№ 1896
гр. София, 02.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20221110154652 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано е по искова молба, предявена от името на [***], ЕИК
[***], чрез юрисконсулт А. Г. срещу Х. Й. С., ЕГН **********, с която ищеца е предявил по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК срещу ответника обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца суми в общ размер на 965,11 лв., от която: 1/ сумата от 571,27 лв.,
представляваща дължима главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
[***] от 16.10.2021 г., сключен между [***], ЕИК [***], в качеството на заемодател и Х. Й.
С., ЕГН **********, в качеството на заемател, ведно със законна лихва върху
горепосочената сума, считано от 30.06.2022 г. до изплащане на вземането; 2/ сумата от 80,69
лв., представляваща изискуема договорна лихва, дължима за периода от 13.07.2019 г. до
08.04.2020 г. и 3/ сумата от 113, 15 лв., представляваща обезщетение за забава върху
претендираната главница, дължимо за периода от 15.07.2020 г. до 27.06.2022 г., за които
суми на 11.07.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК в производството по ч.гр.д. № 35543/2022 г. по описа на СРС, II, ГО, 164 състав.
Със заявление вх. № 136203/30.06.2022 г. ищецът е поискал издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Х. Й. С., ЕГН ********** за посочените по-горе суми,
както и сторените разноски в размер на 75,00 лв., което било уважено от съда с издадената
на 11.07.2022 г. заповед за изпъление на парично задължение. Срещу издадената ЗИ
ответникът подал възражение по чл. 414 ГПК в законоустановения срок, а съдът е дал
указания на заявителя за възможността да предяви иск за установяване на вземанията си,
което последния е сторил в срока по чл.415, ал.1 от ГПК, с предявяване на исковата молба от
10.10.2022 г., въз основа на която е било образувано настоящото исково производство.
Ищецът [***], ЕИК [***], твърди, че на 16.10.2021 г. страните сключили Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № [***] при предварително публикувана информация
1
и общи условия на интернет страницата- www.minizaem.bg. След електронното подписване
на договора се осъществявало устно потвърждение на волята на страните по посочен от
кредитополучателя мобилен номер, както и параметрите на договора, след което
кредитодателят изпращал електронно писмо, с което уведомявал кредитополучателя, че
паричните средства са преведени в посочената от него банкова сметка. Ищецът отпуснал
кредит в полза на ответника в размер на 800 лв. по банков път. Кредитополучателят се е
задължил да погаси кредита на 18 месечни вноски, всяка в размер на 44,44 лв., като
последната в размер на 44,52 лв., за периода от 15.11.2018 г. до 08.04.2020 г. Твърди, че
ответникът заплатил вноски в общ размер на 228,73 лв., с което били погасени изцяло
вноски за периода от 15.11.2018 г. до 15.03.2019 г., като от вноската за 14.04.2019 г. били
заплатени 6,53 лв. С оглед изложеното останало дължимо вземане за главница в размер на
571,27 лв., като вземането за главница е падежирало преди подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение. Твърди, че била уговорена договорна лихва в размер
на 40,15 %. Сочи, че била същата била погасена за периода от 16.10.2018 г. до 15.03.2019 г.,
като за периода от 15.03.2019 г. до 08.04.2020 г. вземането за възнаградителна лихва било
погасена по давност. Ищецът претендира заплащането на дължимия остатък в размер на
80,69 лв. за периода от 13.07.2019 г. до 08.04.2020 г. Твърди, че кредитът падежирал изцяло
на датата на последната дължима вноска, а именно на 15.07.2020 г., като крайната дата, до
която е текла лихва е била 27.06.2022 г. поради наложения мораториум във връзка обявеното
извънредно положение на територията на страната. Ищецът моли съда да признае за
установено, че ответникът му дължи заявените суми. Правният интерес от предявените
искове ищецът обосновава с подаденото от ответника възражение по чл. 414 ГПК срещу
издадената за посочените суми в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и с
даденото указание от съда в разпореждане по ч. гр. дело № 35543/2022 г. по описа на СРС,
164-и състав. Претендира разноски.
