ОПРЕДЕЛЕНИЕ
номер………,04.06.2019г., гр.Бургас
Бургаският районен съд, осми
наказателен състав,
на четвърти
юни, две хиляди и деветнадесета година,
в закрито заседание
в следния състав:
Председател : П. Г.
Секретар ………………………..
Прокурор ……………………….
като разгледа докладваното от съдия Г. наказателно
частно дело номер 2161 по описа на
съда за 2019г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл.243, ал.4 и ал.5 от
НПК и е образувано по повод жалбата на
юрисконсулт П. П., като пълномощник на „Л. К.
С. Л.“ЕАД ЕИК .със
седалище и адрес на управляние гр.София, . против постановлението на Бургаска районна
прокуратура от 13.05.2019г. за прекратяване на наказателното производство ДП № 286/ 2014г. по описа
на „Икономическа
полиция“ при ОД на МВР- Бургас, пр.пр.№ 16078/2013г.,
пор.№ 1716/2014г. по описа на Районна
прокуратура-Бургас. Иска се отмяна на
обжалвания прокурорски акт и връщане на
делото на Бургаска районна прокуратура със задължителни указания относно прилагането на закона, като
в жалбата се сочат доводи в подкрепа на искането.
Жалбата е подадена в преклузивния
срок за обжалване от легитимирано да обжалва лице и е допустима.
Съдът, като взе предвид постановлението
на Бургаска районна прокуратура, материалите по приложеното досъдебно производство, като съобрази закона
в контекста на правомощията си по съдебния контрол
намери следното:
Досъдебно
производство под горепосочените номера е образувано на 11.06.2014г. на
основание чл.212, ал.1 от НПК с постановление на прокурора за престъпление по
чл.206, ал.1 от НК.
В хода на проведеното
разследване прокурорът е приел за установена
следната фактическа обстановка:
На
29.03.2006г. е било учредено дружеството „В.“АД, преименувано две години
по-късно на „В. Б.“ АД, със
седалище и адреса на управление гр.Бургас на ..
С решение на членовете на Съвета на
директорите, чийто председател бил С. Ж., на 14.01.2008г. било проведено
събрание, на което за изпълнителен директор на дружеството бил избран свидетеля
В. К.. Тази
длъжност К. заемал до
12.01.2012г., когато за изпълнителен директор на дружеството бил избран П. Г. и със
същото решение бил променен и състава на Съвета на директорите. С. Ж., М. Ж. и В. К. били
освободени като членове на Съвета и на тяхно място били избрани нови такива.
Това обстоятелство било вписано в Търговския регистър на 08.03.2012г. и
съгласно чл.231, ал.4 от Търговския закон, влязло в сила на посочената дата. Следователно
до 08.03.2012г. правомощията на изпълнителен директор на дружеството по закон
следвало да бъдат упражнявани от В. К., а след тази дата преминали върху П. В. Г. с договор
за възлагане на управление от 12.01.2012г.. Като нови членове на Съвета на
директорите били избрани – Г. Д., С. П. и П. Г..
На
28.04.2009г. между „В. Б.“АД, представлявано от В. К. и „Л. К. С. Л.“ЕАД бил сключен лизингов договор № 16293
от 28.04.2009г. предмет, на който бил лек автомобил „П.“, модел . с шаси №. и ДКН .. С приемо-предавателен протокол от 08.05.2009г., автомобилът
бил предаден на В. К., в качеството му на пълномощник на
„В. Б.“АД. Съгласно
същият този договор, месечната лизингова
вноска била в размер на 170.05 евро,
като стойността на автомобила трябвало да бъде изплатена за периода от 05.05.2009г. до 05.04.2014г.
