ПРИСЪДА

гр.С., 19.11.2012 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

         СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, 15 състав, в публично заседание на деветнадесети ноември две хиляди и дванадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КОЛЕВА

                   СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ: Й.С.   

                                                              Й.Т.

при секретаря Д.Т., с участието на прокурор Стефан Рачев като разгледа докладваното от съдия Колева НОХД Nо 3730/2012 г.

ПРИСЪДИ:

ПРИЗНАВА подсъдимия Г.С.К., роден на *** г. в с. К.К., българин, български гражданин, разведен, висше специално образование, работи, живущ ***, неосъждан, ЕГН **********, ЗА ВИНОВЕН в това, че в периода м. ноември 2004 г. – 11.04.2006г. като извършител и подбудител в съучастие с И.Д.Г., А.Б.С. и Б.А.Б. – извършители, при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, принудил различни граждани И.П.П. и И.В.П. чрез сила и заплашване да извършат нещо противно на волята си – да му платят сумата от 140 000 лв. като деянието е извършено от повече от две лица и в група и с него са причинени значителни имуществени вреди – 10 000 лева – престъпление по чл.214 ал.2 т.2 и т.1 вр. с ал.1 вр. с чл.213а ал.3 т.2 и 3 и ал.2 т.1 и 4 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК както следва:

1. на неустановена дата през месец ноември 2004 г. в град С., в кафене „Л.”, находящо се до хотел „П.” и в офиса на фирмата с цел да набави за себе си имотна облага в размер на 140 000 лева е извършил опит чрез сила – отвеждане в офиса и заплаха с убийство, да принуди И.П.П. да извърши нещо противно на волята си – да му плати сумата от 140 000 лева, като престъплението е останало недовършено поради независещи от волята му причини – П. не е изплатил исканата сума и не е настъпил обществено опасния резултат – причиняване на имотна вреда, като деянието е придружено с отнемане на имущество – на лична карта на П.; като го оправдава за това по същото време и място, със същата цел да го е принудил да поеме имуществено задължение в размер на 140 000 лв. чрез подписване на запис на заповед и чрез заплаха с убийство;

2. на неустановена дата през месец ноември 2004 г. в град С., в съучастие с И.Д.Г. и А.Б.С. като извършители, а той като подбудител, умишлено е склонил Г. и С. с цел да принуди И.В.П. да поеме имуществено задължение, като заплашили И.В.П. – съпруга на И.П., с противозаконно действие с тежки последици спрямо нейните ближни, че мъжът й нямало повече да се прибере, да подпише запис на заповед за сумата от 140 000 лева, като деянието е извършено от две или повече лица, в случая от три лица; като го оправдава за това тежките последици да са „ще пострадат децата й”;

3. на 11.04.2006 г. в град С., като подбудител в съучастие с Б.А.Б., А.Б.С. и И.Д.Г. – като извършители, с цел да набави за себе си имотна облага, принудил И.П.П. да извърши нещо противно на волята си – да предаде чрез сина си И.И.П. на И.Д.Г. и Б.А.Б., сумата от 10 000 лева, с което му причинил имотна вреда в размер на 10 000 лева, като деянието е извършено чрез сила и заплаха с убийство на И.П., нямало да се чуе нищо повече за него и принуда срещу неговите низходящи – ще намери начин как децата му да върнат тези пари – осъществени лично от К., като деянието е извършено от повече от две лица и в група и с него са причинени значителни имуществени вреди – 10 000 лева – престъпление по чл. 214 ал. 2 т. 2 и т. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 213а ал. 3 т. 2 и 3 и ал. 2 т. 1 и 4 вр. с чл. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 214 ал. 2 т. 2 и т. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 213а ал. 3 т. 2 и 3 и ал. 2 т. 1 и 4 вр. с чл. 20 ал. 2 и 3 вр. с ал. 1 вр. чл.26 ал.1 вр. чл.54 от НК го ОСЪЖДА НА 5 години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 лв.

ПРИЗНАВА подсъдимия Г.С.К. ЗА НЕВИНОВЕН В ТОВА, че на неустановена дата през месец ноември 2004 година в град С., в съучастие с И.Д.Г. и А.Б.С. като подбудител умишлено да ги е склонил да принудят И.В.П. чрез същата заплаха с насилие или друго противозаконно действие спрямо нейните низходящи - че ще пострадат децата й, да поеме имуществено задължение, като подпише запис на заповед за сумата от 140 000 лева, както и да предаде личната си канта на Г. и С., поради което и на основание чл. 304 от НПК ГО ОПРАВДАВА по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 143 ал.1 вр. с чл. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК.

  ПРИЗНАВА подсъдимия Г.С.К. ЗА ВИНОВЕН в това, че на неустановена дата през месец март 2006 г.  преди 30-то число в град С. в съучастие с И.Д.Г. и Б.А.Б. – извършители, като подбудител умишлено ги е склонил като две лица да отвлекат И.П.П. с цел противозаконно да го лишат от свобода и с користна цел – престъпление по чл. 142 ал. 2 т. 2 пр. 1 и т. 7 пр. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 142 ал. 2 т. 2 пр. 1 и т. 7 пр. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 вр. чл.54 от НК го ОСЪЖДА НА 3 години лишаване от свобода.

 ПРИЗНАВА подсъдимия Г.С.К. ЗА ВИНОВЕН в това, че на неустановена дата през месец март 2006 г. преди 30-то число в град С., в съучастие с И.Д.Г., А.Б.С. и Б.А.Б. – извършители, като подбудител умишлено ги е склонил противозаконно за повече от две денонощия да лишат от свобода И.П.П. – престъпление по чл. 142а ал. 4 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 142а ал. 4 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 вр. чл.54 от НК го осъжда на 3 години лишаване от свобода.

   ПРИЗНАВА подсъдимия Г.С.К. ЗА НЕВИНОВЕН в това, че на неустановена дата през месец юни 2006 г. преди 4-то число, в град С., в съучастие с И.Д.Г. и Б.А.Б., като подбудител умишлено да ги е склонил като две лица да отвлекат И.И.П. *** с цел противозаконно да го лишат от свобода, поради което и на основание чл. 304 от НПК ГО ОПРАВДАВА по повдигнатото обвинение по чл. 142 ал. 2 т. 2 пр. 1 вр. с ал. 1 вр. с ч. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК.

    ПРИЗНАВА подсъдимия Г.С.К. ЗА НЕВИНОВЕН в това, че на неустановена дата през месец юни 2006 година преди 4-то число, в град С., в съучастие с И.Д.Г., Б.А.Б. и А.Б.С. - извършители, като подбудител умишлено да ги е склонил противозаконно и за повече от две денонощия да лишат от свобода И.И.П., поради което и на основание чл. 304 от НПК ГО ОПРАВДАВА по повдигнатото обвинение по чл. 142а ал.4 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК.

   На основание чл.23 ал.1 от НК ГРУПИРА наложените на Г.С.К. наказания лишаване от свобода и му НАЛАГА едно общо най-тежко наказание в размер на 5 години, което да се изтърпи ефективно в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим.

   На основание чл.23 ал.3 от НК ПРИСЪЕДИНЯВА към така наложеното на Г.С.К. наказание лишаване от свобода, наложеното му наказание глоба в размер на 5000 лв.   

На основание чл. 45 от ЗЗД  ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И.П.П. срещу подсъдимия Г.С.К. граждански иск за сумата от 50000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от месец ноември 2004 г. до окончателното изплащане на сумата.

На основание чл. 45 от ЗЗД  ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И.И.П. срещу подсъдимия Г.С.К. граждански иск за сумата от 30000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от месец ноември 2004 г. до окончателното изплащане на сумата.

На основание чл. 189 ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия Г.С.К. да заплати деловодни разноски в размер на 1278 лева, както и 5 лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист и по 1000 лева деловодни разноски на И.П.П. и И.И.П..

ПРИСЪДАТА подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок от днес пред Софийски апелативен съд.

                                                       

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                           СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ: 1.

                                                                                       2.

 

 

МОТИВИ по НОХД № 3730/2012г., СГС, НО, 15 с-в.

Софийската градска прокуратура е внесла обвинителен акт срещу подсъдимия Г.С.К. за това, че

1. на неустановена дата през месец ноември 2004 г. в град С., в кафене „Л.”, находящо се до хотел „П.” и в офиса на фирмата с цел да набави за себе си имотна облага в размер на 140 000 лева е извършил опит чрез сила – отвеждане в офиса и заплаха с убийство, да принуди И.П.П. да извърши нещо противно на волята си – да му плати сумата от 140 000 лева, както и да поеме имуществено задължение, подписвайко запис на заповед за тази сума и с това да му причини имотна вреда в размер на 140 000 лв., като престъплението е останало недовършено поради независещи от волята му причини – П. не е изплатил исканата сума и не е настъпил обществено опасния резултат – причиняване на имотна вреда, като деянието е придружено с отнемане на имущество – на лична карта на П. – престъпление по чл.214 ал.2 т.1 вр. с чл.213а ал.2 т.1 пр.1 и т.3 пр.1 вр. с ал.1 вр. с чл.18 ал.1 от НК.

2. на неустановена дата през месец ноември 2004 г. в град С., в съучастие с И.Д.Г. и А.Б.С. като подбудител, умишлено е склонил Г. и С. като извършители с цел да принуди И.В.П. да поеме имуществено задължение, като заплашили И.В.П. – съпруга на И.П., с протИ.законно действие с тежки последици спрямо нейните ближни, че ще пострадат децата й, да подпише запис на заповед за сумата от 140 000 лева, като деянието е извършено от две или повече лица, а в случая от три лица – престъпление по чл.213а ал.2 т.4 вр. с ал.1 пр.4 вр. с чл.20 вр. с ал.1 от НК.

