№ 16414
гр. София, 02.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20231110129010 по описа за 2023 година
Производството е образувано е по искова молба, предявена от „Изи Финанс“
ЕООД, ЕИК *********, срещу В. В. З., ЕГН **********, с която са предявени
обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и ч. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца суми, както следва: 1/ сумата от 1000 лева
представляваща главница по договор за кредит № 284084/07.02.2020г. между „Изи
Финанс” ЕООД, в качеството на заемодател и В. В. З., в качеството на заемополучател,
ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 01.11.2022 г. до
изплащане на вземането; 2/ сумата от 412,44 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 07.02.2020г. до 27.01.2022 г.; 3/ сумата от 60,56 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 27.01.2022 г. до 01.09.2022г., за които суми на
29.11.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
в производството по ч.гр.д. № 59349/2022г. по описа на СРС, 81 състав.
Ищецът „Изи Финанс“ ЕООД твърди, че с посочения договор кредит №
284084/07.02.2020г. е предоставил на ответника В. В. З. заем в размер на 1000 лева,
който следвало да бъде върнат на 24 ежемесечни вноски, вносими в периода
08.03.2020г. – 27.01.2022г. Излага съображения, че е допусната техническа грешка при
генериране на договора във вид на електронен документ, като неправилно 2 е отразена
датата на сключването му – 13.09.2022г., вместо 07.02.2020г. Поддържа, че освен
главницата, ответникът дължи и уговорената между страните по договора
1
възнаградителна лихва, която е фиксирана в договора и е в размер на 40,15 %.
Посочва, че ответникът не е заплатил нито една от вноските по процесното договорно
правоотношение. Поддържа се, че към датата на депозиране на исковата молба в съда,
ответникът дължи в полза на ищцовото дружество сумата от 1000 лева
представляваща главница по договор за кредит № 284084/07.02.2020г., ведно със
законна лихва върху горепосочената сума, считано от 01.11.2022 г. до изплащане на
вземането; 2/ сумата от 412,44 лева, представляваща договорна лихва за периода от
07.02.2020г. до 27.01.2022 г.; 3/ сумата от 60,56 лева, представляваща мораторна лихва
за периода от 27.01.2022 г. до 01.09.2022 г. Предвид гореизложеното, моли, за
постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца горепосочените суми. Претендират се разноски в исковото и
заповедното производство.
Ответникът В. В. З. е депозирала отговор в законоустановения срок по чл.131,
ал.1 ГПК, чрез назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител, с който
оспорва исковете по основание и размер. Противопоставя се по отношение
твърдението за наличие на договорни отношения между страните. Излага
съображения, че приложеният към исковата молба договор от 13.09.2022г. е неотносим
към правния спор, а поддържаното от ищеца твърдение за допусната техническа
грешка при генериране датата на договора – неподкрепено с доказателства. Счита, че
не са представени доказателства за получаване на съгласие от ответницата за
сключване на договора по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние. Моли за отхвърляне на предявените
искове.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на
доказателствата по делото, намира
следното:
Видно от приложеното към настоящото производство ч. гр.д. № 59349/2022г. по
описа на СРС е, че по заявление на "Изи Финанс" ЕООД е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът
– настоящ ответник, да заплати на заявителя сумата 1000 лева представляваща
главница по договор за кредит № 284084/07.02.2020г. между „Изи Финанс” ЕООД, в
качеството на заемодател и В. В. З., в качеството на заемополучател, ведно със законна
лихва върху горепосочената сума, считано от 01.11.2022 г. до изплащане на вземането,
сумата от 412,44 лева, представляваща договорна лихва за периода от 07.02.2020г. до
27.01.2022 г., сумата от 60,56 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
27.01.2022 г. до 01.09.2022г., както и разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
2
С разпореждане от 04.05.2023г. по ч.гр.д. № 59349/2022г. по описа на СРС,
съдът е констатирал, че издадената заповед е връчена на длъжника при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което е указал на заявителя - настоящ ищец, че може да
предяви иск за установяване на вземането си. В предоставения му едномесечен срок
ищецът е подал исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото
производство.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда
на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване: 1)
наличието на валиден договор за предоставяне на кредит от 07.02.2020г., сключен
между „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, качеството на заемодател и В. В. З., ЕГН
**********, в качеството на заемател, сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация
на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя
за сключване на договора/; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е
усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит; 3) настъпила изискуемост на
задълженията по договора и техният размер.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.)
- чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл.
10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието
"траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин,
който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за
които е предназначена информацията, и който позволява непромененото
3
възпроизвеждане на съхранената информация). Законът за потребителският кредит
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави
на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според
чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по
инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на
хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при използването на
телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние), кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за предоставяне на
финансови услуги от разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6
договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средство за комуникация - едно или
повече.
Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
"средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е
посочено, че това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на
доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2 спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието на потребителя за сключването
на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния
документ и електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена
сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което
4
може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита
всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП). Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3
ЗПФУР, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. В конкретния случай, видно от чл. 4а, ал. 2 от договора
е, че страните ще признават електронния подпис, положен по реда на договора и
общите условия към него, със стойността на саморъчен подпис в отношенията
помежду си.
В настоящият случай съдът приема за доказано сключването на договор за
кредит от разстояние между страните по делото. По делото е представената разписка
№ 0700010421186786 от 07.02.2020г., издадена от „Изипей” АД от съдържанието на
която се установява, че на 07.02.2020г. В. В. З. е получила сума с наредител "Изи
Финанс" ЕООД, и отразено основание "договор 284084“, в размер на 1000 лева.
Посоченият документ съдържа собственоръчно изписани двете имена на ответницата,
както и положен подпис, обстоятелства, които не са оспорени в хода на настоящото
производство, поради което и съдът намира, че същият представлява извънсъдебно
признание за неизгодни за страната обстоятелства, а именно – сключването на договор
за предоставяне на кредит от разстояние № 28404 от 07.02.2020г. между страните със
съдържанието и уговорките в представения договор за потребителски кредит от
ищеца.
Горните изводи на съда не се разколебават от отразената в представения на
хартиен носител договор № 284084 дата - 13.09.2022г., която съдът възприема като
фактическа грешка при генериране на въпросния електронен документ, доколкото
фактическото получаване на сумата от потребителя се установява еднозначно именно
към твърдяната дата на подписване на процесния договор - 07.02.2020г.
В допълнение към това от заключението на вещото лице по допуснатата и
приета в производството без възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че от страна на заемополучателят по процесния договор за
5
предоставяне на кредит от разстояние № 284084от 07.02.2020г. - В. В. З., не са
извършени плащания на дължими погасителни вноски по процесния
договор.
Предвид служебното задължение на съда, следва да бъде извършена проверка за
нищожност на клаузите от сключения между "Изи Финанс" ЕООД и В. В. З.
договор.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, в приложимата редакция
към датата на сключване на договора, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съгласно разпоредбите на чл. 11, т. 11 и т. 12 ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според нормативно
установените изисквания погасителният план следва да посочва дължимите плащания
и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка
на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи
могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се
посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит. В конкретната хипотеза договорът е сключен в писмена форма на хартиен
носител, като не се спори между страните, че същият е бил изготвен в два екземпляра.
Именно това са били предвидените изисквания в чл. 10, ал. 1 от ЗПК в редакцията,
действаща към датата на сключване на процесиня договор. В договора са посочени
размерът на кредитния лимит и условията за усвояването му, годишният лихвен
процент и годишния процент на разходите. Предвид това съдът намира, че не се
установява по делото да е налице неспазване на някоя от предвидените в чл. 22 от ЗПК
разпоредби.
На следващо място, при извършената служебно преценка, съдът намира ,че
клаузата, на която се основава задължението за заплащане на възнаградителна лихва, е
недействителна. По действащото българско право максималният размер на
договорната лихва /възнаградителна, мораторна, компенсаторна/ е ограничен
единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
6
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Добрите
нрави са неписани етични правила, приети в обществото, които целят да създадат
равнопоставеност, добросъвестно упражняване на примата и взаимно зачитане на
правата на гражданите. При преценката дали уговорената между страните
възнаградителна лихва противоречи или не на добрите нрави следва да се отчетат
естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата,
дали то е обезпечено с други правни способи поръчителство, залог, ипотека и др.,
съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да
обеднее от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на
нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите
имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ,
тримесечният ЛИБОР за съответния вид валута и др. /виж тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по ТД № 1/2009 г., на ВКС, ОСТК, което може да се приложи и в
случая/.
Според приетото в съдебната практика /решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по
гр. д. № 315/2005 г., II г. о., определение № 901/10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6295/2014 г., IV г. о., ГК/ противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при необезпечен заем и
надвишаваща двукратния размер на законната лихва по обезпечен с ипотека или по
друг начин заем. В посочените решения се приема, че възнаградителната лихва може
да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на
друг.
Следва да се приеме, че подобно "генерално" /общоприложимо/ разрешение на
въпроса над какъв праг размерът на уговорената възнаградителна лихва е
екзорбитантен не противоречи на закона. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Според ал. 1 на посочения текст
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Доколкото в ГПР се включват и други задължения, няма как да
се приеме, че този максимален размер се отнася за възнаградителната лихва и лишава
съда от възможност да направи преценка за съответствието на клаузата с добрите
7
нрави. С тази разпоредба законодателят цели да установи горна граница на общия
размер на разходите, не и на възнаградителната лихва. Аргумент в подкрепа на горния
извод е разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, в която е предвидено, че обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. Следователно там, където
законодателят е имал воля да ограничи размера на определено задължение, той го е
назовал конкретно.
От горното следва и че, след като в специалния закон е определен императивно
максимален размер на обезщетението за забава за задълженията по потребителските
кредити, няма житейска и правна логика да не се допуска /т. е. да се счита за
съответна с добрите нрави/ клауза, предвиждаща възнаградителна лихва, по-неизгодна
от мораторната. Т. е. не би следвало възнаградителната лихва да е такава, че
длъжникът на практика да плаща значително по-ниска "цена" по договора за кредит
когато е в неизпълнение, отколкото когато изпълнява точно. Казано с други думи, не
следва да е морално /в съответствие с добрите нрави/ длъжникът, сключил договор за
кредит за по-дълъг срок, да плати по-висока цена /като крайна сума/ от този, сключил
договор за по-кратък, но неизпълняващ задължението си в срока, респ. ползващ
сумата в по-дълъг от уговорения срок.
От събраните по делото доказателства се установява по делото, че уговореният
между страните по процесното кредитно правоотношение размер на годишния лихвен
процент по договора е над 40, 15 %, поради което се налага извод, че същия надхвърля
приетия за съответен на добрите нрави, поради което и клаузата, въз основа на която
се претендира това вземане, е нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД е възможно договорът да бъде само частично
недействителен, но нищожността на отделни части от договора може да доведе и до
нищожност на целия договор, ако частта не може да бъде заместена по право от
повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би
бил сключен без недействителната му част.
Като съобрази данните по делото съдът намира, че нищожната клауза за
възнаградителна лихва не би могла да се замести по право от повелителни норми на
закона, като освен това той не би бил сключен без нея, предвид възмездния му
характер. Посоченото води до извод, че процесният договор за кредит е
недействителен в неговата цялост и поради недействителността на клаузата, от която
произтича вземането за възнаградителна лихва.
В допълнение към това по отношение на годишният процент на разходите,
съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
8
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Сългасно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, като клаузи в договори надвишаващи
този размер се считат за нищожни.
В процесния случай, уговореният годишен процент на разходите е от 48, 44
%.
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което
са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Възможността кредиторът да въвежда
такси и неустойки извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана
в чл. 10а ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК да се
изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договорните условия, потребителят се задължава в срок
до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора:
банкова гаранция за сумата по кредита със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за изплащане на задълженията по договора за кредит или две физически лица
поръчители, които да отговарят на посочените в чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора условия. В
чл. 3, ал. 2 от договора е уговорено, че неизпълнението на задължението по чл. 3, ал. 1
от договора, причинява вреди на заемодателя, като е определен и размерът на
дължимата неустойка, а именно 499,98 лева. Съдът намира, че клаузата от договора,
установяваща, че длъжникът дължи и неустойка за неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение, е нищожна и не поражда права и задължения за страните.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение
за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с
процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би
9
покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения,
като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК)
и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. Не може да се
приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към
поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на
информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен
срок от подписване на договора, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните.
На следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване
на обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл.
33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за
неустойка се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно
задължение- недадено обезпечение от длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата
за неустойка в договора за заем е недействителна като противоречаща на законови
разпоредби. При достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4
от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. ОСТК на ВКС. Видно от представените
по делото доказателства, вземането за неустойка е включено като задължение в
погасителния план и се погасява на равни месечни вноски, наред с главницата и
възнаградителната лихва. Следователно се налага извод, че така уговорената
неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза
на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да
бъде включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното в чл.
3 от процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния
процент на разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В тази връзка следва да
бъдат съобразени приетите към момента на сключването на процесния договор
изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК е установен максимален размер на годишния процент на разходите,
който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България, а съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. Отделно от това, обосновано може да се
10
допусне, че клауза, предвиждаща дължимост на неустойка при неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение цели единствено да доведе до значително
увеличаване на цената на кредита (на възнаграждението на кредитодателя),
прикривайки го под формата на т. нар. "неустойка" /която, както се посочи погоре
няма характеристиките на такава/. От съдържанието на клаузата е видно, че е средство
за съществено увеличаване на цената на кредитирането, като по същество уговарянето
й води по скрит за потребителя начин до увеличаване размера на дължимите разходи
по кредита и се заобикаля забраната, предвидена в чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с
установения максимален размер на годишния процент на разходите по кредита, който
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с Постановление на Министерския
съвет на Република България.
Следователно, имайки предвид последиците на недействителността, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят – ответник дължи връщане само на чистата
стойност по кредита, но не и лихви или други разходи. Ето защо за основателен следва
да се приеме единствено предявеният иск за главница. Останалите претенции на ищеца
за установяване на вземанията за възнаградителна лихва и лихва за забава, се явяват
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
При съобразяване изводите на вещото лице изготвило ССчЕ, за липса на
извършени плащания от страна на потребителя, искът за главница се явява
основателен и доказан за сумата 1000 лева, съответно следва да бъде уважен в пълния
заявен размер.
Исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца суми, както следва: сумата от 412,44
лева, представляваща договорна лихва за периода от 07.02.2020г. до 27.01.2022 г. и
сумата от 60,56 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 27.01.2022 г. до
01.09.2022г., следва да се отхвърлят.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора право на разноски в настоящото производство имат и
двете страни.
От името на ищеца своевременно е направено искане за присъждане на
разноски в настоящото производство, като са представени и доказателства за
извършването на такива, а именно за заплатена държавна такса в размер на 117,54
лева, за заплатен депозит за вещо лице по допуснатата в производството съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 350 лева, депозит за особен представител в размер
на 444 лева, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в размер на 100, 00 лева. Предвид гореизложеното, с оглед изхода на спора и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
11
ищеца сумата от 687,85 лева, представляваща разноски в исковото производство пред
СРС, съразмерно на уважената част от исковете.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното производството. Предвид
горното съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на ищеца сумата от 192,07 лева, представляваща разноски в
заповедното производство пред СРС, съразмерно на уважената част от
исковете.
Ответникът е защитаван от назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представите, поради което разноски не следва да му бъдат
присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, че В. В. З., ЕГН
********** ДЪЛЖИ НА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 9
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 240, ал. 2 ЗЗД
сумата 1000 лева, представляваща главница по договор за кредит №
284084/07.02.2020г. сключен между „Изи Финанс” ЕООД, в качеството на заемодател и
В. В. З., в качеството на заемополучател, ведно със законна лихва върху
горепосочената сума, считано от 01.11.2022 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 59349/2022г. по описа на СРС, 81 състав, като
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за
установено, че В. В. З., ЕГН ********** ДЪЛЖИ НА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК
*********, сумата от 412,44 лева, представляваща договорна лихва за периода от
07.02.2020г. до 27.01.2022 г., както и сумата от 60,56 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 27.01.2022 г. до
01.09.2022г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК В. В. З., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, сумата 687,85 лева, разноски за
държавна такса, депозит за СТЕ, депозит за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство и сумата 192,07 лева, разноски за държавна
такса и възнаграждение за юрисконсулт в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12