О П Р Е Д
Е Л Е Н И Е
№ _________/______________2018 г.,
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, V - и състав в закрито
заседание, проведено на тридесет и първи януари през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА СТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА
КАВЪРДЖИКОВА
МЛ.С.
МИЛЕНА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от мл.
съдия М. Николова
въззивно гражданско дело № 1018 по описа за 2018
г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на Е.П.П., подадена чрез адв. М.Д.,
срещу решение № 900/06.03.2018 г., постановено по гр. д. № 8468/2016 г. по описа на ВРС, с
което е отхвърлен предявеният от Е.П.П. срещу К.С.Д.
и Д.Х.Д. отрицателен установителен иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответниците не са собственици на реална част с площ от 597 кв. м., очертана в
червен цвят на скица – приложение № 1 на лист 139 от делото, издадена от СГКК
Варна, от ПИ с идентификатор 10135.5403.4720 по кадастралната карта на гр. Варна, кв. Галата, местност
„Боровец-юг“, целият с площ 1710 кв. м., стар идентификатор 10135.5403.65 и
10135.5403.66, при съседи на реалната част: имоти с идентификатори
10135.5403.4055, 10135.5403.9602 и останалата част от имота с идентификатор 10135.5403.4720.
Със същото съдебно решение въззивникът (ищец) е осъден да заплати сумата от 750
лева за възнаграждения за вещи лица и 1730 лева за възнаграждение за един
адвокат на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е основана на оплаквания за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че е налице правен интерес от водене на
отрицателен установителен иск поради наличието на твърдения от ищеца, че е
собственик на процесния имот в качеството си на
наследник на Георги Илиев Петличков и по земеделска
реституция, като за вписването му в регистъра към ПНИ е необходимо издаване на
заповед на Кмета на Община Варна по пар. 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, като за целта е
необходимо да бъдат отречени правата на вписаните като собственици ответници. Според
жалбоподателя в конкретния случай се касае за земеделски имот, включен в терен
по пар. 4 ЗСПЗЗ, като реституционният фактически състав включва постановяване
на решение по чл. 14, ал. 1, т.3 ЗСПЗЗ, с което се признава правото на
собственост върху заявените земеделски земи в реални граници, но не се възстановява
собствеността. За окончателното придобиване на собствеността е необходимо
финализиране на процедурата с издаване на заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ,
ако правото на ответниците, в чиято полза такава заповед е била издадена, бъде
отречено. Според въззивника решението е постановено при неправилно определяне
на предмета на делото и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, а от
друга страна не са обсъдени всички доказателства и доводите и възраженията на страните.
В първоинстанционното решение са изложени доводи за непретендирани
права на собственост върху процесния имот, като
формираната от съда воля е по предявен от ищеца положителен установителен иск,
какъвто не може да бъде предявен. Мотивите са вътрешно противоречиви по
отношение на твърденията на ищеца, като от една страна съдът приема, че ищецът
твърди права на основание наследяване и реституция, а от друга страна твърди,
че реституцията не е завършила. Съдът не е съобразил, че са били налице
предпоставките за реституция на имота по реда на ЗСПЗЗ, както и че към момента
на придобиването му от праводателя на ответниците (през 1981 г.), а и след това, имотът е имал
характер на земеделска земя, което е направило невъзможно придобиването му по
давност, както от ответниците, така и от техните праводатели.
Излага подробни съображения относно статута на процесния
имот – земеделска земя (нива), и фактическото й отнемане при изселването на
Георги Петличков през 1949 г., както и относно
придобиването на имота от държавата на основание чл. 12 ЗСГ (отм.), респективно
наличието на предпоставките за възстановяването му на предишния собственик на
основание чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ. Навежда правни доводи за липса на конститутивно действие на решение № 510/27.05.1998 г., с
което на наследниците на Георги Петличков е „признато
правото на собственост“, въпреки че същото е издадено при действието на
първоначалната редакция на пар. 4к от ЗСПЗЗ – ДВ бр. 98/28.10.1997 г. – поради липса на индивидуализация на частите
от имота, които остават след приложението на пар. 4а и пар. 4б ЗСПЗЗ,
респективно липса на обособяване на имота като самостоятелен обект на
собственост. Поради това е следвало да се осъществи процедурата по двуфазното
производство, завършваща с издаване на заповед на кмета на общината за
възстановяване на новообразувания имот по признатите права с решението на ОСЗ.
Неправилен и необоснован е изводът на съда, че е доказано по безспорен начин
правото на собственост на ответниците за процесния имот,
доколкото правото на ищеца е само признато, но същото не е възстановено и праводателите на ответниците не
са могли да придобият имота по давност, за което ищецът е възразил още в
исковата молба. Обосновава този довод с действието на чл. 12, ал. 2 ЗСГ (отм.),
по силата на който имотът е станал държавна собственост, и забраната в чл. 86
ЗС (редакция до изменението от 01.06.1996 г.) за придобиване на държавни имоти
по давност. Позовава се на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която
изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността
върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на
влизане на разпоредбата в сила – 23.11.1997 г. Освен това давност не може да
тече преди собствеността да бъде възстановена по реда на ЗСПЗЗ, тъй като до
този момент собственикът следва да може да противопостави права на владелеца, а
такива в конкретния случай ищецът ще придобие с издаване на заповедта по пар.
4, ал. 7 ЗСПЗЗ, т.е. с приключване на реституционната процедура. В този смисъл
са ирелевантни и свидетелските показания на
свидетелите, водени от ответниците, а изводът на съда, че по отношение на процесния имот е неприложим чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е в
противоречие с материалния закон. Неправилен се явява и изводът на съда, че в
случая е приложима разпоредбата на чл. 79 ЗС. В резултат на това неправилно
приложение на материалния закон съдът е стигнал до незаконосъобразен извод, че ответниците са собственици
на процесната реална част от имот. Съдът е разгледал
недопустими възражения за липса на идентичност на процесния
имот с имота, претендиран от ищеца с НА от 1942 г., липса
на идентичност между процесния имот и имоти № 202, 229,
200 (стари), респективно имоти № 30 и 65 по КП на местност „Боровец“, както и
че имотът никога не е бил одържавяван. Същите се явяват недопустими, тъй като
съдът не разглежда спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, няма основание да изисква
повторно доказване на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС
и следва да зачете решението на ОСЗ (ОСЗК, ПК). В този смисъл ответниците,
които не заявяват свое самостоятелно право на възстановяване на имота, не могат
да се защитават с възражения, че лицето, на което е възстановено правото на
собственост, респективно неговият наследодател, не е бил собственик на имота
към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с
притежавания преди колективизацията. Доколкото ответниците не противопоставят
свои права по реда на възстановяването върху имота, то посочените възражения са
недопустими и не следва да бъдат разглеждани от съда. Съдът неправилно е интерпретирал много от
изводите на вещите лица по назначените технически експертизи, а част от
мненията на вещите лица са неточно и непълно анализирани в решението. Първоинстанционният съд не е съобразил и извода на вещото
лице Бисерка Влахова, че процесният имот към 1959 г.
е със статут на земеделска земя, намирал се е извън строителните граници на
населеното място, а през 1980 г. е бил включен в територия, имотите в която са
били предоставяни за ползване на граждани по реда на някои от посочените в пар.
63 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ нормативни
актове. Излага подробни съображения за установените от вещите лица релевантни
обстоятелства по изготвените технически експертизи, които първоинстанционният
съд не е обсъдил.
Във въззивната жалба е наведено оплакване за допуснато от съда
процесуално нарушение, поради това, че в първото по делото съдебно заседание е
оставено без уважение искането на ищеца за приемане на представените
доказателства от Комисията за разкриване на документи и обявяване на документи
на българските граждани към ДС и разузнавателните служби на Българската народна
армия, а именно:
1)
Удостоверение изх.
№ КИ-Ч-16-10103/14.09.2016 г. на Комисията за разкриване на документите и за
обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия;
2)
Заповед № 191/14.06.1949
г. на Министъра на вътрешните работи, с която Георги Илиев Петлички,
като опасен за обществения ред и държавната сигурност жител ***, заедно със
семейството си, е заселен в с. Вранино, Балчишко – под № 38, като бивш адвокат,
който преди 09.09.1944 г. и след тази дата се е
проявявал като враг на работническата класа;
3)
Постановление от
17.12.1954 г. на Първо управление на ДС
при МВР за откриване на отчетно дело по отношение на Георги Илиев Петличков;
4)
Заповед №
И-302/29.04.1954 г. на Министъра на вътрешните работи за вдигане на
изселническия режим на изселени лица, на които изселническия режим не е
вдигнат.
На основание 266, ал. 3 ГПК отправя искане за приемане на посочените
документи като писмени доказателства по делото.
По същество моли за отмяна на съдебното решение и постановяване на
друго, с което искът да бъде уважен. Прави искане за присъждане на сторените в
двете съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещните страни – Д.Х.Д. и К.С.Д., чрез адв. К.К.. Излага становище за нейната неоснователност поради
това, че в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд, след
изслушване на поредната СТЕ, се е установило по категоричен начин, че ищецът
претендира имот, който е възстановен на трети за производството лица. От друга
страна ответниците са установили своето право на собственост върху претендираната реална част от имот с идентификатор
10135.5403.4720 по КККР на гр. Варна, който към датата на предявяване на иска е
застроен с двуетажна жилищна сграда със ЗП 40 кв. м. Посочват, че по делото е установено, че са
придобили имота след извършена покупко-продажба от Живко Василев Стефанов,
който от своя страна го е придобил през 1990 г. след извършена съдебна делба, а
през 1981 г. е придобил същия като идеална част от по-голям имот чрез дарение
от неговия баща Васил Стефанов Михов. Последният придобил имота по давност през
1971 г. Отделно от това със свидетелски показания е установено постоянно,
непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно владение на имота от ответниците и техните праводатели
за период от около 45 години. Освен се твърди, че е установено такова владение
на имота и за период от повече от 20 години след възстановяване на
собствеността на ищеца, респективно повече от 10 години след влизане в сила на
ПНИ. Правилно първоинстанционният съд е стигнал до извод, че процесната реална част имота, никога не е била
одържавявана, а е била частна собственост. Неправилно въззивникът в жалбата си
приравнява положението на ответниците на ползватели на земеделски имот, каквито
отношения между страните по спора не са възниквали. Оспорва доводите на
въззивника за наличие на двуфазно реституционно производство по отношение на
имота на ищеца, доколкото решение № 510/27.05.1998 г. на ПК – Варна е
постановено при редакцията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, която е предвиждала конститутивно действие на същото. Постановеното по-късно
решение от 2011 г. ОСЗ – гр. Варна не изменя факти и обстоятелства, свързани с
признаването на собствеността, а с него е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка. В хода на производството не се е установила идентичност
между който и да е от имотите по документите за собственост на ищеца с процесната реална част от поземлен имот с идентификатор
10135.5403.4720 по КККР на гр. Варна. Доколкото правото на ищеца е само
признато, но същото не е възстановено, то е налице пречка за отреждане на имот
по ПНИ. Предвид това, че ответниците не за заявили права и не черпят такива по
пар. 4 ЗСПЗЗ - за трансформация на право на ползване в право на собственост, и
с оглед установяването на права на ответниците, които изключват тези на ищеца,
правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск. По същество моли
за потвърждаване на постановеното
първоинстанционно решение. Претендира присъждане на разноски.
На основание чл. 267, ал. 1 от ГПК при служебна проверка съдът
констатира, че въззивната жалба е допустима. Депозирана е от легитимирана
страна по делото, имаща правен интерес от обжалването, в срока по чл. 259, ал.
1 от ГПК и отговаря на съдържателните изисквания за редовност по чл. 260 и чл.
261 от ГПК. Делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно
заседание.
По
направеното от въззивника доказателствено искане, съдът намира следното:
Според
разпоредбата на чл. 266 ГПК, във въззивното производство могат да се събират
само две групи доказателства. Първата
са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на
съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но
страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното
дирене в първа инстанция. Втората
група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция,
поради нарушаване на съдопроизводствените правила.
Настоящата
съдебна инстанция приема, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално
нарушение, като е оставил без уважение направеното доказателствено искане от
процесуалния представител на ищците за приемане на посочените по-горе писмени
доказателства, доколкото същите са представени своевременно - преди
извършването на доклад на делото по реда на чл. 146 ГПК, като същевременно
същите са относими към предмета на спора.
По
изложените съображения направеното от въззивника доказателствено искане е
допустимо във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК и
относимо – за установяване на релевантни по делото обстоятелства, поради което представените
документи следва да бъдат приети като писмени доказателства.
Мотивиран
от горното, СЪДЪТ
О П Р Е Д
Е Л И :
ПРИЕМА и ПРИЛАГА като доказателства по делото представените от ищеца
пред ВРС (в о.с.з. на 20.12.2016 г.) писмени доказателства, както следва:
1)
Удостоверение изх.
№ КИ-Ч-16-10103/14.09.2016 г. на Комисията за разкриване на документите и за
обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия;
2)
Заповед №
191/14.06.1949 г. на Министъра на вътрешните работи, с която Георги Илиев Петлички, като опасен за обществения ред и държавната
сигурност жител ***, заедно със семейството си, е заселен в с. Вранино,
Балчишко – под № 38, като бивш адвокат, който преди 09.09.1944
г. и след тази дата се е проявявал като враг на работническата класа;
3)
Постановление от
17.12.1954 г. на Първо управление на ДС
при МВР за откриване на отчетно дело по отношение на Георги Илиев Петличков;
4)
Заповед №
И-302/29.04.1954 г. на Министъра на вътрешните работи за вдигане на
изселническия режим на изселени лица, на които изселническия режим не е
вдигнат.
НАСРОЧВА производството по делото за разглеждане в открито
съдебно заседание на 03.07.2018 г. от 14,30 часа,
за която дата и час да се призоват страните по делото.
НАПЪТВА на
основание чл. 273 вр. чл. 140, ал. 3 от ГПК
страните към медиация или към спогодба, като указва на същите, че
постигането на спогодба посредством взаимни отстъпки от страна на всяка от тях ще
доведе до бързото и ефективно уреждане на спора по между им и ще благоприятства
процесуалните и бъдещите извънпроцесуални взаимоотношения по между им. При
приключване на делото със спогодба половината от внесената държавна такса се
връща на ищеца, на основание чл. 78, ал. 9 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.