3. че на неустановена дата през месец ноември 2004 година в град С., в съучастие с И.Д.Г. и А.Б.С. като подбудител умишлено да ги е склонил да принудят И.В.П. чрез същата заплаха с насилие или друго протИ.законно действие спрямо нейните низходящи - че ще пострадат децата й, да поеме имуществено задължение, като подпише запис на заповед за сумата от 140 000 лева, както и да предаде личната си канта на Г. и С. - престъпление по чл.143 ал.1 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

4. на неустановена дата през месец март 2006 г.  преди 30-то число в град С. в съучастие с И.Д.Г. и Б.А.Б. – извършители, като подбудител умишлено ги е склонил като две лица да отвлекат И.П.П. с цел протИ.законно да го лишат от свобода и с користна цел – престъпление по чл.142 ал.2 т.2 пр.1 и т.7 пр.1 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК, поради което и на основание чл.142 ал.2 т.2 пр.1 и т.7 пр.1 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

5. на неустановена дата през месец март 2006 г. преди 30-то число в град С., в съучастие с И.Д.Г., А.Б.С. и Б.А.Б. – извършители, като подбудител умишлено ги е склонил противозаконно за повече от две денонощия да лишат от свобода И.П.П. – престъпление по чл.142а ал.4 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК, поради което и на основание чл.142а ал.4 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

6. на 11.04.2006 г. в град С., като подбудител в съучастие с Б.А.Б., А.Б.С. и И.Д.Г. – като извършители, с цел да набави за себе си имотна облага, принудил И.П.П. да извърши нещо противно на волята си – да предаде чрез сина си И.И.П. на И.Д.Г. и Б.А.Б., сумата от 10 000 лева, с което му причинил имотна вреда в размер на 10 000 лева, като деянието е извършено чрез сила и заплаха с убийство на И.П., нямало да се чуе нищо повече за него и принуда срещу неговите низходящи – ще намери начин как децата му да върнат тези пари – последните осъществени лично от К., като деянието е извършено от повече от две лица и в група и с него са причинени значителни имуществени вреди – 10 000 лева – престъпление по чл.214 ал.2 т.2 и т.1 вр. с ал.1 вр. с чл.213а ал.3 т.2 и 3 и ал.2 т.1 и 4 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

  7. на неустановена дата през месец юни 2006 г. преди 4-то число, в град С., в съучастие с И.Д.Г. и Б.А.Б., като подбудител умишлено да ги е склонил като две лица да отвлекат И.И.П. *** с цел противозаконно да го лишат от свобода - престопление по чл.142 ал.2 т.2 пр.1 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

   8. на неустановена дата през месец юни 2006 година преди 4-то число, в град С., в съучастие с И.Д.Г., Б.А.Б. и А.Б.С. - извършители, като подбудител умишлено да ги е склонил противозаконно и за повече от две денонощия да лишат от свобода И.И.П. - престъпление по чл.142а ал.4 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

          С определение преди даване ход на съдебното следствие са конституирани като частни обвинители и граждански ищци И.П.П. и И.И.П..

Приети за съвместно разглеждане са гражданските им искове за неимуществени вреди, както следва: от И.П. за сумата от 50000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от месец ноември 2004 г. до окончателното изплащане на сумата и от И.П. за сумата от 30000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от месец ноември 2004 г. до окончателното изплащане на сумата.

Съдебното разглеждане е проведено при условията на чл.371, т.1 от НПК като изцяло ще се ползват от съда по същество показанията на свидетелите И.П., И.П., Е.С., А. И., Т.Г., В.В., И.П., И.П., И.Г., А.С., Б.Б. и заключенията на експертите Л.Ш., Б. Д., Н. А.ов, Р.К., С.Б., М. Д., Г.С. и А. П.. Това е така доколкото съдът е констатирал съгласие на страните да не се изслушват посочените свидетели и експерти непосредствено в съдебно заседание и тъй като съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда, предвидени в НПК. На тази база съдът е одобрил изразеното от всички страни съгласие за провеждане на съкратеното съдебно следствие по реда на чл.371 т.1 от НПК без проверка на събраните в хода на досъдебното производство изброени доказателствени материали.

         Прокурорът поддържа повдигнатото обвинение, такова каквото е повдигнато с обвинителния акт. Счита, че то е доказано по несъмнен начин. Предлага на подсъдимия да бъде наложено наказание в размер на 6 г. лишаване от свобода.

Повереникът на частните обвинители и граждански ищци пледира за постановяване на наказание при условията на чл.55 от НК, т. к. счита, че подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и деянията са извършени от него преди изменението на чл.373 ал.2 от НПК. Смята, че следва да бъде осъден подсъдимия поради факта, че свидетелите в настоящото дело лица С., Б. и Г. са сключили споразумение със СГП, одобрено от състав на СГС, съобразно което са признали подбудителската дейност на подс. К.. Затова предлага да му бъде наложено наказание в размер на 5 г. лишаване от свобода, както и уважаване в цялост на предявените граждански искове, които счита за доказани по основание и размер.

Частните обвинители и граждански ищци И. и И.П. пледират за налагане на най-тежко наказание на подсъдимия и уважаване на гражданската им претенция в цялост.

         Защитникът на подсъдимия К. моли за постановяване на оправдателна присъда спрямо подзащитния му поради недоказаност на обвинението по всички пунктове. Акцентира на факта, че в обвинителния акт не са посочени конкретните действия, с които подсъдимият е подбудил С., Г. и Б. към извършване на престъпленията, за които те са се признали за виновни, както и че е налице сериозен доказателствен дефицит, който не позволява постановяването на осъдителен съдебен акт спрямо клиента му. Възразява и срещу твърдението на повереника на частните обвинители и граждански ищци, че споразумението на останалите привлечени към наказателна отговорност лица ги обвързва. Сочи още, че неговият подзащитен не е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а е спестил време на съда, като се е възползвал от процедурата по чл.371 т.1 от НПК. Твърди, че организацията на работа във фирмата била такава, че имало и други шефове, че никой от разпитаните в качеството на свидетели и обвиняеми Г., Б. и С. не твърди да са били подбудени за каквото и да е от К.. Досежно обвиненията в изнудване счита, че в п.1 на обвинителния акт се съдържа неяснота; че втория и третия пункт от същия касаят едно и също деяние, квалифицирано от прокуратурата по различен начин и тези квалификации се отнасят една към друга като специална към обща норма; касателно п.4, 5 и 6 твърди, че са в отношение на поглъщане. В обобщение прави извод, че доколкото съдът е обвързан от рамките на обвинението не може да премине към друга форма на съучастие. Акцентира върху липсата на записите на заповед, които прокуратурата твърди, че били подписани от И.П. и И.П. и на различната стойност, която втората сочи. Прави извод, че в този случай (по п.1 от обвинителния акт, доколкото обвинението е за опит и при нереализирания запис на заповед) е налице доброволен отказ от опит.   Твърди се липса на доказателства за подбудителската дейност на К. в т. ч. и досежно отвличането на И.П., позовавайки се на показанията на Б.Б., А.С. и И.Г.. Сочи, че на отвличанията на И. и И.П. нямало и свидетели, че не са разпитвани Б., С. и Г. относно отвличането на И.П., че не е доказано пребиваването му на яз. Въча, а това на И.П. в къщата в с. М.Ц., както и че не е разследван режима, който И.П. твърди, че е спазвал през 2004г., когато му била отнета личната карта.

          Досежно гражданските искове твърди, че не следва да бъдат уважавани в претендираните размери, а в значително по-ниски, поради наличие на някои здравословни заболявания при И.П. преди отвличането му и други стресови фактори след него - провала на бизнеса му с пилета, за започването на който взел кредити и задържането му като обвиняем по обвинение по чл.321 от НК. Твърди, че нищо в поведението на подсъдимия и свидетелите Г., Б. и С., след осъждането на последните, не сочи на обективно преживян от двамата граждански ищци страх от отмъщение, който да бъде обезщетяван в претендираните от тях размери. Наред с това се позовава на изтекла погасителна давност за исковете.     

         Подсъдимият се възползва от правото си да не дава обяснения по повдигнатите му обвинения. В последната си дума моли да бъде оправдан.

         Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като обсъди доводите на страните, приема за установено следното от

 

ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

 

Подсъдимият Г.С.К. е роден на *** г. в с. К.К., българин, български гражданин, разведен, с висше образование, работи, живущ ***, неосъждан, с ЕГН **********, с много добри характеристични данни.

          Към 2004г. подс. Г.К. имал регистрирана фирма „Ю. и К.” ЕООД, която разполагала с два автосервиза в столицата и един в гр. П.. Всеки от автосервизите имал свой управител. Дейността на процесната фирма била свързана с извършване на ремонти на различни видове МПС. В нея работели свидетелите И.Г. и Б.Б., а св. А.С. вършел услуги на К. (за когото работел по-рано) като возел касиерката на фирмата на К. до места, където тя имала работа по служба, пазарувал за офиса, боядисвал халета и други. Свидетелите И.Г. и А.С. били приятели от детинство.

          Св. И.П. се запознал с подс. К. през 2003г. по повод доставени от първия резервни части за автосервизите на подсъдимия.

          След известно време – лятото на 2004г. подс. К. предложил св. И.П. да започне работа в неговата фирма като свидетелят трябвало да проверява дали доставчиците на резервни части и горива за дейността на фирмата на К. са изрядни, т. к. при предходна данъчна ревизия на една от фирмите на подсъдимия бил съставен акт. Св. И.П. се съгласил и бил настанен на работа в офиса на фирмата, находящ се в гр. С., бул. „Др. Ц.” в жк „Д.”, в близост до КАТ.

          Работа във фирмата на подс. К. започнала и съпругата на св. П. – И.П.. Тя и сина й И.П., наред със св. И.П., също познавали св. И.Г..

Въпреки че св. И.П. трябвало да контролира доставчиците, с които работели фирмите на К., отново бил съставен данъчно ревизионен акт, по силата на който „Ю. и К.” ЕООД следвало да внесе 140 000 лв. в държавния бюджет. Отговорен за това положение подс. К. считал св. И.П. и затова поискал той да му плати посочената сума.    

          В началото на м. ноември 2004г. св. И.П. бил поканен от подс. К. в кафе „Л.”, находящо се срещу хотел „П.” в столицата, където подсъдимият бил придружаван от свидетелите И.Г. и А.С., а св. И.П. от сина си И.П., който седнал на съседна маса. На въпросната среща подсъдимият заявил на св. И.П., че следва да плати сумата от 140 000 лв., което плащане не може да се отлага много във времето. Заплашил го и че ще го застреля, като свидетелят, пред очите на сина си, бил качен в автомобил и отведен в офиса, ползван от подсъдимия. Там И.П. подписал запис на заповед за посочената стойност в полза на подс. К.. Била изискана и личната карта на П.. Подс. К. поискал и съпругата на П. – И.П. също да подпише запис на заповед в негова полза като за целта наредил на П. да й се обади по телефона и да я уговори за това. Т. к. свидетелката не била убедена по телефона, подс. К. разпоредил И.П. да бъде откаран от свидетелите И.Г. и А.С. ***.

По времето, когато св. И.П. бил в офиса на подс. К. св. И.П. се прибрал у дома си и разказал на майка си, че баща му бил в кафе „Л.” на среща с подс. К.. С него били И.Г. и непознато лице, които качили баща му в джип и го отвели в неизвестна посока.

По късно в дома на семейство П. в жк „М.” дошли свидетелите Г. и С., които водели И.П.. Те обяснили на И.П., че подс. К. претендира пари от мъжа й, както и че е в автомобила пред блока, като я заплашили, че ако не подпише записа на заповед в полза на К., мъжа й няма да се прибере повече. По тази причина св. П. също подписала запис на заповед в полза на К. за сумата от 140 000 лв. По желание на Г. и С. тя им предоставила личната си карта, която впоследствие обявила за открадната.

В случай, че св. И.П. имал нужда от документа си за самоличност, той се обаждал на Г., който му я предоставял и след послужване, я прибирал обратно.  

          След известно време семейството на св. И.П. се преместило да живее първоначално в гр. Враца, а впоследствие в гр. Габрово като не съобщили този факт на подс. К.. Затова той започнал лично да издирва И.П. по телефона, но без успех. Наред с това поръчал изрично на св. Г. да го търси и доведе при него. Последният многократно пробвал чрез позвънявания на мобилните телефони на И.П., на съпругата му – И.П. и чрез друг техен познат да се свърже с тях, но без успех. По-късно до св. Г. достигнала информация, че И.П. ***. С цел издирване и довеждане на И.П. при Г.К., той предприел едно пътуване с Ал. С., който също знаел, че П. дължи пари на К..  

          На 30.03.2006г. по нареждане на подс. К. св. И.П. бил отвлечен от И.Г. и Б.Б. от гр. Г. като бил бутнат в л. а. „Нисан примера” и принудително отведен в С., в автосервиз, „Е.”, разположен в жк „Д.” и ползван от подс. К., като до идването на последния св. П. бил завързан с белезници за един от подемните кранове. Докато пътували към гр.С. св. Г. съобщил на И.П., че е трябвало да бъде отведен в гр.С., за да се срещне с подс. К. и да поговорят за задължението на П. към подсъдимия. Т. к., когато пристигнали в автосервиза, подс. К. не бил там, свидетелите Г. и Б. казали на П., че чакат пристигането на К. и неговото разпореждане какво да правят с П.. След около 15 минути в автосервиза дошъл подсъдимия К., който след като ударил И.П. в лицето, му заявил, че дългът си остава дълг и ако не свидетеля, то децата му ще го връщат, а той щял да измисли начин, по който това да стане. След това К. и Г. излезли. Не след дълго двамата се върнали в помещението, където бил държан П. и свидетелят бил накаран да седне в автомобил, с който бил отведен до неустановено жилище в центъра на столицата, което се намирало на уличка между бул.„Д.” и ул.„Р.”. Там П. бил превързан с белезници за леглото, на което бил настанен. Впоследствие при св. П. останал св. Б.Б.. Той му казал, че няма да има проблем, ако се разбере с шефа им, като се договорят за задължението на П. към него. Последователно св. Б. и св. С. се сменяли да охраняват Печев. В това жилище той останал до 8.04.2006г.

Междувременно, на 1.04.2006г. след обяд, в апартамента пристигнал подс. К., който искал от П. да посочи дата за изплащане на сумата по записа на заповед, подписан от него в офиса му. Последният заявил, че не разполага с цялата сума и предложил известна част от евентуалната продажба на имот на сина си – И.П. в Г.. Предложението не удовлетворило подсъдимия и той отново заплашил П. като му казал, че ако до няколко дни не подсигури цялата сума, ще намери начин как децата му да върнат тези пари, а за П. нямало да се чуе нищо повече. След като си тръгнал Г. дал телефона на П., за да говори със сина си. И.П. се обадил на И.П. и му казал да уреди бързо продажбата на имота в с. Славейково и да донесе 15 000 лв. в С..

Т. к. св. И.П. не успял до осигури парите до 7.04.06г., на 8.04.2006г. след 18 ч. И.П. бил накаран отново да се качи в л. а. „Нисан примера” като в него също седнали А.С. и Б.Б. и потеглили в неизвестна посока. След „Н.” се движел и бус „П.Б.”, управляван от св. Г.. Двете МПС спрели до яз. В.. Там И.П. бил държан с белезници в буса в продължение на три дни от Б., С. и Г..

На 11.04.2006г. на язовира останали П. и С., а Г. и Б. отпътували в неизвестна за П. посока. Всъщност те отишли в гр. С. на среща със св. И.П., който им предал сумата от 10 000 лв. По-късно, след като получили парите, св. И.Г. и Б.Б. се върнали на язовира при П. и С.. Св. Г. съобщил на П., че сина му е донесъл пари и всички чакали разпореждане от шефа какво да правят с него. Късно вечерта св. И.П. бил транспортиран до гр. П. и там освободен.

По това време подс. К. имал връзка със свидетелката В.В., която притежавала къща в с. М.Ц., общ. С..

Между 15-19 май 2006г. св. И.Г. се свързал по телефона със св. И.П. като му заявил, че шефа му питал ще има ли скоро нови пари и че не можел да чака. Св. П. отвърнал, че преди края на м.май няма да има информация дали може да отдели още пари. Била определена датата 31 май и мястото на срещата – офиса на подсъдимия на бул. „Др. Ц.” в столицата, където П. трябвало да донесе новосъбраните пари. Т. к. И.П. не ги занесъл, както бил обещал и по причина, че бил ограничил телефонните номера, които можели да се свържат с него, св. Г. се свързал със св. И.П. по телефона и го попитал за баща му. И.П. му отговорил, че баща му е задържан в гр. Б.. Затова подс. К. поръчал на свидетелите Г. и Б. да отидат до гр. Г. и да разберат дали това е така. На 4.06.06г. след обяд св. Г. се свързал по домашния телефон със св. И.П. и му казал да слезе пред дома му, за да поговорят. Показал му с жест да влезе в л. а. „О.” модел „В.”, в който след св. И.П. влязъл и св. Б.. Св. Г. заключил вратите на автомобила и казал, че ще се поразходят. После св. Г. взел мобилния телефон на И.П. и се свързал от него с И.П.. Така Г. разбрал, че казаното от И.П., че баща му е задържан, не отговаря на истината. Тогава И.П. бил принудително отведен в сервиза на подс. К. в столицата от Г. и Б.. Там св. И.П. бил заключен с белезници за железен плот, а св. И.Г. го заплашил, че ще го натрошат, ще го нарежат с абразив и ще го хвърлят на кучетата, като му заявил, че шефа е полудял, иска да го пребият и че чакат шефа да каже какво да го правят. Обяснил му, че му се заканва заради баща му, който имал да им дава пари. Наред с това накарал св. И.П. да търка скулата си със станиол от цигарена кутия, в случай, че ако дойде шефа им, да помисли, че са го били. След известно време св. Г. излязъл и като се върнал св. И.П. бил отведен в къщата на св. В.В. в с. М.Ц., където бил държан в една от стаите в продължение на три дни.  

По пътя към с. М.Ц. св. Г. питал И.П.: „К. за мишка ли го мислили?”, съветвал го да внимава какво прави и че на 28.06.06г. баща му трябва да е в гр. С. в автосервиз „Е.” с 30000 лв. и ако не ги занесял, втори път нямало да има.    

Почти веднага след отвличането на И.П., баща му бил уведомен от приятелката на сина му  - св. И. П. за станалото и подал сигнал в полицията. Било организирано подслушване на телефоните на свидетелите Г., Б. и С..

На 7.06.06г. И.П. *** и освободен, а Г., Б. и С. били задържани.

По делото споразумение със СГП, с което признавали своето участие в деянията, посочени в обвинителния акт, сключили лицата И.Г., А.С. и Б.Б. и срещу тях наказателното производство било прекратено.      

Горната фактическа обстановка се установява от следните доказателствени материали – от показанията на разпитаната в хода на съдебното следствие свидетелка Езерска, приложеното споразумение между СГП и Г., С. и Б. и техните защитници,  показанията на свидетелите И.П., И.П., Е.С., А. И., Т.Г., В.В., И.П., И. П., И.Г., А.С., Б.Б., депозирани в хода на досъдебното производство в т. ч. и тези, депозирани от С. и Б. пред съдия в качеството им на свидетели и обясненията на Г., депозирани пред съдия в качеството на обвиняем. Този съдебен състав намира, че не е налице заК. пречка за прочитане на последните доказателствени източници, защото Г.К. е привлечен в качеството на обвиняем за първи път едва на 5.04.07г. – видно от Постановление за привличане на л.138 от т.1 от ДП, а свидетелите Б. и С. са разпитани в това си качество пред съдия на 9.06.06г. – първия без въобще по делото към момента да има привлечено към наказателна отговорност лице, а С. – след като вече е бил привлечен в качеството на обвиняем И.Г.. Последният обаче за това процесуалноследствено действие е бил призован, имал е защитник, който е присъствал наред с подзащитния си на провеждания със С. разпит пред съдия и е могъл да го подложи на кръстосан разпит. Трето - към настоящия момент на разглеждане на делото – в производството срещу подс. К. – лицата Г., С. и Б. отново са придобили качеството на свидетели и по тази причина не е налице пречка за ползването на цитираните доказателствени материали, т. к. всички страни са изразили изрично съгласие в тази насока.

