РЕШЕНИЕ
№ 8781
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20231110164797 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявени са установителни искове по чл. 26, ал. 1 и ал. 4 от ЗЗД, и
осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от Н. Н. Н. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за
прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит
№********/15.02.2023 г., под евентуалност иск за обявяване на нищожност на
клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит №********/15.02.2023 г.;
за заплащане на сумата 148,10 лева, платена при начална липса на основание по
Договор за потребителски кредит №********/15.02.2023 г., ведно със законна
лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора
са сключили по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит
№********/15.02.2023 г., с предмет заемна сума от 500 лв. със срок за връщане
до 30 дни, при лихва 3,38 % (16,90 лв.)м с ГПР -49,85 %. Според чл. 5 от
договора, кредитът се обезпечава с поръчителство от „М.В.” в полза на
ответното дружество. Твърди се, че в договора не е посочено какъв е размерът за
предоставяне на поръчителството, а след усвояване на заемните средства ищцата
установила, че е начислена по кредита и сумата 148,10 лв. –такса за обезпечение
с поръчителство. Твърди се, че всички дължими суми по договора са платени от
ищцата. Поддържа се, че договорът за потребителски кредит е недействителен
като неподписан и липса на съгласие; не е спазена формата по чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, вкл. на евентуален договор за допълнителната услуга; сумите по клаузата
за поръчителство не са посочени в договора за кредит, респ. евентуален договор
за поръчителство не е подписван; липсва яснота как е формиран ГПР, в него не е
включена таксата по чл. 5 и обявеният ГПР не съответства на действителните
разходи. По отношение на клаузата на чл. 5 счита се за неравноправна и
нищожна, уговорена в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП, чл. 10, ал. 2, чл.
1
10а, ал.4, чл. 19, ал.1 и 4 от ЗПК.
Ответникът оспорва исковете с доводи, че договорът за кредит е сключен
по реда на ЗЕДЕУУ; ГПР е изчислен по предвидената в ЗПК формула и
съответства на чл. 19, ал. 4 от с.з., а пар. 1 от ЗПК касае разходи по
допълнителни услуги, чието уговаряне е задължително условие за отпускане на
кредита; ищецът е имал избор за вида поръчителство, поради което сумата по
договора за гаранция предварително не е известна, като възнаграждението не е
предмет на заемнотоправоотношение; чл. 5 от договора касае предварителен и
доброволен избор на ищеца за предоставяне на допълнителна възмездна услуга
от трето лице и уговорка е индивидуално уговорена, доколкото ищеца сам е
избрал в електронния формуляр. Оспорва да е получавал и обогатявал с каквито
и да е суми за възнаграждение по договора за гаранция/поръчителство.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Не се спори, а и от писмените доказателства се установява, че „Ф.Б.“
ЕООД, като заемодател, и Н. Н. Н., като заемател, са сключили Договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние №********/15.02.2023 г. по
реда на чл. 6 от ЗПФУР. От предметното съдържание се установява, че ответното
дружество предоставя на ищцата заемни средства от 500,00 лева, със срок на
връщане 30 дни чрез една погасителна вноска от 516,90 лв. от главницата и
възнагадителна лихва от 16,90 лв., с падеж на 17.03.2023 г., при ГЛП 41,12 %,
ГПР от 49,85 %. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „М.В.“ в полза на ответното дружество.
Одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени. Предвидено е, че
със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит. Одобряване на обезпечението се извършва чрез
одобряване на заема. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от
края на работния ден, в който е сключен договора за заем. В т. 5.3. от Общите
условия за предоставяне на потребителски кредити на „Ф.Б.“ ЕООД е посочено,
че за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността да
бъде одобрен кредитът от дружеството, кредитополучателят може да предложи
едно от следните обезпечения: (а) обезпечение, предоставено от гарант, във
формата на договор за поръчителство и одобрено от дружеството; (б)
обезпечение, предоставено въз основа на договор за поръчителство, от
поръчител – предложено от кредитоискателя и одобрено от дружеството
физическо лице.
Видно от договор за гаранция (поръчителство) от 15.02.2023 г., сключен
между ищцата и „М.В.“ p.l.c., със седалище и адрес на управление в Малта, СТ
„Бизнес център“, Странд № 120, Гзира ГЗР 1027, дружеството, в качеството на
гарант, се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията на ищцата
спрямо кредитора „Ф.Б.“ ЕООД по процесния договор за заем. Според т. 6 от
договора, за поетата гаранция ищцата дължи на такса в размер 148,10 лв.,
платима на падежната дата по договора за кредит.
От заключение на съдебна счетоводна експертиза, неоспорено от страните
и преценено от съда по реда на чл. 202 от ГПК, се установява, че заемните
средства са усвоени в брой, чрез системата Easy Pay, за което ищцата представя
и разписка от 16.02.2023 г. и върнати на 17.02.2023 г., като е извършено плащане
2
със сумата 665 лв., с която са погасени 500 лв. – главница, 16,90 лв. –
възнаградителна лихва, и 148,10 лв. – такса за гаранция. Вещото лице
установява, че ако в общите разходи по кредита се включи и таксата за гаранция,
то ГПР възлиза на 401,50 %.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние са потребителят и доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от
с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищцата има качеството потребител, като физическо лице,
което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Предвид това по отношение на кредитното правоотношение, предмет
на спора, са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и
разбираема за приложимия лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти; както и годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Съдът приема, че не е приложима разпоредбата чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК,
във чл. 6 от ЗПФУР, съгласно която разпоредбите на закона не се прилагат за
договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при
които се дължат незначителни разходи. Това е така, тъй като в конкретния
случай тези две кумулативни условия не са налице, макар срокът на договора да
е по-малко от три месеца. По смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК незначителен
разход по кредита е общият разход по креда съгласно на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а
лексикалното тълкуване на закона дава основание да се приеме, че общият
разход по кредита в тази хипотеза е в размер несъществен, твърде нисък. В
случая действителните разходи по кредита за договорна лихва и такса за
гаранция надхвърлят 10 % от заемната сума, който критерий съдът приема за
релевантен.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат
съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване
на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не
предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и
обективирана в договора. За това съдът не е властен да допълва или изменя
волята на страните, особено що се касае за основен елемент от съдържанието на
3
договора. Уговорката за цената за ползване на предоставения паричен ресурс е
съществен елемент на договора, поради което дължимата по кредита договорна
/възнаградителна, редовна/ лихва трябва недвусмислено да се обяви като такава,
както и неиния размер. Разходите по кредита следва да бъдат определени
предварително, изрично и изчерпателно в договора.
Не може да се приеме, че сключването на договора за заем касае
доброволен и информиран избор на потребителя относно сключването на
договор за гаранция и дължимите суми за обезпечението. От начина на
уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено
допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да се предостави
обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки
средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Кредиторът е прехвърлил своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Възнаграждението на
поръчителя обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Поради това,
че двете дружества – заемодател и гарант са свързани лица, по съображения по-
долу, сключването на договора за предоставяне на поръчителство се явява
единственото изпълнимо условие и следва да се приеме, че разходите, които
потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция за пряко
свързани с основната му престация по договора за заем – плащане на лихва за
ползването на заемните средства. Има характер на допълнително
възнаграждение за ползване на заемните средства и отговаря на дефиницията за
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да
бъде обявен в общия му размер. Разходът за възнаграждение в полза на
поръчителя е известен на заемодателя, последният може да получи като одобри
за поръчител. Следователно, договорът за заем и договорът за предоставяне на
поръчителят се счита за сключен от потребителя с един и същ търговец, от една
страна, а от друга – договорът за предоставяне на поръчителство представлява
допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в
противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото договорът няма самостоятелен
характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат
предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит;
условията и възнаграждението по него зависят изцяло от главното задължение
по заема. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с
оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на поръчителство.
Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна
изпълнима алтернатива, освен чрез сключване на договор за предоставяне на
поръчителство, сключването на договора e в деня, в който е сключен самият
договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на поръчителя с основното задължение по кредита, както и че
самостоятелен отказ от договора за предоставяне на поръчителството не е
предвиден. Ето защо в конкретния случай съдът приема, че договорът за
паричен заем е сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е
посочен действителния размер на разходите по кредита, който включва всички
лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Не може да се приеме, че между
страните има уговорка за допълнителни услуги, доколкото анализът и преценка
на условията по повод и при които е сключен договора за кредит и договора за
предоставяне на поръчителство сочат еднозначно за конструкция, предназначена
да прикрие действителните разходи по кредита (вж. в този смисъл Решение от
21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС). Договорът само формално покрива
изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не съответства на
4
заявеното от кредитора. Това поведение кореспондира и с търговска практика,
от страна на търговеца към потребителя, която е заблуждаваща, тъй като
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална
компетентност, и съдържа невярна информация, която възможно да промени
съществено икономическото поведение на средния потребител да вземе
информирано решение за стойността на кредита и дали да договаря с този
кредитор – арг. от чл.68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора за заем не е
посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия
договор за паричен заем, на осн. чл.22 от ЗПК.
Икономическият модел на ответника се изразява в отпускане на заем за
малка сума за кратък период, но с извличане на печалба не само от лихвите, но и
от нелихвения разход по кредита, каквото правно и икономическо естество има
коментираната такса за гаранция по договора за поръчителство. Следва да се
отчита дали за услугите, предоставени като насрещна престация за
извънлихвените разходи, може разумно да се приеме, че попадат сред
престациите, извършени в рамките на сключването или управлението на този
договор, или дали сумите, за които е задължен потребителят като такси за
отпускане и за управление на заем, се явяват явно непропорционални спрямо
заетата сума. Комисиона, покриваща възнаграждението за услугите, свързани с
проучването, отпускането или обработването на заем или кредит, или за други
подобни услуги, които са присъщи за дейността на заемодателя, извършвана при
отпускането на този заем или кредит, не може да се счита за спадаща към
основните ангажименти, произтичащи от договор за кредит посветени на
дължимата от потребителя насрещна престация. В конкретния случай съдът
приема, че договорът само формално покрива изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 и
10 от ЗПК, тъй като реалната стойност и вида на лихвения процент, с който се
олихвяват усвоените заемни средства не съответства на заявеното от кредитора,
и така за годишния процент на разходите.
Систематичното, граматическо и смислово тълкуване на клаузите на
договора за заем и т. нар. съглашение -договор за гаранция, и от обявените и
общоизвестни обстоятелства в Търговския регистър, дава основание на съда да
приеме, че заемодателят и дружеството-гарант са свързани лица по смисъла на §
1, т. 5 от ДР на ТЗ - едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД е „М.
СЕ“, което наименование е идентично със сегашното наименование „М. Б.“.
Търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете
дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи,
и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им,
респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество.
Заемодателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя,
последният може да получи като одобри за поръчител. Видно от договора за
кредит е изрично уговорено, че кредитът ще бъде обезпечен от „М.В.” или на
кредитора му е изначално известно, че такъв договор ще бъде сключен, което се
потвърждава и от преддоговорната информация (стандартен европейски
формуляр), т. 8, наименувана "изисквани обезпечения; описание на
обезпечението, което следва да предоставите по договора за кредит", изрично е
отбелязано "договор за предоставяне на поръчителство/гаранция“; начинът на
погасяване на вноските по кредита напълно съвпада с начина на погасяване на
вноските по договора за поръчителство. Предвид това и общите им
икономически интереси, съдът приема, че таксата гарант има характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства, поради което
следва да бъде обявени и включени изначално при формирането стойността на
5
лихвения процент по договора и ГПР. Този допълнителен компонент, който се
прибавя към месечното задължение е наименован „такса“. Тя обаче не се
начислява за неизпълнение в темпорално отношение на длъжника, поради което
не покрива по своята правна същност уговорка за мораторна неустойка. Според
словесното им описание договора, таксата формално се начислява по договор,
привидно сключен с трето лице, но икономическите последици за престацията
на потребител са че касае сума, която плаща на заемодателя и за времето, през
което кредиторът е лишен от усвоените заемни средства. Поради това по своята
правна и икономическа същност е допълнително заплащане за ползването на
паричния ресурс, което определение покрива понятието за възнаградителна
лихва. Съдът приема, че клаузата на чл. 5 не е индивидуално уговорена,
доколкото е вписана в съдържанието на предварително съставен типов договор,
за които обективно потребителят не е имал време да влияе и предоговаря. Освен
това, правото на парично вземане на кредитора е уговорено по начин – с друго
наименование и в отделна клауза, който заблуждава потребителя-длъжник
относно редовната лихва и всички разходи по кредита, които трябва да плаща по
кредита, тъй като всеки нормално информиран и в разумни граници
съобразителен среден потребител ще насочи вниманието си към уговорката от
договора, в която изрично е разписано задължението му за тази лихва. При това
главният иск подлежи на уважение и не се налага разглеждане на евентуалния
иск.
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 от
ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/тя е постъпила в имуществения комплекс на
ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи, че
ответникът е получил процесната сума при условията на така посочения договор.
ССчЕ установи, че ищецът е заплатил на ответника сумата 148,10 лв. за такса за
гаранция. При условията на чл. 146, ал. 2 от ГПК съдът указа на ответника да
установи, че за него съществува правно основание да задържи полученото;
евентуално, че го е върнал, за което не посочи доказателства до края на съдебно
дирене. Съгласно чл. 34 от ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или
бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко,
което е получила от нея. Този дава основание на съда да приеме осъдителната
претенция за изцяло основателна поради наличието на неоснователно
имуществено разместване. В допълнение следва да се посочи, че доколкото
ответникът е овластен да получи плащанията по договора за гаранция, то
правните последици настъпват именно от и за негова сметка, поради което
дължи връщане на сумата. Търсеното парично задължение за главница е
дължимо и изискуемо, и като законна последица от това се дължи поисканата
законна мораторна лихва от датата на подаване на искова молба-27.11.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответнатата
страна трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата 430
лв. за платени държавна такса и възнаграждение на вещо лице по ССчЕ.
Процесуалният представител на ищеца претендира адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Определянето на размера на възнаграждението на процесуалните представители
в процеса следва да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете
групи пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу
възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на
техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да
изходи и от обема на извършените процесуални действия. С Решение на СЕС
6
(втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т.1 е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Предвид
това съдът не е обвързан от същата НМРАВ, тъй като има право да определя
размера на възнаграждението, в хипотезите, в които законът му възлага това (в
т.ч. чл.38 от ЗАдв). Съобразно защитавания материален интерес, очакваните
процесуални действия, които е било необходимо да се извършат от адвоката по
делото, с оглед на фактическата и правна сложност на спора, без явяване в
съдебно заседание, съдът приема, че необходима и разумна разноска за адвокат в
конкретния случай е сумата 400 лв. с ДДС, която следва да се пресъди на Е.а.д.
„Д. М.“.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Н. Н. Н., с
ЕГН:**********, с постоянен адрес: *******, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с
ЕИК:***********, със седалище и адрес на управление: **************, иск по
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, на Договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние №********/15.02.2023 г.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на
управление: **************, да заплати на Н. Н. Н., с ЕГН:**********, с
постоянен адрес: *******, на основание чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, сумата 148,10
лева, представляваща платена такса за гаранция при начална липса на основание
- нищожен Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние
№********/15.02.2023 г., с договор за гаранция (поръчителство) от 15.02.2023 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.11.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на
управление: **************, да заплати на Н. Н. Н., с ЕГН:**********, с
постоянен адрес: *******, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 430,00 лева
– съдебни разноски.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на
управление: **************, да заплати на Е.а.д. „Д. М.“, Булстат: *********,
адрес: ************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.2, вр. ал.1,
т. 2 от ЗА, сумата 400,00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ.
Присъдените суми могат да бъдат платени от „Ф.Б.“ ЕООД по баН.
сметка №IBAN:**********, с титуляр адв. Д. М..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8