Ищецът представя писмени доказателства. Прави искане да бъде приложено за
послужване ч. гр. дело № 35543/2022 г. по описа на СРС, 164-и състав. В случай на
оспорване моли съдът да задължи „[***] ([***])“ АД да представи справка за титуляр на
посочената банкова сметка и дали по нея е постъпила процесната сума с наредител ищеца. В
условията на евентуалност моли да бъде допусната ССчЕ за установяване обстоятелствата
около отпускане на заемната сума по сметка на ответника и за установяване размера на
дължимата мораторна лихва. Моли да се извърши оглед на представения с исковата молба
диск, като в условията на евентуалност моли да бъде допусната СТЕ.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил oтговор на исковата молба от ответника Х. Й. С.,
ЕГН **********, с който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва, че между
страните бил сключен процесния договор за кредит, въз основа на който ищецът му превел
сумата от 800 лв. Поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен, тъй като не е
описан начина на изчисляване на ГПР, а само е посочен като процент. Твърди, че клаузите
на чл. 3 целят заобикаляне забраните, уредени в разпоредбите на чл. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4
ЗПК. Заявява, че посочените клаузи са в противоречие с добрите нрави, тъй като уреждат
едно допълнително възнаграждение за институцията- ищец, извън уговорената
възнаградителна лихва по договора. Посочва, че задължението за предоставяне на
обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга изпълнението на
задължението на ответника да върне отпуснатата му заемна сума. Твърди, че от
непредоставянето на обезпечение не произтичат никакви вреди за кредитора. Оспорва
посочените клаузи да са индивидуално уговорени. Навежда твърдения, че действителният
размер на ГПР надхвърля законоустановения максимален праг. С оглед изложеното
поддържа, че процесният договор е нищожен, поради което ответникът дължал единствено
връщане на главницата по кредита. Моли да бъдат отхвърлени исковите претенции като
неоснователни. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
2
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда
на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че 1)
наличието на валиден договор за потребителски кредит по продукт „Бърз на вноски“ №
[***]/16.10.2018 г., сключен чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно
законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на потребителя, съгласно чл.
8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора/ , по
който било постигнато съгласие по елементите на договора, включително уговорената
възнаградителна лихва; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът е усвоил
сумата по отпуснатия потребителски кредит; 3) настъпила изискуемост на задълженията по
договора и техният размер, включително че клаузите на чл. 3 от процесния договор за
кредит са индивидуално уговорени.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи, че е погасил
чрез плащане или друг способ, твърдените в исковата молба задължения, в уговорените с
договора срокове.
В производството с доклада по делото, приет за окончателен без възражения от
страните, съдът е обявил за безспорно, че между [***], ЕИК [***], в качеството на
заемодател и Х. Й. С., ЕГН **********, в качеството му на замополучател има сключен
Договор за предоставяне на кредит от разстояние № [***] от 16.10.2018 г., по силата на
който на ответника е отпуснат заем в размер на 800 лв. Съдът приема за установено в
отношенията между страните, че същите са сключили процесния договор за предоставяне на
кредит от разстояние, които договори се регламентират освен от общия ЗЗД, така също и от
разпордебите на специалните Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУ), Закон за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския
кредит (ЗПК).
В чл. 6, ал.1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на този вид договори, съгласно
която всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средствата за комуникация от разстояние – едно или повече, е договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. В чл. 18 ЗПФУР са посочени
подлежащите на доказване обстоятелства от страна на доставчика във връзка със
сключването на договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и, че е получил
съгласието му за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна
информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага ЗЕДЕП /към
настоящия момент ЗЕДЕУУ – Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, загл. изм. - ДВ, БР. 85 от 2017 г./.
В случая, както по-горе бе посочено, няма спор между страните, че договорът е бил
сключен, след предоставяне на изискуемата преддоговорна информация и сумата по заема е
предоставена по посочена банкова сметка в „[***]“, като заемополучателя я е усвоил. Тези
обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства, които не са
оспорени в хода на производството от страна на ответника, вкл. електронната
кореспонденция водена във връзка с усвояването и погасяването на заема.