На следващо място, решаващият делото съд не намира, че е налице проблем с приобщаването и ползването като доказателствен материал по делото и на протокола за разпит на И.Г., в качеството на обвиняем, доколкото той е осъществен пред съдия, в присъствието на защитник, преди привличането на Г. К. като обвиняем и на база разпоредбата на чл.374 от НПК, която изрично предвижда, че доколкото за съкратеното съдебно следствие не са предвидени особени правила, прилагат се общите такива. В случая, е налице препращане към правилата на стандартното съдебно следствие, където, в разпоредбата на чл.281 ал.2 от НПК, е уредена възможността да бъдат прочетени обясненията на обвиняем, депозирани пред съдия в ДП, по същото дело, ако спрямо него наказателното производство е прекратено. Настоящият случай е именно такъв. Затова и не е налице законова пречка за ползването на посочените доказателствени материали.

В подкрепа на фактическите изводи на съда са и заключенията на експертите Л.Ш., Б. Д., Н. А.ов, Р.К., С.Б., М. Д., Г.С. и А. П., депозирали съответни заключения в хода на ДП, за които също е налице съгласие на всички страни за ползването им без да е необходим непосредственият им разпит.  

От СПЕ назначени в хода на ДП е видно, че всеки от свидетелите П. е психично здрав и не страда от психично заболяване и могат да дават достоверни показания.

По делото, в хода на съдебното следствие бяха назначени две СМЕ касаещи здравословното състояние на свидетелите И.П. и И.П., както и се приобщи епикриза за И.П. от 15.11.12г. От тях е видно, че в резултат на инкриминираните събития, които са изиграли ролята на стресогенни такива, освидетелстваните са развили посттравматични стресови разстройства.

Доколкото никое от експертните заключения не е оспорено от страните съдът ги оценява като компетенти, обективни, безпристрастни и правилни и намира, че не се налага отделното и подробно тяхно обсъждане. 

          На основата на така приетата фактическа обстановка съдът намира следното

 

ОТ ПРАВНА СТРАНА:

 

Съдът намира за уместно, преди обсъждане на всяко конкретно обвинение и неговата доказателствена обезпеченост, да направи някои общи бележки, които касаят избраната от подсъдимия и неговия защитник процедура по разглеждане на делото и наличното влязло в сила споразумение между СГП и И.Г., А.С. и Б.Б..

В действителност глава 27 от НПК съдържа не една, а две диференцирани процедури: първата - като последица от липсата на спор по процесуалната годност и съдържанието на протоколите за досъдебен разпит на някои или всички свидетели, съответно - на някои или всички експертни заключения; и втората - като последица от цялостното признание от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съчетано със съгласие да не се събират доказателства за тези факти.

Диференцираната процедура по чл.371, т.1 НПК води единствено и само до икономичност на съдебното производство чрез намаляване на разпитите на свидетели и вещи лица. С нея единствено се констатира по кои доказателствени материали няма спор и подсъдимият няма нужда да признава фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Необходимо е, на следващо място, съобразно разпоредбата на  чл.372 ал.3 от НПК съдът да одобри общото съгласие на подсъдимия, неговия защитник, гражданския ищец и частния обвинител, както и техните повереници, ако имат такива, да се ползват някои или всички протоколи за разпит на свидетели и/или експертни заключения. Прокурорът може само да изрази становището си, но изричното му присъединяване към съгласието не е задължително условие за съкратеното съдебното следствие по този ред, защото съответните процесуално-следствени действия са били извършени под неговия надзор и ръководство, а протоколите от тях са представени на съда също от него заедно с внесения обвинителен акт. Целта на тази процедура е да се отдели предварително спорното от безспорното (Р № 330/2007 г. на II н. о.) като по този начин се избегне извършването на следствени действия, насочени към изясняване на обстоятелства, за които страните не застъпват различни тези и на практика не спорят по тях. Съдът одобрява изразеното съгласие, само ако съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда на НПК. В определението по чл.372, ал.3 от НПК съдът следва изрично да отбележи за кои от доказателствените източници се отнася то. Онези свидетели и експерти, за които такова съгласие не е постигнато, се разпитват по общия ред. Подсъдимият запазва правото си, произтичащо от чл.55 от НПК да даде или да откаже да дава обяснения по всяко време на съдебното следствие, поради което съдът е длъжен да му предостави възможност да упражни това свое право. Страните могат да правят искания за допускане на други доказателства; съдът също може служебно да събира такива, когато намери, че е необходимо за разкриване на обективната истина.

В производството по чл.371, т.2 от НПК - за разлика от съкратеното съдебно следствие по т.1 от НПК, където с оглед волята на страните може да се наложи провеждане на съдебно следствие за непосредствено събиране и проверка на някои от доказателствата, за които не е постигнато съгласие, тук поначало съдебно следствие не се провежда. Прилагането на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК изисква подсъдимият да признае фактите по обвинението и се съгласява да не събират доказателства за тях, с което сам се отказва от провеждането на цялостно съдебно следствие. Съдът е длъжен да информира подсъдимия, че съответните доказателства от досъдебното производство и признанието му по чл.371, т.2 от НПК ще се ползват при постановяване на присъдата. Това следва да бъде записано изрично в протокола. В него трябва да бъде отразено и изявлението на подсъдимия, че е разбрал правата си и последиците от направеното признание на фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт.

Следователно, предпоставките за разглеждане на делото по този ред са няколко и се съдържат в чл.371, т.2 и чл.372, ал.4 от НПК. На първо място, такава е изричното искане от страна на подсъдимия делото да се разгледа по този ред и то нарочно заявено, чрез самопризнание по фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и отказ от събиране на доказателства за тези факти. По този начин подсъдимият се отказва от правото си на състезателен процес, а в замяна на това получава привилегията наказанието му да бъде определено при условията на чл.55 от НК (в редакцията на НПК до 6.04.2010г.), а в настоящия случай наказанието му да бъде намалено с 1/3 след индивидуализирането му по общите правила. Третата предпоставка за провеждане на ССС по т.2 е признанието на подсъдимия да се подкрепя от събраните по делото доказателства, като по този начин се гарантира правилото, че присъдата няма да почива единствено на самопризнанията на подсъдимия. 

На практика това, което се е случило в настоящото производство е разглеждане на делото по реда на чл.371 т.1 от НПК, т. к. е налице изрично изявление на подсъдимия К. и неговия защитник в тази насока. Те са поискали изрично, но само това, да не се преповтарят пред съда разпитите на изброените вече свидетели и вещи лица. Никъде подс. К. не е признавал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, нито съдът е държал определение, че самопризнанието му се подкрепя от събраните в хода на ДП доказателствени материали.

 На следващо място, сключеното между СГП и Г., С., Б. и техните защитници споразумение, с което признават своето участие в престъпленията, за които са били обвинени, не се разпростира върху подс. К., макар в същото да се твърди, че е техен съучастник. В тази насока е абсолютно вярно възражението на защитата, че сключеното споразумение между изброените лица и СГП не обвързва никого в частта относно неговия подзащитен. И това е така, защото заявленията и признанията на някой от съучастниците в съвместна престъпна дейност, по отношение на когото делото е приключило със споразумение, не съставляват доказателствено средство в процеса срещу останалите съучастници, понеже в процеса срещу тях се прилагат общите разпоредби на НПК относно доказването. Именно поради тази причина сключилият споразумение съучастник придобива качеството на свидетел по делото, в което депозира показания, които подлежат на самостоятелна преценка от решаващия съд за тяхната достоверност.

Досежно обвиненията в изнудване този съд намира за удачно отново пред скоби да посочи, че вторият основен състав на изнудването по чл.213а от НК, въведен от законодателя с ДВ бр.62/97г., не е нищо друго освен опит към класическото престъпление изнудване по чл.214 от НК. Разликата между двата състава се състои в това, че престъплението по основния състав е резултатно, а това по чл.213а от НК на формално извършване. За да е осъществен състава на чл.213а от НК е достатъчно деецът да упражни принуда върху пострадалия с цел да го накара да извърши имуществено разпореждане. Следователно, налага се извода, че новият състав се изчерпва до принуждаването на жертвата и не е нужно последната да извърши разпореждане и да причини на себе си или трето лице вреда. С текста по чл.213а от НК на практика се цели защита срещу неправомерни посегателства върху начина на уреждане на имуществени претенции.

Връщайки се към доказателствата по делото съдът прие, че подсъдимият Г.С.К. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.214 ал.2 т.1 вр. чл.213а ал.2 т.1, пр.1 и т.3 пр.1 вр. ал.1 вр. чл.18 ал.1 от НК.

Това е така, т. к. от показанията на св. И.П. се установява, че на неустановена дата през месец ноември 2004 г. в град С., в кафене „Л.”, находящо се до хотел „П.” провел разговор с подсъдимия, който бил придружаван от двама свои служители – свидетелите Г. и С., в който разговор К. му заявил, че сумата от 140 000 лв. следва да бъде платена от И.П. в най-скоро време, в противен случай можело да бъде застрелян и да прежали въпросните пари. Свидетелят установява и че бил отведен в офиса на фирмата, където подписал запис на заповед в полза на подсъдимия на тази стойност и му била взета личната карта. Съдът кредитира с доверие показанията на св. И.П., които не са опровергани от никакви други събрани по делото доказателства. Напротив, те се подкрепят от показанията на св. И.П., относно режима, който следвал съпруга й. В останалата част свидетелката преразказва споделеното от сина си – И.П. за видяното от него при срещата в кафе „Л.” между баща му и подсъдимия и досежно качването от И.– помощника на К., на П. – старши, в джип и отвеждането му в неизвестна посока. Макар и производен доказателствен източник, в тази си част, показанията на св. П. да достоверен извор на информация и по същество потвърждават показанията на И.П.. Съдът не намира основание да не ги кредитира с доверие, т. к. св. П. не е заинтересувана от изхода на делото. Това е така по причина, че същата към момента на депозиране на показанията си не е живяла със съпруга си, не са били в добри взаимоотношения, поради което не може да се приеме някаква нейна заинтересованост от депозиране на показания в определена насока. В подкрепа на горното е и обстоятелството, че свидетелката никога не е предявявала някакви претенции към когото и да е от привлечените към наказателна отговорност лица.   

Съдът намира за установено по безспорен начин, че от обективна страна подс. К. е реализирал състава на посоченото престъпление като е обективирал принуда спрямо пострадалия и в двете й форми - заплашил е И.П. с убийство, като тази заплаха се е изразила в израза, че ще го застреля и ще прежали парите. С оглед на факта, че е подсъдимият е бил придружаван от двама свои служители, както и от конкретиката на заплахата, съдът не се съгласява с довода на защитата, че заканата с убийство не била безалтернативна и сериозна. Това не е така. Точно обратното, тя е била годна да възбуди основателен страх у пострадалия от осъществяването й, т.к. подсъдимият е бил придружаван на срещата от двама свои служители. Доказателство за това е и упражнената втора форма на принудата – сила, която е използвана за отвеждането на И.П. в офиса. Осъществената спрямо И.П. принуда е била с цел мотивирането на последния да плати на подсъдимия сумата от 140 000 лева, т. е. принудата обективно е била насочена към набавяне за дееца на имотна облага в размер на 140 000 лева, като престъплението е останало недовършено поради независещи от него причини – П. не е изплатил исканата сума и не е настъпил обществено опасния резултат – причиняване на имотна вреда, като деянието е придружено с отнемане на имущество – на лична карта на П.. С това е осъществен състава на опит към изнудване. В действителност, в конкретния случай подсъдимият е поискал от И.П. да подпише запис на заповед за сумата от 140 000 лв. и по този начин го е мотивирал да поеме имуществено задължение, но тук не става дума за ново различно деяние от инкриминираното в първата част на обвинението. Следва да се посочи, че според този състав на съда, неправилно прокуратурата при словестното изписване на деянието в диспозитива на обвинителния акт е използвала подхода да опише отделно подписването на записа на заповед от И.П., което на практика се субсумира в цифрово посочената правна квалификация. Това е така, т. к. както бе посочено и по-горе не става дума за ново и различно деяние, а все за същото – опит към изнудване, поради което и подсъдимият бе оправдан за това по същото време и място, със същата цел да е принудил И.П. да поеме имуществено задължение в размер на 140 000 лв. чрез подписване на запис на заповед и чрез заплаха с убийство.

От субективна страна деянието е извършено виновно при условията на пряк умисъл - подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Подсъдимият е съзнавал, че чрез упражнената психическа и физическа принуда реализира специалната си цел – да мотивира пострадалия против волята му да плати сумата от 140 000 лв.

Тук е мястото да се посочи, че е без значение за съставомерността на деянието дали записът на заповед е бил реализиран от подсъдимия или не. В конкретната хипотеза деянието, осъществено от подсъдимия, макар и приключило във фазата на опита, е престъпление, т. к. подсъдимият е съобщил на пострадалия какво разпореждане трябва да извърши – да му плати сумата от 140 000 лв. като това искане на подсъдимия към жертвата е било съпътствано с принуда. Деянието е съставомерно, т. к. до знанието на изнудения е доведено какво поведение се изисква от него, като това довеждане до знанието му е съпроводено с употреба на заплаха с убийство и сила. В този смисъл не може да бъде споделено възражението на защитата, че понеже не бил реализиран записа на заповед, се касае до доброволен отказ от опит. За да е налице такъв е необходимо подсъдимият съзнавайки възможността необезпокояван да продължи с довършване на деянието да преустанови своята противоправна дейност. Последващото поведение на подсъдимия не сочи на доброволен отказ по смисъла на чл.18, ал.3 НК, в която и да е от визираните в текста две хипотези. Това, че не се е стигнало до имуществено разпореждане и възникване на имотна вреда за пострадалия не се дължи на самоволен отказ на подсъдимия от довършването на деянието, поради което и не е налице „собствена подбуда” за отказ от довършване на деянието по смисъла на чл.18, ал.3 от НК. Даже напротив, последващото поведение на подсъдимия опровергава това твърдение на защитата.    

Съдът счита, че от показанията на свидетелите И.П. и И.П., по делото е установена причастността на подсъдимия и към вмененото му деяние по чл.213а ал.2 т.4 вр. с ал.1 пр.4 вр. с чл.20 вр. с ал.1 от НК.

Следва да се посочи изрично, че доказването поначало на подбудителската дейност, на едно лице, при липса на преки доказателства в тази насока, какъвто именно е настоящия случай, е в значителна степен затруднено поради това, че обичайно тя не се осъществява в присъствието на множество свидетели. Допълнително затруднение при доказване на престъпната дейност на подс. К. внася и избраната от него и неговия защитник процедура по провеждане на съкратено съдебно следствие без възможност за разпит в съдебната фаза на процеса на всички важни за предмета на доказване свидетели. Вярно е, че в хода на ДП са били разпитани множество свидетели, някои от тях - по няколко пъти, но разпитите им съдържат оскъдни сведения за детайлите, които интересуват настоящия съдебен състав, с оглед предмета на обвинението. Действително, както бе акцентирано и от защитата, липсват преки доказателства, свързани с подбудителската дейност на подс. К. по това обвинение, но тази липса се преодолява от следните факти: 1. св. П. разбира от сина си за срещата на съпруга си с подсъдимия и „натоварването” му от помощника на К. – Г. и отвеждонето на И.П. в неизвестна посока; 2. същата вечер подс. К. кара св. И.П. да се свърже по телефона със съпругата си, да говори с нея и да я убеди в необходимостта и тя да подпише запис на заповед в негова полза; 3. в дома на свидетелката, не след дълго, пристигат св. И.П. заедно със св. Г. (когото самата П. познавала от преди) и св. С.. 4. Последните й обясняват, че подс. К. претендира пари от мъжа й и тя трябва да подпише запис на заповед. Думите съдържали и заплахата, че ако откаже, мъжът й няма повече да се прибере. Следователно, от изложеното е видно, че подс. К. пряко не е отправил заплахите към П. и не пряко от нея е поискал тя да поеме имуществено задължение, но е накарал първо И.П. да й се обади по телефона в тази връзка и после той е съпроводен от същите хора, с които К. е бил в кафето и впоследствие качен в джипа, при очевидно неуредените финансови отношения между подс. К. и св. И.П., а не между Г. и С. от една страна и съпруга й, от друга, както и поради обстоятелството, че тези събития са се развили веднага след като И.П. е бил изнуден, са фактите, от които се извлича дейността на подс. К. по умишлено склоняване на И.Г. и А.С. да принудят И.П. да поеме имуществено задължение спрямо него. Това е така, т. к. и св. И.П., и дошлите с него в дома им Г. и С. не са предявили свои претенции, а тези на К.. Следователно, без въздействие от страна на К. върху психиката на Г. и С. у тях не би възникнало решение за извършване на престъплението с пострадал И.П.. За да отговаря като подбудител по смисъла на чл.20 ал.3 от НК едно лице не е необходимо да извършва продължителна или сложна дейност по склоняване другиго към извършване на деянието. Важното в случая е, че подс. К. без да участва пряко в изнудването на И.П., обективно е допринесъл за осъществяване на престъплението.

За да стигне до тези изводи съдът се позовава на показанията на св. И.П. и И.П., като не намери никакви основания да не изгради вътрешното си убеждение за фактическата обстановка по случая въз основа на сведенията, изнесени от посочените свидетели. Сами по себе си показанията на свидетелите И.П. и И.П.  съдържат достатъчно убедителни преки доказателства фактите, които непосредствено са възприели. Оценката за стабилност, убедителност и достоверност на показанията на свидетелите И.П. и И.П. съдът направи, като ги прецени както сами по себе си с оглед тяхната вътрешна последователност, така и като ги съпостави с другите доказателства, събрани по делото. Съдът приема, че действителното съдържание на заплахата е това, което сочи в разпита си св. П., а не св. И.П., доколкото тя еднократно е била изнудвана, за разлика от св. П., който е напълно нормално да не разграничава отделните случаи, в които сам е бил изнудван, от този на св. П. и поради това тя няма как да не си спомня конкретното съдържание на заплашването, на което е била адресат.

Тук следва да се каже, че действително в показанията си св. П. твърди, че подписала запис на заповед за сумата от 124 000 лв. съдът счита, че спомените на свидетелката са изневерили в тази им част, доколкото винаги св. П. е твърдял, че подс. К. е претендирал от него сумата от 140 000 лв., на каквато стойност е подписал запис на заповед и каквато е била и общага сума, за която св. И.П. също се е задължил по подписаните от него записи на заповед. В тази връзка, няма логика в посочената от св. П. сума от 124 000 лв., а не твърдяната от св. П. от 140 000 лв. нещо повече, той сам е присъствал на подписването на записа на заповед от съпругата му. Затова съдт приема, че сумата възлиза на 140 000 лв. 

Макар и подбудителската дейност на подсъдимия да не е очертана в обвинителния акт, то за нейната наличност се съди по факта, че никой от двамата преки извършители не е имал неуредени финансови отношения с И.П.. Вярно е, че такива не е имал и подс. К., но много малко време преди деянието самата св. П. е била информирана за срещата на съпруга й с подс. К., при която той бил качен в джип от придружаващите К. лица. Нещо повече именно подс. К. е казал на св. И.П. да се обади по телефона на П. и да я убеди да подпише запис на заповед в негова полза. От друга страна, идвайки в жилището им в жк „М.” св. Г. и С. предявили не свои, а имуществени претенции на К.. Затова съдът счете, че от обективна страна се доказа, че на неустановена дата през месец ноември 2004 г. в град С. в съучастие с И.Г. и А.С. подс. К. умишлено ги е склонил, с цел да принуди И.П. да поеме имуществено задължение, като я заплашили с противозаконно действие с тежки последици спрямо неин ближен - мъжа й нямало повече да се прибере, да подпише запис на заповед за сумата от 140 000 лева, като деянието е извършено от две или повече лица – от три. В случая отправената спрямо П. заплаха е свързана с противозаконно действие с тежки последици касателно неин ближен, а именно, че съпруга й няма повече да се прибере. Заплахата е била и реална, поради узнатите от свидетелката факти и присъствието на двете неканени лица в дома й – довели съпруга й. Същата е била отправена с цел мотивиране на жертвата да поеме имуществено задължение в размер на 140 000 лв., с което престъплението е осъществено. В разглежданата хипотеза се укорява начина, по който потърпевшия бива мотивиран да формира решението си да предприеме имуществено разпореждане. Тук законодателят се е дезинтересирал от настъпването на имуществената вреда. Съдът намира, че е осъществено изпълнителното деяние на престъплението по чл 213а ал.2 т.4 от НК, а именно - упражнена принуда чрез заплашване на ближен на жертвата, което заплашване функционално е било подчинено на преследваната от подсъдимия цел – да накара св. П. да поеме имуществено задължение. В случая свидетелите Г. и С., подбудени от подсъдимия, са упражнили психично въздействие по отношение на св. П., като застрашили с бъдещо деяние съпруга й – св. И.П., което е от естество да изложи на опасност живота му. Както смисъла на използваните от извършителите думи, така и конкретните особености на ситуацията са демонстрирали сериозността на заплахата. Пострадалата е възприела заплахата като реална и непосредствена възможност и това заплашване е било годно да внуши страх у нея, още повече че деянието е извършено при квалифициращия признак повече от две лица. По смисъла на чл.93, т.12 от НК деянието е извършено от две или повече лица, когато в самото му изпълнение са участвали най-малко две лица. Доказателственият материал по делото установява, че броят на съпричастните към деянието лица е три – подсъдимият К. – като подбудител и свидетелите Г. и С. - като извършители, като този брой на съучастниците обосновава наличието на квалифициращия признак „повече от две лица”, което е съставомерно обстоятелство на изнудването по чл.213а, ал.2, т.4 НК.

          От субективна страна деянието е извършено при условията на пряк умисъл като всеки от съучастниците е съзнавал както своята, така и престъпната дейност на останалите и пряко е искал настъпването на противоправните последици. Налице е и изискваната и достатъчна за съставомерност на деянието по чл.213а от НК цел – заплашената да бъде принудена да поеме имущественото задължение към подс. К..

От обективна страна не се доказа към св. И.П. да е била отправена заплаха със съдържание, че ще пострадат децата й, поради което и съдът оправда подсъдимия за това обстоятелство.    

 

По обвинението за извършено престъпление по чл.143 ал.1 вр. чл.20 ал.3 от НК.

На първо място следва да се отбележи, че отново прокуратурата два пъти е квалифицирала по същество едни и същи факти като две различни деяния. Веднъж фактите, свързани с И.П. и подписаната от нея запис на заповед са били квалифицирани като изнудване и втори път – като принуда. Поначало престъплението принуда е такова против личността, а изнудването - против собствеността. Общото между двете престъпления е, че и при двете имаме употреба на сила и/или заплашване, но в първия случай под въздействието на употребената принуда пострадалият претърпява нещо противно на волята му, което има личен характер, а във втория – от имуществен характер. Когато принудата е насочена към мотивиране на жертвата (какъвто е настоящия случай – да поеме имуществено задължение, чрез подписване на запис на заповед), е налице изнудване, а не принуда, защото жертвата в резултат на упражнената спрямо нея принуда претърпява имуществена вреда, а не такава от личен характер. В случая принудата е функционално свързана с поемането на имущественото задължение. Именно под нейното въздействие И.П. взема решението да подпише записа на заповед и да се задължи по него. Затова и доколкото подсъдимият бе признат за виновен в подбуждане на Г. и С. към извършване на изнудване спрямо И.П., то няма как да бъде осъден за същото свое поведение и за подбуждане на същите лица към принуда спрямо П.. На следващо място, не се установи, че подсъдимият е подбудил Г. и С. да принудят пострадалата да предаде личната си карта. По изложените причини съдът оправда подс. К. по това обвинение.

 

По обвиненията за подбуждане към отвличане и противозаконно лишаване от свобода на И.П..

Както бе изтъкнато вече, тук следва да се препрати към  изложените вече от съда съображения досежно трудността при доказване на подбудителството поначало. И в този случай не са налице преки доказателства установяващи престъпната деятелност на подс. К.. Въпреки това, обаче, съдът намира, че по делото са налице факти, от които да се изведе горната и да се направи обоснован извод, че подс. К. умишлено е склонил Г. и Б. да отвлекат и същевременно е осъществил дейност по склоняването на тях двамата и С. противозаконно лишат от свобода за повече от две денонощия свидетеля И.П. в посочения в обвинителния акт период – преди 30 число на м. март 2006г.

Във връзка с възражението на защитата, че липсват доказателства за времето, мястото, лицата и начина, по който подс. К. е подбудил останалите да извършат отвличането и лишаването на И.П. от свобода, следва да се посочи, че доказателствата недвусмислено показват общност и причинна връзка между действията на подсъдимия и тези на свидетелите Г., Б. и С.. Причинната връзка се извежда от показанията на самия пострадал И.П. и частично от показанията на св. С.. Видно от показанията на П. при отвличането му от гр. Г. на 30.03.06г. в автомобила, в който бил бутнат, св. Г. му казал, че трябва да бъде отведен в С., да се срещне с Г.К. и да поговорят относно неговото задължение към последния. От изложеното е безспорно ясно, че подс. К. не е бил на мястото на самото отвличане, но е причина последното да се осъществи. Това е видно и от обстоятелството, че след отвеждането на И.П. в автосервиз „Е.” похитителите му му казали, че чакат К. да пристигне и разпореди какво да правят с него. Следователно, налице са следните безспорно установени факти: 1. Сам Г. е обяснил на П. причината за принудителното му отвеждане в С. – необходимостта да се срещне с К. и да поговорят за задължението на първия към него. 2. Повторно в автосервиза на П. му е обяснено, че чакат пристигането не на някой друг от шефовете на сервизите, а именно на К. и неговото разпореждане какво да се прави по-нататък. 3. При идването на подсъдимия в автосервиза, именно той ударя П. в лицето и му казва, че дългът си остава дълг и ако не свидетеля, то децата му ще го връщат, а сам К. ще измисли начина, по който това да стане. Т. е., с идването на подсъдимия в автосервиза, от проведения разговор с П. на тема дълг, съпроводен с нанасянето на удар от подсъдимия в лицето му, се налага извода, че отвличането е факт именно заради К.. Това е така и поради още една причина – П. не е имал финансови взаимоотношения с останалите замесени лица – Г., Б. и С.. По-натам, св. П. е възприел излизането на К. и Г. от помещението в автосервиза, където е бил задържан за известно време и след повторното им появяване е отведен в жилището, наричано „малък офис”, където е държан, завързан за леглото, до 8.04.06г. Там с П. е говорил Б.Б., който го успокоявал, че няма да има проблем, при условие, че се разбере с шефа им и се договорят за задължението на П.. Още веднъж следва да се подчертае, че никой от тримата – Г., С. и Б. не е заявил някакви свои претенции към П.. Напротив – и Б., както по-рано Г., е свързал задържането на лицето със задължението му към подс. К.. В тази връзка е нужно да се подчертае, че именно подс. К., на 1.04.06г., е бил допуснат в жилището, където П. е държан, разговарял е отново с него по въпроса кога П. ще изплати сумата от 140 000 лв., като го заплашил, че ако не успее да я осигури до няколко дни, ще намери начин как децата му да я върнат, а за П. нямало да се чуе нищо повече. Действително, касателно броя на посещенията на К. в процесното жилище, съществуват противоречиви данни – св. И.П. в разпита си пред съдия говори за един такъв, при който се развили процесните събития, в последствие – в разпита си, проведен на 25.01.07г. говори за три посещения на К. в апартамента, а св. С. – в разпита от 9.06.06г. говори за две посещения на подс. К.. Тези разминавания, обаче не са съществени и не намаляват значението на посочените доказателствени средства като достоверен източник на информация. Напротив, именно тези първи показания на св. С. съдът кредитира с доверие като най – правдиви по причина, че са депозирани в период най-близък до събитията, за които става дума. Именно тези свидетелски показания категорично опровергават твърденията на Г. в разпита му в качеството на обвиняем и впоследствие в качеството на свидетел, че „шефа Г.К. нямаше представа, че аз тръгвам да правя това нещо” и че му се накарал, казвайки му, че върши глупости. Първо, в процесния разпит Г. не е бил задължен да говори истината, поради обстоятелството, че е придобил качеството на обвиняем и второ, поради обективното противоречие на заявеното от него с казаното от св. И.П.. Прави впечатление, че в своя разказ за събитията, свързани с отвличането и противозаконното лишаване от свобода на И.П., Г. никъде не споменава появата на подс. К. в автосервиза или в жилището. Обстоятелството, че Г. във всичките си разпити категорично отрича причастността на подс. К. към инкриминираните деяния, за които самият Г. е признал вината си, не е от естество да подкрепи защитната позиция на подсъдимия К., че той няма нищо общо с деянията. В случай, че твърденията на Г. бяха верни, то разбирайки за стореното подс. К. несъмнено незабавно би разпоредил освобождаването на И.П.. Нищо такова не се е случило обаче. Нещо повече, всичко това, наред с безпрепятственото допускане на подс. К. до жилището, където е държан И.П. и разговора му с него говорят в полза на това, че останалите лица нямат свой мотив за задържането на П. и установяват връзката на К. със стореното. Тук следва да се посочи, че дори на 11.04.06г., когато П. вече е бил отведен и държан вързан за сгъваемо легло на язовира и след предаването на сумата от 10 000 лв. от св. И.П. на св. Г. и Б., отново Г. казал на И.П., че всичко е минало благополучно и чакали разпореждане на шефа какво да правят. Т. е. дори по-късното пускане на И.П. няколко часа след разговора между Г. и П. говорят, че именно подсъдимият е организирал и ръководил събитията. Подсъдимият несъмнено е оказал психическо въздействие върху И.Г., Б.Б. и А.С. без лично да е осъществил отвличането и противозаконното лишаване от свобода на И.П.. Поради факта, че никой от останалите лица не е имал мотив за извършване на деянията е било нужно именно подсъдимия да въздейства върху тях, за да ги мотивира да вземат решение за осъществяването им. В обобщение следва да се посочи, че макар да няма преки доказателства за средствата и начините, чрез които подс. К. е склонил Г. и Б. да отвлекат, а Г., Б. и С. противозаконно да лишат от свобода, при това за повече от две денонощия И.П., тази липса не може да изключи описаните по-горе факти, които в своята съвкупност очертават причастността на подсъдимия към посочените събития. На тази база се налага и извода, че подс. К. е имал активна роля в тях и е предвиждал и искал случването им.

