№ 2085
гр. София, 29.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Въззивно
гражданско дело № 20211100514917 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20187692 от 20.09.2021 г., постановено по гр.д. № 74014/2019 г. по
описа на СРС, 169 състав, е отхвърлен предявеният от „Застрахователна компания
Л.И.“ АД срещу М. Г. Н. иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ за сумата
от 7160,97 лева – регресно вземане за изплатено от застрахователя на увреденото от
ПТП на 31.05.2010 г. лице застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска до окончателното плащане.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца, като със същата се
излагат съображения, че обжалваният съдебен акт е необоснован и неправилен,
постановен в нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на
материалния закон. Въззивникът поддържа, че поради допуснати от съда процесуални
нарушения страната е била лишена от възможност да докаже основателността на
предявения иск. В тази връзка пред въззивния съд са заявени доказателствени искания
при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. Заявеното с жалбата искане е за отмяна на
решението и за уважаване на предявения иск.
Ответникът, чрез назначения му особен представител адв. П.Г., е подал отговор,
с който оспорва жалбата. Поддържа, че ищецът не е доказал основателността на
предявената претенция – че ответникът е управлявал автомобила след употреба на
алкохол. На следващо място въззиваемият счита, че ищецът не е материалноправно
легитимиран да претендира предявеното вземане, като в тази връзка поддържа, че не се
е суброгирал в правата на увреденото лице. Позовава се на съдържанието на
представеното от ищеца пълномощно от увредения в полза на адв. Г.В., като поддържа,
че ищецът е заплатил обезщетението на пълномощника, който не е бил изрично
упълномощен за това действие. Развива подробни съображения, тълкувайки волята на
упълномощителя, като в обобщение заявява, че застрахователят е заплатил
обезщетение не на увредения, а на трето лице. В условията на евентуалност заявява
1
възражение за погасяване по давност на вземането, представляващо изплатена от
застрахователя лихва за забава за периода 31.05.2010 г. – 15.05.2015 г. Счита за
неоснователни и претенциите на ищеца за заплатени съдебни разноски в размер на
284,50 лева и за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА в размер на 450 лева,
заплатено на адв. С.Н., в производството по чл. 226, ал. 1 КЗ, в което застрахователят е
осъден по прекия иск на увредения. Заявеното с отговора искане е за потвърждаване на
съдебното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. По същество на оплакванията, заявени от въззивника с жалбата,
както и по доводите на въззиваемия, съдът приема следното:
Съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ застрахователят по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите има право да получи от
застрахования платеното застрахователно обезщетение, когато застрахованият при
настъпването на пътнотранспортното произшествие е управлявал моторното превозно
средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над
допустимата по закон норма или под въздействието на наркотично вещество или негов
аналог, или е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за
алкохол, наркотично вещество или негов аналог. На основание посочената разпоредба
застрахователят по договор за застраховка "Гражданска отговорност", който е заплатил
застрахователно обезщетение по застраховка "Гражданска отговорност" на увреденото
лице, респ. на встъпилия в неговите права застраховател по имуществено застраховане
застрахователно обезщетение, се суброгира в правата на удовлетворения кредитор
срещу причинителя на вредата, който е обезпечил своята деликтна отговорност при
ищеца, в случай че ответникът виновно е причинил вредоносния резултат при
управление на МПС под въздействие на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта
над допустимата от закона граница.
Видно от законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са:
1/. сключен действителен договор за задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на собствениците, ползвателите, държателите и водачите на моторни
превозни средства между деликвента и ищеца, в изпълнение на който 2/.
застрахователят да е изплатил на увреденото трето лице застрахователното
обезщетение, 3/. вредите да са причинени от деликвента чрез неговото виновно и
противоправно поведение, 4/. деликвентът да е управлявал МПС при причиняването на
деликта след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над
допустимата по закон норма, като неговата деликтна отговорност да е обезпечена при
ищеца със сключване на договор за застраховка "Гражданска отговорност".
Доказването на тези правопраждащи факти е в тежест на ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Като писмено доказателство по делото е приет протокол от открито съдебно
заседание, проведено на 14.12.2010 г. по НОХД № 14455/2010 г., от съдържанието на
който се установява, че производството по това дело е прекратено по реда на чл. 384,
ал. 1, вр. 382, ал. 7 НПК, като съдът е одобрил постигнатото споразумение, сключено
между прокурор от СРП и защитника на подсъдимия М. Г. Н., като последният се е
признал за виновен за това че на 31.05.2010 г. около 22:30 часа в гр. София, по бул
„Сливница“ с посока на движение към бул. „К. Величков“ е управлявал МПС
„Фолкваген“, рег. № **** с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, а
именно 1,4 на хиляда, установено по надлежния ред и което деяние съставлява
2
престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК. С одобряването на споразумението от съда,
същото е влязло в сила на 14.12.2010 г.
Съгласно чл. 383, ал. 1 НПК одобреното от съда споразумение за решаване на
делото има последиците на влязла в сила присъда. Ето защо и на основание чл. 300
ГПК съдът следва да съобрази задължителна сила на влязлата в сила присъда на
наказателния съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност
и виновността на дееца. В случая тези обстоятелства са установени по делото с
приобщаването като доказателство на съдебния протокол, удостоверяващ по
официален път, че наказателното производство е приключило с одобряването на
споразумението, постигнато между прокурора и защитника на подсъдимия, от съда.
Ето защо и по делото е установено, че в периода на застрахователно покритие по
застраховка „Гражданска отговорност“ застрахованият при ответника водач е
управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта 1,4 на хиляда.
На следващо място по делото е установено, че с влязло в сила решение,
постановено на 31.05.2014 г. по гр.д. № 17291/2011 г. по описа на СГС ищецът е осъден
да заплати на Р.Г.Т., чрез адв. В., на осн. чл. 226, ал. 1 КЗ сумата от 5000 лева,
представляваща незаплатена част от застрахователно обезщетение от общия дължим
размер на обезщетението, за причинени при управление на МПС „Фолксваген Пасат“,
рег. № **** вреди от ПТП на 31.05.2010 г., заедно със законната лихва от 31.05.2010 г.
до окончателното плащане. С решението в тежест на ответника /ищец в настоящото
производство/ са възложени разноски в размер на 284,50 лева, както и адвокатско
възнаграждение в размер на 450 лева в полза на адв. С.Н. за предоставена на ищеца по
прекия иск правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв. Решението е постановено при
участието на М. Г. Н., като трето лице помагач на страната на застрахователя.
Съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК това, което съдът е установил в мотивите на
решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която
помага или която го е привлякла. То не може да го оспорва под предлог, че страната
зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е
пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства.
Следователно и доколкото ответникът в настоящото производство е участвал като
помагач на страната на застрахователя по прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, то и е
обвързан от установеното в мотивите на това съдебно решение.
Влязлото в сила решение, постановено по иска на увреденото лице, е
представено още с исковата молба и е прието като доказателство в производството
пред първия съд. С оглед последното и предвид разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК,
съдът е следвало да съобрази установеното в мотивите на това съдебно решение, в
което съдът е приложил разпоредбата на чл. 300 ГПК. Ето защо и дори във въззивното
производство съдът да не бе уважил заявеното на основание чл. 266, ал. 3 ГПК
доказателствено искане за приобщаване на крайния съдебен акт, с който наказателният
съд е одобрил споразумението между прокурора и защитника на подсъдимия, то само
на основание чл. 223, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд е следвало да приеме за
установено в производството, че ответникът в качеството си на застрахован по
застраховка „Гражданска отговорност“ водач на лек автомобил с рег. № ****, е
причинил пътнотранспортно произшествие на процесните дата и място, управлявайки
автомобила с концентрация на алкохол в кръвта 1,4 на хиляда. Следователно
възраженията на въззиваемия, релевирани с отговора на въззивната жалба, че ищецът
не е установил в производството, че ответникът е управлявал автомобила с
концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон, са напълно
неоснователни.
Следва да се обсъди възражението на ответника и въззиваем в настоящата фаза
на производството, че като е изплатил застрахователното обезщетение на адвокат В.,
пълномощник на увреденото лице, по банкова сметка с титуляр Г.А. В.,
застрахователят не е платил надлежно на увреденото лице с оглед съдържанието на
3
приетото като писмено доказателство по делото пълномощно с нотариална заверка на
подписа на упълномощителя по същото. В тази връзка въззиваемият поддържа, че след
като не е платил на легитимираното лице, застрахователят не се е суброгирал в правата
на последното и предявената претенция е неоснователна.
Видно е от съдържанието на обсъжданото пълномощно, че адвокатът е бил
упълномощен да посочи пред застрахователя банкова сметка, по която да бъде
изплатено възнаграждението, като и да открива на името на двамата /на
упълномощителя и на пълномощника/ съвместни банкови сметки за съвместно
управление и разпореждане, да открива и закрива от името на упълномощителя
банкови сметки за превеждане на застрахователното обезщетение и да тегли суми от
тях, като тегленето на суми от съвместните банкови сметки да става само в
присъствието на двамата или на упълномощени от тях представители.
Установява се от приетото като писмено доказателство нареждане за плащане, че
на 15.05.2015 г. ищецът е превел сумата от 6710,97 лева с основание за плащане гр.д.
№ 17291/2011 г. по банкова сметка с титуляр Г.А. В..
По същество, направеното от ответника възражение за ненадлежно изплащане
на застрахователното обезщетение от страна на застрахователя, въззивният съд
приема, че е такова за надвишаване обема на представителната власт на
пълномощника, който според възражението не е бил упълномощен да посочи пред
застрахователя обезщетението да бъде преведено по банкова сметка на адвоката,
доколкото по делото не са били налице данни тази банкова сметка да е съвместна на
адвоката и упълномощителя.
Тук е мястото да се посочи, че с това оспорване ответникът релевира
възражение именно за липса на представителна власт у пълномощника да извърши
това правно действие пред застрахователя, да посочи и приеме по своя банкова сметка
застрахователното обезщетение, дължимо на лицето, което го е упълномощило да го
представлява пред застрахователя.
Съгласно възприетото с т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на
ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК, задължително за съобразяване от настоящата
инстанция становище, когато се сключва договор чрез представител, последният
формира и изразява воля, т. е. - прави волеизявление, изразява съгласие от името на
представлявания, и съобразно чл. 36, ал. 2 ЗЗД правните последици от договора
настъпват направо за представлявания. Поради това, липсата на представителна
власт засяга единствено вътрешното правоотношение между представителя и
представлявания. Систематичното място и граматическото тълкуване на разпоредбата
на чл. 42, ал. 2 ЗЗД сочат, че тя е установена единствено и изключително в интерес на
мнимо представлявания. Установената с нея висяща недействителност само временно
препятства директното настъпване на правните последици от договора в неговия
патримониум, като нормата му предоставя потестативното право да потвърди
договора. Ако той го потвърди, правните последици са същите, каквито биха били при
наличие на надлежно учредена представителна власт още при сключването на
договора. Потвърждаването на договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД
означава и че мнимо представляваният се отказва от възможността да се позове
(включително и пред съда) на недействителността, която е установена единствено в
негов интерес. Ако мнимо представляваният откаже да потвърди договора, той
окончателно отклонява произтичащите от него права и задължения от своята правна
сфера и същевременно се позовава на установената в негов интерес недействителност.
Следователно, единствено мнимо представляваният разполага с правото
както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така
и да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по
договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. - правен
интерес да се позове на недействителността; още по-малко, такъв правен интерес е
налице за трети за договора лица.
4
При съобразяване на горното, въззивният състав на съда приема, че ответникът в
настоящото производство не е легитимиран да се позовава на липса на представителна
власт у пълномощника да посочи пред застрахователя банкова сметка, респ. да получи
плащането по своя банкова сметка, доколкото това възражение би могъл да релевира
единствено представляваният или неговите наследници. Ето защо и същото следва да
се остави без уважение, като съдът приеме, че плащането на застрахователно
обезщетение, извършено на пълномощник, е валидно и застрахователят се е
суброгирал в правата на увредения, доколкото от основанието за плащането е видно, че
е заплатено присъденото по гр.д. № 17291/2011 г. застрахователно обезщетение.
За пълнота на изложението въззивният съд намира за необходимо да посочи, че
неоснователно от страна на въззиваемия чрез процесуалния му представител се
поддържа, че пълномощното е следвало да бъде изключено от доказателствата по
делото. На първо място ответникът в срока по чл. 131 ГПК не е заявил, че оспорва
автеничеността, т.е. авторството на нотариално завереното пълномощно с отговора на
исковата молба. Доколкото се касае за частен диспозитивен документ, то може да се
оспорва единствено авторството на същия, не и съдържанието. Искането по чл. 183
ГПК не е направено с твърдения, че ответникът оспорва съществуването на документа
въобще, като не са въведени твърдения, че подписът /нотариално заверен по
съответния ред/ не е положен от упълномощителя. Ето защо и неправилно съдът е
открил производство по чл. 193 ГПК, с оглед липсата на надлежно и допустимо
оспорване на частния диспозитивен документ. По изложените съображения въззивният
съд приема, че не са налице предпоставките приетото като писмено доказателство
пълномощно да бъде изключено от доказателствената съвкупност по делото заради
непредставяне на оригинала на същото от страна на ищеца.
Възражението за погасяване по давност на изплатеното от застрахователя
обезщетение за забава за периода 31.05.2010 г. – 15.05.2015 г, заявено в условията на
евентуалност от ответника, също е неоснователно. Установено е, че производството по
иска по чл. 226, ал. 1 КЗ е образувано по искова молба на увредения през 2011 г. /което
обстоятелство се установява от номера на гражданското дело/. Установено е межу
страните по реда на чл. 223 ГПК, че събитието е настъпило на 31.05.2010 г.
Следователно и към момента на предявяване на иска, претенцията за лихви, дължими
на увредения от датата на настъпване на вредата /31.05.2010 г./, не е била обхваната от
погасителна давност. Присъждането на законна лихва като правоохранителна
последица при уважаването на иска за времето, през което производството е висящо,
не може да се погаси по давност, доколкото съгласно чл. 115ж ЗЗД давност не тече,
докато трае съдебният процес относно вземането, а съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет
години. Следователно и заплатеното от застрахователя обезщетение за забава не е било
обхванато от погасителна давност към момента на заплащането му от страна на
застрахователя.
Относно обхвата на паричното вземане на застрахователя при реализиране на
неговото регресно право срещу застрахования в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1, КЗ
(отм.) и по арг. от чл. 227, т. 2 КЗ (отм.) е формирана непротиворечива практика на
ВКС - решение по т. д. № 705/2009 г., II т. о., решение по т. д. № 244/2010 г. на ВКС, I
т. о. Възприетото становище в посочените съдебни актове на ВКС е в смисъл, че
застрахователят има право на регрес срещу застрахования и за платените лихви за
забава, считано от настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване
на обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 КЗ; правото на вземане на застрахователя възниква
от момента на извършеното от него плащане на пострадалото лице; последица от
неизпълнение на задължението на застрахования за уведомяване на застрахователя за
обстоятелства, водещи до възникване на гражданска отговорност, е именно
възможността застрахователят, с право на регрес, да претендира от застрахования
заплатените от него лихви за забава.
5
Съгласно разрешението, възприето с решение № 18 от 22.03.2017 г. на ВКС по т.
д. № 1935/2015 г., II т. о., ТК, при упражняване на регресното право на застрахователя
срещу застрахования, в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), застрахователят
може да претендира платените на третите увредени лица обезщетения за забава от
увреждането до плащането.
Ето защо и тези възражения на въззиваемия са неоснователни.
По доводите за неоснователност на претенциите на ищеца за заплатени съдебни
разноски в размер на 284,50 лева и за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. в
размер на 450 лева, заплатено на адв. С.Н., въззивният съд приема следното:
На първо място следва да се посочи, че ищецът не е претендирал в заплатената
от него на правоимащото лице като застрахователно обезщетение сума да се включват
разноски в размер на 284,50 лева, присъдени в полза на увреденото лице с решението
по прекия иск. В първото по делото съдебно заседание процесуалният представител на
ищеца е уточнил, че за разликата над сумата от 5450 лева /като 5000 лева + 450 лева/ до
пълния размер на претенцията от 7160,97 лева, застрахователят претендира
заплатената на увреденото лице лихва за забава за периода 31.05.2010 г. – 15.05.2015 г.
Ето защо и съдът приема, че сума в размер на 284,50 лева, разноски присъдени в полза
на ищеца по иска по чл. 226, ал. 1 КЗ, не е предмет на предявения от застрахователя
иск по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ, доколкото липсват такива фактически твърдения, както в
заявлението по чл. 410 КЗ, така и в исковата молба.
Съгласно нормата на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ застрахователят има право да получи
от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при
настъпването на пътнотранспортното произшествие е управлявал моторното превозно
средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над
допустимата по закон норма. Както се посочи и по-горе, съдът приема, че
застрахователят може да претендира по реда на чл. 274 КЗ заплатените на увредените
лица лихви за забава като част от дължащото им се застрахователно обезщетение. По
отношение на съдебните разноски обаче тази норма не може да намери приложение,
доколкото регресното вземане обхваща изплатеното застрахователно обезщетение, а
съдебните разноски не се включват в него. В тази част искът е неоснователен.
По изложените съображения съдът приема, че изводите на първия съд за
неоснователност на претенцията по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ са неправилни. В
производството са установени всички предпоставки, включени във фактическия състав
за възникване на регресното вземане на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 3
ЗДвП в действащата към момента на процесния инцидент редакция ДВ, бр. 51 от 2007
г., е въведена принципна забрана за управление на пътно превозно средство под
въздействието на алкохол, без значение от концентрацията на алкохола в кръвта на
водача. В този смисъл, управлението на ППС под въздействието на алкохол,
независимо от концентрацията в кръвта на водача, винаги е основание за възникване на
регресното вземане по чл.274, ал.1, т.1 КЗ /отм./.
От изложеното съдът приема, че ответникът, управлявайки МПС след упореба
на алкохол в кръвта, е извършил виновно противоправно действие, в причинна връзка
с което са причинени неимуществени вреди, обезщетени със сума в размер на 5000
лева, за забава в плащането на което обезщетение застрахователят е бил осъден и е
заплатил и законна лихва за периода от 31.05.2010 г. – 15.05.2015 г., която е
претендирана в настоящото производство като разликата над обезщетението за
неимуществени вреди и адвокатското възнаграждение в размер на 450 лева, заплатено
на адв. С. Н. /в този смисъл е уточнението на исковата молба, направено в първото
съдебно заседание от процесуалния представител на ищеца/. Използвайки онлайн
лихвен калкулатор и на основание чл. 162 ГПК съдът приема, че размерът на лихвата
за забава, дължима за този период, възлиза на сумата от 2541,39 лева, а ищецът
претендира по-малка сума - 1710,97 лева. За сумата от 6710,97 лева решението следва
да бъде отменено, а предявеният иск – уважен. За разликата над посочения размер до
6
пълния предявен такъв от 7160,97 лева /за сумата от 450 лева, заплатено на адвокат Н.
адвокатско възнаграждение/, поради съвпадение на крайните изводи на двете
инстанции по основателността на тази част от претенцията, решението на СРС следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода от спора с въззивното решение съдът следва да се произнесе и по
въпроса за разноските по заповедното и първоинстанционното производство.
Следващите се на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца разноски са в размер на 227,94
лева за заповедното производство и 740,64 лева за исковото производство пред СРС.
Ответникът е представляван от особен представител, с оглед което и не му се следват
разноски за производството.
За въззивното производство в полза на въззивника следва да се присъди сумата
от 466,91 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20187692 от 20.09.2021 г., постановено по гр.д. №
74014/2019 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от „Застрахователна компания Л.И.“ АД, ЕИК ****, срещу М. Г. Н., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ за сумата от 6710,97 лева –
регресно вземане за изплатено от застрахователя на увреденото от ПТП на 31.05.2010 г.
застрахователно обезщетение, като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Застрахователна компания Л.И.“ АД, ЕИК ****, срещу М. Г. Н., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./, че М. Г. Н. дължи на
„Застрахователна компания Л.И.“ АД сумата от общо 6710,97 лева, представляваща
регресно вземане за изплатено от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ във връзка с ПТП, настъпило на 31.05.2010 г. в гр. София, на Р.Г.Т.
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 5000 лева
и лихва за забава за периода 31.05.2010 г. – 15.05.2015 г. в размер на сумата от 1710,97
лева, ведно със законната лихва върху главницата от 6710,97 лева от датата на
предявяване на иска /24.07.2019 г./ до окончателното плащане, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение от 01.08.2019 г. по ч.гр.д.№ 42623/2019 г. по описа на
СРС, 169 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20187692 от 20.09.2021 г., постановено по гр.д.
№ 74014/2019 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „Застрахователна компания Л.И.“ АД, ЕИК ****, срещу М. Г. Н., ЕГН
**********, иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ за сумата над 6710,97
лева до пълния предявен размер от 7160,97 лева /за разликата от 450 лева/.
ОСЪЖДА М. Г. Н., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1, вр.
ал. 8 ГПК на „Застрахователна компания Л.И.“ АД, ЕИК ****, сумата от 227,94 лева –
разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 42623/2019 г. по описа на СРС, 169
състав, сумата от 740,64 лева – разноски за исковото производство по гр.д. №
74014/2019 г. по описа на СРС, 169 състав, както и сумата от 466,91 лева – разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчване на препис на
страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8