Установява се, че на 30.09.2022 г. до ответника са изпратени две електронни
съобщения, с които е уведомен, че задължението му по Договор с № [***] е в забава и
3
предстои обявяването му за предсрочно изискуемо, като му е предложено предоговаряне на
условията, чрез опрощаване на част или цялата начислена неустойка, разсрочване на
главницата по заема и предоговаряне на погасителния план. Предоставен е срок за
доброволно плащане – 15 дни от получаване на писмото. Няма данни ответника да е
предприел действия за предоговаряне на условията по договора за заем, нито да е платил
дължимите суми в посочения срок. В последното изпратено съобщение за деня (от
30.09.2022 г., 16,16 ч.) ответника е предупреден, че задължението му е в предсъдебна фаза и
в случай, че не предприете действия по плащането му в 7 дневен срок от получаване на
съобщението, ще бъде предприета процедура по съдебно събиране на вземането на
кредитора, което ще го натовари с допълнителни разноски.
Няма спор по делото, че ответникът е получил сумата от 800 лв., на основание
договор за заем № [***], който съвпада със сключения между страните договор за
предоставяне на кредит от разстояние от 16.10.2018 г. От страна на ответника не са
наведени доводи за наличието на други основания за получаване на сумата от 800 лв.,
поради което съдът приема за установено, че преведената от ищеца на 16.10.2018 г. сума от
800 лв. по сметка на ответника С. е именно в изпълнение на сключения между тях договор
за заем от разстоение № [***]/16.10.2018 г. Не без значение е и обстоятелството, че
ответникът е извършил частични погасявания по договора за заем до размер от 591,21 лв.,
което се установява от приетото заключение на ССчЕ, което също е признание за наличието
на облигационна обвързаност между страните.
Установява се от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза (без възражения от страните), че с платената от ответника сума по договора за
заем от 591,21 лв. в периода от 23.11.2018 г. до 24.04.2019 г. е погасена част от дължимата
главница до размер от 228,73 лв., част от договорната лихва до размер от 117,33 лв. и
начислена неустойка в размер на 195,15 лв., вкл. 50 лв. такса за просрочие. Неплатения
остатък според вещото лице възлиза на 571, 27 лв. за главница; 133, 49 лв. за договора лихва
и 351,27 лв. – за неустойката по договора. Договорът е окончателно падежиран на 08.04.2020
г., като няма данни за извършвани други погасявания по него от страна на ответника.
Според вещото лице, размерът на лихвата за забава, върху общата неплатена главница от
571, 27 лв. изчислен за периода на забавата от 15.07.2020 г. (след отпадане на мораториума
във вр. с извънредното положение) до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в
съда възлиза на претендираната от ищеца сума от 113, 15 лв.
Като извод, съдът приема, че от обсъдените в тяхната съвкупност доказателства,
приети по делото, се установява наличието на соченото в исковата молба заемно
правоотношение и получаването на сумата по договора от ответника, поради което
предявеният иск за сумата 571,27 лв. за главницата по заема се явява основателен и доказан
за пълния предявен размер и следва да бъде уважен. Върху сумата за главница, чиято
дължимост се установи в настоящото производството, следва да се присъди и законна лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 30.06.2022 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Относно дължимата договорна лихва в претендиран размер от 80,69 лв., за
периода от 13.07.2019 г. до 08.04.2020 г.:
Съгласно сключения договор и погасителния план към него ответникът е следвало да
заплати и възнаградителна лихва в общ размер 250,82 лв. за срока на договора, който е бил
08.04.2020 г., като кредитът е следвало да бъде издължен на 18 равни месечни вноски.
Начинът и условията, при които се олихвява дългът по кредита, са уговорени в чл. 3 от
договора – с фиксиран годишен лихвен процент от 40,15 %. Лихвата е уговорена в
абсолютен фиксиран размер, посочен ясно в договора както в процентно изражение, така и
като парична сума, поради което липсва необходимост от уговаряне на компоненти и
методика за тяхното изменение. Същевременно като се вземе предвид вида на кредита,
4
неговия размер, срок и липса на обезпечение, фиксираният годишен лихвен процент от
40,15 %, не се явява в противоречие с добрите нрави, нито е налице очевидна
нееквивалентност между размера на предоставената главница и този на уговореното за
кредитора възнаграждение. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания
случаи са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 от ЗПК.
Размерът на претендираната възнаградителна лихва се установява и от заключението
на вещото лице по приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, а
именно – 80,69 лв., дължима за периода от 13.07.2019 г. до 08.04.2020 г. Доколкото е
настъпил падежът на всички погасителни вноски /което обстоятелство следва да бъде взето
предвид по аргумент от разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК/, които включват както главница,
така и договорна лихва, то искът за признаване за установена дължимостта на това
акцесорно вземане, се явява основателен и доказан за пълния предявен размер от 80,69 лева.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието
на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по
силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същия има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по
смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора сочи на съглашение, по
силата на което кредиторът (банка) се задължава да предостави на потребителя – физическо
лице, кредит (потребителски кредит) за общо ползване (за задоволяване на лични нужди),
като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за
валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит.
Същевременно автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от
ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми
на закона, както и на добрите нрави.
Възможността кредиторът да въвежда такси и неустойки извън стойността на
договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а ЗПК и е предвидена за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична
забрана обаче, съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, да се изискват такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита.
В настоящото производство, пълномощника на ответника с ОИМ е релевирал
възражения за нищожност на клаузи от процесния договор за кредит, респ. за
недействителност на договора за заем, при установяването на което заемополучателя
следвало да върне само главницата по заема.
Следва да се отбележи, че доколкото разпоредбите на ЗПК са императивни, за съда
съществува и служебно задължение да се произнесе по действителността на клаузи в
договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически
обстоятелства.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за заем, за обезпечаване на вземанията на кредитора
във връзка с предоставения кредит, потребителят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, да предостави на кредитора: 1/ банкова гаранция за сумата
по кредита със срок на валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията
по договора за кредит или 2/ две физически лица поръчители, които да отговарят на
посочените в чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора условия.
С разпоредбата на чл.3, ал.2 от договора за заем, страните се съгласили, че
непредоставянето на някое от горепосочените обезпечения, ще причини на Кредитора
5
вреди, за които на същия се дължи неустойка като обезщетение, размера на която бил
договорен в индивидуални преговори между страните, така че да не е прекомерен. В
изпълнение на горните условия, в договора бил уговорен изрично размер на неустойката в
случай на възникване на основание за плащането на такава, а именно от 546, 42 лв., като
плащането на същата било разсрочено съобразно броя погасителни вноски по ПП към
договора за заем. Видно от уговореното в чл.4, ал.3, т.2 при непредставяне на обезпечение
по чл.3, ал.1 от договора, заемополучателя дължи по 39,03 лв. неустойка, която се прибавя
към дължимата месечната вноска за погасяване на заема (вкл. сбор от главница и договорна
лихва) за периода от 15.11.2018 г. до 10.12.2019 г. (т.е. за 14 месеца по ПП).
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и
не поражда права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа
й да прецени дали да предостави заемната сума. Не може да се приеме, че изпълнява и
санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени
и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора, като по този начин се
нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. На следващо
място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на обезпечение от
страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още едно
обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение от
длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е
недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен
извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
ОСТК на ВКС.
Същевременно от заключението на вещото лице по допуснатата, изготвена и приета в
производството съдебно-счетоводна експертиза се установи по делото, че с извършените от
ответника плащания по процесния договор за кредит, кредиторът е погасил частично и
вземания за неустойка до размер от 195,15 лв., чиято недължимост /предвид
недействителността на клаузата за неустойка, предвидена в договора/ се установи в
настоящото производство.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че със сумата от 195,15 лева, с която са
погасени вземания за неустойка, които произтичат от нищожни клаузи, следва да бъде
погасена изцяло претендираната договорна лихва от 80, 69 лв., както и иска за мораторната
лихва в заявен размер от 113, 15 лв., в т.ч. част от претендираната за плащане главница до
размер от 1,31 лв. За разликата до пълния предявен размер от 569, 96 лв. иска за главницата
ще следва да бъде уважен.
6
При това положение, предявения от ищеца иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД
за плащане на дължима договорна лихва, следва да се отхвърли изцяло, както и иска по
чл.86 от ЗЗД, а иска за главница с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, вр.
чл.6 ЗПФУР да бъде уважен за сумата от 569,96 лв. и отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 1,31 лв.
По отношение разпределението на отговорността за разноски в настоящото
производство:
При този изход на спора право на разноски в настоящото производство имат и двете
страни.
От името на ищеца своевременно е направено искане за присъждане на разноски в
настоящото производство, като са представени и доказателства за извършването на такива, а
именно за заплатена държавна такса в размер на 50,00 лева, за заплатен депозит за вещо
лице по допуснатата в производството съдебно-счетоводна експертиза в размер на 300,00
лева, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
минимален размер от 100 лева.
Предвид гореизложеното, с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът Х. С. следва да бъде осъден да заплати в полза на ищеца [***], ЕИК [***],
сумата от 335,22 лева, представляваща разноски в исковото производство пред СРС,
съразмерно на уважената част от исковете.
Ответникът е претендирал разноски в настоящото исково производство като е
представил доказателства, че е предоставил безплатно на ответника по сключения меджу тях
Договор за правни услуги от 10.11.2022 г., защита и съдействие в настоящото производство,
като претендира съда да му определи дължимото се адвокатско възнаграждение, съобразно
НМРАВ, по реда на чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв. Съобразно заявения размер на
предявените искове, съдът счита, че на представителя по пълномощие на ответника се
следва възнаграждение в минимален размер от 400 лв., предвид липсата на фактическа и
правна сложност на делото, и реално извършените процесуални действия по
представителството на ответника (пълномощника не се явява в нито едно от проведените
две съдебни заседания). С оглед пък отхвърлената част от исковете, на осн. чл.78, ал.3 от
ГПК на адв. С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 102,04 лв.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното производството.
Предвид горното съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати в полза на ищеца и сумата от 75,00 лева, представляваща
разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 35543/2022 г. по описа на СРС,
съразмерно на уважената част от исковете.
Така мотивиран, Софийски районен съд, II ГО, 164 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен от [***], ЕИК [***], със седалище и адрес на
управление в [***], ап. 1, срещу Х. Й. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София, [***], че
последния дължи на [***] сумата от 569,96 лева, представляваща дължима главница по
договор за предоставяне на кредит от разстояние № [***] от 16.10.2018 г., сключен между
[***], ЕИК [***], в качеството на заемодател и Х. Й. С., ЕГН [***], в качеството на
заемател, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 30.06.2022 г. до
7
изплащане на вземането, за която сума на 11.07.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 35543/2022 г. по описа
на СРС, II ГО, 164 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер
от 571, 27 лв. или за сумата от 1,31 лв., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9
ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за признаване за установено в
отношенията между страните, че Х. Й. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София, [***]
дължи на „[***] сумите от 80,69 лева, представляваща договорна лихва за периода от
13.07.2019 г. до 08.04.2020 г. и сумата от 113, 15 лв., представляваща обезщетение за забава
при плащане на главницата от 571, 27 лв., дължимо за периода от 15.07.2020 г. до 27.06.2022
г., за които суми на 11.07.2022 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 35543/2022 г. по описа на СРС, II
ГО, 164 състав, КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 от ГПК Х. Й. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София,
[***] да заплати в полза на „[***], ЕИК [***], със седалище и адрес на управление в [***],
ап. 1, сумата от 335,22 лева, представляваща разноски в настоящото исково производство
пред СРС, както и 75,00 лв. разноски за заповедното производство по ч.тл.д. № 35543/2022
г. по описа на СРС, определени съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.3 от ГПК вр. с чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв.,
[***], ЕИК [***], със седалище и адрес на управление в [***], ап. 1 да заплати в полза на
адв. К. А. С. ОТ САК, с адрес на упражняване на дейността в [***], партер, сумата от 102,
04 лв., представляваща дължимо се адвокатско възнаграждение за оказаната от адвоката на
ответника безплатна правна помощ и съдействие в настоящото исково производство пред
СРС, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8