РЕШЕНИЕ
№…
гр. Варна, 02.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVIII състав, в
открито публично заседание на пети февруари две хиляди двадесети първа година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА СЛАВОВА
при секретаря Антоанета
Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 806 описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по предявени искове с правно основание чл.415 от ГПК във вр. с чл.
240 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, чл. 92 и чл.
86 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД , от А.З.К.Н.П.З.
ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на
управление ***7 срещу Х.И.Г. ЕГН **********, с адрес ***, да бъде прието за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца по Заповед за изпълнение № 4589/12.6.2019г., постановена по ч.гр. дело № 9047/2019г. на ВРС, 11 състав, следните суми: сумата от сумата от 300,00 лева, представляваща главница по Договор за
паричен заем № 3254615 от 21.06.2018 г. между Х.И.Г. (заемател) и „И.А.М."
АД (заемодател), като вземането по договора е прехвърлено по силата Приложение
№1 от 01.01.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 30.01.2017 г. от страна на „И.А.М." АД ЕИК ****** в полза н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД ЕИК ******, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 11.06.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението, сумата от 25,40лева, представляваща договорна лихва за периода 24.07.2018
г. до 22.10.2018 г., сумата от 151,40 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на
задължението.
Претендират се и
разноските.
Производството е
прекратено в една част с влязло в сила определение.
Обстоятелства,
от които се твърди, че произтича претендираното
право:
Ищецът твърди, че в негова полза срещу ответника е издадена заповед за
изпълнение, но длъжникът е призован по реда на чл. 47 от ГПК, което обуславя
правния му интерес от иска.
Подписан е Договор за паричен заем № 3254615 от 21 юни 2018 г. между „И.А.М."
АД като Заемодател и Х.И.Г. като Заемател, сключен при спазване на разпоредбите
на Закона за потребителския кредит. С подписването на договора за паричен заем,
Заемателят удостоверява, че е получил Стандартен европейски формуляр, посочващ
индивидуалните условия по паричния заем.
Сключен е Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 30.01.2017 г. на основание чл. 99 от ЗЗД и Приложение № 1 към него от 01
януари 2019 г. г. между „И.А.М." АД, ЕИК ****** и „А.з.к.н.п.з."
ЕООД, ЕИК ******, по силата, на който вземането е прехвърлено в полза н. „А.з.к.н.п.з."
ЕООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Съгласно сключения договор за заем, Заемодателят се е задължил да
отпусне на Заемополучателя паричен заем в общ размер на 300 лева, а последният
усвоява цялата сума веднага след сключване на процесния договор, с което
Заемодателят е изпълнил задължението си. Х.И.Г. се е задължила да ползва и
върне заемната сума, съгласно условията на сключения договор, като заплати сума
в размер на 325.40 лв., ведно с договорната лихва на 4 месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 81.35 лв. (включваща първоначална главница и
договорна лихва).
По договора за паричен заем Х.И.Г. е извършвал/а плащания в общ размер
на 0.00 лв.
Към настоящия момент дължимата главница е в размер на 300лв.
За ползването на предоставената заемна сума по сключения Договор за
паричен заем № 3254615 от 21 юни 2018 г. г. между страните, ответникът дължи
договорна лихва, в размер посочен в договора. В настоящия случай начислената
договорна лихва е в размер на 25.40 лв. за периода от 24 юли 2018 г. - датата
на първата вноска до 22 октомври 2018 г. г. - датата на настъпване на падежа на
договора.
В сключения между страните договор, ответникът се е задължил в 3-дневен
срок от усвояване на сумата да предостави на Заемодателя едно от обезпеченията,
посочени изчерпателно в договора, като се е съгласил, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, дължи неустойка.
Неустойката се начислява еднократно, след 3 дни, от датата на сключения между
страните договор и се дължи като допълнителна сума към всяка от погасителните
вноски. Към настоящия момент дължимата неустойка е в размер на 151.40 лв.
