Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.05.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НО, ХIII въззивен състав, в публично заседание на двадесет
и първи март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА БОРИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН МИХАЙЛОВ
ПЕТЪР
МИНЧЕВ
при участието на секретаря Даниела Танева и
прокурора Божидара Ганева, като разгледа докладваното от мл. съдия Николова ВНОХД № 6037 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на глава ХХІ
от НПК.
С присъда от 05.10.2017г., постановена
по НОХД № 587/2017г. по описа на СРС, НО, 108 състав, съдът е признал подсъдимия
Р.П.А. - роден на *** г. в гр.Софи, българин, български гражданин, осъждан,
средно образование, живущ ***, ж.к.**********ап.83, ЕГН:********** за ВИНОВЕН в
това, че на 05.02.2016 г. около 18,20 часа в гр.София, ж.к.********, на ул.**********нанесъл
удари с юмрук в областта на лицето на Е.И.П., като му причинил средна телесна
повреда - счупване на челюст изразяваща се в счупване на дясната яблъчна кост,
поради анатомичната и функционална връзка на тази кост с горната челюст
наложило извършването на оперативна интервенция е осъществило самостоятелния
медикобиологичен признак „Счупване на челюст“ - престъпление по чл.129, ал.2
вр. ал.1 от НК, поради което и на основание чл. 303 НПК и чл.129, ал.2 вр. ал.1
вр чл.54 НК му е наложил наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА” за срок от 1 /една/
година и 6 /шест/ месеца, което да се изтърпява при първоначален общ режим. Със
същата присъда подсъдимият Р.П.А. е осъден да заплати на гражданския ищец Е.И.П.
на основание чл. 45 от ЗЗД сумата от 4000 лева, представляващи причинени с
инкриминираното деяние неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 05.02.2016 г. до окончателното изплащане на всички суми,
както и направените от него разноски за адвокатски хонорар в размер на 510
лева. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата
сторените в производството разноски, както и сумата от 5 лева за служебно
издаване на изпълнителен лист.
Срещу така постановената присъда е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от подсъдимия Р.П.А.
чрез неговия защитник адв. З.г.. В жалбата са развити съображения за
незаконосъобразност на присъдата. Моли съдът да отмени присъдата и да оправдае
подсъдимия по повдигнатото му обвинение.
Постъпило е и допълнение към
въззивната жалба, в която са развити конкретни съображения за
незаконосъобразност на обжалвания акт. Жалбоподателят поддържа, че по делото не
било установено, че пострадалият П. е Т.метров шофьор, доколкото по делото
липсвали доказателства за негова правоспособност като такъв, както и договор с Т.метрова
компания. С оглед това обстоятелство съдът неправилно бил ценил показанията на
св. Х.А., тъй като същата била заинтересована от изхода на делото – след като П.
не бил правоспособен Т.метров шофьор, то същият превозвал св. А. единствено
вследствие на близките отношения помежду им. По делото липсвала и СППЕ, която
да установи свидетелската годност на св. П., тъй като имало основания да се
приеме, че същият не възприемал правилно събитията поради цялостното му
неадекватно поведение и недостоверните му показания. На следващо място излага
съображения за допуснато от страна на П. нарушения на ЗДВП – подаване на звуков
сигнал в населено място без необходимост и невнимателност към пешеходците. Не
бил съставен протокол за оглед на местопроизшествие и не било установено дали
по автомобила има следи от ритане от страна на подсъдимия. Налице било
съществено процесуално нарушение, тъй като в обвинителния акт не било посочено
с коя ръка, с каква сила и каква насоченост били нанесени ударите с юмрук в
областта на лицето на П.. Налице били съществени противоречия между показанията
на свидетелите П. и А. от една страна и тези на свидетелите Г. и С. от друга,
които първоинстанционният съд не бил обсъдил. Неправилно съдът бил конституирал
П. като граждански ищец, тъй като подадената от него искова молба не съдържала
необходимите реквизити. Оспорва възможността на св. П. и А. да разпознаят
лицето с оглед изложените в показанията им твърдения, че навън било притъмняло.
