. 1.
Счита
още, че с договорения годишен лихвен процент в размер на 32,54 % се нарушават
добрите нрави, поради което била налице нищожност на уговореното
възнаграждение. В тази връзка твърди съдебната практика да приемала, че при
формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче
тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити -
двукратния размер на законната лихва - цитира / съдебна практика/. По аргумент
от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към датата
на сключване на договора за кредит и понастоящем размерът на законната лихва се
определя според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен
процент на БНБ за периода плюс 10 пункта. След справка на страницата на БНБ се
установявала, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен
процент е 0,00 %. Т.е. размерът на законната лихва е 10,00 %. Трикратният
размер на законната лихва възлизал на 30,00 %, а двукратният - 20,00 %. В настоящият
случай договорената между страните лихва била в размер на 32,54 % годишно. Към
нея следвало да се добави и скритата лихва - уговорените по договора такса за
бързо разглеждане на искането за кредит и такса за експресно обслужване по
кредита. Според договора ГЛ надхвърляла повече от три пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото. Налице било основанието за нищожност на уговорената
възнаградителна лихва по чл. 21 от ЗПК.
Твърди
още, че посоченият в договора лихвен процент в размер на 32,54% не отговарял на
действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като
уговорените такса за бързо разглеждане на искането за кредит и такса за
експресно обслужване представлявали добавък към
договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, като
кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.
Възнаградителната лихва била уговорена неравноправно
по смисъла на чл.143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не
могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил
заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 32,54 %. В
нарушение на чл.147, ал. 1 ЗЗП, на заемателя не е
било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са
икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния
размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден,
че получава престация за бързо разглеждане на
искането му за кредит и престация по експресно
обслужване на кредита му, за което той дължи покриването на разходите за
оказана му услуга.
Настоява
се на това, че в настоящия казус, доставчикът на кредитен ресурс е нарушил
изискванията на справедливостта и добросъвестността и неравноправно не е
разяснил на потребителя какъв е размерът на дължимата от него възнаградителна
лихва, на което основание разписаната в договора лихва от 32,54 % не била
породила валидни правни последици на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП. Аргументите, че
таксите за бързо разглеждане на искането за кредит и за обслужването му
съставляват скрито оскъпяване на кредита, което обаче не било обявено на
потребителя по реда на чл.5 ЗПК в преддоговорният
процес и не било ясно и прозрачно разписано в условията на договора като
договорна лихва, които били следните:
От
систематичното тълкуване на нормите на ал. 1 и на ал. 2 на чл. 10а ЗПК се
формирал извод, че кредиторът има право да овъзмездява
административните си разходи за оказвани услуги на потребителя единствено за
действия, които не са свързани с усвояването и управлението на кредита, а
съставляват допълнителни услуги, различни от основната престация
по предоставянето на заемен ресурс. Както администрирането, т.е. извършване на
действия по разпределение на искането на конкретен служител, който да го
разгледа, така и подготовката на документите били характеризиращи дейността по
отпускане на кредит. Такъв бил характерът и на оценката на риска и статута на
клиента. Касаело се за типична предварителна дейност на кредитора, която
предхожда вземането на решение за отпускане на кредита, извършването на която е
негово, задължение, съгласно чл. 16 и сл. ЗПК предвиждащ, че кредиторът следва
да изисква и събира информация като след анализа й да прецени дали да
предостави търсената сума. Отделно от това, самото възмездяване на участник в
преговорен процес за срочно довършване на преговорите не можело да се приеме за
справедливо и икономически обосновано договаряне при сравняване на негативните
и позитивните интереси на насрещните страни. Следователно не се касаело за
допълнителна услуга, защото дейността била изцяло насочена към преценка и
осигуряване на бъдещото изпълнение от страна на заемополучателя
и по оформянето на договора за потребителски кредит. С оглед на което,
събирането на таксата за бързо разглеждане било в пряко противоречие с
повелителната запрета на чл.10 а, ал. 2 ЗПК, която
императивно забранявала на кредитодателите да
изискват заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването
на кредита. Видно било от мотивите, изявени при пленарно парламентарно
обсъждане на 06.03.2014г на законопроекта за изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС, че
законодателят целял да се забрани на кредитодателите
да събират някои видове такси и комисиони, за които се приема, че са част от
дейността на заемодателите по предоставяне на кредита и поради това те не
следва да бъдат възлагани в тежест на кредитополучателите. Таксата била
недължима, освен като уговорена в пряко нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и на
още едно основание - като противоречаща на добрите нрави, поради
обстоятелството, че с нея се увеличавал многократно размера на кредита, без да
е налице яснота относно насрещната престация. Таксите
по своята икономическа и правна природа служат да обезвъзмездят
кредитора за административно-техническите и материалните разходи, които той
извършва за оказана от него услуга или за извършвана от него икономическа
дейност. В случая, при заемен ресурс от 1 000лв. таксата за бързо разглеждане в
размер на 350,11 лв. не кореспондирала с разходите, които извършва кредитора за
да оцени възможносттите на потребителя да изпълни
задълженията си по договора за кредит. Нормалната проверка, която кредитна
институция извършвала за платежоспособността на един кредитоискател била
справка в ЦКР към БНБ. Видно от тарифата по чл. 28 от Наредба № 22 за ЦКР,
когато правоимащо лице по чл. 4, ал. 1 от Наредбата,
каквото се явява и ответникът, извършва справки в ЦКР по електронен път за едно
физическо лице, дължимите такси за една справка е в размер на 0, 10лв. / чл.
