Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.02.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 4020 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 306636 от 05.01.2018г. по гр.д. № 61778/2016г.
Софийски районен съд, 35 състав отхвърлил като неоснователни предявените от З.К.„С.“,
ЕИК ********, срещу ЕТ „Т.Д.В.-Т.-**“,
ЕИК ********, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата 19 710 лв., представляваща неплатен наем за
периода 01.05.2013г. - 31.07.2013г. по договор от 31.07.2013г., ведно със
законната лихва от 19.07.2016г. - датата на подаване на заявлението, до
окончателно изплащане на сумата, и иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 4 360 лв., представляваща лихва за
периода 01.05.2013г. - 07.07.2016г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата 1 850 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца З.К.„С.“, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Неправилно СРС приел, че между страните не е налице наемно
правоотношение. Представеният договор от 31.07.2013г. установявал наличието на
срочно наемно правоотношение между страните относно земеделски земи, находящи
се в землището на с. Г.. В т. 2 от раздел „Предмет на договора“ бил уреден
срокът на договора и неговата начална дата, а именно една календарна година, считано
от 01.10. на предходната година, т.е. 2012г., и изтичаща на 30.09.2013г., т.е.
текущата година. Липсвала законова забрана възникналите преди сключването на
договора правоотношения да бъдат предмет на сключения след възникването им
договор, и именно такова преуреждане било извършено с цитираната т. 2 от
договора. Между страните били сключени последователни наемни договори, за
установяване на които първоинстанционният съд в нарушение на
съдопроизводствените правила не дал указания на ищеца с доклада по делото, че
следва да представи. Реалното ползване на отдадените под наем земи било
установено от показанията на св. Стефанов, от които било видно, че ответникът
ползва земеделските земи от 2010г. по силата на договори за наем. Нямало спор и
че на ответника е връчено уведомление, в което били посочени месеците и размера
на неплатения наем, а с оглед наличието на последователни наемни правоотношения
без значение бил номерът на договора за наем. Атакуваното решение противоречало
и на т. 1 от ТР № 2/20.07.2017г. на ОСГК на ВКС, с което се приело, че
договорът за наем, към който са приложими разпоредбите на ЗЗД, е действителен,
независимо че има за предмет отдаване за възмездно ползване на земеделски земи.
Поради това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за
разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък
по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Т.Д.И., в качеството му на ЕТ „Т.Д.И.-Т.-**“, с отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 19 710 лв. -
главница, представляваща неплатена наемна цена за периода 01.05.2013г. -
31.07.2013г. по договор за наем на земеделска земя от 31.07.2013г., и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 360 лв.,
представляваща лихви за забава в плащането на главницата за периода 01.05.2013г.
- 07.07.2016г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 39803/2016г. на СРС, 35 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите
са допустими. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията
в жалбата е правилно по следните съображения:
Предмет на установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде само същото вземане, което е предмет на издадената заповед за изпълнение
– на същото основание, в същия /респ. по-малък/ размер и за същия период. В
случая, в съответствие с поисканото със заявлението по чл. 410 ГПК, е издадена
заповед за изпълнение за сумата 19 710 лв. - главница, представляваща неплатена
наемна цена за периода 01.05.2013г. - 31.07.2013г. по договор за наем на
земеделска земя от 31.07.2013г., и за сумата 4 360 лв., представляваща лихви за
забава в плащането на главницата за периода 01.05.2013г. - 07.07.2016г.
При доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК, и въпреки правилните указания, дадени му от районния съд
във връзка с разпределението на доказателствената тежест, по делото не е
доказано ответникът да дължи на ищеца наемна цена за периода 01.05.2013г. -
31.07.2013г. на основание договора за наем от 31.07.2013г. Противно на
поддържаното от въззивника, с чл. 2 от раздел „Предмет на договора“ от приетия
договор за наем на земеделска земя от 31.07.2013г. страните не са преуредили
отношенията си във връзка с период, предхождащ сключването на договора. В чл. 2
от същия раздел ясно е посочено, че договорът се сключва за срок от една
стопанска година, като всяка стопанска година започва на 01.10. и завършва на
30.09. на следващата календарна година. Това е видно и от чл. 2 от раздел „Срок
на договора“, в който изрично е посочено, че периодът на действие на договора е
до 30.09.2014г. Следователно договорът, на който ищецът основава претенцията
си, касае периода 01.10.2013г. – 30.09.2014г., така че няма как на основание
този договор ответникът да дължи наемна цена за период преди сключването му.
Наличието на предходни и последващи договори между страните за наем на
земеделска земя е неотносим за спора факт, доколкото предмет на издадената
заповед за изпълнение, респ. на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, е
вземане по договор за наем от 31.05.2013г., а такова вземане на соченото
основание и за сочения период по делото не се установява да съществува. Напълно
неотносим за спора е и доводът в жалбата за постановяване на атакуваното
решение в противоречие със задължителните разяснения, дадени с т. 2 на
Тълкувателно решение № 2/20.07.2017г. по тълк.д. № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС,
тъй като първостепенният съд изобщо не е обсъждал въпроса за действителността
на сключения между страните договор за наем на земеделски земи. Изводът си за
неоснователност на главния иск и на акцесорния му иск за лихви районният съд е
основал именно на неустановения по делото факт ответникът да дължи наемна цена
за процесния период на соченото от ищеца основание – договор за наем от
31.07.2013г.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Това обосновава и извод за
присъждане на разноски в посочения от СРС размер, определен съобразно чл. 78,
ал. 3 ГПК.
Въззивният съд констатира, че в диспозитива на
първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка – при
правилно посочен ЕИК на ответника, вместо правилното наименование ЕТ „Т.Д.И.-Т.-**“ е посочено ЕТ „Т.Д.В.-Т.-**“. След връщане на делото тази очевидна
фактическа грешка следва да бъде поправена от СРС по реда на чл. 247 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. По делото обаче липсват доказателства за
плащане на претендираното съгласно списъка по чл. 80 ГПК адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 лв., поради което разноски не се
присъждат.
Делото е търговско, а цената на всеки от исковете е под
20 000 лв., поради което настоящото въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 306636 от 05.01.2018г., постановено по гр.д. № 61778/2016г. на
Софийски районен съд, 35 състав, с което са отхвърлени предявените от З.К.„С.“,
ЕИК ********, срещу Т.Д.И., в качеството му на ЕТ „Т.Д.И.-Т.-**“, ЕИК ******** /при допусната очевидна фактическа грешка
– посочено „Т.Д.В.-Т.-**“ вместо правилното „Т.Д.И.-Т.-**“/, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата 19 710 лв., представляваща неплатен наем за
периода 01.05.2013г. - 31.07.2013г. по договор от 31.07.2013г., ведно със
законната лихва от 19.07.2016г. - датата на подаване на заявление по гр.д. №
39803/2016г. на СРС, 35 състав, до окончателно изплащане на сумата, и иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 4 360 лв., представляваща лихва за
периода 01.05.2013г. - 07.07.2016г., вкл. в частта за разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.