Неправилно съдът не бил приложил института на условното осъждане, като не бил
взел предвид младата възраст на подсъдимия. Моли съдът да оправдае подсъдимия,
евентуално да приложи института на условно осъждане, евентуално да отмени
присъдата и да върне делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд.
Въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото се налага събиране
на писмени доказателства – справка от СДВР – отдел „Пътна полиция“ относно
регистрирани данни за собственост на управлявания от св. П. лек автомобил,
както и справка от ИА“АА“ за издадено на името на свидетеля П. удостоверение за
водач на лек Т.метров автомобил, които доказателства съдът е приел в рамките на
въззивно съдебно следствие.
Пред въззивният съд защитниците на
подсъдимия А. – адв. И. и Г. поддържат въззивната жалба и допълнението към нея
и развиват съображения в съответствие с изложеното в допълнението към
въззивната жалба. Считат обвинението за недоказано и молят съдът да оправдае
подсъдимия или да приложи института на условното осъждане.
Представителят на СГП счита, че
описаната в обвинителния акт фактическа обстановка се установявала по безспорен
начин от събраните по делото доказателства, а приобщените от въззивния съд
доказателства подкрепяли това заключение. Счита наложеното наказание за
справедливо с оглед обществената опасност на деянието и дееца, който бил с
обременено съдебно минало. Моли съдът да потвърди обжалваната присъда.
Повереникът на гражданския ищец П. –
адв. К. счита обжалваната присъда за правилна и законосъобразна и моли съдът да
я потвърди в частта, с която е уважен предявеният граждански иск в
наказателното производство.
В своя защита подсъдимият А. заявява,
че поддържа казаното от своите адвокати и няма какво да допълни.
В последната си дума подсъдимият иска
оправдателна присъда.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите в жалбата и нейното допълнение‚ както и тези, изложени от страните в
съдебно заседание‚ и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло
правилността на атакуваната присъда, констатира, че не са налице основания за
нейната отмяна или изменение поради следните съображения:
Първоинстанционната присъда е
постановена при напълно изяснена фактическа обстановка, която се подкрепя от
събраните по делото доказателства, доказателствени средства и способи за
приобщаването им. Настоящият въззивен състав не установи възможност въз основа
на тези доказателства да се стигне до различни изводи относно фактическата
обстановка, приета от първоинстанционния съд, която се изразява в следното:
Подсъдимият Р.П.А. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, осъждан, със средно образование, живущ ***, ж.к.**********ап.83,
ЕГН:**********.
Св. П. работел като Т.метров шофьор и
управлявал л.а. „Хюндай Атос” с ДК № *****. На 05.02.2016 г. около 18:20 ч.
извършвал превоз, карайки св. А., като се движел в гр. София, „ж.к. „Младост”
3, по ул. „*****”. В близост до бл. *****та поликлиника на улицата се намирали
подсъдимият и св. Г., което наложило св. П. да намали рязко скоростта, за да не
ги удари. Той натиснал клаксона и им извикал, че на това място няма пешеходна
пътека. Подсъдимият напсувал св. П., приближил се към автомобила и го изритал.
Св. П. спрял автомобила и излязъл от него, като двамата разменили реплики, след
което подсъдимият му нанесъл няколко удара с юмрук в лицето и П. паднал на
земята. Подсъдимият и св. Г. си тръгнали, а св. П. закарал св. А. до адреса,
след което отишъл до УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов” ЕАД, където бил прегледан.
Изпитвал силни болки. В резултат на ударите св. П. получил счупване на дясната
яблъчна кост, като поради анатомичната и функционална връзка на тази кост с
горната челюст се наложило извършването на операция. Св. П. престоял в болница
три дни, около три седмици след случая изпитвал силни болки, а около половин
година имал затруднения при хранене.