28, ал. 1, т. 6 от Наредбата/, а когато извършват справки по електронен път за
група от лица от 401 до 2000 по 0,05 лв. за всяко едно лице. Ако ответникът
извършва справки в други регистри евентуално в НАП, НОИ, тъй като таксите за
такива справки не са публично известни не може ищеца да взема отношение, но
административните такси за издаване на справки не можело да са високи, като
съображенията му за това са следните: В чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Закона за
държавните такси е регламентирано, че таксите биват пропорционални и прости,
като простите такси покриват материално- техническите и административните
разходи по предоставяне на услугата, докато пропорционалните такси се определят
върху цената на документа или услугата. От тези принципи за таксообразуването
се формирал извод, че таксите за справки в различните регистри следва да са с
ниска стойност с оглед материално - техническите и административни разходи,
които би извършил административният орган НАП или НОИ. Същевременно, завишената
грижа на добрия търговец, която следва да прилага при кредитирането една
небанкова или банкова институция и принципът на добросъвестността при участие в
облигационните отношения изисквало разходите, които извършва тази институция да
не са неоправдани и несъразмерни и да не надхвърлят преследваната цел да се
изследва кредитоспособността на кредитоискателя. Предвид на изложеното, такса
за експресно разглеждане на искането за кредит в общ размер на 350,11 лв. не
съответствала на това.
Нищожна
като противоречаща на чл.10 а, ал.2 ЗПК била и уговорката за заплащането на
такса за експресно обслужване на кредита. Обслужването на кредита, включвало
изплащането на същият от заемополучателят, както и извършването
на действия от кредиторът, които са му вменени като задължения по силата на
ЗПК, като например да предостави погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването /така чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК, да приеме предсрочното погасяване на кредита /чл. 32 ЗПК/
и др. под. Противоречало на принципа на добросъвестността при участие в
облигационните отношения и пряко нарушавало ЗПК поставянето в договор за
потребителски кредит на изискване потребителят да заплаща на кредитора цена за
това, че последният изпълнява вменени му от закона задължения или за това, че
кредитополучателят му престара месечната погасителна вноска. Тази такса се
дължала за неясна престация на кредитора - в
договорът не било предвидено изрично какво е съдържанието и обема на
действията, които кредиторът дължи, за да обслужи експресно своя клиент. Поради
което възмездяването на експресното обслужване на потребителя противоречало и
на нормата на чл. 10 а, ал. 3 ЗПК, съгласно която в договорът за потребителски
кредит следва да бъде изрично разписан вида, размерът и действието, за което са
заплаща такса.
Подобно
договаряне било и неравноправно и по смисъла на чл.143, ал.2, т.14 от ЗЗП, тъй
като давало право на търговецът да тълкува съдържанието на клаузата на
договора, регламентираща експресното обслужване на кредита. В изключителен
прерогатив на кредитора било да определя в какво се изразява това експресно
обслужване и какви по вид и обем действия той дължи да извърши, за да обслужи
експресно потребителят на услугите му.
С
оглед на гореизложените аргументи, таксата за бързо разглеждане на искането за
кредит и таксата за експресно обслужване разкривали действителното си правно и
икономическо естество - те са цена за предоставения кредитен ресурс - скрита
договорна лихва/печалба за кредитора, поради което като цена тя е следвало да
бъде включена по реда на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК в размера на дължимата по
договора възнаградителна лихва. Кредиторът бил уговорил таксите за бързо
разглеждане на искането за кредит и за експресно обслужване единствено, за да заобиколи изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с оглед на
което тя не била породила съгласно чл. 21 ЗПК правни последици.
Съдебната
практика има аналогични разрешения за събираните от други оператори по чл. 3 а
ЗКИ неустойки за неосигуряване на обезпечения. С оглед на създаваните от
кредиторите предпоставки за неизпълнение на задължението за осигуряване на
поръчители и банкови гаранции и събирането на вземанията, именувани от тях
„неустойки“, съдебната практика приемала, че тези вземания съставляват
допълнителна скрита лихва и следва към тях да се прилагат изискванията по чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК /доколкото възнаградителната
лихва е „общ разход“ по кредита, който служи за определяне на ГПР, съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК.
Тъй
като Договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден -
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и липсата на задължителния реквизит от съдържанието му, а
именно непораждането на валидно задължение за заплащане на цена на кредитния
ресурс има, съгласно чл. 22 ЗПК, за юридическа последица недействителност на
заемното правоотношение. В този смисъл била и съдебната практика, каквато се
сочи .
Неприложима
била нормата на чл.26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит
не би могло да бъде сключен без недействителната му част, понеже той нормативно
е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора
на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната
защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на
императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното
определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.
Нищожността
на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски
кредит- лихвения процент- представляваща част от същественото съдържание на
договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и
на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи
на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска възможността, при
спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител
договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита
на потребителя. Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
съгласно която е възможно договор да бъде само частично недействителен.
Нищожността на отделни части от договора можело да доведе до нищожност на целия
договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни
правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен
без недействителната му част. И тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента на възнаградителната лихва
не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като
законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с
оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициалн
заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешението, че националните
съдилища не са овластени да изменят съдържанието на
неравноправните договорни клаузи, че договорът трябва по принцип да продължи да
действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на
националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи
в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на
дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте
клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се
упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на
неравноправните клаузи спрямо потребителя.