Лизингополучателят „В. Б.“АД плащал редовно вноските си до
22.08.2011г., като след това спрял плащанията. Последната платена вноска била
за месец юли 2011г., тъй като дружеството изпаднало в затруднение. По тази
причина председателят на Съвета на директорите – С. Ж. разпоредил всички вещи, които се намирали в базата на „В. Б.“ АД да
бъдат прехвърлени в базата на „П.“ООД в гр.Стара Загора, като сред
тях бил и процесният автомобил. „П.“ ООД се
управлявало също от Ж., а съдружници
в него били С. Ж. и М. Ж.. Свидетелят
К. е заявил, че получил устно
разпореждане от С. Ж., цялата техника на „В. Б.“ АД да бъде
предадена на „П.“ООД – гр.Стара Загора, тъй като работата във „В. Б.“АД
намаляла, а в „П.“ООД се увеличила. Свидетелят Р. Н. – началник
отдел „Механизации“ в „П.“ ООД е заявил, че именно С. Ж. му е
разпоредил процесния автомобил да бъде преместен в
базата на „П.“ООД в Стара
Загора. Той от своя страна разпоредил на подчинения си Б. Г. да вземе лизинговия
автомобил от гр.Бургас и да го закара в гр.Стара Загора. По-късно Г. посетил Бургас и взел автомобила от
Д. К. – служител на „В. Б.“АД. Според заявеното от К.
дейността на „В. Б.“ АД се ръководела изцяло от Ж. и той
вземал всички важни решения във връзка с тази дейност.
По делото е приложена справка за
дружествата, в чието управление участвал С. Ж., които са четиринадесет на брой. От
приложените справки от Търговския регистър също става ясно, че „В.“ АД е и едноличен собственик на капитала на „БКС
А.“ЕООД,
последното с управител С. Ж., а в управляваното отново от Ж. дружество
„П.“ООД, един
от съдружниците било дружеството „В. Г.“АД. Освен това свидетелят Б. Г. – служител
на „П.“ООД е
посочил, че дружествата „П.“ ООД, „М. Т.“ЕООД, „П. П.“ЕООД и „М. П.“ЕООД, всички създадени от Ж., в чието
управление същия е участвал, са били дружества подизпълнители на „В.“АД. По
изложените по-горе факти представителят на държавното обвинение е направил
извод, че Ж. изградил
мрежа от търговски дружества, в чието управление присъствал, било то като
управител или съдружник, или в управлението присъствали негови дружества. В
крайна сметка всички те работели, като
една система ръководена от самия него. Част от тази система било и дружеството
„В. Б.“АД.
На 13.01.2012г., ден след избора на нов
Съвет на директорите и нов изпълнителен директор, служителят на „В. Б.“АД Д. К., по устно
разпореждане на В. К., вследствие разпореждането на Ж., предал
автомобила на Б. Г. – служител на „Пъ.“ ООД.
Съгласно т.3 от раздел I на договора за
лизинг № 16293/28.04.2019г., автомобилът можел да бъде предоставян за ползване
на трети лица имащи статут на служители и работници в дружеството, като на
представляващия дружеството се издавало пълномощно да го управлява с право да
ги преупълномощава. Предоставяне ползването на
автомобила на трети лица, които не били служители на дружеството лизингополучател, също било възможно, но със съгласието на лизингодателя. В случая обаче автомобилът бил предаден за
ползване на дружеството „П.“ООД, в което съдружници
били С.Ж. и М. Ж. – членове
на Съвета на Директорите и във „В. Б.“ АД.
Съгласно т.12 от раздел VII Б от същия
договор, при разваляне на договора лизингополучателят
бил длъжен в срок от 5 дни от развалянето му да предаде автомобила на лизингодателя, като предаването се извършвало с приемо-предавателен протокол.
В раздел XI от договора са описани и
основанията за едностранното му разваляне от лизингодателя. Едно от тези основания било неплащането на
лизингова вноска повече от 30 дни от датата на падежа, както и основание за
развалянето му било неспазването на
условията в т.3 на раздел I.
Съгласно т.2 от раздел XI на договора, при
развалянето му, лизингодателят издавал кредитно известие за стойността на онези
лизингови вноски, чийто падеж още не е настъпил към датата на прекратяването
му. С получаване на изявлението за разваляне на договора, лизингополучателят
се считал за уведомен за неговото разваляне.