Тази фактическа обстановка се
установява по несъмнен начин от събраните в хода на производството гласни доказателствени
средства, а именно – обясненията на подсъдимия (частично), показанията на
свидетелите Е.И.П. (дадени пред първоинстанционния съд и приобщените по реда на
чл. 281, ал. 5 НПК), Х.А. А. (дадени пред първоинстанционния съд и приобщените
по реда на чл. 281, ал. 4 НПК) и Н.А.Г. (частично); писмени доказателства – протоколи за разпознаване на лице, протокол за доброволно предаване; копие от договор № 7 от 08.01.2014г.; копие от
удостоверение за водач на лек Т.метров автомобил; справка от МВР – СДВР, отдел
„Пътна полиция“ относно регистрираните данни за собственост върху МПС с рег. № *******;
копие на преписка с рег. № 10-00-00-135/06.03.2018г. от и.д. началник на
областен отдел „Автомобилна администрация“ гр. София; копие от протокол №
288/20.03.1998г. от проведен изпит за придобиване на УВЛТА; копие от личен
картон на лицето Е.И.П.; история на заболяване, листове
за преглед, оперативен протокол и епикриза на св. П.; медицински документи за
подсъдимия; справка за съдимост на подсъдимия и за търпяно наказание „пробация”; веществени – фотоалбум; доказателствените
способи – експертните заключения по СМЕ и СППЕ.
На първо място следва да се посочи, че
изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснато съществено процесуално
нарушение при описанието на деянието в обвинителния акт са неоснователни. Съгласно
разясненията дадени в т. 4.2 от Тълкувателно решение № 2/2002г. на ОСНК на ВКС,
в обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да
посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на
обвиняемия в осъществяването му. Липсата на посочване на всички факти от тази
категория съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото при
всяко положение води до ограничаване на правата на бъдещите страни в съдебното
производство. В конкретната хипотеза СРП е описала по еднакъв начин в
обстоятелствената и заключителната част на обвинителния акт механизма на
нанасяне на телесната повреда и средството, с което тя е нанесена – касае се за
повече от един удар, нанесени с човешки юмрук, които удари са попаднали в
областта на лицето на пострадалия П., вследствие на които удари е настъпило
счупване на дясната ябълчна кост на пострадалия. Изяснен е начинът, по който е
нанесено увреждането – чрез удар, че се касае за повече от един удар; изяснено
е средството – човешка ръка свита в юмрук; насочеността на ударите – в лицето
на пострадалия; конкретно са посочени и преките и непосредствени последици от
тези удари – счупване на дясната ябълчна кост, което поради анатомичната и
функционална връзка на тази кост с горната челюст, е осъществило самостоятелния
медикобиологичен признак „счупване на челюст“. Така извършеното описание е
достатъчно ясно и конкретно, за да осигури на подсъдимия възможност за защита
срещу всеки един от елементите от изложения механизъм на деянието. Липсата на
допълнителни сведения от типа на сила на ударите и конкретна ръка, с която е
нанесен всеки от тях, не разколебава този извод, доколкото подобна детайлна конкретизация
не е необходима, за да се очертае механизма на деянието, нито за да упражни
подсъдимият пълноценно правото си на защита с оглед обстоятелствата по делото.
Нямат основание и оплакванията на
защитата относно свидетелската годност на Е.П. – в показанията си дадени в хода
на досъдебното производство свидетелят сочи, че се чувствал замаян от
нанесените му удари от подсъдимия, а не че е губил съзнание или че не е могъл
да възприеме случващото се около него или други подобни изявления, които биха
породили съмнение относно свидетелската му годност. Касае се за физическа
реакция на свидетеля спрямо упражнената срещу него сила (падане на земята,
замаяност, потичане на кръв от носа), а не за данни относно негов физически или
психически недостатък, който не му позволява да възприема релевантните факти
или да дава показания за тях. Напротив, св. П. дава подробни и последователни
показания както пред органите на ДП, така и пред СРС относно всички събития,
случили се с участието на подсъдимия до неговото тръгване от
местопрестъплението, като липсата на спомен за някои детайли съдът отдава на
изминалия период от време считано от датата на деянието до разпита му пред
съда. Не е основание за дискредитиране на показанията и соченото в жалбата
„цялостно неадекватно поведение“ на свидетеля, доколкото се касае за дадена от
защитата субективна оценка на действията на свидетеля, а не за обективни
фактори, водещи до липса на свидетелска годност.
Липсва и твърдяната от защитата
заинтересованост на св. Х.А., с оглед на която съдът следвало да не дава вяра
на показанията й. Тези си доводи защитата извежда от твърденията, че св. П.