На
още едно основание не били изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК,
който регламентирал, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание
условията за прилагането на лихвения процент. Действително ЗПК не въвеждал
легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на
лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този
израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в
контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл. 10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12
и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски
кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за
прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя
и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения
процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други
обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по
кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените
погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от
страните начин, дали лихвеният процент от 32,54 % съставлява фиксирана цена на
кредита или е референтен процент, дали се прилага на годишна, на месечна или на
друга времева основа. Налице била неяснота върху каква стойност се изчисляват
тези 32,54 % и дали той е фиксиран или променлив, което е необходимо, за да
може потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този
указан размер. Тази информация била от съществено значение за защита интересите
на потребителя, тъй като от нея зависело каква ще бъде реалната цена, която той
ще заплати за предоставения му заем. Чл. 5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращи
потребителската защита издигали като основно право на потребителя правото на
информация за характеристиките и цената на услугите /чл.1. ал. 2. т. 1 и 3 от
ЗЗП/. респ. като задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя
информацията, позволяваща му да направи своя информиран избор /чл.4, 1 и т. 4
ЗЗП/. Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл.
22 от ЗПК били въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за
предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно положение,
предвид характера на договора като едностранен търговски и специфичната
специализирана и сложно организирана финансова материя. Обстоятелствата по
чл.22 ЗПК създават висок риск за средния потребител да претърпи вреди от
недобросъвестно, непълно или подвеждащо предоставяне на информация от
търговеца, или поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя
да осмисли предоставената му информация, ако тя не е предоставена на разбираем
език и подходящ аналитичен вид. Непредоставянето на релевантната за потребителя
информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга преди
сключване на договора и невключването й в условията на контракта било увреждащо
за потребителя, поради което законодателят предвидил тежката правна последица
по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание
неизпълнение на изискването по чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Твърди
се също така, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е
различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от
39,17 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска
практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и че е заобиколил изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По силата
на чл. 19, ал.1 ЗПК, ГПР се формирал по нормативно установен алгоритъм и
изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на
предоставения кредит. По съображенията, подробно изложени по - горе вземането
за такса за бързо разглеждане и вземането за такса за експресно обслужване не
съставлявало такса. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора,
т.е. договорна лихва. Договорната лихва била вид разход по кредита и като
такъв, съобразно повелителните изисквания на чл.19, ал.1 ЗПК следвало да бъде
включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора
в размер на 32,54 %, без в него да е включена скритата лихва по чл.10, ал. 2 от
договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 39,17 %.
Дори
да не приемело за основателно твърдението, че вземанията за такси съставляват
скрита възнаградителна лихва и се счете, че същите са вземания за такси, то те
също съставлявали разход по кредита и като такъв е следвало да бъде вписан в
приложимият в правоотношението ГПР. Правото на ЕС, гарантиращо високо ниво на
защита на потребителите поставя важен акцент върху ГПР. Целта на ГПР следва да
се изведе от Съображения 19, 20 от Директива 2008/48, които гласели следното:
За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията
и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С
оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)], приложим за кредита и
определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. Общите разходи по
кредита за потребителя следва да включва всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка
с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. Съгласно чл.З от
Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално
застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването
на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия; Размерът на ГПР е решаващ за
потребителя, защото по замисъл на Директивата размерът на ГПР има за цел да
информира потребителя за стойността на кредита и да може по тази стойност да
сравнява кредитните продукти с оглед правото си на информиран избор. В договора
е посочено ГПР е в размер на 39,17 %, като това е неточно и подвеждащо, тъй
като в този размер не е включена скритата под формата на такси за бързо
разглеждане на искането за кредит и за експресно обслужване договорна лихва. Следователно
в договора се предвижва ГПР в по- нисък размер от реалния размер на ГПР. Чрез
занижаване на размера на ГПР и лихвения процент кредиторът цели да заблуди
потребителя за реалните параметри на договора за кредит, което представлява
недобросъвестна търговска практика. Съдът на ЕС обаче вече е постановявал, във
връзка с Директива 87/102 /отменена и заменена с Директива 2008/48/, че предвид
целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договора за кредит,
преследвана с тази директива, и за да бъдат потребителите напълно запознати с
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член
4 от посочената директива изисквал кредитополучателят да разполага с всички
данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (решение
от 9 юли 2015 г., Висига, С-348/14, непубликувано,
Е1РС:2015:447, т. 57 и цитираната съдебна практика).
Съгласно
член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се
изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията,
при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се
определяли условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е
сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула,
имало съществено значение.
В
т. 40 и 41 от цитираното решение, СЕС е приел, че от член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29 следва, че заблуждаваща е тази търговска практика, която
съдържа невярна информация и следователно е измамна или по някакъв начин,
включително посредством цялостното представяне, заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на един или няколко от посочените в
член 6, точка 1 аспекти и във всички случаи подтиква или е възможно да подтикне
потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Между посочените в тази разпоредба аспекти е именно цената или начинът на
изчисляване на цената. СЕС е извел разрешението, че търговска практика
изразяваща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно
относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29.
След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.Освен
това, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 39,17 %/, което от своя страна е нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В този смисъл е и задължителното тълкуване на СЕС, който с
Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 е извел разрешението, че „на
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като
тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа
формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за
това изчисляване данни.
В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно
обстоятелствата по чл. 19, ал.1 липсвали. Посочен бил лихвен процент по заема -
32,54 %, /който е годишен/, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят
към ГПР по договора. За да се изчисли правилно действително прилагания в
правоотношението размер на ГПР, кредиторът следвало да включи в обхвата му и
допълнителната печалба - скритата лихва под формата на такси, респективно да ги
включи като разход. Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и
т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението
цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 5.6 и чл. 5. 7 лихва и ГПР са
недействителни уговорки, тъй като съгласно чл. 21 ЗПК, уговорката която има за
цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона има за юридическа
последица нищожност на клаузата. И тъй
като съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР били задължителни
реквизити на кредитния контракт, то и неуговарянето в съдържанието му на тези
съществени елементи водело до отричане на правния ефект на цялата кредитна
сделка.
Ако
не се приемел този довод за основателен, то ищецът сочи че кредиторът не е
изпълнил изискването да посочи размерът на лихвеният процент на ден, за да се
гарантира, че информацията за лихвения процент на ден ще бъде предоставена на
разбираем език, съгласно изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за яснота и
прозрачност при съставяне на договорните условия и в подходящ аналитичен вид,
за да може всеки потребител дори и този, който няма достатъчна финансова
грамотност да осмисли предоставената му информация или да извърши математически
изчисления да може да упражни правото си по чл.29 ЗПК. Информацията относно
абсолютната дневна стойност на лихвата била от съществено значение за
потребителя, тъй като той следвало да има нужните данни каква лихва на ден
следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази
информация бил изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при
направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици -
поради неизпълнение да се погаси правото му на отказ. Поради значимостта на
тази информация за защита на интересите на потребителя, законодателят е предвидил
за неспазването на изискването по чл. 11, ал. 1 т. 20 ЗПК с тежките правни
последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на цялата кредитна сделка.
Договорът
за потребителски кредит бил изначално недействителен и на основание на
обстоятелството, че не е спазена писмената форма за действителност на същият и
не е изразено валидно съгласие за сключването на кредитната сделка. Съгласно
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е формален договор,
като предвидената форма е за действителност. От чл. 9 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се
установяват и останалите характеристики на договора за потребителски кредит -
той е консенсуален, двустранен, комутативен и възмезден.
В настоящият случай, не бил завършен фактическият състав по сключване на
договора и не била спазена изискуемата за действителността на сделката писмена
форма. Съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕПЕУУ, когато се извършва правно действие
посредством електронен документ, страните следвало изрично да договорят, че
обикновеният електронен подпис има правната сила на саморъчен подпис. Страните
по процесната сделка не сторили това, поради което не били изпълнени
изискванията на ЗПК за постигане на валидно съгласие за пораждане на целените
от страните правни последици и за сключването на договора в писмена форма. В
частност, не били изпълнени изискванията на чл.11, ал. 2 от ЗПК, като
потребителят не бил изразил съгласието си да бъде обвързан от приложимите общи
условия чрез полагането на подписа си върху тях.
С
оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следвало да върне
само чистата стойност на кредита, което той е сторил. На основание чл. 23 ЗПК,
потребителят не дължал лихва и други разходи по кредита, с оглед на което
заплатената от него сума над главницата в размер на 838,56 лв. била платена без
правно основание. Независимо, че между страните не било възникнало валидно
облигационно правоотношение, кредиторът предявявал искания ищцата да му заплати
лишените от правно основание вземания за възнаградителна лихва и за такси и не
й възстановявал недължимо платената от нея сума в размер на 838,56 лв., което
обуславяло правния интерес на ищеца от предявяване на исковете.
Въз
основа на така очертаната обстановка се иска да бъде прогласена нищожността на
договорът за потребителски кредит с № МАХ ********* от 25.09.2019г. Да се осъди ответника да възстанови на ищцата
получената без правно основание въз основа на недействителният договор за
кредит с № МАХ ********* от 25.09.2019г. сума от 838,56 лева, заедно със
законната лихва върху нея, считано от предявяване на исковата молба до
окончателното плащане. При евентуалност в случай че съдът не уважите главните искове, се
иска да бъде прогласена нищожността на
клаузите на чл.10.1 и чл.10.2 от договор за кредит с № МАХ ********* от
25.09.2019г. Претендира и разноски по
делото.
В
срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощника
на представителя по закон -юрисконсулт Георги И.. В него счита, че всички твърдения изложени от ищеца не
отговарят на обективната истина и са неоснователни. В тази връзка твърди, че
уговорената лихва не е в противоречие с чл.26 от ЗЗД и с нея не се накърняват
добрите нрави. Липсвало противоречие с общоприети житейски норми на
справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в
обществото, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при
регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да
се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Принципите за
доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна
свобода и за еквивалентност на насрещните престации
на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи,
които са скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи би
могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или
липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Освен това
преценката за това дали възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави трябвало да се прави и през призмата на
специалната разпоредба на чл.19 от ЗПК. Чрез нея законодателят бил определил
максимален размер на ГПР, а възнаградителната лихва
била част от ГПР. Ако с размера на възнаградителната
лихва не се нарушавало правилото на разпоредбата на чл.19 от ЗПК, то нямало как
по правило размерът и да противоречи на добрите нрави.
Твърдението,
че предлаганите от кредитора действия „Бързо разглеждане” и „Експресно
обслужване” не били разяснени и обявени в преддоговрния
процес и представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се
заобикаля закона, също намира за неоснователно. Изискването на чл.11, т.10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което било
сторено в договора. Твърдението на ищеца, че този процент не отговарял на
истината и не бил изчислен съгласно методиката посочена в закона било
неоснователно. Съвсем неправилно се приемало от ищеца, че заявените от него в
ролята му на страна по процесния договор за кредит допълнителни услуги са част
от ГПР. Те не се калкулирали в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК
много ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита,
според която "Общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включвал нотариалните такси. „Бързо разглеждане” и „Експресно
обслужване” никога не били задължителни предпоставка за отпускане на кредит, а
били единствено по желание на клиента. Те присъствали в Стандартния европейски
формуляр, което опровергавало и твърдението, че за тях няма никаква информация
в преддоговорния процес. Що се отнася до твърдението,
че липсвала методика за формиране на годишния процент на разходите, сочи
следното: Изчисляването на ГПР се извършвало по математическа формула посочена
в ЗПК. Не се давала възможност на кредиторите да изготвят методики, които да
отразяват прилагането на ГПР в техните правоотношения. Той се изчислявал по
точен алгоритъм, който бил заложен в системата на дружеството и нямало как да
бъде математически представен грешно.
Оспорва
и твърдението на ищеца, че в договора липсва описание на правата по чл. 29 по ЗПК. При малко по-задълбочен анализ и преглед на договора за кредит и общите
условия към него, които били едно неделимо цяло се виждало, че е налична
информация за Правото на отказ - чл.29 ЗПК.
Предвид
гореизложеното се иска съдът да отхвърли
като неоснователни всички твърдения на жалбоподателя и да присъдите в полза на
дружеството направените разноски, вкючително юрисконсултско възнаграждение.
В о.з. ищецът, чрез
пълномощника си адв.Ф. в писмена молба подържа изцяло иска и иска уважаването
му, с подробни съображения в нея.
В о.з. ответникът, не изпраща
представител.
Съдът, като обсъди събраните
по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца
доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:
В случая по делото няма спор, че между
страните е бил сключен Договор за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г. /л.15
-17 по делото/, по силата на който ответникът „БИ ЕН ДЖИ КРЕДИТ” ООД е предоставил на ищеца М.М.С.
паричен заем в размер на 1000 лв. за срок
от 11 седмици при фиксиран ГЛП от 32,54%, срещу насрещно задължение на заемателя за връщането на сумата от общо 1169,96лв. на 11 месечни
вноски, от по 106,36лв. платими на конкретно посочени дати в чл.6 от договора,
като е определен и крайния падеж 20.08.2020г., съгласно
погасителния план инкорпуриран в самия договор.
Този договор е сключен при следните
параметри: Размер на заема 1000 лева; Размер
на вноски по кредита: 106,36лв.; Срок на кредита: 11 месеца; ден на плащане;
брой на вноските 11бр.; Годишен процент на разходите (ГПР) 39.17%; Годишен
лихвен процент – 32,54% ; дата на първо плащане 20.10.2019г.; дата на последно
плащане – 20.08.2020г.; обща сума за плащане 1169,96лв. В съответствие с
твърденията на ищеца в този договор никъде не посочен размера на лихвен процент
на ден, но разпоредбата на 11, ал.1 от ЗПК не е поставя изискване към
съдържанието му, за посочване на лихвен процент на ден.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване
на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.
11). Ето защо и липсата на елемента от договорното съглашение - посочване
размера на лихвен процент на ден- не до нищожността му.
В разглеждания случай ищецът се
позовава на това да е бил сключен Договор за кредит № МАХ ********* от
25.09.2019г. между него и ответника „БИ ЕН ДЖИ КРЕДИТ” ООД, който договор за
потребителски кредит е сключен от разстояние - по електронен път чрез
използване на интернет страница. Същевременно оспорва наличието на сключен
такъв договор с аргументите, че на него нямало положен подпис от
кредитополучателя, а и в договора не било посочено как се поставят подписи. В
тази връзка съдът намира следното:
Регламентацията на договора за
потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит (ЗПК) като в
чл. 10, ал. 1 от същия е предвидено, че същият е формален и се сключва в
писмена форма за действителност - на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР
на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за
период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията,
и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/.
Законът за потребителския кредит
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл.5, ал.9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение
2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски
кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за
комуникация от разстояние по смисъла на ЗПФУР, което не позволява предоставяне
на преддоговорната информация на хартиен или друг
траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по, ал. 2
незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на Финансови
услуги от разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според члове
от 1 до 4 от договорът е сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.
Дефиниция на понятието "Финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с
лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни
услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от
ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне
на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на
доставчика и на потребителя.
Съгласно закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние/ЗПФУР/, който регламентира начините и условията
за сключване на такъв вид договор, безусловно е за доставчика на такава услуга
да предостави на потребителя преди да бъде обвързан от предложение или договор
информацията посочена в чл. 8 –чл. 10 от договора. В настоящия случай
посочената в нормите информация е била предоставена на потребителя – ищец който
и сам с искова е представил изпратения му
и респективно получен от него Стандартен европейски формуляр и Общи условия за предоставяне на кредит от посочения
доставчик. Информацията за параметрите на договора в случая се съдържа както в
СЕФ –Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити съгласно ЗПК, така и в актуалните ОУ, така и в проекта
на договора за кредит на български език. В случая предоставянето на посочената преддоговорна информация и документите в които се съдържа е
извършено в момента в който е подадено заявлението за кредит с посочване на
имейл адреса на кредитополучателя на който да му бъде предоставена посочената
информация чрез посочената платформа на Сайта на дружеството. Наименованието на
сайта изрично е вписано в СЕФ и ОУ. Подаването на заявлението от потребителя е
първата стъпка от процеса на предоставяне на информацията по чл. 8 –чл. 10 от
ЗПФУР. Факт е, че в договора са попълнени с всички необходими лични данни на
потребителя с които само той може да разполага и да притежава-ЕГН, № лична
карта, имена, адрес, имейл-адрес, месторабота п допълнително лице за контакт с
телефон. Ищецът не е оспорил съдържанието на договора, като недостоверно нито
твърди, че някой е използвал личните му данни неправомерно и без негово знание
и съгласие, нито че попълнените данни са неверни. Доказването на факта, че е
предоставена посочената в закона преддоговорна
информация, представлява както съдържанието на Стандартния европейски формуляр,
Общите условия, така и съдържанието на проекто-договора
за потребителски кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г. Тоест, в резултат на
включването на цялата информация за потребителя в СЕФ, ОУ и Договора, изготвен
от кредитора и предоставен на имейл-адреса на потребителя, кредиторът е
изпълнил коректно задължението си да представи изискуемата се по закон
посочената по-горе преддоговорна информация. Към този
момент потребителят не е обвързан все още с договор за финансова услуга във
формата на потребителски кредит. Действието който следва да предприеме е да се
запознае добросъвестно с цялата информация, съдържаща се в предоставените му от
кредитора процесни документи ОУ, СЕФ и договор след
което да изрази информирано съгласие да бъде обвързан от процесните документи
чрез което да бъде сключен окончателно договора за потребителски кредит от
разстояние. Волеизявлението за сключване на договора няма как да бъде заместено
от друг потребител, доколкото същото следва да се извърши като следствие от
личното подаване на заявлението на сайта или по телефона, а именно чрез същия
този Сайт на указано на кандидата за кредит място да се активира командата
" Декларирам, че съм получил СЕФ на посочения от мен имейл адрес и приемам
Общите условия и договора". Активирането на тази команда последствията от
които са известни на потребителя като вид преддоговорна
информация, влече за потребителя съответните права и задължения, а именно, че
той е изразил личното си съгласие да кандидатства за кредит по посочения ред
като подаде заявлението, съгласие че приема общите условия и условията на
договора за кредит със съдържанието им което му е представено предварително и
преди да вземе решение за себе си дали да се обвърже с договор за кредит или да
се откаже, след което активирайки посочената команда приетият договор за кредит
да се счита за безусловно подписан от потребителя, тоест че той се задължава по
него, съгласно клаузите така както са му предоставени на електронния носител. В
този случай на сключване на договора, подписване на писмен екземпляр на договора
не се изисква. Достатъчно е изразеното недвусмислено съгласие на Сайта на
Кредитора по посочения по-горе начин, за което да се приеме, че той е обвързан
договора.Все пак към този момент договорът не е сключен доколкото кредиторът е
този който има "последната дума" съгласно т.13 от раздел ІІІ, да
вземе решение да предостави кредит. Явно такова решение на практика е взето,
доколкото кредиторът е отпуснал посочения кредит на потребителя. Получаването
на сумата по кредита не е оспорено от кредитополучателя, нещо повече ищеца и
сам твърди, че заемната сума от 1000лв. е поучена от него, както да и да е
изпълнил в по-голямата си част задълженията си по процесния договор, като е
заплатил 1838,56лв.
Ето защо и съдът намира, че въз основа
процесния Договор за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г. възникнала валидна облигационна
връзка между ищеца и ответника, като страни по него.
Не спорно между страните, че съгласно
чл.10, ал.1 и 2 от същия договор,
страните са се споразумели, че се дължат и следните две такси: 350,11лв. –
такса за „бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на чл.7.3 от
р-л 5 от ОУ и 500лв. – такса за „експресно обслужване по кредита“ при условията
на чл.7.5 от р-л 5 от ОУ. Тези две такси се заплащат разсрочено, като се
добавят към месечната погасителна вноска, която вече става в размер на по
183,64лв., за което в договора е инкорпуриран нов
погасителен план. В резултата общия размер на задълженията на ищеца по
процесния договор вече не сумата от 1169,96лв.
посочена в чл.5 от договора, а е 2020,04лв.
Не спорно между страните, че ищеца М.С.
е изпълнила част от задълженията си по договора, като е заплатила 1838,56лв.,
което обстоятелство не е оспорено от ответника.
По делото е изслушана и ССЕ изготвена от в.л.Т., неоспорена от страните, която
съдът кредитира, като компетентна и безпристрастна. От заключение по ССЕ се
установява следното: Годишният процент на разходите, изчислен съобразно
формулата, определена по силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за
потребителския кредит, като се включи само договорна лихва от 169,96лв. е в размер на 37,86%.
При изчисляването на годишния процент
на разходите са включени разходи за лихви, при договорен лихвен процент в
размер на 32.54%, дължими от заемодателя. В случай, че бъдат прибавени таксите за бързо разглеждане на кредита и за
експресно обслужване в размер на по 77,28лв. месечно, то ГПР е 383,43%.
Други доказателства не са ангажирани.
Въз основа на така установеното от фактическа страна и по
изложените съображения съдът намира следното:
По делото се установява от
представените писмени доказателства, че между страните са възникнали
правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона за
потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Процесният договорът за заем от разстояние е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт.
Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния
ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя,
елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на погасителните
вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, представен е погасителен
план към договора, инкорпориран в самия договор.
Представения договор и Общи условия
към него, представяни като отделно обективиран
документ, не носят подписа на ответника, но той не оспорва, че е сключен такъв
договор от разстояние и е запознат с условията по него, с оглед на което съдът
приема, че договорът е валидно сключен.
Основно спорът се състои в това, дали
процесния Договор за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г. е действителен или
не, поради противоречието му с изискванията на ЗПК или ЗЗД в частта за
договорната лихва, като нарушаващ добрите нрави.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над
правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена
по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Относно възраженията за
недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК и ЗЗД, съдът намира следното:
От съдържанието на договора се
установява, че в същия се съдържа подробна информация за правата и задълженията
на страните, начина на прекратяването му и други общи разпоредби, с оглед на
което следва да се приеме, че общите условия са инкорпорирани в съдържанието им.
В процесния договор се съдържат условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати. Тези данни са
намерили отражение и в представените по делото и приети и неоспорени от страните
погасителен план към договора за кредит. Ето защо не са налице нарушения по
член 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК.
Разпоредбата на чл.12 от ЗПК се отнася
само до кредит, който се предоставя под формата на овърдрафт, какъвто настоящия
не е, поради което и напълно неоснователно е твърдението, че има нарушение на чл.12, ал.1, т. 7-9 ЗПК.
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касае за фиксиран годишен
лихвен процент. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.
633 от ГПК.
Не е налице нарушение на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита, че в настоящия случай
размерът на ГЛП е посочен в договора, който е 32,54% и същият се формира по
определения за това начин, съобразно размера на главницата и срока на договора.
Уговорената договорна лихва е в размер на 169,96лв.
Неоснователни съдът намира твърденията
на ищеца, че тъй като ГЛП е 32,54%, който като бил повече от 3 –кратния размер
на законовата лихва бил в противоречие с изискванията на чл.26, ал.1 от ЗЗД и
уговорен в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото, поради следното: Действително както и сам ищецът
твърди няма въведена законова норма установяваща максимален размер на договорна
лихва. Единствената законова норма в
тази връзка е въведеното в чл.19, ал.4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове. В настоящия случай в процесния договор е уговорен ГПР от 39,17%, който
е по-малък от 50% каквото е законовото изискване, до колкото съгласно ПМС за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП
от 0,00 плюс 10 процентни пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ГПР по
заема не надхвърля пет кратния размер на законната лихва от 50 %. В този смисъл
е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102
договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В
член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в
член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента,
в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на
потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен
съгласно единна математическа формула, има съществено значение. В сключения
договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 32,54%, а при положение, че лихвения
процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т. 9 ЗПК. На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и
това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем
парични средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават
изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави граница
до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи
отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът намира за
неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна договорната
лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за максималния й размер.
Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се
представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от
влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като
не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на договорната
лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение за ползване на
предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната
от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с
държавно определения размер на законовата лихва, която се държи при
неизпълнение или забавено изпълнение на задължение, тъй като правната им природа е различна.
Ето защо и съдът намира, че не се
установява соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Клаузата, установяваща
задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 169,96лв.
(определен при съпоставяне на общото задължение по кредита и размера на чистата
стойност), при годишен лихвен процент от 32,54 %, не е установена в
противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитополучателя за
заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на
представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността,
с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие
на парични средства срещу възнаграждение.
Не основателни се явяват твърденията
на ищеца, че в ГЛП следва да бъдат включени и уговорените две такси – 350,11лв.
за „бързо разглеждане на искането му за кредит при
условията на чл.7.3 от р-л 5 от ОУ“ и 500лв. – такса за „експресно обслужване
по кредита“ при условията на чл.7.5 от р-л 5 от ОУ. Това е така, тъй като става
въпрос за еднократно дължими такси за услуги в конкретно посочени размери, а
обстоятелството, че е уговорено те де се заплащат разсрочено с всяка
погасителна вноска не променя характера им.
Неоснователно съдът намира и твърдението
на ищеца, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1 т.20 от ЗПК, тъй като тази
разпоредба касае само право на отказ на потребителя от договора, срока, в който
това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване. В
процесния договор и чл.15 от него изрично е посочено , че договора се
прекратява по реда разписан в ОУ. В р-л IV
от общите условия чл. от 9 до 15 вкл.
подробно са разписани правила за прекратяване на договора, в това число и право
на отказ на потребителя от договора и условията за упражняването му. Посочено е
също, че при отказ лихвата се изчислява съобразно уговорения в договора лихвен
процент. По никакъв начин уговорката за дължимост на
договорна лихва по кредита няма отношение към разпоредбата на чл.11, ал.1 т.20
от ЗПК. Предвид горното не е налице и твърдяното от ищеца нарушение на
разпоредбата на чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК
Неоснователно съдът намира и
твърдението на ищеца, че не е могъл да прецени обхвата на поетото задължение,
тъй като е бил заблуден, че ще дължи цена на кредита от 32,54 %. Точно обратното в представения от
самия ищец СЕФ е било оповестено предварително, че ако заяви желание да ползва
услугите по „бързо разглеждане на искането му за кредит“ и за „експресно
обслужване по кредита“, то и ще дължи такси за това в конкретно посочени
размери, които напълно съответстват на тези по договора. В този смисъл
представената на ищеца от кредитора преддогворна
информация е ясна и разбираема и сам е можел да прецени икономическите
последици от сключване на договора, в това число и че ще дължи въпросните две
такси, ако заяви желание да ползва тези услуги.
Друг е въпросът, че всъщност върху
уговорките за заплащане на таксите за „бързо разглеждане на искането му за
кредит“ и за „експресно обслужване по кредита“ ищеца, като потребител на финансовата
услуга не можел да влияе, тъй като те се съдържат не само в Договора и СЕФ, но
и в ОУ. По делото няма доказателства за това, а не се и твърди ищеца да е
пожелал по някакъв начин да се ползва от услугите по „бързо разглеждане на
искането му за кредит“ и „експресно обслужване по кредита“.
Основателно съдът намира твърдението
на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГПР от 39,17%,
който не отговаря на действителния ГПР. Видно от ССЕ е, че при включване на
двете такси в разходите по кредита действителния ГПР е 383,43%. Същевременно
според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест при изчисляване
на ГПР в него се включват освен договорната лихва и всички преки или косвени
разходи, както и възнаграждения от всякакъв
вид. Съгласно легалната дефиниция дадена в §1, т.1 от ДР към ЗПК. "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. Тоест в общите разходи по кредита се включват
всички разходи по кредита, включително и дължимите такси.
