№ 98
гр. П., 01.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Елисавета Радина
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500063 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №
929/02.11.2021 г., постановено по гр.д. № 20215220100276, по иска на Г. П.
СТ. с ЕГН ********** от с. Г., обл.П., ул. „..“ № 32 против „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.
„Славянска“ № 29, ет.7, Пазарджишкият районен съд е обявил за
недействителен на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, сключения
между страните договор за потребителски кредит № 0432040 от 22.10.2020 г.
Осъдил е „Сити Кеш“ ООД да заплати на Г. П. СТ. съдебни разноски в
размер на 226 лв.
Осъдил е „Сити Кеш“ ООД да заплати на адвокат Д.Л. Ф. от АК -
София, личен № **********, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на 345.50 лв.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от „Сити Кеш“ ООД с изложени оплаквания за
незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че неправилно
първоинстанционннят съд е приел, че договорът не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неправилно било прието, че размерът на
неустойката по договора за паричен заем № 461809 от 22.10.2020 г. следва да
бъде включен в ГПР и изводите на съда пряко противоречали на
1
императивните правила на ЗПК и приетия по делото доказателствен материал.
Според жалбоподателя съгласно формулата, посочена в Приложение
№1 на ЗПК, размерът на неустоечното задължение не бил част от
параметрите, които участват при формиране на размера на ГПР. С
приемането на обратното съдът бил изтълкувал превратно както установените
по делото фактически положения, така и разпоредбите на ЗПК. Този извод на
съда противоречал пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно
която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Жалбоподателят
твърди, че съгласно трайно възприетата съдебна практика противоречието на
неустойката с добросъвестността и излизането й извън присъщите й функции,
били предпоставка за обявяване на неустоечиата клауза за нищожна. Т.е.
правните последици от уговаряне на неустоечно задължение, което
противоречи на добрите нрави, се изразявало в неговата нищожност, а не в
трансформирането му в друг вид задължение, преследващо съвсем различна
от първоначално заложената му цел. Уговорената, в чл. 8 от договора
неустойка се явявала обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение.
Обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не можело да
се взема предвид при изчисляване на ГПР.
Жалбоподателят сочи, че съгласно Съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО общите разходи по кредита за потребителя следвало да включват
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за
кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят
следвало да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на
нотариални такси. В допълнение към това всички компоненти, които следвало
да се вземат предвид при формиране на ГПР, били поместени в договора за
заем и в погасителния план, приложен към него.
В обжалваното решение съдът бил приел, че процесната клауза за
неустойка по договора за паричен заем е нищожна на собствено основание, но
тона не водело автоматично до противоречие на договора с изискванията на
чл. 11. ал. I т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни
части на договора не влечала нищожност на целия договор. Следователно
прогласяването на нищожността на неустоечната клауза не обосновавало
нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, както
неправилно бил приел съдът.
Неправилно също така PC-П. бил приел, че в договора за заем ГПР и
общата сума за плащане не били посочени правилно. Видно било от приета
по делото експертиза, че кредиторът правилно е изчислил размера на ГПР,
прилагайки формулата от приложение №1 на ЗПК.
2
Неправилно съдът бил приел, че размерът на ГПР с включването на
неустоечното задължение щяло да достигне 713 %. Следвало да се вземе
предвид, че ГПР не представлявал общата цена на кредита за потребителя,
както неправилно било прието от ПPC. Съгласно чл. 19 от ЗПК ГПР
изразявал общите разходи по кредита, но те не включвали обезщетения за
неизпълнение на задължения на потребителя по договора за кредит. Общата
сума за плащане, съгласно §1, т.2, била сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя, като размерът се определял към
момента на сключването на договора за кредит. Приетият съда размер от 713
% представлявал оскъпяване на кредита, а не ГПР, доколкото ЗПК
императивно бил посочил кои компоненти следва да се вземат предвид при
определяне на размера на ГПР.
Погрешни били и изводите на съда, че посочената от кредитора обща
сума за плащане е неправилно определена в договора и следвало да бъде в
размер на 1650 лв. Общата сума за плащане от потребителя по чл. 3(12) на
договора за кредит била сбор от дължимите главница и лихва за целия период
на кредита, като общата сума се определяла към момента на сключване на
договора. Дължимостта на неустоечното задължение имало различна природа,
а именно неизпълнение на задължението на потребителя да предостави
исканото от кредитора обезпечение във вида и срока, посочени в договора за
кредит. Следвало да се вземе предвид и че към дата на сключването на
процесния договор за заем задължението за неустойка не се дължало.
Направено е и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв. Д. Ф.
като пълномощник на ответника Г.С. с искане решението на ПРС да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Изложени са подробни
аргументи в подкрепа на изводите на съда, че т.нар. неустойка при
непредставяне в срок на обезпечение на кредита в действителност е източник
на допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, поради
което съставлява печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. В
този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът
създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от
предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и
я именува като „неустойка“, тази облага съставлява печалба за него и като
такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на
договорната лихва.
Подобно договаряне на възнаграждението на кредитора било нищожно
на още едно основание. Съгласно чл. 21 от ЗПК била нищожна клауза от
договор за потребителски кредит, която имала за цел или за резултат
3
заобикаляне на изискванията на този закон. С уговорката за заплащане на
допълнителна лихва под формата на неустойка, доставчикът на кредитен
ресурс бил заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9
от ЗПК да разпише ясно и точно размера на дължимото му възнаграждение.
Освен това кредиторът не бил посочил елементите, включени в ГПР, а
се бил задоволил единствено с посочването му като абсолютна стойност.
Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 48,13 %/, което от своя страна било нарушение
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
/чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко
дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл било и
задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г.
по дело С-448/17 е извел разрешението, че „на непосочването на ГПР в
договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното
производство, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни“.
В конкретния случай в процесния договор за кредит липсвала яснота
относно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1. Посочен бил лихвен процент по
заема - 40,05 %, /който бил фиксиран и годишен/, но не се изяснявало как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а,
ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или
комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и
кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е
плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. При
това положение не ставало ясно по какъв начин и от какви компоненти се
състои ГПР в процесния договор за кредит, както и се създавало основателно
съмнение относно посочване в договора за кредит на ГПР, по-нисък от
действителния такъв.
Искането е обжалваното решение да бъде потвърдено с присъждане на
разноски за въззивната инстанция на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Окръжният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за
установено следното:
В исковата си молба против „Сити Кеш“ ООД ищцата Г. П. СТ. е
4
твърдяла, че на 22.10.2020 г. е сключила с ответника договор за
потребителски кредит № 0432040, в изпълнение на който е получила от
ответника кредит в размер на 700 лв. при следните условия: фиксирана
годишна лихва от 40.05%, годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на
48.13% и краен срок за връщане на кредита до 23.08.2021 г. - разсрочено на 3
месечни погасителни вноски по 23.36 лв. и 9 месечни погасителни вноски по
113.79 лв. Твърдяла е, че в чл.8 от договора се съдържа клауза за неустойка в
размер на 783.39 лв., платима от страна на потребителя при непредставяне на
обезпечение по кредита чрез поръчителство или банкова гаранция в 3-дневен
срок от сключването на договора. Уговорено било разсрочено плащане на
неустойката, като същата се добавяла на части към месечните погасителни
вноски по кредита.
Ищцата е поддържала тезата, че така уговорената неустойка няма
обезпечителна функция, а представлява допълнителна скрита печалба за
кредитора, тъй като същият е създал предпоставки за неизпълнение на
задължението за представяне на обезпечение още към момента на
сключването на договора посредством поставянето на практически
неизпълними изисквания към потребителя. Поддържала е, че наличието на
скрита печалба водело до нарастване на възнаградителната лихва по кредита
и на ГПР над размера по чл.19, ал.4 ЗПК. Твърдяла е, че действителният
размер на възнаградителната лихва, който следвало да плати, противоречал на
добрите нрави, което влечало нищожност на акцесорното лихвено
задължение. Последното от своя страна пък водело до нищожност на целия
договор, тъй като същият нормативно бил уреден като лихвоносен и не би бил
сключен като безлихвен.
Ищцата е поддържала и други основания за нищожност - по чл. 22 вр.
чл.11, ал.1, т.9, 10 и 20 и ал.2 ЗПК, поради непосочването в договора на
действителната лихва, действителния ГПР, дневния размер на лихвения
процент и неподписване на общите условия към договора за кредит от страна
на потребителя.
Искането е договорът за кредит да бъде обявен за недействителен, а при
евентуалност – да бъде обявена за недействителна само клаузата за неустойка
по чл.8 от него. Претендирала е разноски.
Ответникът „Сити Кеш“ ООД в срока по чл.131 от ГПК е депозирал
писмен отговор. Не е оспорил сключването на договора за кредит и
предоставянето на кредитната сума от ищцата.
Оспорил е иска за недействителност на договора с твърдението, че
последният бил сключен в съответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и 10
ЗПК, тъй като съдържал информация за размера на ГПР, лихвения процент и
5
неговото разпределяне в месечните погасителните вноски, а размерите на
лихвата и ГПР не противоречали на добрите нрави, тъй като били съобразени
с условията на пазара на кредити и с ограниченията по чл.19, ал.4 ЗПК /при
спазване на начина за изчисляване на ГПР, посочен в чл.19, ал.З ЗПК/.
Поддържал е, че изискването към договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9
ЗПК се отнасяло към случаите на променлив лихвен процент, а договорът с
ищцата предвиждал заплащането на фиксирана възнаградителна лихва за
целия срок на кредита. Твърдял е, че ГПР е определен правилно и в
съответствие с чл.19, ал.2 ЗПК, а задължението на потребителя за заплащане
на неустойка при непредставяне на обезпечение не било част от ГПР, тъй като
в него не се включвали разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на договора - чл.19, ал.З ЗПК. При условията на евентуалност е
поддържал, че дори клаузата за неустойка да се приемела за недействителна,
тя не влечала нищожност на целия договор, съгласно чл.19, ал.5 ЗПК, а
нищожната клауза не можела да се трансформира в задължение за заплащане
на скрито възнаграждение. Моли за отхвърляне на исковете с присъждането
на разноски.
Безспорно е установено от доказателствата по делото, а и
първоинстанционният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит, по който ищцата е получила кредитната сума.
Правилно районният съд е разпределил и доказателствената тежест,
като е указал на ответника, който се ползва от последиците на оспорения
договор, че е в негова тежест да докаже съответствието на договора за
потребителски кредит с разпоредбите на ЗПК и останалите императивни
разпоредби на материалния закон.
Установява се от доказателствата по делото че спорният договор с №
0432040 е сключен на 22.10.2020 г. и има за предмет предоставянето на
потребителски кредит в размер на 700 лв. при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40.05% и годишен процент на разходите в размер на
48.13%. Посочена е общата дължима сума от потребителя в размер на 866.61
лв. Страните са уговорили погасяването да стане на 10 месечни погасителни
вноски, от които 3 месечни погасителни вноски по 23.36 лв. и 9 месечни
погасителни вноски по 113.79 лв. с посочване на техните падежи.
Съгласно чл.6 от договора, кредитът трябва да бъде обезпечен чрез
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изисквания, разписани в чл.23
от общите условия към договора за кредит. В чл.8 от договора е предвидена
неустойка в размер на 783.39 лв., която потребителят следва да заплати, ако в
3-дневен срок от неговото сключване не представи на кредитора поне едно от
обезпеченията по чл.6 или ако представеното обезпечение не отговаря на
6
условията по чл.23 от приложимите ОУ. Неустойката е платима разсрочено -
на 10 вноски, които се добавят към месечните погасителните вноски по
кредита.
Правилно районният съд е приел, че спорът между страните се свежда
до това дали тази неустойката има присъщите й функции, а именно
обезпечителна, обезщетителна и санкционна - по отношение на задължението,
във връзка е което е уговорена, или в действителност представлява скрит
разход по кредита за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния
процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.
Въззивният съд се присъединява изцяло към доводите на районния съд,
изложени в подкрепа на крайния му извод, че вземането по чл.8 от договора
за потребителски кредит няма характеристиките на неустойка, тъй като
неговата действителна цел не е да обезпечи представянето на обезпечение от
страна на потребителя, нито да обезщети евентуалните вреди от
необезпечаването на кредита. Макар да е уговорена като санкция, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка е
предвидена да се кумулира към дължимото текущо възнаграждение
(договорна лихва), както и към законната лихва, дължима при просрочие. По
този начин неустойката се отклонява от основните си функции -
обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора.
Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на
разпоредбата на чл.143 ал. 1 от ЗЗП.
Заобикаляйки закона ответникът всъщност скрито променя параметрите
на договора, по отношение на които има уредба в ЗПК. С изискването в
договора кредитополучателят да предостави в тридневен срок след
сключването му обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска
кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в
невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи
кредита. Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, която е
значителна по размер и в случая надвишава размера на кредита, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни
стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това представлява
порок на договора по смисъла на чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК, което води до
7
последиците, визирани в чл.22 от ЗПК. Отделно от това, съдът споделя и
становищата, застъпени в значителна част от съдебната практика. Съгласно
чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на
клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се
вземат предвид вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване - към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който
той зависи. Съгласно чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или
доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Уговорената
в чл. 6 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
съдът намира за неравноправна и недействителна както по арг. на чл. 143, т. 5
ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал. 1 ЗЗД . Неустойката обезпечава изпълнението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се
доказват по размер. С разяснението по т. 3 от ТРОСТК № 1/09 г., със
задължителна сила за съдилищата е прието, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и
от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване
на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с
други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Освен примерно изброените критерии, съдът може да
съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е
задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като
настъпили юридически факти, както и да извърши преценка за основателност
на възражението в съответствие със задължителна тълкувателна практика на
8
ВКС. Доколкото в случая размерът на неустойката надвишава размера на
кредита, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й
функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите
от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче
неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с
размера на неустойката по чл. 4 от договора. Включена по този начин в
размера на месечните погасителни вноски, неустойката по същество се
добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството
си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.
19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора
от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля ограничението в чл. 19,
ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната
клауза. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.
143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до
този извод, съдът прави преценка за естеството на договора за кредит,
съотношение между размера на заема и размера на неустойката, съотношение
на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от
неизпълнението. Поради изложеното въззивният съд намира, че е основателен
главният иск – за прогласяване нищожността на договора за кредит.
Преценката за накърняване на добрите нрави следва да се извършва за
9
всеки конкретен случай, като следва да се има предвид, че няма задължителна
за съдилищата практика по този въпрос. С изменението на чл.19 ал.4 от ЗПК е
установен контрол върху ГПР, счетен от законодателя за адекватен. От своя
страна съдебната практика относно нищожността на договор поради
накърняване на добрите нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26,
ал. "1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително
определени правни норми, при приложението на които съдът прави
конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа
на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект
представлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода, а именно дали за сметка на
икономически по-слабия субект заемодателят реализира свръх печалба.
В конкретния случай дейността по предоставяне на потребителски
кредити, осъществявана от жалбоподателя по занятие, представлява
търговска дейност по смисъла на чл.1, ал.1, т.7 от ТЗ, поради което следва да
се приеме, че тази дейност се извършва с непосредствената икономическа цел
– реализиране на търговска печалба и в този смисъл сключването на договор
за потребителски кредит, в който възможността за печалба е изключена или
силно занижена, не би било изгодно за кредитодателя и съответно такъв
договор не би бил сключен. Това означава, че обявяването за нищожна на
клаузата за неустойка, която всъщност представлява най-голямата скрита
печалба за търговеца, ще повлече нищожност на целия договор. В същото
време значителното оскъпяване на кредита, скрито под включената договорна
клауза за неустойка /без тя да има фунцкциите на такава/ и укриването на
тази информация от кредитополучателя, представлява пряко противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, поради което и на това
основание така сключеният договор се явява изцяло нищожен.
Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. На основание чл.272
от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на районния съд по всички
въпроси, по които не е взел отношение в настоящото решение и се
присъединява към тях.
По разноските: С оглед изхода на спора в полза на ответника в
настоящото производство следва да бъдат присъдени деловодни разноски за
въззивна инстанция в размер на 345.50 лв. Тъй като обаче същият е
представляван от адвокат при условията на чл.38 ал.2 от ЗА, адвокатското
възнаграждение следва да бъде присъдено в полза на адв.Ф., защото
10
представлявана от нея страна не е заплатила адвокатски хонорар,
следователно не е направила разноски пред въззивния съд. Естеството на
исковете, предявени като главен и евентуален, цената на исковете, характерът
на доводите, които са идентични в рамките на първоинстанционното и
въззивното производство, както и по множеството дела, по които страните са
представлявани от този процесуален представител, обстоятелството, че
реално участие в съдебните производства не се осъществява, мотивира съда
да приеме, че дължимото възнаграждение на адвоката е в минимален размер
съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 929/02.11.2021 г., постановено по гр.д. №
20215220100276 по описа на Пазарджишкия районен съд.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. „Славянска“ №29, ет.7, да заплати на оснвание
чл.38, ал.2 от ЗА на адв. Д.Л. Ф. от АК - София, личен № **********,
адвокатско възнаграждение в размер на 345.50 лв./триста четиридесет и пет
лв. и 50 ст./.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11