В случая несъмнено на 30.03.06г. Г. и Б. са реализирали изпълнителното деяние на отвличането. Те са сторили това като принудително са променили местопребиването на пострадалия И.П., подбудени от подсъдимия. Посредством сила и възползвайки се от изненадата на пострадалия, свидетелите са издърпали жертвата в автомобила, с който са се придвижвали и са го завели в автосервиз „Е.”. В процесният случай отвличането е довършено с качването на пострадалия в автомобила.

По отношение на пострадалия безспорно е налице квалифициращото обстоятелство по точка 2 на чл.142, ал.2 от НК – две или повече лица и това по точка 7 на същия текст – користна цел. Отвличането е квалифицирано по първото от посочените обстоятелства най-напред, предвид легалната дефиниция на чл.93, т.12 от НК, според която в принудителното преместване на пострадалия и възможността му да се придвижва свободно в пространството са участвали поне две лица и второ – поради обстоятелството, че тъкмо подобна деятелност е установена в лицето на изброените лица. Отвличането е извършено и с користна цел, тъй като обективно е установено, че дейците са очаквали и получили определена материална облага след извършване на похищението.

От субективна страна дейците са действали при форма на вината пряк общ умисъл в допълнение с изискуемата от закона специална цел.

От обективна страна е установено, че И.П. не само е бил принудително и противно на волята му отведен на друго място от това, на което е пребивавал, но и едновременно е бил противозаконно лишен от свобода. Трайното във времето пребиваване в жилището в центъра на столицата и на язовира, невъзможността да напусне по своя воля въпросните места, чакането на разрешението на подсъдимия за това означава, че пострадалият е бил противозаконно лишен от правото на свободно придвижване. Деянието по чл.142а от НК е било осъществено и при квалифицирания елемент на състава – за повече от две денонощия.

От субективна страна всеки от извършителите е съзнавал, че е подбуден към това деяние именно от подсъдимия К., както той е съзнавал, че ги е подбудил към това престъпление. Т. е. всеки от дейците е съзнавал всички обективни и субективни елементи от състава на престъплението, своя и чуждия принос към осъществяване на деянието и пряко е целял настъпването на противоправните последици.

 

По обвиненията за подбуждане към отвличане и противозаконно лишаване от свобода на И.П..

Тук е следва да бъде казано, че от доказателствата по делото не се установява по изисквания от НПК несъмнен начин, че подс. К. е подбудил свидетелите Г. и Б. да отвлекат и противозаконно лишат от свобода И.П.. От коментирания вече разпит пред съдия в качеството на свидетел на Б.Б. е видно, че подс. К. е поръчал на него и Г. да отидат до гр. Г. и да проверят дали наистина И.П. е задържан. Свидетелят не съобщава за поведение от страна на подс. К., свързано с нещо различно от споменатото. Аналогично и в обясненията на Г., а по-късно и в показанията, дадени от него в качеството на свидетел, също липсват данни за това К. да е подбуждал някого от тях към отвличане и противозаконно лишаване от свобода И.П.. В конкретния случай е налице единствено предположение на св. И.П. за горното, което той извежда от фактите, че сам е бил в течение на взаимоотношенията между К. и баща му, от обстоятелството, че баща му е бил отвлечен и лишен противозаконно от свобода за един продължителен период – повече от десет дни и че е освободен след като именно свидетеля е предал сумата от 10 000 лв. на Г. и Б. и от думите на Г., отправени към него в автосервиза: „шефа е полудял, иска да те пребият”, „чакаме шефа да каже какво да те правим”, както и че му се заканва заради баща му, защото той трябвало да им дава пари, както и поради факта, че по пътя към с. М.Ц. св. Г. го питал: „К. за мишка ли го мислите?” Всичко това, обаче, не е достатъчно за постановяване на осъдителна присъда за тези обвинения спрямо подсъдимия, т. к. не се установява противоправна дейност на подсъдимия. Единственото пряко доказателство, за това, че подс. К. е бил информиран за отвличането на св. И.П., се съдържат в показанията на св. Б., който съобщава факта, че И.Г. е говорил с „началника” след отвличането на И.П. и довеждането му в автосервиза в столицата и след разговора заминали за с. М.Ц.. Това обаче не доказва, че К. ги е подбудил към извършване на отвличането. Тук би могло да се мисли евентуално за помагачество към противозаконно лишаване от свобода, но съдът намира, че не би могъл да премине към тази форма на съучастие доколкото не е имало подобно обвинение срещу подсъдимия. Затова събраните в хода на ДП доказателства по тези обвинения  не сочат на поведение на подс. К., осъществяващо от обективна и субективна страна признаците на съставите на престъпленията по чл.142 ал.2 т.2 пр.1 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.3 вр. ал.1 от НК и по чл.142а ал.4 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.3 вр. ал.1 от НК. От така приобщените доказателства не се установява участие на подс. К. под формата на подбудителство по тези две обвинения. Няма доказателства за това кога подс. К. е бил уведомен за осъщественото спрямо св. И.П. отвличане и впоследствие противозаконно лишаване от свобода, въпреки подслушваните телефони. От приложените ВДС категорично не може да се направи извод в тази насока. Вярно е, че подбудителството може да има различни проявни форми, следва обаче да бъде установено, че именно в резултат на действията на К. се е стигнало до целения резултат. В случая поведение на подс. К. представляващо интелектуално съучастие в престъпление и свързано с формиране на умисъл у извършителите на деянието, не бе установен. Затова съдът постанови оправдателна присъда по отношение на подсъдимия по тези два пункта на обвинението.

 

По обвинението за извършено престъпление по чл.214 ал.2 т.2 и т.1 вр. с ал.1 вр. с чл.213а ал.3 т.2 и т.3 и ал.2 т.1 и т.4 вр. с чл.20 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

Както съдът посочи в показанията на И.П. се съдържат преки доказателства, сочещи несъмнено подсъдимия К. като лицето, което на инкриминираната дата - 1.04.06г. и място лично е заплашило св. И.П. с убийство – че нямало да се чуе повече нищо за него и е отправило заплахи спрямо децата му – че щял да намери начин как децата му да върнат тези пари и със сила – употребена предния ден от подс. К. в автосервиза – ударил го в лицето като с тези заплахи и насилие подсъдимият е целял противозаконно да получи чуждо имущество – което е и станало. Досежно сериозността на заплахите следва само да се подчертае, че те са били от естество да възбудят у пострадалия основателен страх не само защото той вече е бил обект на изнудване от страна на К., а и поради факта, че е бил отвлечен и противозаконно лишен от свобода именно с цел да бъде мотивиран да извърши акт на имуществено разпореждане. В резултат на упражнената спрямо пострадалия И.П. принуда той се свързал със сина си и му поръчал да донесе в С. 15 000 лв. От показанията на И.П. и обясненията на И.Г. се установява, че И.П. е предоставил сумата от 10 000 лв., което не би сторил, ако баща му не е бил отвлечен и противозаконно лишен от свобода, с което е осъществен състава на класическото изнудване. Това е така т. к. в резултат на принудата е било извършено имуществено разпореждане и е настъпила имотна вреда, която сама по себе си представлява „значителни имуществени вреди”. Този извод се налага понеже инкриминираната сума от 10 000 лв. многократно надхвърля 14 минимални работни заплати (в размер на 160 лв.) към датата на деянието, а нейният 14 кратен размер е 2240 лв. Всички тези обстоятелства обуславят друга правна квалификация на деянието за подс. К., а именно по чл.20 ал.2 от НК, но не е налице правен механизъм, по който подсъдимият да бъде осъден като извършител, доколкото това би утежнило неговото правно положение независимо, че дефинитивно всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, понеже следва да бъдат взети предвид характера и степента на участието на подсъдимия и в този случай би се стигнало до налагане за него на по-тежко по размер наказание.      

От материалите по делото се установи, че несъмнено подс. К. е подбудил Г. и Б. да отвлекат, а Г., Б. и С. противозаконно да лишат от свобода И.П. като го отведат първо в автосервиза, после в апартамента в столицата и накрая на язовира, като и на трите места пострадалият е бил вързан с белезници за подемен кран и легло и да го държат дни наред докато в конкретния случай сина му не предаде на Г. и Б. значителната парична сума. Техните действия обективно са били насочени към мотивиране на пострадалия да извърши акт на имуществено разпореждане, но те са били подтикнати към тях именно от подс. К. и този извод се извлича от разговорите, които св. И.П. твърди, че К., Г. и Б. са водели с него, а именно – към намиране на начин за уреждане на финансовите взаимоотношения между И.П. и К.. От доказателствата по делото се установява, че броят на причастните към изнудването с пострадал И.П. е повече от две. Те, на практика, са група, обединени от общата цел – получаване на инкриминираното имущество, предмет на обвинението. В конкретния случай И.П. и бил отвлечен и държан противозаконно за повече от 2 денонощия, за да бъде мотивиран да плати инкриминираната сума и е държан именно докато тя не била платена, от където се извежда наличието на користна цел. Всичко това обуславя извода, че деянието е осъществено от подсъдимия при пряк умисъл.

Затова и следва да бъде отхвърлен доводът на защитата, че действията на Г., Б. и С. били тяхна самоинициатива и че подзащитния му не е причастен към вмененото му деяние. В подкрепа на горния извод е и факта, че между 15 и 17 май 2006г. с И.П. отново се свързал св. Г., който му казал: „Шефа пита: ще има ли скоро нови пари?”, т. е. първо, отново Г. просто предава не своето питане, а това на подс. К. и второ, от употребените думи „нови пари” се извлича знанието на шефа, за получаването на предходните такива, тези дадени от сина на И.П. и нуждата от нови, което само идва да потвърди извода на съда, че в голямата си част обясненията на Г. и показанията на Г. и С. в качеството на свидетели, след сключване на споразумението със СГП, са депозирани с цел оневинямане на подсъдимия, но настоящия състав не ги кредитира с доверие в тези им части, а ги счита опревергани от останалите доказателствени източници.

