№ 1299
гр. Варна, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Невин Р. Шакирова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. И.а
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20223100501332 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от Н. А. Р., чрез процесуален
представител адв. Н. И., срещу Решение № 910/04.04.2022 г., постановено по гр. дело №
11127/2020 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу Община Варна за приемане за установено в
отношенията между страните, че тя е собственик на ПИ с идентификатор № 10135.4504.155
по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 – 30/19.06.2007г. на Изпълнителния директор на
АГКК с площ от 140 кв.м., находящ се в гр. Варна, ул.”Светослав Минков” № 28 при
граници: ПИ №№ № 10135.4504.157, № 10135.4504.156, № 10135.4504.154, №
10135.4504.151, № 10135.4504.150, № 10135.4504.607, придобит вследствие на давностно
владение, осъществено в периода от 1981г. до деня на подаване на исковата молба –
09.09.2020г., както и е осъдена да заплати на Община Варна съдебно-деловодни разноски в
размер на 300 лева.
Въззивникът излага становище, че обжалваният съдебен акт противоречи на Решение
№3/24.02.2022г. на КС на Република България по к.д.№16/2021г., с което са обявени за
противоконституционни разпоредбата на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за
собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; поел. доп., бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от
заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от
2018 г.), а също така противоречи и на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
На следващо място твърди, че в хода на първоинстанционното съдебно производство
1
от събраните доказателства по категоричен начин се установило, че от 1980-1981 г. до
настоящия момент, а не до завеждане на исковата молба, трайно е установил владение върху
процесния имот, което е продължило необезпокоявано от никого в продължение на 40
години. Въз основа на изложено Н. Р. счита, че в нейна полза са налице всички изискуеми
елементи от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС, като
отсъстват пречки за признаването и за собственик на процесния имот поради наложен
́
мораториум за придобиване на частни държавни и частни общински имоти от НС на РБ.
Счита, че отговорът на въпроса дали е изтекъл изискуемият десетгодишен период се открива
в Решение №3/24.02.2022г. на КС на Република България по к.д.№16/2021г., като оспорва
изводите на първоинстанционния съд, че не и достигал един ден за да го придобие по
́
давност. Щом като със закон е била дадена възможност за придобиване на частни държавни
и частни общински имоти, чрез давностно владение от трети лица, не можело със закон да се
прогласи неприложимост на тази давност, при условие ,че са налице всички останали
принципи, условия и доказателства за установяване на правото на собственост върху тях.
По същество въззивникът излага две самостоятелни основания, поради които счита,
че десетгодишния период е изтекъл. На първо място твърди, че след изтичането на
нормативно определения срок - 31.12.2017г. до обнародване на новия закон за продължаване
на мораториума до 31.12.2022г. не съществувала законова забрана за придобиване на имота.
Именно датата на обнародване 19.01.2018г. била първия момент, от който започва да тече
новата забрана, наложена от НС на РБ с посочена крайна дата на действие - 31.12.2022 г.
Този деветнадесет дневен срок от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. му давала възможност да
претендира, че е владял повече от изискуемите 10 години имота.
На следващо място счита, че давността е продължила да тече от датата на влизането в
сила на решението на Конституционния съд – 08.03.2022 г. до 04.04.2022 г. – датата на
постановяване на обжалваното решение, поради което приложение намирала разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 от ГПК, която била неправилно приложена от първоинстанционния съд. По
гореизложените съображения отправя искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и
уважаване на иска с присъждане на съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от Община Варна, чрез процесуален
представител юриск. М. Д., с който изложените във въззивната жалба възражения се
оспорват като неоснователни и некореспондиращи с материалния закон, правната логика и
константната съдебна практика. Въззиваемата страна счита, че обжалваният съдебен акт е
правилен и законосъобразен като краен резултат, но не съдържа произнасяне по
релевираните от нея възражения за изначална липса на осъществено владение. Наред с това
твърди, че доколкото в полза на ищецът е било учредено право на строеж върху общинска
земя, той е имал акцесорно право на ползване върху нея, произтичащо от суперфицията.
Поради изложеното осъщественото ползване нямало характер на владение и не било годно
основание за придобиване на вещни права. По посочените съображения моли за
потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение.
В пледоарията си по същество процесуалният представител на въззивника поддържа
2
искането си за отмяна на обжалвания първоинстанционен съдебен акт по изложените в
жалбата доводи, че съдът не е съобразил, че в период от 19 дни не е съществувал
мораториум за придобиване на имота, а от датата на решението на КС, влязло в сила на
08.03.2022 г., до 04.04.2022 г. са изтекли още 28 дни, които е следвало да бъдат отчетени.
Въззиваемият не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание по
делото.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Производството по делото е образувано пред Варненския районен съд въз основа на
искова молба от Н. А. Р. срещу Община Варна, с която е предявен положителен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу Община Варна за
установяване в отношенията между страните, че ищцата е собственик на ПИ с
идентификатор № 10135.4504.155 по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 –
30/19.06.2007г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 140 кв.м., находящ се в гр.
Варна, ул.”Светослав Минков” № 28 при граници: ПИ №№ № 10135.4504.157, №
10135.4504.156, № 10135.4504.154, № 10135.4504.151, № 10135.4504.150, № 10135.4504.607,
придобит по давностно владение, осъществено в периода след 1981г.
Ищцовата страна твърди, че от 1981 г. живее със семейството си в гореописания
имот, когато го закупила ведно с изградената в него постройка от А.В., но сделката не била
извършена в необходимата нотариална форма, като липсвал и писмен договор. Излага, че е
придобила правото на собственост върху имота упражнявайки явно, несъмнено и
необезпокоявано фактическата власт върху него за времето от 1981г. до настоящия момент.
В посочения период владеейки го като свой, ищецът заплащал дължимите данъци и такси.
Поради отсъствие на надлежно съставен документ за собственост, поискал да се снабди с
констативен нотариален акт, но поради образувана процедура за издаване на акт за
общинска собственост, не успял да се сдобие с титула за собственост по реда на чл. 587 от
ГПК. Впоследствие по отношение на поземления имот бил издаден Акт за частна общинска
собственост № 10386/26.06.2020г., който обаче не се ползвал с правопораждащо действие и
не легитимира същата като носител на вещното право на собственост. С гореизложените
твърдения обосновава наличието на правен интерес от провеждане на исковата защита.
В срока по чл. от 131 ГПК ответникът Община Варна е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск, заявявайки свои права, изключващи тези,
претендирани от ищеца. Твърди, че процесният поземлен имот е станал общинска
собственост по силата на разпоредбата на § 42 ПЗР ЗОС, според която застроените и
незастроени парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно
строителство и за обществени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
действащите към датата на влизане в сила на този закон подробни градоустройствени
планове, преминават в собственост на общините. Същият бил актуван на основание чл. 6 от
ЗС /отм./ като държавен през 1966г., а към деня на влизане в сила на ЗОС, той е бил отреден
3
за жилищно строителство, съгласно Заповед № Р – 351/18.08.1995г. на Кмета на Община
Варна, с която е одобрено частично изменение на кадастралния и регулационен план на кв.
„Вл. Варненчик”. С договор от 23.09.1967г. в полза на А.М.В., е учредено безвъзмездно
право на строеж върху ½ идеална част от държавно урегулирано място от 350 кв.м. от
парцел VIII – дясна страна от кв. 34, находящо се в с. Владиславово. След деактуването му
като държавен, ПИ с идентификатор № 10135.4504.155, същият бил актуван от Община
Варна, за което ответникът се е снабдил с АЧОС № 10386/26.06.2020г. Уредената с
разпоредбата на чл. 86 от ЗС забрана, се явявала пречка за придобиването на процесния
имот по давност, а отделно от това мораториумът, предвиден с § 1 ДР на ЗД на ЗС, спирал и
не допускал теченето на давносния срок за придобиване на имоти частна държавна или
общинска собственост до 31 декември 2022г. С изложените съображения обосновава
становището си за неоснователност на предявения иск, въз основа на което отправя искане
за отхвърлянето му с присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Предявеният положителен установителен иск за собственост намира правното си
основание в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр чл. 79, ал. 1 от ЗС, установяването на
чиято основателност налага в доказателствена тежест на ищеца да докаже в условията на
пълно и главно доказване изложените в исковата молба твърдения, че е упражнявал
фактическата власт върху процесния недвижим имот поС.но, непрекъснато, несъмнено, явно
и спокойно в заявения с исковата молба период, като е държал вещта като собствена.
Ищецът следва да докаже още, че владението е осъществявано срещу конкретен частно-
правен субект, легитимиращ се като собственик на терена, по отношение на когото
демонстрирано, че фактическата власт се упражнявана с намерение за своене.
Между страните не е налице спор относно упражняваната фактическа власт от страна
ищеца по отношение на спорния поземлен имот, като същата се установява и от
ангажираните по делото писмени и гласни доказателствени средства.
Основният спорен правнорелевантен въпрос касае характера на упражняваната
фактическа власт – дали същата представлява владение или държане на имота, както и дали
с оглед действалата забрана на чл. 86 от ЗС за придобиване на държавни и общински имоти,
както и мораториумът, уреден с § 1 от ЗИД на ЗС е възможно същият да бъде придобит на
соченото оригинерно основание.
Видно от акт за държавна собственост от 12.08.1966г., издаден от Районен народен
съвет – ж.к. „Възраждане“ – Варна, е удостоверено възникналото на основание чл. 6 (отм.)
от ЗС право на собственост в полза на Държавата по отношение на незастроен жилищен
парцел с площ от 350 кв.м., находящ се в гр. Варна, ж.к.“Възраждане“ № 34, VIII. В него е
посочено още, че е отстъпено безвъзмездно право на строеж на А.М.В. и Илия К. по силата
на договори от 23.09.1967г.
Видно от цитирания в АДС договор № 811от 23.09.1967г., ГНС - гр. Варна е учредила
право на строеж в полза на А.М.В. върху ½ идеална част, равно на 175 кв.м. от парцел VIII –
дясната страна в кв. 34, находящ се в с. Владиславово, гр. Варна. По силата на договора
4
строителите са се задължили да настроят отстъпеното им мястото в двугодишен срок от
датата на сключването му. С договор от същата дата между ГНС – Варна е отстъпено
безвъзмездно право на строеж в полза на Илия Янев К. на лявата страна на същия парцел
VIII в кв. 34, находящ се в с. Владиславово, гр. Варна, с площ 175 кв.м.
За установяване на идентичността на процесния имот, с този, описан в акта за
държавна собственост и договорът от 23.09.1967г. е изготвена СТЕ, която съдът кредитира
като обективно и компетентно дадена. Видно от заключение на вещото лице инж. С. К. е, че
ПИ № 10135.4504.155 попада с площ от 98 кв.м. в парцел VIII – 99, целият с площ от 360
кв.м. и с площ от 42 кв.м. в парцел VII – маг. в кв. 34 по КП и РП от 1967г., която площ не
попада в имота, описан в акта за държавна собственост. Разписен лист към КП от 1967г.
липсва, поради което не биха могли да се посочат собствениците на процесните имоти.
Заключението на експерта е, че с оглед даденото разрешение за строеж и изпълненото
строителство, отстъпеното право на строеж е реализирано. Одържавеният поземлен имот,
описан в АДС № 8611/12.08.1996 г. е незастроен жилищен парцел с рег. номер VIII, кв. 4,
попадащ в територия,определена за жилищно строителство и обществени мероприятия към
1966 г., както и в целия период след това до момента на изготвяне на заключението.
След отписването със Заповед № ДИ-20-7703.27/28.02.2020 г. от актовите книги за
държавна собственост на ПИ № 10135.4504.155, същият е бил актуван от Община Варна, за
което ответникът се е снабдил с АЧОС № 10386/26.06.2020г. на основание чл. 58, ал. 5 от
ЗОС.
С оглед гореизложената фактическа установеност се достига до извод, че към датата
на учредяване на право на строеж в полза на сочения от ищцата неин праводател – А.М.В.,
имотът е бил държавна собственост, а впоследствие след осъществяването на
предпоставките по § 42 от ЗС е притежаван в режим на частна общинска собственост от
Община Варна. С Конституцията от 1947 г. е установено единството на фонда на
държавната собственост. Режимът на държавната социалистическата собственост -
кооперативна и държавна, след това е доразвит в Закона за собствеността (Изв., бр. 92/1951
г. в сила от 17.12.1951 г.). В Конституцията от 1971 г. не е извършена промяна в предишния
режим на държавната собственост, но е налице систематизация и детайлизиране; изрично е
записано и, че държавната собственост съставлява единен фонд. Държавните земи трайното
са предназначени за обслужване на обществения и държавния интерес, което изключва
възможността върху тях да се установят собственически права в полза на частни лица,
кооперации или на обществени организации. Поради това, отчуждаването им полза на
частни лица, кооперации и организации е изключено. Когато държавата преотстъпва някои
от земите, държавна собственост за задоволяване на определени нужди на обществените
организации, кооперации или на частни лица, правото на държавната собственост върху
тези земи се запазва. Такъв е именно случаят при отстъпване правото на строеж за жилища
върху държавни терени в полза на отделни граждани, за задоволяване на нуждите им– чл. 15
от ЗС (отм.)
С оглед датата на сключване на процесния договор – 23.09.1967 г., приложение
5
намира редакцията на цитираната разпоредба на чл. 15 от ЗС (отм.), обнародвана с ДВ, бр.
87 от 1974 г., която предвижда, че правото да се построи сграда върху държавна земя и да се
придобие право на собственост върху сградата (право на строеж) се отстъпва на
кооперации, на други обществени организации и на граждани, по ред описан в чл. 13 от
закона. В ал. 3 от същата изрично е предвидено, че правото на строеж включва ползуването
и на незастроената част от земята.
Тълкуването на цитираната норма обосновава извод, че правото на ползване върху
държавен /общински/ парцел на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно
право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него и съгласно чл.15, ал.3
ЗС/отм./ и чл. 130, ал.4 ЗТСУ/отм./, което се разпростира върху цялата незастроена част от
имота, за който е учредено правото на строеж. То е по-широко в сравнение с общото право
на ползване за суперфициарните собственици по чл. 64 от ЗС, според което те могат да
ползват земята само доколкото това е необходимо за ползването на постройката по
предназначение. С оглед несамостоятелния, акцесорен характер на правото на ползване по
чл. 15 от ЗС (отм.)м същото може да се прехвърля и наследява. В посочения смисъл е и
трайната съдебна практика на Върховния касационен съд, обективирана например в
Решение № 16 от 18.03.2015г. по гр.д. № 5579/2014г. на ІІ г.о. и Решение № 461 от
27.04.2012г. по гр.д. № 1316/2010г. на І г.о., която настоящия съдебен състав изцяло
споделя.
С учредяване на суперфиция на 23.09.1967 г. от собственика на парцела - Държавата
в патримониума на твърдяния от ищцата неин праводател А.М.В. освен правото му да
построи сграда в чуждия имот, е възникнало още и ацесорното право да ползва целия
незастроен имот.
Ищцата в исковата си молба навежда твърдения, че е придобила процесния поземлен
имот въз основа на договор за покупко-продажба, сключен със суперфициара А.В., който
обаче не е сключен в изискуемата нотариална форма, нито е обективиран в писмен акт. В
посочения смисъл тя се легитимира като правоприемник на А.В. по силата на нищожен
поради липса на форма договор за покупко-продажба, придаващ качеството на
недобросъвестен владелец на имота. В хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗС от (отм.) правото на
ползване продължава може да бъде прехвърлено и в полза на трети лица, ведно с правото на
строеж, съответно с правото на собственост върху построената сграда, както и да бъда бъде
наследявано. Държавата създава в полза на суперфициаря право за „трайно и по-
обсебително ползване (вечно ползване)“, като за държавата остава „голата собственост“ –
така Решение № 307 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 3844 / 2017 г. на IV г.о. на ВКС. Макар
сочената от страната нищожна транслативна сделка да не е била годна да прехвърли нито
собствеността върху изградената постройка, нито правото на ползване върху незастроеният
парцел, респективно да не е налице правоприемство по смисъла на чл. 82 от ЗС, то от
твърденията на страната следва, че придобивайки фактическата власт от суперфициара,
субективното отношение е било да продължи осъществяването във вида и намерението,
с което я е осъществявал и предишният собственик на сградите.
6
Фактическият състав на придобивната давност изисква наличие на владение, което да
е поС.но, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно- да не е установено и поддържано чрез
насилие или по скрит начин. Самото владение представлява фактическо господство върху
определена вещ със субективното намерение на владелеца да я свои. Държането от друга
страна също съставлява фактическа власт върху определена вещ, но упражнявана за
другиго, което се осъществява въз основа на облигационно правоотношение със собственика
или по силата на закона. След като веднъж е установено като такова, колкото и време да
продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не
може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени
намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече
придобивна давност. Когато фактическата власт веднъж е установена като държане на
вещта, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението
фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да
намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на
досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин.
В настоящия случай фактическата власт върху процесния недвижим имот е
предоставена по силата на закона - на основание чл. 15 от ЗС /отм./, като акцесорно право,
част от отстъпеното от Държавата право на строеж върху собствения поземлен имот.
Собственикът на вещта е запазил „голата собственост“ върху незастроения парцел, който
впоследствие е отписан от актовите книги за държавна собственост и отново ex lege, на
основание § 42 ПЗР от ЗОС е придобит от Община Варна. Ползвателят е разполагал с
предвидената с ПМС № 235/1996 г. възможност да го изкупи, но по делото не се твърди, а и
не са ангажирани доказателства той да се е възползвал от нея. През цялото време обаче
фактическата власт върху имота е осъществявана от неговия ползвател на основание
възникналото по силата на закона право на ползване, представляващо неразделно и
акцесорно правомощие към учредената от собственика суперфициа, поради което същото е
представлявано държане, а не е владеене на вещта, следователно не е годно да го направи
неин собственик, независимо от неговата продължителност.
В този смисъл, макар и основателни по своето същество, възраженията на въззивника
относно неправилното приложение от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл. 235,
ал. 3 от ГПК относно незачитането на изтеклия до приключване на съдебното дирене
допълнителен срок на осъществяване на фактическата власт, са напълно ирелевантни по
изложените съображения. Действително след влизане в сила на 08.04.2022 г. на Решение №
3/24.02.2022 г. по конст. дело № 16/2021 г., с което са обявени за противоконституционни
разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр.
46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на
Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.), е отпаднал
занапред мораториума за придобиване на имоти, притежавани в режим на частна общинска
и държавна собственост. Съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК при
7
постановяване на решението съдът взема предвид и настъпилите след предявяването на иска
факти, т.е съдът следва с оглед останалите данни по делото за това кой и за кого владее
имота да съобрази дали придобивната давност е изтекла към датата на постановяване на
съдебното решение. Установяването на тези факти, настъпили в хода на процеса, след
предявяване на исковата молба обаче в конкретния случай са ирелевантни за изхода на
спора, тъй като, както вече беше обосновано, осъществяваната от ищцата фактическа власт
представлява държане на процесния поземлен имот, поради което същата не е годна да я
направи негов собственик.
За да превърне държането си във владение на имота, представляващо оригинерно
основание за придобиване на вещно право на собственост върху него, въззивникът е
следвало да установи една от двете алтернативни предпоставки: че след придобиване на
фактическата власт е сключена транслативна сделка със собственика, която го е направила
владелец на имота /Traditio brevi manu/, или че едностранно е трансформирал държанието си
във владение, демонстрирайки промяната в намерението си спрямо собственика/Interversio
possessionis/.
Доказателства в тази насока не са ангажирани като свидетелските показания и
разписките за внесени данъци не установяват изискуемата промяна в намерението, която
както вече беше изложено, следва да намери външна проява чрез действия, които
недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец.
От показанията на свидетеля Ц.Т. е видно, че ищцата Н. Р. купила от предишния
собственик А., къщите заедно с двор от 140-150 кв.м. през 1981 г. Считано от тогава тя
живеела там.
От показанията на свидетелката Фатме Сюлейман се установява, че Н. Р. живее в
къщата на адрес ул. „Светослав Минков“ № 31, като в парцела с площ 130-150 кв.м. са
изградени две постройки. Тя се нанесла там през 1981 г., от когато живее там и
понастоящем.
Ангажираните гласни доказателствени средства ценени поотделно и в своята
съвкупност доказват единствено фактът на осъществяваната от ищцата фактическа власт
върху поземления имот, който не е спорен между страните. Те обаче не установяват
демонстриране спрямо собственика на вещта на промяна в намерението на държателя да я
свои. Същото важи и за приложените писмени доказателства – приходни квитанции за
заплатени данъци и такси, дължими за имота. Погасяването на публичните задължения е в
тежест на ползвателя на недвижимия имот, поради което с изпълнението им той не
демонстрира трансформация на държането си, а осъществява фактически действия, присъщи
за притежаването от него акцесорно ограничено вещно право.
Доколкото ищцовата страна не е доказала демонстриране на промяна в намерението
си да свои вещта спрямо нейния актуален собственик – Община Варна, а преди това и
спрямо Държавата, то упражняването от нея държане не е годно да я направи собственик на
процесния недвижим имот, независимо от неговата продължителност. Тя не се е
8
манифестирала като негов владелец, а е продължила осъществяваната от суперфициара
фактическа власт, поради което за притежателя на „голата собственост“ върху парцела не е
съществувала възможност, а и необходимост, да се противопостави и да отблъсне
посочените действия, тъй като те не са застрашавали абсолютното му вещно право на
собственост. Последващата промяната в границите на имота след учредяване на правото на
строеж, установени със заключението на СТЕ не влияе на обема на притежаваните от ищеца
права, тъй като определения с исковата молбата предмет на спорното материално право не
включва наведени твърдения за демонстриране на осъществяваната на фактическата власт
върху реална част от съседен имот по отношение на неговия собственик, като последния
дори не е посочен. По изложените съображения предявения положителен установителен иск
следва да бъде отхвърлен изцяло.
С оглед съвпадението в решаващите изводи на двете съдебни инстанции относно
неоснователността на иска, макар и по различни съображения, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно на основание чл.
272 от ГПК.
Въззиваемият не е претендирал присъждане на разноски, поради което не следва да
му бъдат присъждани такива в настоящото производството.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 910/04.04.2022 г., постановено по гр.дело №
11127/2020 г. по описа на ВРС.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9