Тъй като плащанията по договора за лизинг
спрели, на 16.12.2011г. от „Л. К. С. Л.“ЕАД, било изпратено писмо на адреса
по седалището на „В. Бургас“АД, което имало за цел да уведоми дружеството, че е в забава за неплатени лизингови
вноски. В писмото било поставено условие, че ако дължимите вноски и неустойка
не бъдат платени в тридневен срок, договорът ще се счита за развален. Според същия договор, в случай на развалянето
му „В. Б.“ АД дължало
връщане на лизинговия автомобил в срок от пет дни.
Писмото
било изпратено от лизинговото дружество на адреса на „В. Б.“АД, който бил посочен в договора и
в Търговския регистър, като адрес на управление, чрез „В. К.“. Според
приложената по делото разписка с №26340 /стр.16,
том 4/, куриерът от „В. К.“ посетил два пъти адреса в
гр.Бургас на ., . на датите
21.12.2011г. и 22.12.2011г., като в разписката вписал „няма никого“. В същата
разписка е вписана и дата 28.12.2011г., като най–долу е изписано: „отказано от получателя“. В съставения
документ, куриерът посочил получателя на
писмото „В. Б.“, неговият
адрес и телефонен номер за връзка „тел..“.
Установено е, че телефонен номер . е бил използван от служителят на „В. Б.“АД – Д. К.. К. е бил
разпитан относно връчването на писмото, като е заявил, че посоченият в
разписката телефонен номер в действителност е бил ползван от лично от него, но
не помни да е получавал обаждания, за да му бъде връчено писмо от „Л. К. С. Л.“ ЕАД. Свидетелят допълва, че той не
е имал правомощия да получава подобни известия, нито пък задължение да ги получава. През 2011г.
работел в дружеството и част от работното си време прекарвал в офиса му, но
през по-голямата част от него бил извън офиса. По делото е установено, че в
офиса на дружеството на . през 2011г., освен К. и К., работели
още няколко служители, които след проведените действия по разследване не са
установени. Според Караманов, след като бил избран новият изпълнителен директор
и Съвет на директорите, той напуснал дружеството, като предал и служебните си
телефони.
През
цялата 2012г. процесният автомобил бил ползван от „П.“ ООД, като
се намирал в гр.Стара Загора, но лизинговите вноски не били заплащани на лизингодателя. По тази причина от „Л. К. С. Л.“ЕАД изготвили нотариална покана,
която връчили на 02.08.2012г. на „В. Б.“ АД, чрез залепването и на офиса на
дружеството. По това време изпълнителен директор на дружеството вече бил П. Г., а Съвета на директорите също бил в новия си
състав С. П. и Г.С.. От
проведения разпит на свидетеля С. П. става ясно, че той не познавал нито
В. К., нито С. Ж., като
твърди, че единствено помни, че подписал „някакви документи“ при нотариус в
гр.София, за което получил сумата от 200 лева. Свидетелят Г. С.,
твърди че не е чувал за „В. Б.“ АД, не е
подписвал никакви документи, бил бездомник и бил изгубил личната си карта.
До 18.04.2013г. автомобилът се намирал в
базата на „П.“ООД, където бил ползван предимно от служителя С. С.. Според С., С. Ж. се е
разпореждал за какво да се ползва автомобила и на 18.04.2013г. отново по негово
разпореждане, бил върнат на лизинговото дружество. От своя страна Ж. е заявил,
че не е бил запознат с това, че автомобила е следвало да бъде върнат на
лизинговото дружество, и когато е разбрал веднага се разпоредил на служителя на
„П.“ ООД - С. С. да го върне на лизингодателя.
При така установените фактически
обстоятелства представителят на Районна прокуратура – Бургас е посочил, че относно противозаконното разпореждане
с вещта прокурорът е направил извод, че такова не е било осъществено, като
доводите му за това са следните: Според договора за лизинг, лизингополучателят
не е имал право да предоставя автомобила на трети лица, които не са служители
на дружеството лизингополучател, без съгласието на лизингодателя. В случая, автомобилът е бил предаден за
ползване на трето лице, което не е било
служител на „В. Б.“ АД, а лизингодателят не е
бил уведомен за това обстоятелство. Предоставянето на автомобила обаче, е
станало по устно разпореждане на К., въз основа разпореждане изхождащо
от С. Ж.. К. е наредил
автомобила да бъде предаден на С., съзнавайки, че изпълнява
разпореждане на Ж., за когото всички свидетели твърдят, че в
действителност той управлявал работата и на двете дружества. Освен това
съзнавал, че С. е служител
в дружество управлявано от Ж. и не съзрял нищо нередно в тези си
действия. Според прокурора, въпреки извършеното фактическо разпореждане с
вещта, липсвало намерение за своенето и от страна на
К., предвид на това, че автомобилът е бил
предаден по нареждане на самия Ж., също на негов служител, който
работел в дружество също управлявано от Ж. и
свързано с „В. Б..“ АД.
Според
представителя на Районна прокуратура – Бургас липсват доказателства Ж., да е бил
запознат с конкретните параметри на договора за лизинг и съответно съзнателно
да ги е нарушил, с което противозаконно да се е разпоредил с лизинговия
автомобил, с намерение противозаконно да го присвои, освен това той се бил разпоредил с цялата техника на „В. Б.“АД да бъде
откарана в „П.“ ООД, а не
в частност само за процесния автомобил. В крайна сметка, няколко месеца по-късно, след
като узнал за горепосочените факти, именно Ж. е наредил автомобилът да бъде
върнат на лизингодателя, което било сторено
незабавно. Нарушението на клаузите на договора е представлявало основание за
развалянето му, но не би могло да се приеме за фактическо разпореждане с вещта,
с намерение за противозаконното и своене,
осъществяващо състава на обсебването, поради липсата на доказателства за присвоително намерение у Караманов и у Ж. по
гореизложените причини.
По отношение на отказа за връщане на вещта прокурорът
е стигнал до извод, че такъв не е бил осъществен. Доводите му за това, са че съгласно
клаузите на договора за лизинг, след развалянето му, за лизингополучателя
е възниквало задължението да върне лизинговата вещ – предмет на договора, в посочения срок. Това задължение е уредено в раздел VII Б, т.12 в
договора за финансов лизинг №16293/28.04.2009г.. Задължението за връщане на
вещта, възниква за лизингополучателя, едва след
надлежното разваляне на договора за лизинг. В настоящия случай, в т.2 от раздел
XI на договора е предвидено, че при
разваляне на договора, лизингодателят издава кредитно
известие за стойността на онези лизингови вноски, чийто падеж още не е настъпил
към датата на прекратяване на договора. С получаване на изявлението за
разваляне на договора, лизингополучателят се счита за
уведомен за издаването на кредитното известие, като се задължава да се яви при лизингодателя и да заплати всички дължими вноски в срок. Правната
същност на едностранното изявление, е упражняване на едно преобразуващо право.
То трябва да достигне до насрещната страна, за да породи действие. По принцип
изявлението е неформално, но ако договорът е бил сключен в писмена форма, то
трябва да бъде направено писмено. В настоящия случай, необходимостта от писмено
известяване относно едностранното разваляне/прекратяване на договорите е
посочено и в самия договор. От събраните доказателства става ясно, че на лизингополучателят е било изпратено писмено уведомление
/кредитно известие за заплащане на дължимите лизингови вноски/ за развалянето
на договора още на 16.12.2011г., в което било посочено, че ако дължимите
лизингови вноски не бъдат платени, договора ще се счита за прекратен. Това
известие обаче, в крайна сметка не е било връчено лично на конкретно лице.
Според доказателствата, лицето отказало получаването му е служителят на „В. Б.“ АД – Д. К., тъй като
именно неговият телефонен номер е посочен в разписката, въпреки липсата на име.
Същият твърди, че не помни да е получавал известия от „Ли. К. С. Л.“ЕАД, нито пък е имал ангажимент и
правомощия да получава такава кореспонденция. Дори обаче служителят Ди. Ка. да е отказал получаването на
писмото, той не е страна по договора за лизинг и знанието
му за тези обстоятелства е ирелевантно за
прекратяването на договора, а още по-малко може да обоснове състава на
обсебването. Не са събрани доказателства същият да е уведомил за това
обстоятелство К. или Ж..
От една страна нарушаване клаузите на договора от К. е било
извършено на 13.01.2012г. с
предоставянето на автомобила на лице, което не било служител на „В. Б.“ АД, докато
той все още е имал правомощия като изпълнителен директор или два месеца преди възлагането на такива правомощия на
новия Съвет на директорите. От друга страна обаче, към дата 13.01.2012г.
договорът за лизинг все още не е бил валидно прекратен и действията извършени
от К. не могат да
бъдат квалифицирани като обсебване, предвид на това, че задължението за връщане
на автомобила възниква едва след прекратяване на договора.
Наказателна отговорност за предаването на автомобила
на служител на „П.“ ООД, управлявано също от С. Ж. на 13.01.2012г. или за неплащане на
повече от две лизингови вноски, с които действия били нарушени клаузи от
договора, може да бъде потърсена единствено в случай, че към тази дата е бил
валидно развален договора за лизинг, за което обстоятелство дееца е бил
надлежно уведомен и съответно са изтекли предвидените в същия договор 5 дни за
връщане на вещта. Такъв извод обаче не би могъл да се направи с оглед на това,
че кредитното известие, представляващо писмено уведомление за едностранно
разваляне на договора не е било надлежно връчено.
Проведените
телефонни разговори между К. и служителят на лизинговото
дружество И. И. според
държавния обвинител, не представляват надлежно уведомяване за прекратяване на
договора и съответно не могат да обосноват субективната страна на
престъплението по чл.206 от НК. К. твърди, че не помни дали е
провеждал такива разговори и още повече подчертава, че през 2012г. вече не е
бил член на Съвета на директорите на дружеството, нито изп.директор
и съответно не е имал правомощия за вземането на решения свързани с
дружеството, а управлението му се е осъществявало от Г. Д., С. П. и П. Г..
Несъмнено, уведомлението за прекратяване на договора, не е било връчено
лично на никого, което обстоятелство
единствено е било съществено за
настъпване факта на прекратяването му. Не може да се направи извод, че
щом куриерът не е открил някое от лицата, които управлявали дружеството и които
притежавали правомощие да вземат ръководните решения и в частност решенията
свързани с управлението на активите и пасивите на дружеството – К., Ж. или Ж., на регистрирания на дружеството адрес, то
последните са били редовно уведомени на
плоскостта на наказателното право. В случая липсата на представа у дееца, че му
е връчено уведомление за разваляне или прекратяване на договора изключва
умисъла за обсебване, защото последното е умишлено престъпление.
На 02.08.2012г. договорът за лизинг е бил валидно
развален, съгласно предвидените в гражданското законодателство механизми. Известяването
е станало чрез залепянето на нотариална
покана и съгласно неговите клаузи в пет дневен срок е следвало да бъде върнат и
предмета на лизинговия договор. Това обстоятелство обаче е следвало да бъде
известено лично на членовете на новия управителен орган на „В. Б.“ АД – Съвет
на директорите или на изпълнителния
директор към този момент, доказателства за което не са налични. Въпреки
получените правомощия обаче, никой от тях не е бил задължено лице по договора
за лизинг и не са събрани доказателства който и да е от тях да е знаел за
съществуването на договора, както и за неговото прекратяване, още по-малко за
това къде се е намирал автомобила. В случая невръщането на лизинговия актив
след поканата на лизингодателя от 18.02.2013г. не
представлява съзнателен противоправен отказ за
връщане на чуждата вещ. В този смисъл не би могла да бъде ангажирана наказателна отговорност на никое
от лицата, на които е била възложена имуществената отговорност за активите и
пасивите на дружеството, за това,
че след прекратяването на договора за
лизинг на 02.08.2012г. е дължал връщане на автомобила на лизингодателя.
Не на последно място прокурорът е отчел
обстоятелството, че страна по лизинговия договор е било юридическо лице „В. Б.“ АД, а не конкретно физическо лице.
Със смяната в управлението на дружеството, отговорностите по вземане на решения
свързани с управлението на активите и пасивите му се прехвърлят върху
новоизбраните лица. От друга страна съгласно Устава на дружеството и в частност
чл.26 от същия, Съветът на директорите управлявал дружеството, като стопанисвал
и опазвал имуществото на дружеството, вземал решение за ползване на заеми от
дружеството и др., т.е отговорността за подобно решение е колективна, а не
лична, което става ясно и от събраните доказателства и в частност начина по
който са се вземали решенията в дружеството.
Предвид гореизложеното и на основание
чл.199, вр. чл.243, ал.1, т.1, вр.
чл.24, ал.1, т.1 от НПК представителят на държавното обвинение е прекратил
наказателното производство № 286/2014г. по описа на Отдел „Икономическа
полиция“ при ОД МВР Бургас, пр.пр.вх.№ 6078/2013г.,
пор.№ 1716/2014г. по описа на Районна прокуратура- Бургас за престъпление по чл.206,
ал.1 от НК.
При преценката на законосъобразността
обосноваността на постановлението за прекратяване на наказателното производство съдът като контролен
орган не е оправомощен да се произнася по
въпроси от компетентността на държавното обвинение чрез различна от
изложената в постановлението
за прекратяване интерпретация на доказателствата. Независимо от
това, след преценка на материалите
по приложеното досъдебно производство, съдът намира изводите
на прокурора за обосновани и законосъобразни. Представителят на Бургаска районна прокуратура
е извършил обстойна
оценка и анализ на събраните доказателства при постановяване на обжалваното постановление. Съобразно събраните доказателства не е налице състава
на престъплението по чл.206 от НК, който правен извод съдът споделя напълно. Действително за да е налице състав
на престъпление по чл.206 от НК деецът следва да
свои чуждата вещ, като своя
или да се
разпореди с нея в своя полза. Изпълнителното
деяние се изразява в присвояване, като се касае за неправомерно разпореждане в
свой или чужд интерес, което може да бъде осъществено с фактически или с правни
действия. Дори
да се приеме, че са налице разпоредителни действия, относно субективната страна е
необходимо да се има предвид, че тя се отнася основно до представата на дееца
за възникване на задължение за връщане на вещта и до това дали е започнал да
свои вещта, каквато не е формирана у
нито едно лице имащо отношение по случая. В този смисъл е Решение № 464 от 2.02.2011г. на ВКС по н. д. №
455/2010г., III н. о., в което се сочи, че за да е налице интелектуалният
момент на прекия умисъл, е необходимо освен съзнанието на дееца, че предметът е
чужда движима вещ, че я владее или пази на правно основание, и че му е
позволено да извършва определени действия с нея, той следва да предвижда също,
че в резултат на разпореждането вещта окончателно ще премине в полза на самия
него или на другиго, съзнавайки, че излиза извън предоставените му правомощия,
предвид конкретното съществуващо правно основание.
От съществено значение в случая е обстоятелството, че страна по
лизинговия договор № 16293/ 28.04.2009г. с „Л. К. С. Л.“ЕАД от 28.04.2009г. е юридическото
лице „В. Б.“АД, а не физическото лице, представляващо
дружеството. В този смисъл отговорност по лизинговия договор носи именно
дружеството и са налице са гражданскоправни
отношения, като предвидения ред за защита на тези права е ГПК. В рамките на приключилото
наказателно производство деянието не съставлява
престъпление, като разследването е проведено обективно, всестранно и пълно. Не се констатират
съществени нарушения на процесуалните правила. Обжалваното постановление е постановено
при обстойна оценка на доказателствения
материал, основана на всички събрани
по надлежен ред и проверени в досъдебното производство доказателства.
Предвид изложените съображения съдът намира постановлението
на Бургаска районна прокуратура за прекратяване на наказателното производство на основание за обосновано
и законосъобразно, поради което същото следва
да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложените съображения
Бургаският районен съд на основание
чл.243, ал.6, т.1 от НПК
О П Р Е Д Е
Л И :
ПОТВЪРЖДАВА постановлението на Бургаска районна
прокуратура от 13.05.2019г. за прекратяване на наказателното производство ДП № 286/ 2014г. по описа на „Икономическа полиция“ при ОД на МВР- Бургас, пр.пр.№ 16078/2013г., пор.№ 1716/2014г. по описа на Районна прокуратура-Бургас.
Определението подлежи на обжалване
и протестиране в 7-дневен срок
от съобщаването му пред Бургаския
окръжен съд.
Председател :