Съдът намира, че в конкретния случай са налице три изнудвания, осъществени от подс. К. в периода м. ноември 2004 г. – 11.04.2006г. като извършител и подбудител в съучастие с И.Д.Г., А.Б.С. и Б.А.Б. – извършители, при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, принудил различни граждани И.П.П. и И.В.П. чрез сила и заплашване да извършат нещо противно на волята си – да му платят сумата от 140 000 лв. като деянието е извършено от повече от две лица и в група и с него са причинени значителни имуществени вреди – 10 000 лева. Всичко това, според съда обуславя наличието на правната фигура на продължаваното престъпление. Това е така поради наличието на три деяния, които осъществяват по отделно различни състави на едно престъпление – изнудване. Единството на продължаваното престъпление не се разкъсва в разглеждания случай от това, че едното деяние подс. К. е извършил сам, а останалите в съучастие с други лица, нито, че една част са довършени, а други приключили във фазата на опита. В коментираната хипотеза съдът счита, че деянията са извършени и през непродължителни периоди от време, независимо от факта, че последното деяние е осъществено като време малко повече от една година след второто. Това схващане на настоящия състав не означава, че не е запознат с ТР № 52/88г. ВС, където е посочено, че непродължителен период от време е този „около една година” или че не е съгласен с него. Тук обаче следва да се постави акцент на това, че всяко следващо деяние от обективна и субективна страна е продължение на предшестващото. Този извод за наличие на едно престъпление се налага от характера на дейността на подсъдимия, възможностите за осъществяването й, причинените общественоопасни последици от всяко от деянията и от факта, че всички деяния са извършени при едно и също предварително решение, насочено към една крайна цел – получаване на сумата от 140 000 лв. В случая не са налице три отделни решения за извършване на изнудването, а едно. Не на последно място, приложението на института на продължаваното престъпление е по-благоприятно за подс. К., доколкото именно тази правна квалификация се явява по-благоприятна за него към момента на постановяване на присъдата, т. к. този закон се явява по-благоприятен за подсъдимия. Това е така, тъй като след приложението на чл.26 от НК подсъдимият е осъден за едно престъпление - изнудване, а не за три отделни такива, а второто несъмнено би довело до приложение на чл.23 и чл.24 от НК. Затова СГС намира, че квалификацията на деянието във връзка с чл.26 ал.1 от НК е по-благоприятната за подсъдимия и по изложените причини я приложи.

 

ПО НАКАЗАНИЕТО:

 

При индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия К., по обвинението в изнудване, съдът взе предвид, че за престъплението, извършено от подсъдимия, НК предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева и конфискация до ½ от имуществото. Съобразявайки данните за личността му и степента на обществената опасност на деянието съдът отчете като отегчаващи отговорността обстоятелства престъпната упоритост при осъществяване на престъплението изнудване, изразила се в три деяния, факта на нанесена значителна имуществена вреда на пострадалия и самия механизъм на извършване на деянието. Като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства съдът прецени положителните характеристични данни за него, добросъвестното му процесуално поведение, облекчило хода на процеса и обстоятелството, че последното деяние е извършено на 11.04.2006г. и до настоящия момент са изтекли повече от 6 години и 6 месеца, като не се установява подсъдимият със свое недобросъвестно процесуално поведение да е допринесъл за забавянето на наказателното производство. Ето защо, след анализ на относителната тежест на всички гореизложени факти, съдът намира, че индивидуализирането на наказанието лишаване от свобода за постигане на целите му по чл.36 НК спрямо подсъдимия следва да бъде извършено при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. На тази основа съдът намери, че справедливото наказание на подсъдимия за извършеното престъпление е лишаване от свобода за срок от 5 години и глоба в размер на 5000 лв., тъй като тази продължителност на социалната изолация и размерът на имуществената тежест ще осигурят в необходимата степен както възпиращо и предупредително въздействие върху поведението на подсъдимия, така и върху останалите членове на обществото. Съдът прие, че налагането на наказание конфискация до ½ от имуществото на подсъдимия не е задължително за постигане целите на специалната и генералната превенции и не наложи същото на подсъдимия.

При индивидуализиране на наказанието на подсъдимия по обвинението по чл.142 ал.2 от НК, актуален към датата на деянието, съдебният състав отчете, че законодателят е предвидил за този вид престъпления наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години.  

Съдът прие, че не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства, с оглед на което не са налице основания за определяне на наказанието на подс. К. при условията на чл.55 НК. С оглед на това съдът определи наказанието на подсъдимия съобразно чл.54 НК и прецени наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства. Като смекчаващи обстоятелства съдът възприе необремененото му съдебно минало, допринасянето за бързото приключване на делото, както и изминалия шестгодишен период от време от извършване на престъплението до постановяване на настоящата присъда. Като отегчаващи отговорността на подс. К. обстоятелства съдът прецени механизма на извършване на престъплението при наличие на две квалифициращи обстоятелства. При така установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства съдът прие, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при значителен превес на смекчаващите обстоятелства, а именно - в размер на 3 години лишаване от свобода.

Досежно деянието по чл.142 ал.4 пр.2 от НК съдът съобрази наказуемостта на същото към момента на извършването му, която е от 3 до 10 години лишаване от свобода. Като смекчаващи отговорността на подс. К. фактори съдът взе предвид чистото му съдебно минало, данните за личността му, продължителното време на водене на наказателното производство срещу него и преминаването към процедурата по чл.371 т.1 от НПК – с облекчаване на съда от към ненужно повтаряне на законосъобразно извършени в досъдебното производстно процесуалноследствени действия, а като отегчаващи такива – многократно надвишените две денонощия, които според законодателя са достатъчни за квалифициране на деянието по този текст. Именно продължителността на противозаконното лишаване от свобода на пострадалия сочат на завишена степен на обществена опасност на деянието. Всичко гореизложено налага извода за наличие на значителен превес на смекчаващите над отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства, което обуслови индивидуализиране на наказанието на три години лишаване от свобода.

Доколкото съдът счете, че сме изправени пред хипотеза на реална съвкупност, на основание чл.23 ал.1 от НК намери, че са налице основанията за групиране на наложените на подс. К. наказания. Това е така, т. к. той е извършил няколко престъпления преди да е бил санкциониран, за което и да е от тях и му определи едно общо най-тежко наказание в размер на 5 години лишаване от свобода. Съдът прецени на основание чл.61, т.3 вр. чл.59, ал.1 ЗИНЗС и определи първоначален общ режим на изтърпяване на така наложеното наказание лишаване от свобода като посочи то да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип.

Съобразно разпоредбата на чл.23 ал.3 от НК съдът присъедини към така групираното на подс. К. наказание лишаване от свобода, наложеното му наказание глоба в размер на 5000 лв.  

 

          ПО ГРАЖДАНСКИТЕ ИСКОВЕ:

 

Подсъдимият К. несъмнено е причинил на гражданския ищец И.П. неимуществени вреди. Това обаче е станало най-късно на 11.04.2006 г., а гражданският иск е предявен в съдебното заседание на 19.10.2012 г., т. е. много след изтичане на 5-годишния давностен срок по чл.110 от ЗЗД, за който съдът не следи служебно, а по възражение на страните. То бе и направено от страна на защитата в с. з. на 19.11.12г. Съгласно чл.114 от ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Следва да се посочи, че за гражданския ищец И.П. подс. К. е бил известен още към този момент и е разполагал с възможността да предяви срещу него исковата си претенция пред граждански съд. Съгласно ТР № 5/2006 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС: „ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност.”

Наред с това, настъпването на давността засяга както предявената главница, така и лихвите по смисъла на чл.119 от ЗЗД: „С погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.” Ето защо съдът прие, че е настъпила погасителна давност за гражданския иск на И.П., поради което и на това основание го отхвърли изцяло. Затова съдът намери за основателно възражението на защитника на подсъдимия Г.К. за изтекла погасителна давност на претендираното от пострадалия И.П. и прието за разглеждане в наказателния процес вземане за сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му в резултат на деянията неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането.

Касателно иска на гражданския ищец И.П. се налагат следните уточнения – 1. искът с правно основание чл.45 от ЗЗД е предявен от И.П. за неимуществени вреди, претърпени от него в резултат на деянията, вменени на подсъдимия, считано от м. ноември 2004г., а с обвинителния акт се вменяват деяния, от които И.П. е пряко пострадал от м. юни 2006г. Това обстоятелство обуславя изцяло неоснователност на иска на И.П. за обезщетение за периода от време от м. ноември 2004 г. – до м. юни 2006г. 

2. доколкото става дума претенция от деликт, възникнал от м. юни 2006г., когато са деянията, от които несъмнено Иво П. е пряко пострадал, т. к. не е спорно по делото, че той е бил отвлечен и противозаконно лишен от свобода, за да се уважи иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, е необходимо кумулативното наличие на следните елементи: противоправно поведение, вина, вреда и причинна връзка между тях. В случая не се установи противоправно виновно поведение от страна на подс. К. по повдигнатите му с обвинителния акт обвинения досежно пострадалия И.П., поради което и съдът прецени, че не е налице непозволено увреждане спрямо гражданския ищец Иво П.. Затова настоящият състав отхвърли като неоснователен предявения срещу К. граждански иск от Иво П..

 

ПО РАЗНОСКИТЕ:

 

         С оглед изхода на делото и на основание чл.189, ал.3 НПК съдът осъди подс. Г.К. да заплати по сметка на Софийски градски съд направените по делото разноски в размер на 1278 лв., а на основание чл.190, ал.2 НПК – държавна такса в размер на 5 лв. за изпълнителен лист и по 1000 лв. деловодни разноски на частните обвинители и граждански ищци.

         По изложените съображения съдът постанови присъдата си.         

                  

                                                                            

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: