СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети ноември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.
съдия МАРИНА ГЮРОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 5691 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 42229 от 17.02.2019 г. по гр. д. № 49492/2017 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 87 състав, е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК,
на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „И.“ АД,
ЕИК ******, дължи на „Н с.Д“ ООД, ЕИК ******, сумата в размер на 2 350
лв., представляваща неплатен остатък от задължение по фактура №
**********/14.06.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
16.03.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 763,97
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.01.2014
г. до 13.03.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 16172/2017 г. по
описа на СРС, 87 състав.
С решението „И.“
АД, ЕИК ******, е осъден да заплати на „Н с.Д“ ООД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 434,21 лв. - разноски в заповедното
производство и сумата от 807,79 лв. - разноски в исковото производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от „И.“ АД, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да
бъде отменено, а исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Въззивникът твърди, че по
делото е представена фактура от 26.05.2010 г., от която е видно, че е заплатена
сума от 2000 лв. за годишен счетоводен отчет за 2009 г. Сочи, че присъдените
разноски от първоинстанционния съд се разминават с поисканите от ищеца.
Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Н с.Д“ ООД, с който жалбата се оспорва и
се моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Твърди, че от
приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза се установява, че по
процесната фактура има частично плащане от 450 лв. Сочи, че от оборотните
ведомости е видно, че е налице непогасено вземане в претендирания размер.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 50 състав е бил сезиран с искове, по реда на чл.
422 ГПК, с правно основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл.
266, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Страните не спорят, а и от
събраните по делото писмени доказателства и заключение на вещото лице по съдебно
- счетоводната експертиза, която съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвена, безспорно се установява, че между тях е възникнало облигационно
отношение, по повод на което в периода от 2009 г. до 2011 г. ищецът е предоставял
счетоводно обслужване на ответника.
Спорният въпрос във
въззивното производство е погасено ли е задължението на ответника.
При възражение на кредитора, че
извършеното от длъжника плащане не е по спорното правоотношение, а по други
съществуващи правоотношения между страните, той следва да установи наличието на
такива. Платецът на една парична сума може да посочи основанието, на което
извършва плащането. Когато обаче платецът не е посочил основание за извършеното
плащане, не е в негова тежест да го докаже.
Разписката е нарочно съставен свидетелстващ
документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което
я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице и в
негова доказателствена тежест е да установи съществуването на друго основание
за плащане от това, което твърди платилият длъжник.
В случая, по делото е приет документ
„Споразумение“, в който е отразено плащане от ответника на сумата от 6 800
лв. Действително в документа не е отразено конкретно основание за извършеното
плащане. Настоящият състав намира, че ищецът е доказал наличието на друго
отношение между страните, както и че сумата от 6 800 лв. е получена от
управителя на ищцовото дружество на различно правно основание от твърдяното от
ответника. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че не е
погасено задължението на ответника към ищеца в размер на 2 350 лв. по
фактура № ********** от 14.06.2012 г. Напълно обосновано районният съд е преценил, че извършеното от ответника плащане на сумата от 6 800 лв. в полза на ищеца не може да бъде прието за погасяващо задължението по процесната
фактура от 14.06.2012 г. За да
достигне до този извод въззивният съд съобрази обстоятелството, че разписката
за сумата от 6 800 лв. се съдържа в документ, който касае други отношения
между страните, поради което следва да се приеме, че тази сума е получена
именно във връзка с тези отношения. Още повече предвид безспорния факт, че между страните са
съществували трайни търговски взаимоотношения, не може да се счете, че
единственото задължение на ответника към ищеца е било това по процесната
фактура и следователно посочената сума е платена именно за погасяването на това задължение.
В подкрепа на тези правни
изводи е и изготвената съдебно - счетоводна експертиза, която настоящият състав
кредитира като компетентно и обективно изготвена и от която е видно, че по
дневника на процесната фактура е отчетен разходен касов ордер за сумата от
2 800 лв., като е осчетоводено намаляване на сметка „Задължения към
доставчици за „Н с.Д“ ООД“ и намаляване на сметка „Други дебитори за „ИЦ ИЧМ“
АД“ отново за 2 800 лв., като това произтича от договор за цесия, според
който „ИЦ ИЧМ“ АД е цедент, а „Експерт Консулт НД“ ЕООД е цесионер по сума за
получаване от ЧЕЗ. От разпита на вещото лице в съдебно заседание се установява,
че основанието за закриване на сметката е разходен касов ордер, който обаче
липсва.
С оглед изложеното и предвид
установеното наличие на други задължения на ответника към ищеца, съдът намира,
че задължението на ответника размер на 2 350 лв. по фактура № **********
от 14.06.2012 г. не е погасено.
По
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Във въззивната жалба липсва съответен довод за неправилно приложение на
материалния закон от СРС при присъждане на сумата
от 2 350 лв., представляваща неплатен остатък от задължение по процесната
фактура. Предметът на въззивното производство по отношение на разглеждане на
спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо, в решаващата
си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от
първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение
относно приетото за установено от фактическа страна.
При
установените по делото фактически положения, а именно дължимост на главното
вземане, ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава, както
правилно е приел и районният съд, чийто правни изводи въззивният съд също
споделя.
С оглед на обстоятелството,
че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на
крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която обаче
не претендира такива.
При служебна проверка за редовност и допустимост на
подадената въззивна жалба, съдът констатира, че в последната, на л. 8, се съдържа
искане за изменение на решението в частта за разноските. Ето защо, делото
следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за провеждане на процедура по
чл. 248 ГПК.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 42229 от 17.02.2019 г., по гр. д. № 49492/2017 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 87 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, І ГО, 87 състав за провеждане на
процедура по чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.