И тъй като се установява по делото, че
ГПР не е посочения такъв от 39,17 % в договора, а според ССЕ той е 383,43%,
като и без специални изчисления е ясно, че при кредит в размер на 1000лв., се
дължи сума от общо 2020,04лв., то очевидно ГПР да е повече от 50%, каквото е
законовото ограничение въведено с чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК „клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни“.
И тъй като в задължителното съдържание
на процесния Договор за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г., следва да се
съдържа ГПР, а тази клауза е нищожна, като и не може да бъде заместена от
повелителна законова норма, то и целия
договор се явява нищожен , на основание чл.23 от ЗПК.
Ето защо и искът за прогласяване на
нищожност на Договор за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г., сключен от
ищеца М.М.С. с
ответника „БИ ЕН ДЖИ КРЕДИТ” ООД, като противоречащ на императивни
изисквания на Закона за потребителския кредит, е основателен и като такъв ще се
уважи.
Предвид прогласяване на нищожност на
Договор за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г., то на осн. чл. 23 от ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
По делото е установено, че чистата
стойност на кредита е 1000лв. Установено е също и че ищеца е заплатил по
кредита сума в размер на 1838,56лв. При което разликата между честата стойност
и заплатените средства или сумата от 838,56лв. се явява недължимо платена и
поради това подлежи на връщане. Ето защо и ще се осъди ответникът да заплати на
ищеца сумата от 838,56лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
05.01.2021г. – дата на искова молба, явяваща се и дата на поканата за плащане.
С оглед основателност на главния иск не се сбъднало се
вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове за прогласяване
нищожност на клаузаите по чл.10.1 и чл.10.2 от същия
ДПК № МАХ ********* от 25.09.2019г.
Само за пълнота на изложението в тази
връзка следва да се посочи, че целта на таксите за „бързо разглеждане на
искането му за кредит“ и за „експресно обслужване по кредита“ по смисъла на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит. А отделно от това и да се посочи, че според чл.10а, ал.2 от ЗЗП кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по
предоставяне на кредита, както и да събира повече от веднъж такса за едно и
също действие. При което и въпросните две такси противоречат и на разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като първата такса за „бързо разглеждане на
искането“ в размер на 350,11 лв. е такса за действия, свързани с усвояването на
кредита, а втората такса за „експресно обслужване по кредита“ в размер на
500лв. е такава по управлението на кредита.
Таксите са във фиксирани размери или в
случая общо 850,11лв. което е повече от 1/2 от размера на получения заем от
1000 лв.
Липсва каквато и да е еквивалентност
между таксите и извършените услуги от заемодателя, дори да се приеме, че от
ответника е осъществена услугата по „бързо разглеждане на искането“. По делото
няма данни, а не се твърди някога ответника – кредитодател
да осъществявал услугата „експресно обслужване по кредита“, за която е задължил
ищеца да му заплати такса от 500лв. А и ответникът не доказва нито твърди
индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на таксите за експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредит на документи в предвидения в
договора размер, както и на таксата за „експресно обслужване по кредита“.
По отношение на разноските съдът намира следното:
Право на разноските в настоящото производство, на осн.
чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за
ищеца, предвид изхода от спора и уважаване на предявените искове, такива са и
претендирани в размер на 380,80лв., съобразно представения списък по чл.80 ГПК. Видно от ДПЗС ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф.
от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4,
ап.11. Процесуалното представителство е осъществено безплатно при условията на
чл.38, ал.2 от ЗА на материално затруднено лице. Цената на главните искове е общо
2858,60лв., а на евентуалните общо 850,11лв. Съгласно чл.2, ал.2 от НМРАВ-в
случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско
възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.1 минималното възнаграждение
при цена на иска от 2858,60лв. е 300лв. 300 лв. + 7 % за горницата над 1000 лв.
Тоест при цена на уважените искове от общо 2858,60лв., минималното
възнаграждение е 430,10лв. По делото са проведени 2 заседания, като работата на
адвоката е концентрирана в изготвяне на искова молба и изслушване на ССЕ. Ето защо и съдът намира, че обоснован е размер
на възнаграждение на адв.Ф. от 430,10лв., която и сума ще се осъди ответникът
да заплати на този адвокат.
С оглед изхода на делото ответникът няма право на
разноски, а направените от него такива остават за негова сметка.
Мотивиран от горното съдът,
Р
Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за кредит № МАХ ********* от
25.09.2019г. сключен между М.М.С., ЕГН ********** ***,
с настоящ адрес *** и „БИ ЕН ДЖИ КРЕДИТ”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Изгрев“,
ул. „Незабравка” №25, ет.5
ОСЪЖДА „БИ ЕН ДЖИ КРЕДИТ” ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, р-н „Изгрев“, ул. „Незабравка” №25, ет.5, да заплати на М.М.С.,
ЕГН ********** ***, с настоящ адрес ***, СУМАТА от 838,56лв. (осемстотин тридесет и осем лева и
56ст.), представляваща недължимо платени суми за договорна лихва и такси
за „бързо разглеждане на искането му за кредит“ и за
„експресно обслужване по кредита“ по Договор
за кредит № МАХ ********* от 25.09.2019г., като и СУМАТА от 380,80лв. (триста и осемдесет лева и 80ст.) –
разноски по делото.
ОСЪЖДА „БИ ЕН ДЖИ КРЕДИТ” ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, р-н „Изгрев“, ул. „Незабравка” №25, ет.5, да заплати на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен
№ ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата от 430,10лв. (четиристотин и тридесет лева и 10ст. - разноски по делото
на осн.чл.38, ал.2 от ЗА представляваща адвокатски хонорар за процесуално
представителство.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се
изпрати на страните заедно със съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:.......................................