нямал издадено по надлежен ред разрешение за извършване на Т.метрова дейност, а
возел св. А., защото се намирали в близки отношения помежду си. Тези твърдения
се опровергават по категоричен начин от събраните по делото писмени
доказателства - копие от договор № 7 от 08.01.2014г., от който е видно, че П. е
сключил договор за Т.метров превоз с „Т. – С – Е.“ АД, извършван с МПС с рег. №
*******; справка от МВР – СДВР, отдел „Пътна полиция“ относно регистрираните
данни за собственост върху МПС с рег. № *******, от която е видно, че
регистриран собственик на това МПС е св. П.; копие от удостоверение за водач на
лек Т.метров автомобил, копие на преписка с рег. № 10-00-00-135/06.03.2018г. от
и.д. началник на областен отдел „Автомобилна администрация“ гр. София; копие от
протокол № 288/20.03.1998г. от проведен изпит за придобиване на УВЛТА и копие
от личен картон на лицето Е.И.П., от които се установява, че към
инкриминираната дата П. е разполагал с правата да управлява лек Т.метров
автомобил. Ето защо съдът намира, че показанията на св. А. са добросъвестно
дадени и няма основание същата да се счита заинтересована, доколкото
единствената й връзка със св. П. е обстоятелството, че последният я е возил и
друг път.
Както правилно е
приел първоинстанционният съд при извършения от него анализ на доказателствата,
от казаното от св. П. и А. се установяват времето и
мястото на деянието - за улицата, на която се е развил случая съдът се позовава
на казаното от пострадалия на досъдебната фаза, като показанията му в тази част
бяха приобщени към доказателствата чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал.
5 НПК. Относно мястото на деянието
съдът кредитира показанията на св. П., според които се касае за ул. „*****“, а
не показанията на св. Г., според които се касаело за пресичане на бул.
„Александър Малинов“, тъй като на първо място св. Г. заявява, че не си спомня
ясно случая и не знае разположението на улица „*****“ и блок 371, а от друга
страна показанията на П. намират потвърждение в показанията на св. А., която
заявява, че събитието е станало след като пресекли бул. „Александър Малинов“ и
се движели по друга улица по посока 25-та поликлиника. Потвърждение се намира и
в обясненията на подсъдимия, който заявява, че събитието е станало близо до
25-та поликлиника.
От дадените
пред СРС показания на св. П. и А. и приобщените от ДП такива се установяват и фактите довели до нанесения побой над П. и повода за това. И двамата свидетели – очевидци на деянието – са
категорични, че причината св. П. да спре автомобила е била движението на
подсъдимия и св. Г. по пътното платно на улицата, които лица според св. П.
изскочили пред автомобила. След подадения от св. П. звуков сигнал и след като
извикал по посока на двамата пешеходци, че не се движат на пешеходна пътека,
подсъдимият изритал управлявания от П. автомобил, което било и причината свидетелят
да слезе от него. На първо място тук следва да се посочи, че липсва соченото
във въззивната жалба противоречие между показанията на св. П. дадени пред съда
и пред органите на ДП относно местоположението на лицата. В показанията си пред
съда свидетелят сочи местоположението им на пътното платно, когато е възникнала
опасност да удари един от тях, а не последващото им движение. На следващо място
твърдяната от защитата липса на предприето следствено действие – оглед на
местопроизшествие – за установяване дали управляваният от П. автомобил
действително е бил изритан, не е пречка съдът да приеме за доказан този факт,
тъй като същият се установява по безспорен начин от показанията на П. и А..
Наред с това в обясненията си подсъдимият потвърждава, че е реагирал спрямо св.
П. като го е напсувал и макар да отрича да е ритал автомобила му, това
обстоятелство се установява от показанията на двамата свидетели и се явява
логично при съвкупната преценка на информацията, изнесена в показанията на П., А.,
Г. и обясненията на подс. А. относно пресичането на улицата и преминаването на
управлявания от П. автомобил. В тази им част обясненията на подсъдимия следва
да бъдат кредитирани с изключение на заявеното обстоятелство, че Т.метровият
автомобил минал през локва и опръскал подсъдимия, доколкото за това твърдение
се явяват изолирани от целия останал доказателствен материал, включително от
показанията на св. Г..
Относно
инкриминираните удари и последиците от тях съдът кредитира показанията на св. П.
и А., тъй като макар П. да е конституиран в производството като граждански
ищец, изнесената от него информация се потвърждава изцяло от показанията на
незаинтересования от изхода на делото свидетел А., а също така и от наличния по
делото лист за преглед в спешно отделение, според който П. се е явил на преглед
в спешно отделение на УМБАЛСМ „Пирогов“ на датата на процесното деяние –
05.02.2016г. в 20.22ч. (около 2ч след деянието) с анамнестични данни, че е бил
ударен по лицето с ръка и обективно състояние – рана на горна устна. Процесното
счупване на горната челюст е установено на място след извършена рентгенография,
а оперативното лечение е извършено на 10.02.2016г. според приетия по делото
оперативен протокол. Отделно от това, св. П. е подал сигнал за нанесения му
побой до 07 РУ – СДВР на следващия ден 06.02.2016г. Тези писмени доказателства
подкрепят изцяло изложените от П. пред органите на ДП обстоятелства, че след
нанесените удари свидетелят довършил курса си и се прибрал вкъщи, където след
като установил състоянието си, незабавно отишъл на преглед при дежурен лекар в
„Пирогов“. Ето защо съдът намира свидетелските показания за достоверни и приема
въз основа на тях, на описаната медицинска документация и на експертното
заключение по СМЕ, че счупването на челюстта на П. е било причинено именно
вследствие на инкриминираните удари.
Показанията на
свидетелите П. и А. следва да бъдат кредитирани и относно авторството на
деянието по следните съображения. На първо място следва да се отбележи, че нито
П., нито А. са познавали подсъдимия преди процесното деяние и по делото не се
установява каквато и да било причина да искат да набедят същия, а и двамата
свидетели са категорични, че именно подс. А. е нанесъл ударите, довели до
счупването на челюст. При проведеното съобразно правилата на НПК разпознаване
на фазата на ДП, и двамата свидетели по несъмнен начин са посочили А., като
заявяват, че са го разпознали по неговия ръст, телосложение и форма на лицето.
В показанията си свидетелите дават подробно описание на дееца, когото са успели
да възприемат от изключително близко разстояние. В този смисъл оплакванията на
защитата, че свидетелите не са могли да възприемат нанеслото ударите лице,
защото било тъмно, са неоснователни, тъй като нито един от тях не е заявил, че
лицата не са се виждали, а П. е бил непосредствено пред подсъдимия при нанасяне
на ударите, докато А. е била наблизо до колата и впоследствие разменила реплики
лично с него.
В тази връзка не
следва да бъдат кредитирани показанията на св. Г. в частта, в която заявява, че
след като подсъдимият напсувал шофьора, нищо повече не се случило. Самият
свидетел заявява пред съда, че не помни датата и годината на деянието, тъй като
бил на метадонова програма, съгласно изложеното по-горе, свидетелят не помни
правилно и конкретното място на събитието, заявява още, че не си спомня дали
колата е била Т.метрова или друга, но същевременно по категоричен начин си
спомня, че неговият познат подс. А. е щял да бъде блъснат от кола, че е
напсувал шофьора и след това нищо повече не се е случило. Освен че е крайно
нелогично свидетелят да си спомня с яснота подобно неотличаващо се по какъвто и
да било начин събитие без да помни нищо друго в тази връзка, самият свидетел
заявява, че бил извикан от полицията 2-3 дни по-късно, а във фазата на ДП Г. единствено
е давал извънпроцесуални сведения на 23.02.2016г. (18 дни след деянието). Видно
е, че св. Г. няма ясни спомени от деянието и последващите събития, поради което
съдът намира, че с показанията си същият се опитва да изгради защитна версия за
подсъдимия като заявява, че след като подсъдимият напсувал шофьора, последният
не е излизал и не са се карали с подсъдимия. Като защитна версия следва да
бъдат разглеждани и обясненията на подсъдимия в частта, с която (аналогично на
св. Г.) заявява, че след като напсувал шофьора, последният не му е отговорил,
не е спирал, не е слизал от колата. В тази си част обясненията се оборват по
категоричен начин от подробно обсъдените по-горе доказателства.
Не следва да
бъдат кредитирани в тяхната цялост показанията на св. Валентина Лачкова С.. В
тях излага твърдения, че подсъдимият винаги я чакал около 17.30ч. – 18ч. без
нещо на метростанцията на „Александър Малинов“, когато се прибирала от работа,
а ако не я чакал там, то идвал да я вземе от гр. Костинброд. Свидетелката
заявява, че не знае в кой ден се твърди да е извършено деянието, но е сигурна,
че в този ден по инкриминираното време подсъдимият е бил с нея. Както правилно
е отбелязал СРС, св. С. не посочва в показанията си конкретни данни за това
къде се е намирал А. в инкриминираните дата и час, а излага принципни
твърдения, че подсъдимият винаги я посрещал по определено време на
метростанцията или в гр. Костинброд. Самата С. не е сигурна кога се твърди
подсъдимият да е извършил деянието и няма каквото и да било основание да е
категорична, че именно тогава подсъдимият отново е бил с нея, а не някъде
другаде, още повече, че инкриминираният час е около 18.20ч., т.е. само с около
20 минути извън часовия период, в който подсъдимият обичайно чакал свидетелката
на метростанцията. Като взе предвид горното, както и обстоятелството, че св. С.
живее с подсъдимия на семейни начала и съответно е заинтересована от изхода на
производството, настоящият състав не кредитира дадените от свидетелката
показания.
Подобно на
първоинстанционния съд, настоящата инстацния кредитира заключението на приетата
по делото СМЕ, като счита, че е безпристрастно, обективно и кореспондира с
останалите събрани по делото писмени доказателства и показанията на
гореспоменатите свидетели. Заключението й несъмнено сочи характера и вида на
причинената травма на пострадалия, както и естеството на предметите, чието
действие може да я причини. Изрично се поддържа в експертизата, че увреждането
е получено в резултат на действието на твърди, тъпи предмети и може да се
обясни с нанесени удари с ръце. От заключението на КСППЕ се установява, че
подсъдимият, макар и да страда от алкохол на зависимост, към времето на
деянието е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да
ръководи постъпките си.
Предвид гореизложеното, от обективна
страна подсъдимият нанасяйки удари с юмрук в лицето на
св. П., му причинил счупване на дясната яблъчна кост, което поради анатомичната
и функционална връзка на тази кост с горната челюст наложило извършването на
оперативна интервенция и е осъществило самостоятелния медикобиологичен признак
„счупване на челюст“. Това телесно увреждане по своята същност съставлява
средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК и е в пряка причинно -
следствена връзка с действията на подсъдимия и е предизвикано от нанесените от
него удари в областта на лицето на пострадалия.
От субективна страна подсъдимият е
действал с пряк умисъл, като е съзнавал, че нанасяните от него удари в лицето
на П. ще причинят сериозни увреждания на неговото здраве, но въпреки това ги не
нанесъл, искайки тези увреждания да настъпят.
Съдът прие за неоснователни и
развитите от правна страна оплаквания във въззивната жалба, че пострадалият П. извършил
с поведението си административни нарушения, като подал звуков сигнал в населено
място без да има причина за това и като не осигурил безопасността на двамата
пешеходци. От една страна тези обстоятелства не екскулпират подсъдимия по
какъвто и да било начин, нито обосновават поведението му. От друга страна, видно
от обсъдените по-горе доказателства, причината П. да подаде звуков сигнал е за
да избегне ПТП с движещите се на платното подс. А. и св. Г., които са излезли
рязко пред управлявания от него автомобил и свидетелят не е имал друга
възможност да осигури тяхната безопасност освен чрез незабавно спиране и
подаване на звуков сигнал.
При правилна правна оценка на събрания
доказателствен материал и на установената по делото фактическа обстановка,
първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанието на подсъдимия.
За престъплението по чл. 129, ал. 1 от НК се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок до шест години. За да
определи размер на наказанието под средния, първоинстанционният съд е отчел
като отегчаващо отговорността на подсъдимия предходната му съдимост, а като
смекчаващо, че деянието не се отличава със силен
интензитет или бруталност. Не са
налице многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства. В този смисъл настоящият състав намира, че наложеното от СРС
наказание „лишаване от свобода“ в размер на една година и шест месеца е
правилно индивидуализирано и отговаря на целите, предвидени в чл. 36 от НК.
Що се касае до приложението на
института на условното осъждане, съдът намира, че А. е осъждан на наказание
„лишаване от свобода“ за престъпление от общ характер, за което с оглед
предходната си съдимост не се е бил реабилитирал. Наред с това настоящият
състав намира, че обществената опасност на А. е завишена не само предвид
предходните му осъждания, при които му е давана безрезултатно възможност да се
поправи без да търпи наказание „лишаване от свобода“, но и предвид начина на
извършване на деянието – на обществено място (насред улица), спрямо лице, което
не познава, без съответен повод различен от законосъобразната реакция на
пострадалия спрямо възможното ПТП поради неправилното му пресичане, пред непозната
за подсъдимия жена, возеща се в автомобила, към която също се отнесъл
агресивно. Ето защо настоящата инстанция се присъединява към извода на
първоинстанционния съд, че изпълнението на целите на наказанието и най-вече
поправянето на подсъдимия изискват наказанието „лишаване от свобода“ да бъде
изтърпяно ефективно. Правилно е определен и първоначалният общ режим на
изтърпяване на наказанието съгласно чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.
При изложените по-горе обстоятелства,
законосъобразно съдът е приел за основателен и предявеният от пострадалия П.
граждански иск в наказателното производство. Възраженията на защитата за
нередовност на предявения иск са неоснователни – в подадената от гражданския ищец
молба е посочена сумата, която се претендира, основанието на вземането –
претърпени неимуществени вреди (болки и страдания) от процесното деяние, както
и лицето, срещу което е предявен. С оглед на това СРС не е допуснал процесуално
нарушение при приемане на гражданския иск за съвместно разглеждане.
На следващо място наред с останалите
предпоставки по чл. 45 от ЗЗД, установени по-горе във връзка с вината на
подсъдимия, претендираните неимуществени вреди са доказани по несъмнен начин от
приетото по делото експертно заключение по СМЕ в съвкупност с проведения пред
първата инстанция разпит на вещото лице. Същото заявява, че травмата е
болезнена в първите няколко дни, тъй като лицевата област е богато инервирана и
те се засягат. Засягането на костта е до три седмици след операцията, но
затрудняването на дъвченето продължава около месец и половина – два след това,
като не се изискват специални медикаменти след това.
По отношение на размера на
обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен състав приема, че
поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените
болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят
е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези
увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай
какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление №4 от 23.12.1968 год.
на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането, начин и
обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото
обществено и социално положение.
В частност следва да бъдат отчетени от
една страна обемът и интензитетът на болките и страданията, свързани с
нанесеното увреждане на здравето на ищеца – претърпяната хирургична намеса,
продължителността на засягането на костта до 2-3 седмици операцията и
продължителността на затрудняване на дъвченето до месец и половина след нея. От
друга страна следва да се отчете липсата на данни и доказателства по делото
увреждането да е причинило допълнителни усложнения или пострадалият да не е
могъл да се обслужва без чужда помощ.
В този смисъл СГС
приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който би
удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в
страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните
обстоятелства по делото е определен
правилно от първоинстанционния съд в размер на 4000 лева. Предвид изрично
направеното искане, правилно и на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД СРС е присъдил и
законната лихва върху главницата считано от датата на деянието (05.02.2016г.),
както и разноските за адвокатско възнаграждение по предявения граждански иск в
наказателното производство в размер на 510 лева.
Не е допуснато нарушение и при
възлагане на сторените по делото разноски в тежест на подсъдимия на основание
чл. 189, ал. 3 от НПК
При извършената на основание чл.314 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната присъда в
обжалваната й част, въззивната инстанция не констатира наличието на други
основания, налагащи нейното изменяване или отмяна, поради което и с оглед
гореизложените съображения, постанови своето решение.
Предвид изложено и на основание чл. 334, т. 6
вр. чл. 338 НПК‚
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от
05.10.2017г., постановена по НОХД № 587/2017г. по описа на СРС, НО, 108 състав.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.