По делото е постъпил отговор от особения
представител на ответната страна в срока по чл.131 от ГПК.
В него се сочи, че искът е неоснователен.
Оспорва се действителността на договора за кредит.
Прави се възражение за нищожност на клаузата на чл. 2.
т. 6 от договора за годишен лихвен процент в размер на 40.00 %. на основание
чл. 26. ал. 1 предл. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави.
В константната съдебна практика трайно се приема, че
противоречаща на добрите прави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени вземания
двукратния размер на законната лихва/. В тази посока са и Решение №
906/30.12.2004 т. по гр. д. 1106/2003 г. на В КС. 2 г. о.: Решение №
378/18.05.2006 г. но гр. д. 315/2005 г. на ВКГ. 2 г. с: Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС. 2 г. о.
Прави се възражение за нищожност и на клаузите на чл.
4. ал. 1 и ал. 2 от договора, въз основа на които се претендира неустойка в
размер па 151.40 лева, като нищожна на основание чл. 26. ал. 1 ЗЗД - поради
накърняване на добрите нрави.
Сочи се още, че с така претендираната неустойка се
цели да се оскъпи кредита, като размера й не е включен и при определяне на
годишния процент на разходите на кредита. В случай, че същата бъде включена в
ГПР, то размера му значително би надхвърлил въведеното в чл. 19. ал. 4 от 3ПK
ограничение от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения,
поради което клаузата за определяне на ГПР също се явява нищожна на основание
чл. 19. ал. 5 от 3ПК.
На следващо място, така претендираната неустойка е и
прекомерна. Видно от размера на неустойката същата съставлява повече от 50 % от
заетата сума.
Съгласно чл. 26. ал. 4 от ЗЗД нищожността па отделни
части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните норми на закопа или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето
на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона, или че договор за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него не са включени клаузите за възнаградителна лихва и ГПР,
като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването
на клауза за договаряне на лихвен процент но кредита, както и на годишен
процент на разходите по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал. 1.
т. 9 и т. 10 от 3ПK. Поради което, в случая не е приложима нормата на чл. 26.
ал. 4 33Д и нищожността на клаузите за възнаградителна лихва и за определяне на
ГПР на процесния договор обуславят недействителността на целия договор.
В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата
на чл.22 3ПК, която е приложима за процесния договор за кредит. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискванията па конкретни разпоредби
от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
между изчерпателно изброените са и тези но чл.11, ал.1. т. 9 и т. 10 от 3ПК -
за определяне на възнаградителна лихва и годишен процент на разходите. С оглед
на което, договорът за кредит също е нищожен.
Исковете по чл. 422. вр. с чл. 415 от ГПК следва да са
идентични по основание, размер и период на претенциите в заповедното
производство. С оглед на което, след като договорът е недействителен, по
принцип не би могло да се признае дължимостта дори само на главницата на това
основание. Разпоредбата на чл. 23 3ПK е аналогична на тази по чл. 34 33Д и се
базира на института на неоснователното обогатяване при липсата на основание или
при отпаднало основание, всеки дължи да върне това. което с получил. В случая
сумите се претендират на договорно основание като изпълнение с оглед
действителен договор за кредит, за което е била издадена и заповедта за
изпълнение, а не на основание чл. 23 3ПK,
като дадено по недействителен договор.
Оспорва се и действието на цесията по отношение на
ответника. По отношение на ответника прехвърлянето на вземането няма действие
тъй като същото не му е съобщено /така чл. 99. ал. 4 ЗЗД/. Уведомлението за
извършената цесия не може да се счита за връчено на ответника и с исковата
молба, тъй като същият се представлява в настоящото производство от назначен от
съда особен представител. Лицата, осъществяващи процесуално представителство в
качеството си на особен представител не разполагат с представителна власт за
получаване на материалноправни изявления, поради което и връчването на книжата
на особен представител, в това число и уведомлението за цесия не може да се
счита за достигнало до знанието на ответника.
В с.з. ищецът поддържа исковете си и моли за уважаването
им, а ответникът чрез особения си представител поддържа отговора и моли за
отхвърлянето на исковете.
Съдът, като
прецени становищата на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, преценени в тяхната съвкупност и по правилата на ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените по делото по реда на чл. 415 от ГПК искове
намират материално правното си основание в разпоредбите на чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 240 ал. 1 и ал.2
от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, доколкото се претендират вземания по Договор за паричен заем № 3254615 от 21 юни 2018 г., сключен при
условията на чл. 9 ал. 1 от ЗПК между страните.
За да бъдат
уважени исковете, в тежест на ищеца по делото е да докаже наличие на валидни
договорни правоотношения - че е подписан валиден договор за кредит, както и валиден
договор за цесия, с който е прехвърлено вземането спрямо ответника, че
ответника е уведомен за цесията, че цедента е изпълнил задълженията си по
Договора за кредит за предоставяне на уговорената сума, размера на задълженията.
В тежест на ответника е да докаже положителните факти, на които основава
възраженията си. В конкретния случай, предвид характера на възраженията,
ответникът не носи доказателствена тежест.
По отношение на сключения между страните договор от 21
юни 2018г., са приложими правилата на чл. 9 ал. 1 и сл. от ЗПК /в редакцията му
СЛЕД ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./
Няма спор в теорията и съдебната практика, че за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото, съдът следи служебно. В този смисъл: Решение № 178 от 26.02.2015 по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. Решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО, Решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., ВКС, т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС. Това произтича и от Директива 93/13/ЕИО и съдебната практика на СЕС. В решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че Националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение.
Поради това, макар и особеният представител на ответника да не навежда
възражения, съдът следва да извърши служебна проверка и да се произнесе по
наличието на нищожни клаузи в Договора. В конкретния случай особения
представител на ответника навежда такива възражения.
Съгласно императивните изисквания, въведени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, договорът следва да
съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването.
По делото няма приложен отделен от договора погасителен план, подписан
между страните. Би могло да бъде прието, че погасителен план е инкорпориран в чл.
2 от договора. Видно от него, в същия
фигурира информация само за размера на вноските и техните падежни дати. Не е
налице разбивка на сумите по всяка една вноска по кредита, показваща
погасяването на главницата, лихвата, и таксата за експресно разглеждане, от
която да е ясно какви вземания се погасяват чрез всяка една вноска, т.е. „разпределение
на вноските между различните неизплатени суми“. Възможно е както сумите по
отделните елементи да са равни в рамките на всяка една вноска, така и да са
различни /първо да се погасява по-голяма част от лихвата и после от главницата,
или обратно, а отделно е налице и трети елемент, за който ще бъдат изложени
отделни мотиви, поради което комбинациите са множество/. Оттук на длъжника не му
е ясно какво дължи в рамките на всяка една вноска и с този факт могат да бъдат
засегнати неговите права на потребител. В случай, че се установи недължимост на
един от елементите, включени в погасителната вноска, не може да се установи
какъв размер от всяка една вноска включва този елемент, съответно каква част от
вноските са дължими или недължими.
Съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съгласно чл. 22 от ЗПК /в редакцията му от 2011г./ когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Поради основателен
се явява само иска в частта за главницата, но и и иска в частта за договорната
лихва и неустойката.
По отношение на неустойката, съдът навежда и допълнителни доводи за
нищожност:
В чл. 4 от Договора за кредит страните са уговорили,
че заемателят се задължава в срок от три дни от сключване на договора, да
предостави едно от следните обезпечения
- две физически лица поръчители, които да отговарят на определени
критерии или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение на заемателя
се начислява неустойка в размер на 151,40лв. Неустойката е включена в размера
на всяка погасителна вноска по кредита, като в този случай се добавя сума в
размер на 37.85лв.
Според нормата на чл.92, ал.1 от ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Съгласно т.3 от ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
съблюдаване и на примерно изброените критерии: естеството на задълженията
/парични или на непарични/ и размерът на задълженията, изпълнението, на които
се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др., вид на уговорената
неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
По настоящия договор естеството на уговореното
задължение е непарично. Същото не е главно, а акцесорно и спомагателно, т.е.
такова, което цели да обезпечи изпълнението на главното задължение - да се
върне заемната сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на
главното задължение е същественото по договора, докато неизпълнението
задължението по чл. 4 от Договора не може да се определи като такова, с оглед
интереса на заемодателя. Ако за заемодателя беше важно и съществено в негова
полза да бъде учредено поръчителство, той би го поставил като условие за
сключването на договора. На следващо място следва да се отбележи, че неизпълнението
на това задължение не влече някакви самостоятелни вреди, извън ведите от
неизпълнение на главното задължение. Тези доводи обуславят извода, че
неустоечната клауза не съответства на своята обезщетителна функция, при липса
на предполагаеми вреди и приоритетно е насочена само да санкционира заемателя.
След като целта на посочената неустойка е само да санкционира неизправната
страна, то чрез нея заемодателят цели при неизпълнението да извлече
допълнителна парична облага, която не му се следва. С това клаузата противоречи
на добрите нрави, тъй като цели неоснователно да обогати заемодателя.
Отделно от това съдът намира, че целта на
разпоредбата на чл. 4 от Договора за заем е заобикаляне на закона, а именно
императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, /нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г.,
в сила от 23.07.2014 г./, съгласно която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК /Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г./, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат
за нищожни.
Макар и посочената клауза на чл. 4 от Договора да не
предвижда пряко изменение в ГПР /т.е. не е налице пряко противоречие със закона
- чл. 19 ал. 4 от ЗПК /, същата по същество постига този ефект /т.е. заобикаля
закона/. Аргумент за това е предварителната уговорка за разсрочване на
задължението за неустойка и включването на съответната част от задължението за
неустойка към сумата, дължима за вноските по кредита.
По този начин като резултат се получава излизане на
ГПР извън допустимия размер от 50%.
В този смисъл съдът намира клаузата чл. 4 от
Договора за паричен заем за нищожна, както на основание чл. 26 ал. 1 при. 2 от ЗЗД, така и на основание чл. 26 ал. 1 при. 3 от ЗЗД, т.е. поради заобикаляне на
закона и поради противоречие с добрите нрави.
От гореизложеното следва извода, че от
претендираните вземания се дължи само размера на главницата, а именно
претендираната сума от 300 лв., като останалите вземания се явяват недължими.
Видно от доказателствата по делото – извлечение от Приложение
1 от 01.01.2019г. от Договор за цесия от 30.01.2017г., сключен между А.З.К.Н.П.З.
ЕООД и „В.К.“ ООД, вземането за
главницата от 300лв. по договор за паричен заем от 21.06.2018., сключен между
длъжника Х.И.Г. и „И.А.М." АД, е валидно прехвърлено с договора за цесия
/същото е съществуващо към момента на прехвърлянето 01.01.2019г. и е надлежно
индивидуализирано/.
Уведомлението за цесията не е елемент от фактическия
състав на договора за прехвърляне на вземания, поради което не се отразява на
действителността на договора за цесия.
Съгласно ТР № 1 от 11.11.1954 год. на ОСГК на ВС, правно релевантно за действието на цесията е
единствено съобщаването й от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението,
извършено от цесионера /новия кредитор/. В конкретния случай обаче по силата на
чл. 4.5 от Договора за цесия, цесионерът е упълномощен от цедента да извърши
/от негово име/ съобщаването за цесията, поради което съдът намира, че
уведомяването извършено от ищеца от името на цедента следва да се счита за
извършено надлежно.
В Решение № 198/18.01.2019г. по т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I
ТО, е прието, че връчването на особения представител на ответника на
изявлението на ищеца, инкорпорирано в исковата молба, представлява надлежно
уведомяване на длъжника-ответник.
Съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, Прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
В настоящото исково производство особеният представител на ответника е
получил надлежно копие от исковата молба на 28.07.2020г., от когато следва да
се приеме, че цесията е породила своето действие спрямо длъжника /същият е
уведомен, че дължи на новия кредитор/.
Предвид всичко изложено до тук, искът за главницата следва да бъде
уважен, а останалите искове следва да бъдат отхвърлени.
С оглед частично уважаване на исковете, в полза на ищеца се следват
разноски, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, съразмерно на уважената част от
исковете, които разноски, съгласно доказателствата са в размер на сумата от 425лв.
/225лв. - заплатена д.т., 100лв. – депозит за особен представител и 100лв. - юрк.
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 25 от НЗПП/, от които дължими
се явяват 267.41лв. Съгласно ТР 4 /2013г. на ищеца се следват и разноските за
заповедното производство, съразмерно на установената част от заповедта, а
именно от цялата стойност на разноските, посочени в заповедта – 75лв., се дължи
сумата от 41.53лв.
Ответникът не е сторил разноски, доколкото е представляван от особен
представител.
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че Х.И.Г. ЕГН **********, с
адрес ***, ДЪЛЖИ Н.А.З.К.Н.П.З. ЕООД, ЕИК ****** със
седалище и адрес на управление ****, по Заповед за изпълнение № 4589/12.6.2019г.,
постановена по ч.гр. дело № 9047/2019г. на ВРС, 11 състав, сумата от 300,00 лева, представляваща главница по Договор за
паричен заем № 3254615 от 21.06.2018 г. между Х.И.Г. (заемател) и „И.А.М."
АД (заемодател), като вземането по договора е прехвърлено по силата Приложение
№1 от 01.01.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 30.01.2017 г. от страна на „И.А.М." АД ЕИК ****** в полза н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД ЕИК ******, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 11.06.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл.415 от ГПК във вр. с чл. 240 ал. 1
от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ исковете н.А.З.К.Н.П.З. ЕООД, ЕИК ****** със
седалище и адрес на управление *** срещу Х.И.Г.
ЕГН
**********, с адрес ***, да бъде прието
за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца по Заповед за
изпълнение № 4589/12.6.2019г., постановена
по ч.гр. дело № 9047/2019г. на ВРС, 11
състав, следните суми по Договор за паричен заем № 3254615 от
21.06.2018 г. между Х.И.Г. (заемател) и „И.А.М." АД (заемодател), като
вземането по договора е прехвърлено по силата Приложение №1 от 01.01.2019 г.
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017
г. от страна на „И.А.М." АД ЕИК ****** в полза н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД ЕИК ******, сумата от 25,40лева,
представляваща договорна лихва за периода 24.07.2018 г. до 22.10.2018 г., сумата от 151,40 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на
задължението, на
основание чл.415 от ГПК във вр. с чл. 240 ал. 2 от ЗЗД, и чл. 92,
във вр. с чл.99 от ЗЗД.
ОСЪДЖА Х.И.Г. ЕГН **********, с
адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ Н.А.З.К.Н.П.З. ЕООД, ЕИК ****** със
седалище и адрес на управление ****, сумата от 41.53лв. /четиридесет и един лева и 53 ст./, представляващи разноски
за заповедното производство, съразмерно на установената част от заповедта, за
които е издадена Заповед за изпълнение №
4589/12.6.2019г., постановена по ч.гр. дело № 9047/2019г. на ВРС, 11 състав, на основание чл.78, ал.
1 от ГПК.
ОСЪДЖА Х.И.Г. ЕГН **********, с
адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ Н.А.З.К.Н.П.З. ЕООД, ЕИК ****** със
седалище и адрес на управление ****, сумата от 267.41лв. /двеста шестдесет и седем лева и 41 ст./, представляващи разноски
за настоящото производство, съразмерно на уважената част от исковете, на
основание чл.78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните. Решението да се връчи на
страните и да се обяви в регистъра на решенията.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: