Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.05.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1412 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 200703 от 24.08.2019 г. по гр.д. № 79162/2017 г. Софийски
районен съд, 37 състав осъдил Д.К.П., ЕГН **********, и „М.Т.“ ЕООД, ЕИК ******,
да заплатят солидарно на Н.К.К., ЕГН **********, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
сумата 9 657.69 лв., представляваща неустойка, договорена в чл. 7.2 от
споразумение от 20.11.2014 г. и дължима поради частично неизпълнение на
задължението по чл. 7.1 от същото споразумение за възлагане на рекламни и
маркетингови услуги на стойност не по-малка от 120 000 лв. без ДДС, ведно
със законната лихва върху тази сума от 06.11.2017 г. до окончателното й
изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 624.55 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
неустоечно вземане за периода 16.03.2017 г. – 05.11.2017 г., като отхвърлил
този иск за разликата над 624.55 лв. до пълния размер от 628.47 лв. На
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на
ищцата сумата 765 лв. – разноски в производството по допускане на обезпечение
на бъдещ иск по гр.д. № 70341/2017г. на СРС, 45 състав, и 1 584.10 лв. –
разноски за исковото производство, а ищцата е осъдена да заплати на ответниците
сумата 0.33 лв. – разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Д.К.П. и „М.Т.“
ЕООД, които го обжалват в осъдителните части с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. За да приеме, че е налице неизпълнение на
задължението на ответниците по чл. 7.1 от споразумението, районният съд изходил
от погрешната представа, че за възлагането на поръчките ищцата няма каквото и
да било насрещно задължение. От текста на чл. 7.1 било видно, че в императивно
задължение на двете страни с оглед изпълнението на тези им задължения било да
договорят конкретните условия по възлагане, изпълнение и заплащане на всяка
дейност, като за целта същите бъдат обективирани в допълнително сключени между тях
договори. Условие за сключване на тези договори било страната, която ще ги
изпълнява да гарантира, че същите ще бъдат изпълнени с изискуемото за тях
качество и количество и с дължимата професионална грижа. От събраните писмени и
гласни доказателства, вкл. показанията на св. Т.и св. А.се установило, че между
страните не е проведена необходимата и дължима съгласно споразумението
комуникация (договаряне), като липсата на такава била изцяло по вина на ищцата.
Бездействието на ищцата се изразявало, на първо място, в това да посочи на кого
– на нея самата или на кое трето лице да бъде възложено изпълнението на
дейности по чл. 7.1 от споразумението. От показанията на св. Т.и св. А.се
установило, че ищцата не предприела каквито и да било действия, не направила
никакви усилия за договаряне на потенциалните поръчки. Именно с това си
бездействие ищцата препятствала възможността за изпълнение на условията по
споразумението. Районният съд не обсъдил и друго условие по споразумението, за
което ищцата носела вина – че изпълнението следвало да бъде с изискуемото
качество, количество и с дължимата професионална грижа, а ищцата и фирма
„Диджитал маркетинг груп“ не разполагали през периода на действие на
споразумението с необходимия квалифициран персонал. Излагат се и неотносими за
спора доводи във връзка с уговорки в чл. 6.1 от споразумението. При тези
твърдения се иска от въззивния съд да приеме за доказани възраженията на ответниците
в отговора на исковата молба – за нищожност на споразумението от 20.11.2014 г.;
възражение за неоснователност поради приложение на института на отметнината по
чл. 308, изр. 1 ТЗ; възражение за неоснователност на акцесорния иск по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД поради „липса на правновалидно извършено действие от лице без
представителна власт“. Молят съда да отмени решението в атакуваните осъдителни
части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендират разноски за първата инстанция. Правят евентуално възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна Н.К.К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения
излага в писмени бележки от 26.03.2021 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени осъдителни искове - с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата 9 657.69 лв., представляваща неустойка по чл. 7.2 от споразумение
от 20.11.2014 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 628.47 лв.,
представляваща лихва за забава в плащането на неустойката за периода 16.03.2017
г. – 05.11.2017 г. вкл.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците
са оспорили предявените искове с възражения, поддържани и в жалбата. Искали са
от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за
неоснователна и по следните съображения:
Неустойката представлява предварително уговорено между страните задължение
на неизправната страна да заплати на изправната обезщетение за вреди, без да е
необходимо те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се
осъществи, за да стане вземането за неустойка изискуемо, включва следните предпоставки,
които следва да са налице кумулативно: наличие на валидно договорно задължение,
уговорена валидна неустоечна клауза, неизпълнение на задължението, за което е
уговорена неустойката. Страните са тези, които уговарят кое главно задължение
се обезпечава с неустойка.
В случая не е било спорно и по делото се
установява, че на 20.11.2014 г. между Н.К.К., от една страна, и Д.К.П. и „М. т.“
ООД, от друга, е сключено споразумение за уреждане на отношенията между двете
страни във връзка с прекратяването на участието на Н.К. като съдружник в
търговското дружество. С чл. 7.1 от споразумението Д.К.П., лично и като
представител на „М. т.“ ООД, се задължила да възложи в рамките на две
календарни години, считано от момента на сключване и подписване на договора за
покупко-продажба на дружествени дялове, на Н.К. или на посочено от нея трето
лице изпълнението на дейности, свързани с осъществяването на рекламни и
маркетингови услуги на обща стойност не по-малка от 120 000 лв. без ДДС. Уговорено
е, че конкретните условия по възлагането, изпълнението и заплащането на всяка
отделна дейност ще бъдат уговорени в допълнително сключени договори за това.
Посочено е, че възложените по съответните договори работи следва да бъдат
изпълнени с изискуемото за тях качество и количество, с дължимата професионална
грижа. Посочено е още, че част от изпълнението на това задължение представляват
сключени два договора от 15.09.2014 г. на обща стойност 24 323.12 лв.
Съгласно чл. 7.2, в случай че Д.П. лично
или дружеството не изпълнят посочените в чл. 7.1 задължения, се задължават да
заплатят на Н.К. неустойка в размер на 10 % от нереализираната част от
посочената минимална стойност на дейностите, свързани с осъществяването на
рекламни и маркетингови услуги, които следва да бъдат възложени на Н.К. или на
посочено от нея трето лице.
При доказателствена тежест за ответниците съобразно правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК, същите не ангажират доказателства, а и не твърдят изпълнение на
задълженията им, поети с чл. 7.1 от споразумението, поради което в полза на
ищцата е възникнало неустоечно вземане в размер на 10 % от неизпълнената част
от 95 676.88 лв., или в размер на 9 567.69 лв.
Възражението на ответниците за нищожност
на споразумението, поддържано и в жалбата, е неоснователно. Няма законова пречка
едноличният собственик на капитала на дружество да поеме солидарно с ЕООД
определени задължения, а при неизпълнението им – да отговаря солидарно с
дружеството, както в случая е направено с чл. 7 от споразумението. Клаузата на
чл. 7.2 от споразумението е ясна и не се нуждае от тълкуване - с нея страните
са уговорили неустойка в случай на неизпълнение от ответниците на задълженията
им по чл. 7.1. Не е уговорено ответниците да могат да се откажат от договора,
като загубят обещаното или даденото, поради което възражението с клаузата на
чл. 7.2 да била уговорена отметнина е неоснователно.
Доводите в жалбата ищцата да била
изпаднала в забава на кредитора също са неоснователни. За да изпълняват ответниците
задълженията си, поети с чл. 7.1 от споразумението, достатъчно е било да
отправят предложения за възлагане до ищцата, а в случай, че същата посочи трето
лице, конкретният договор да бъде сключен с това трето лице. По делото няма
ангажирани каквито и да било доказателства, а и твърдения такива предложения да
са отправяни. Обстоятелството дали П. и К. са имали или не комуникация по
телефон или имейл е ирелевантно за изпълнение на поетите задължения, доколкото
в § 3 от споразумението страните са уговорили адреси за кореспонденция във
връзка с изпълнението на споразумението. А видно от писмените доказателства,
ответниците са намирали начин да комуникират с ищцата във връзка с изпратените
им нотариални покани. Противно на поддържаното в жалбата, не ищцата е следвало
да има активно поведение и да иска от ответниците да й бъдат възлагани дейности
по чл. 7.1 от споразумението, обратно - ответниците е следвало да имат активно
поведение и да й предлагат такива. Едва след отправяне на конкретно предложение
за възлагане за ищцата би възникнало задължение за съдействие по уговаряне на
конкретните условия и сключване на договор, съответно едва след сключване на
конкретен договор би възникнало и задължение за ищцата да изпълни точно, вкл. в
качествено и количествено отношение и с дължимата грижа. Уговорки ищцата
предварително да посочва лице, което ще извърши рекламните и маркетинговите
услуги и което да бъде предварително одобрено от ответниците в споразумението
няма. Дали ищцата е разполагала или не с квалифициран персонал е въпрос, който
би бил от значение при спор относно неизпълнение на възложени й от ответниците
поръчки, но е абсолютно ирелевантен за настоящия правен спор и правилно не е
обсъждан от районния съд.
По делото се установява, че с
нотариална покана, връчена на ответниците на 15.03.2017 г., ищцата ги поканила
да й заплатят дължимата неустойка по чл. 7.2 от договора. Плащане не се твърди
и установява, поради което от 16.03.2017 г. ответниците са изпаднали в забава и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължат обезщетение за забавата си в размер на законната
лихва, а предявеният акцесорен иск е основателен до уважения от СРС размер от
624.55 лв.
Твърденията на въззивниците във връзка с акцесорния иск за „липса на
правновалидно извършено действие от лице без представителна власт“ са
несъстоятелни на няколко основания. На първо място, само мнимо представляваното
лице (респ. неговите универсални правоприемници) може да се позове на липса на
представителна власт при извършено от негово име действие, не и третите лица,
каквито са ответниците. На второ място, нотариалната покана изхожда от надлежно
упълномощен от ищцата адвокат. Фактическият приносител на поканата при
нотариуса не е нужно да е упълномощен, но по делото е представено пълномощно и
за това лице – л. 124 от делото на СРС. На следващо място, дори ответниците да
бяха легитимирани да оспорват наличието на представителна власт (а те не са), и
дори по делото да не бяха приети пълномощните на адвоката и на фактическия
приносител на поканата, с факта на позоваване от ищцата в исковата молба на
нотариалната покана действията по подаването й биха се считали за потвърдени.
Крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход и изричната
претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата.
Доказано направените такива са в размер на 1 152 лв. - адвокатско
възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път, видно от
представените фактура и авизо за получено преводно нареждане. Съобразно обжалваемия
интерес от 10 192.24 лв., минималното възнаграждение, определено по реда
на чл. 7, ал. 2 вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възлиза на 1 002.92 лв. с вкл. ДДС.
Заплатеното възнаграждение от 1 152 лв. с ДДС незначително надвишава този
размер, поради което възражението на въззивниците за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Делото е търговско, а цената на всеки от исковете – под 20 000 лв.,
поради което настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 200703 от 24.08.2019 г., постановено по гр.д. № 79162/2017 г. на
Софийски районен съд, 37 състав в обжалваните
части, с които Д.К.П., ЕГН **********, и „М.Т.“ ЕООД, ЕИК ******, са
осъдени да заплатят солидарно на Н.К.К., ЕГН **********, на основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД сумата 9 657.69 лв., представляваща неустойка по чл. 7.2 от
споразумение от 20.11.2014 г., дължима поради частично неизпълнение на
задължението по чл. 7.1 от същото споразумение за възлагане на рекламни и
маркетингови услуги на стойност не по-малка от 120 000 лв. без ДДС, ведно
със законната лихва върху тази сума от 06.11.2017 г. до окончателното й
изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 624.55 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
неустоечно вземане за периода 16.03.2017 г. – 05.11.2017 г.
ОСЪЖДА Д.К.П., ЕГН **********,***, и „М.Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, офис 34, да заплатят на Н.К.К., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 152 лв. (хиляда сто петдесет и два лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 79162/2017 г. на
Софийски районен съд, 37 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.