Р Е Ш Е Н И
Е
30/15.1.2020г.
гр. Шумен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд Шумен, IX-ти състав, в публично
заседание проведено на шестнадесети декември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Районен
съдия: Д. Димитров
при секретаря Татяна Тодорова, като разгледа
докладваното от съдията ГД № 1445/2019 г., по описа на съда, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по предявени, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, в условията на
първоначално обективно кумулативно съединение, положителни установителни
искове, от
„Профи Кредит България“ ЕООД гр. София, против Ю.Х.Р. ***, за признаване, като установено в отношенията между
страните, че в полза на ищеца – финансова институция, съществува предсрочно
изискуемо, парично вземане, произтичащо от Договор за потребителски кредит
„ПрофиКредитСтандарт“ № **********/30.04.2018 г., за което има образувано
заповедно производство - ЧГД № 679/2019 г., по описа на РС Шумен, като по реда
на чл. 410 ГПК против длъжника - потребител има издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение, с правно основание: по чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240,
ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 1000 лева – непогасена главница, ведно с искане за
присъждане на законна лихва върху вземането, от датата на заявлението –
01.03.2019 г. до окончателно плащане; по чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2,
вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 483.68 лева - договорна
/възнаградителна/ лихва върху главницата, за периода от 30.04.2018 г. до
26.05.2020 г., ведно с искане за присъждане на законна лихва върху вземането,
от датата на заявлението – 01.03.2019 г. до окончателно плащане; по чл. 11, ал.
2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 928.80 лв.
– възнаграждение по Споразумение за допълнителни услуги разсрочено за плащане през периода от 30.04.2018 г. до 26.05.2020 г., ведно с искане за присъждане на законна лихва върху
вземането, от датата на заявлението – 01.03.2019 г. до окончателно плащане, както
и възражение от ответника с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
нищожност на клаузи.
Ищецът обосновава исковата си претенция
твърдейки, че на 30.04.2018 г. с ответника бил сключен Договор за потребителски
кредит № **********, за сума в размер на 1000 лв., със срок за изплащане 24
месеца, на месечни вноски всяка от 61.82 лв., с падеж двадесет и шести ден от
месеца, при: ГПР - 49.89 %; годишен лихвен процент - 41.17 %; лихвен процент на
ден - 0.11% или общо задължение от 1483.68 лв., както и избран и закупен от
ответника пакет допълнителни услуги на цена от 928.80 лв., разсрочен за плащане
на месечни вноски всяка по 38.70 лв. По този начин общото задължение по кредита
и по пакета от допълнителни услуги, възлизал на 2 412.48 лв., при месечна
вноска от 100.52 лв. и падеж - 26-ти ден от месец. Същият ден ищецът превел
парична сума в размер на 1000.00 лв. по посочена от длъжника банкова сметка. ***говорът
бил прекратен от ищеца и била обявена неговата предсрочна изискуемост, за което
на 29.08.2018 г. до длъжника било изпратено уведомително писмо. Въз основа на
Заявление, по реда на чл. 410 ГПК, било образувано ЧГД № 679/2019 г., по описа
на РС Шумен, като срещу длъжника била издадена Заповед за изпълнение. Моли да
бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумите, както следва: 1000 лв. – главница; 483.68 лв. -
договорно възнаграждение, за периода от 27.06.2018 г. до 26.05.2020 г.; 928.80
лв. - договорно възнаграждение за пакет услуги, разсрочено за плащане през
периода от 27.06.2018 г. до 26.05.2020 г., както и законна лихва върху претендираните суми от момента на подаване
на заявлението до окончателното плащане. Претендира разноски по заповедното и
исковото производства.
Ответникът не е намерен на своя постоянен
и настоящ адрес и не е подал възражение в срока по чл. 412, ал. 2 ГПК. От
справка на НАП се е установило, че няма регистриран трудов договор и
заповедният съд не е успял да го призове по месторабота, поради което, за да не
бъде обезсилена издадената заповед, за ищеца е възникнал правен интерес от
предявяване на настоящите искове.
В срока по чл. 131 ГПК назначеният на ответника
особен представител е подал писмен отговор. Намира исковите претенции са
допустими, но неоснователен. Прави възражение за нищожност на клаузи по т. 2 и
т. 3 от ОУ към Договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Счита, че предсрочната
изискуемост на кредита не е била обявена по надлежния ред, както и, че
Споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги е нищожно поради
неравноправност, тъй като независимо, че тези услуги може да не бъдат
предоставени от кредитора, цената по тях оставала дължима и не е предвидена
възможност за нейното отпадане или намаляване, а това поставяло потребителя в
по - неблагоприятна позиция и като по-слаба страна в правоотношението водело до
неравновесие между правата и задълженията на страните, съгласно чл. 143 ЗЗП.
В проведеното съдебно заседание ищецът,
чрез процесуален представител, поддържа исковете. Особеният представител на
ответника поддържа отговора на исковата молба, като намира, че предсрочната
изискуемост на кредита не е обявена по надлежния ред, както и намира договора
за кредит за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът, като взе предвид представените по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
На 30.04.2018 г., след подадени от Ю.Х.Р.:
Искане /л. 4/ и Стандартен европейски формуляр /12/ и получена от него Допълнителна
преддоговорна информация /16/, между ищцовото дружество и ответника е сключен
Договор № ********** /л. 17/ за потребителски кредит „ПрофиКредитСтандарт“, при
Общи условия /л. 23/, по силата на който на ответника е предоставен паричен
заем в размер на 1000.00 лева, за срок от 24 месеца и размер на вноската –
61.82 лв., при ГПР 49.89%, годишен лихвен процент – 41.17%, лихвен процент на
ден 0.11%, и обща дължима сума по кредита 1 483.68 лв. Със Споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги към същия договор /л. 21/ е уговорено плащане
на допълнително възнаграждение на кредитора за избран и закупен от ответника
пакет в размер на 928.80 лева, разсрочено на месечни вноски от 38.70 лв. Така
общото задължение на ответника било в размер на 2 412.48 лв. и общ размер на
вноска 100.52 лв., по Погасителен план /л. 33/, с падеж 26 ден от съответния
месец.
От Преводно нареждане /л. 35/ се
установява, че на 30.04.2018 г. сумата от 1000 лв. е усвоена от ответника, а от
Извлечение по сметка № ********** /л. 36/ - че ответникът не е направил нито
една вноска за погасяване на кредита.
От Уведомително
писмо от 29.08.2018 г. /л. 37/ се установява, че кредиторът обявява кредита за
предсрочно изискуем, а от представената Обратна разписка /л. 38/, се
установява, че изпратеното до длъжника на декларирания адрес писмо е върнато
като непотърсено.
От приложеното ЧГД № 679/2019 г., по
описа на РС Шумен, се установява, че по Заявление рег. № 3841/01.03.2019 г. по
реда на чл. 410 ГПК в полза на ищеца е издадена Заповед № 376/05.03.2019 г. за
изпълнение на парично задължение, с която ответникът е осъден да плати на ищеца
следните суми: 2 412.48 лева - главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 30.04.2018 г., 30 лв. - такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на начислена за периода
от 27.06.2018 г. (дата на изпадане в забава) до 28.08.2018 г. (дата на
предсрочна изискуемост на договора), 5,78 лева – лихва за забава за периода от
27.06.2018 г. (дата на изпадане на длъжника в забава по договора за
потребителски кредит) до 28.08.2018 г. (дата на предсрочна изискуемост), ведно
със законна лихва от датата на подаване на Заявлението - 01.03.2019 г., до окончателно
плащане, както и сумата 98.97 лв. - разноски по делото.
Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на основание чл. 415, ал.
1, т. 2 ГПК на заявителя е дадена възможност да предяви иск за установяване на
вземането си, в едномесечен срок, съобщението, за което му е връчено на
19.04.2019 г., като на 21.05.2019 г. с рег. № 9258/21.05.2019 г., по описан на
ШРС, е подадена настоящата искова молба.
С Определение № 1558/21.05.2019 г., по
ГД № 679/2019 г., заповедният съд е обезсилил издадената заповед за сумата от
30 лв. - такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането и за сумата 5,78
лева – лихва за забава, начислени за периода от 27.06.2018 г. /дата на изпадане
в забава/ до 28.08.2018 г. /дата на предсрочна изискуемост/.
Представени са и други неотносими към
правния спор писмени доказателства.
Въз основа на събраните по делото
доказателства, преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, съобрази
становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, ШРС – девети състав намира за установено от правна страна следното:
По допустимостта на установителните
искове по чл. 422 вр. 415 ГПК.
От приложеното ЧГД № 679/2019 г., по
описа на РС Шумен, се установява, че по реда на чл. 410 ГПК в полза на ищеца е
издадена Заповед № 376/05.03.2019 г. за изпълнение на парично задължение,
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на основание чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е дадена възможност да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок, съобщението, за което му е
връчено на 19.04.2019 г., като с молба рег. № 9258/21.05.2019 г., по описа на
ШРС, е подадена настоящата искова молба, поради което производството се явява
допустимо, а предявените установителни искове подлежат на разглеждане по
същество.
По основателността на исковите претенции.
Между страните не се спори, а и от
събраните писмени доказателства еднозначно се установява, че на 30.04.2018 г. между
страните е сключен Договор за потребителски кредит, при Общи условия, както и Споразумение
за предоставяне на допълнителни услуги към същия договор. Спорът между страните
и първото възражение на особения представител на ответника по основателността
на исковите претенции е, че предсрочната изискуемост не е обявена по надлежния
ред. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление само на едната от страните, за разлика от общите
принципи на ЗЗД, а датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе
ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Съобразно ТР №
4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г. т. 18, ОСГТК на ВКС, ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо за
настъпването на предсрочната изискуемост, за да може договорното изменение да
прояви действието си, е необходимо уведомяване на длъжника. Приложението на
разрешенията на ТР № 4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г. т. 18, ОСГТК на ВКС и
необходимостта за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната
изискуемост намират проявление и по отношение на финансовите институции,
каквато се явява ищецът – Р. № 123/09.11.2015 г., ТД № 2561/2014 г., II т. о.,
ВКС. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното основание, доколкото
правният статут на банките изисква по-благоприятното им нормативно третиране в
сравнение с финансовите институции, което следва пряко и от Р. № 12/2.10.2012
г., КД № 4/2012 г., по описа на Конституционния съд, а при възприемане на
извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава валидно само от
банките, но не и от финансовите институции, очевидно този принцип ще се наруши,
но по-важното: така ще се наруши и принципът за правна сигурност и предвидимост
в уредбата на потребителските кредити, което е недопустим правен резултат.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е императивна и нейното тълкуване е подчинено
на принципа за защита на по-слабата страна, поради което следва да се прилага
във всички хипотези на предоставяне на потребителски кредит.
В настоящият случай съгласно чл. 12.3 от
Общите условия в случай, че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от
тридесет календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост без да е необходимо кредиторът да
изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие и други. Съгласно чл. 12.3.1
от Общите условия кредиторът може да обяви предсрочна изискуемост с писмено
уведомление при просрочие на две или повече последователни вноски в пълен
размер, а съгласно чл. 13.3 от същите Общи условия всяко известие във връзка с
договора се изпраща по реда на чл. 13.2 – на адреса за кореспонденция на КЛ и
СД, по факс, на електронната поща, по телефона /устно и/или чрез СМС/, посочени
от КЛ СД в договора или последно декларирани от него или предоставени в
клиентски портал в случай, че КЛ/СД са дали съгласие за електронно подписване
на документи. От представените от ищеца доказателства се установява, че ответникът
не е направил нито една вноска за погасяване на кредита, кредиторът е направил
волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост като Уведомлението за
това е изпратеното до длъжника на декларирания адрес с писмо от 29.08.2018 г.,
което е върнато като непотърсено. Поради изложеното съдът намира, че към
момента на подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК – 01.03.2019 г., не е
настъпила предсрочната изискуемост на вземането на ищеца и в този смисъл
възражението на ответника е основателно. От друга страна с връчване на препис
от исковата молба на особен представител на ответника длъжникът се счита за
уведомен за обявяването на предсрочната изискуемост, а това не може да не бъде
взето предвид като факт от значение за спорното право, съгласно разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като когато длъжникът не е намерен на посочения по
делото адрес и съдът е назначил, при условията на чл. 47, т. 6 ГПК, особен
представител на ответника, на когото е връчена искова молба, към която е приложено
уведомление до длъжника за „Предсрочната изискуемост на кредита“, от датата на
връчване, настъпва предсрочната изискуемост на кредита, ако се установят в
процеса предпоставките за нейното обявяване – в този смисъл в Р. №
198/18.01.2019 г., ТД № 193/2018 г., 1 т. о. Изложените мотиви от ответника за
последиците от нередовното обявяване на предсрочната изискуемост преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не са съобразени с
тълкувателната практика на върховната съдебна инстанция. Действително преди ТР
№ 8/02.04.2019 г., ТД № 8/2017 г., ОСГТК, при проведено заповедно производство,
практиката на ВКС приемаше, че правото на кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като предпоставките за постановяване на Заповед
за изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника
предхожда по време подаването на Заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, съдът установява
съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно
изискуем, като може да определи за момент на настъпване на предсрочната
изискуемост дата, различна от твърдяната от кредитора, но тази дата следва да
предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Следователно при предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането
става изискуемо, както с неплащането на определени вноски или част от тях, така
и след като кредиторът упражни правото си да направи кредита предсрочно
изискуем, обяви на длъжника предсрочната изискуемост и то преди подаване на
заявлението за издаване на ЗИ. С ТР № 8/02.04.2019 г., ТД № 8/2017 г., ОСГТК, се
приема, че при проведено заповедно производство, ако предсрочната изискуемост
не е била валидно обявена на длъжника преди подаване на Заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил
падеж в Заявлението и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не е условие за
редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост, като е допустимо такъв иск да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, към датата на формиране сила на пресъдено нещо. Предвид
изложеното, с оглед възприетото от ВКС становище и неговата задължителност за
всички правни субекти, възниква необходимостта да се изследва, както
валидността на процесния Договор за кредит и Споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги, така и основателността на исковите претенции.
Договорът за кредит отговаря на формалните изисквания
въведени със ЗПК. Основателността на претенцията за непогасена главница, с
правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр.
чл. 71 ЗЗД и
цена 1000 лева, е предпоставена от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: че
действително е предал договорената по кредита парична сума и изискуемост на
претендираното вземане. Съответно в тежест на ответника е да установи точното в
количествено и времево отношение изпълнение на основното си задължение -
плащане на сумите по кредита, чрез установяване на плащане в уговорените
срокове на дължимите месечни вноски. От приетото по делото и неоспорено от
ответника Преводно нареждане се установява, че на 30.04.2018 г. сумата от 1000
лв. е усвоена от ответника, а от Извлечение по сметка № ********** - че
ответникът не е направил нито една вноска за погасяване на кредита. До датата
на приключване на съдебното дирене, е настъпил падежа на 19 от общо 24 вноски
по кредита (последната вноска е с падеж 26.05.2020 г.), което на основание чл. 235,
ал. 2 ГПК следва да бъде съобразено, т. е. към 16.12.2019 г. е настъпила
изискуемостта на 19 вноски на обща стойност 703.40 лева, до която сума искът се
явява основателен, като до пълно предявения размер от 1000 лева - главница,
следва да бъде признат за неоснователен.
Основателността на претенцията за договорна
/възнаградителна/ лихва върху главницата от 1000 лева, за периода от 30.04.2018
г. до 26.05.2020 г., с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2,
вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 483.68 лева, е предпоставена от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: основанието,
от което произтича вземането за възнаградителна лихва /наличие на валиден
договор /клауза от договор/ за възнаградителна лихва/, настъпването на
предпоставките за плащане и размера на претенцията за претендираната
възнаградителна лихва. Основанието, от което произтича вземането за
възнаградителна лихва е клаузата на раздел VI „Параметри по кредита“ от процесния Договор, в която е
договорен ГПР: 49.89, Годишен лихвен процент: 41.17 %. Ответникът прави
възражение за нищожност на тази клауза, което съдът намира за неоснователно. От
една страна основно задължение на заемателя е, както да върне заетата сума,
така и да плаща лихва по кредита. Лихвата по
кредит представлява, по своята правна същност, цената или възнаграждението,
което заемателят е длъжен да плати на кредитора за ползването на предоставените
му парични средства - това е цената на капитала, който се отчуждава за временно
ползване. От друга страна размерът на договорената от страните възнаградителна
лихва, процентно изразен – 41,17 % и ГПР: 49.89, не противоречи на императивна
правна норма. Със законодателната промяна от 2014 г. с разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, се въведе законово ограничение в размера на възнаградителната лихва,
като се нормира, че „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България”.
С въвеждането на тази законова уредба се поставиха ясни граници, отвъд които
уговорената възнаградителна лихва би била нищожна като противоречаща на
императивна правна норма, но настоящият случай не касае уговорена
възнаградителна лихва, която да излиза извън тези граници. Уговорената
възнаградителна лихва не може да бъде счетена за нищожна и като неравноправна клауза.
Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП повелява, че неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Според ал. 2 на
същата разпоредба: „не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия”.
Следователно, преди да бъде извършена преценка дали една клауза е
неравноправна, се изследва дали същата е индивидуално уговорена, доколкото това
индивидуално уговаряне преодолява евентуалната неравноправност. Именно такъв е
настоящият случай, в който уговорената в договора възнаградителна лихва е
индивидуално уговорена. Тя не е определена в Общите условия, които се прилагат
за всички длъжници, а е част от индивидуално сключен с потребителя договор,
поради което не може да се приеме, че е предварително изготвена и да се счете,
че потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието и. Напротив в
деня на подписване на договора, потребителят сам е попълнил Стандартен
европейски формуляр именно при такава възнаградителна лихва, както и Искане за
отпускане на кредит, с договорения размер на погасителната вноски, след като е
получил Допълнителна преддоговорна информация при същите параметри на кредита. Предвид
че ответникът не е представил никакви доказателства да е направил каквато и да
е вноска за погасяване на кредита в това число и в частта за договорената
възнаградителна лихва следва, че дължима според съда, се явява и сумата по иска
за възнаградителна лихва до датата на приключване на съдебното дирене, когато е
настъпил падежа на 19 от общо 24 вноски по кредита, което следва да бъде
съобразено, т. е. настъпила е изискуемостта на 19 вноски на обща стойност 450.34
лева, до която сума искът се явява основателен, като до пълно предявения размер
от 483.68 лева, следва да бъде признат за неоснователен.
Основателността на претенцията за присъждане
на възнаграждение по Споразумение за „пакет допълнителни услуги”, с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286,
вр. чл. 280, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, е предпоставена от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: основанието,
от което произтича вземането за възнаграждение /наличие на валиден договор /клауза
от договор//, настъпването на предпоставките и размера на претенцията за
плащане на възнаграждението /че доверителят дължи възнаграждение и че
довереникът е уведомил доверителя за изпълнението на поръчката – арг. от чл.
284, ал. 1 ЗЗД/. Споразумението за предоставяне на „пакет допълнителни услуги”
към основния договор за кредит, макар и обвързано с него, представлява
самостоятелна сделка, която по своята правна природа е аналогична с „договор за
услуга”, като разновидност на договорът за поръчка. Сключената сделка обаче се
явява нищожна поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като
общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. В настоящият
случай е налице очевидна нееквивалентност на насрещните престации, което води
до нищожност на договора. За да възприеме това становище, съдът се съобрази с
правната доктрина и трайната практика на ВКС /Р. № 1444/4.11.1999 г., ГД №
753/1999 г., 5 г. о.; Р. № 615/15.10.2010 г., ГД № 1208/2009 г., 3 г. о.; Р. №
119/22.03.2011 г., ГД № 485/2010 г., 1 г. о.; Р. № 452/25.06.2010 г., ГД № 4277/2008
г., 1 г. о./, съгласно която, според чл. 9 ЗЗД
страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към
правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Понятието добри нрави
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Счита
се, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е
сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност
на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите
нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. В настоящия
случай съдът намира, че се касае именно за такава драстично изразена липса на
еквивалентност, тъй като стойността на сделката за допълнителни услуги се
равнява на стойността на отпуснатия кредит, с който е обвързана, а същевременно
услугите, от които ответникът би могъл да се възползвал не са от такова
естество, че да са свързани с отпускане на допълнителни средства от кредитора,
нито с някаква стойностно изразена загуба от негова страна. Първата услуга,
която се сочи, че е използвана: „Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит“, се покрива с действие, което така или иначе е дължимо от кредитора: да
осъществи преценка за наличие на условията за отпускане на кредита, и се
различава единствено по срочността си – „приоритетно“, която по никакъв начин
не оправдава плащането на цена равна на стойността на кредита. Никъде, дори в
определението за тази услуга, не са посочени критерии - времеви или други,
които да очертаят кога „приоритетността“ е спазена и в този смисъл клиентите да
са наясно дали бързото получаване на отговор на тяхното искане е в следствие на
разглеждане на искането им с „приоритет“ или в следствие на разглеждането му,
както във всяка друга хипотеза, когато подобна услуга не е закупена. Другите три
услуги, за които се претендира, че длъжникът е ползвал са възможности за: отлагането
на вноски, намаляването на вноски и смяна на падеж, като единствената последица
за кредитора от изпълнението на тази услуга, която така или иначе е ограничена
в броя вноски, е изместването на падежа на вноските в края на погасителния
план, т. е. изместване крайния срок на договора, без обаче от това да следва
каквато и да е неблагоприятна последица или загуба за кредитора, която да
налага овъзмездяване, на каквото клиентът се е съгласил. Дори да се счете, че
дължимостта на възнаграждението за „пакета от допълнителни услуги” е обусловена
от предоставянето на клиента на дължима услуга в по-кратки срокове и от
предоставянето на бъдещи възможности за същия, от които той се е възползвал,
следва да се отчете, че се касае за договор, при който има икономически
по-слаба страна и плащането на бъдещи възможности, свързани с „улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства“, което в същността си
и нов кредит, е оценено на сума, надхвърляща двойно максимално допустимата сума
за възнаграждение на кредитора (възнаградителната лихва). С оглед конкретиката
на случая съдът преценява нееквивалентността между престациите, като основание
за признаване нищожност на Споразумението за допълнителни услуги към договора
за кредит, в следствие на което недължимо се явява възнаграждението по него в
размер на 928.80 лева, поради което установителният иск, с правно основание чл.
11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, предявен от
ищеца за тази сума се явява изцяло неоснователен.
Относно разноските.
Предвид изхода на делото ответникът дължи
на ищеца деловодни разноски съразмерно на уважената част от иска, като предвид
постановките в ТР № 4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът следва
да се произнесе с осъдителен диспозитив за дължимостта на разноските, както в
исковото така и в заповедното производство. При предявени разноски в общ размер
999.87 лева, съгласно списък по чл. 80 ГПК, следва да бъдат присъдени такива в
общ размер 487.93, от които 119.98 лева по заповедното и 367.95 лева по
исковото производства, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
Признава за установено, по реда на чл.
422, вр. 415 ГПК, че Ю.Х.Р., с ЕГН: ********** и адрес: ***, дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България, № 49, бл. 53Е, вх. В, парично вземане по главница, дължима към
16.12.2019 г., в размер на 703.40 (седемстотин и три лева и четиридесет
стотинки) лева, произтичащо от Договор за потребителски кредит
„ПрофиКредитСтандарт“ № **********/30.04.2018 г., за което има образувано
заповедно производство - ЧГД № 679/2019 г., по описа на РС Шумен, като по реда
на чл. 410 ГПК против длъжника - потребител има издадена Заповед №
376/05.03.2019 г. за изпълнение на парично задължение, на основание чл. 11, ал.
2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, ведно със законна
лихва върху вземането, от датата на заявлението – 01.03.2019 г. до окончателно
плащане, като до пълно предявения размер от 1000 лева отхвърля като неоснователен.
Признава за установено, по реда на чл.
422, вр. 415 ГПК, че Ю.Х.Р., с ЕГН: ********** и адрес: ***, дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България, № 49, бл. 53Е, вх. В, парично вземане за договорна /възнаградителна/
лихва върху главницата за периода от 30.04.2018 г. до 16.12.2019 г., в размер
на 450.34 /четиристотин и петдесет лева и тридесет и четири стотинки/ лева, произтичащо
от Договор за потребителски кредит „ПрофиКредитСтандарт“ №
**********/30.04.2018 г., за което има образувано заповедно производство - ЧГД
№ 679/2019 г., по описа на РС Шумен, като по реда на чл. 410 ГПК против
длъжника - потребител има издадена Заповед № 376/05.03.2019 г. за изпълнение на
парично задължение, на основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл.
79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, ведно със законна лихва върху вземането, от датата
на заявлението – 01.03.2019 г. до окончателно плащане, като до пълно предявения
размер от 483.68 лева, отхвърля като неоснователен.
Отхвърля предявеният, по реда на чл.
422, вр. 415 ГПК, положителен установителен иск, с правно основание чл. 11, ал.
2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, за признаване като
установено, че ответникът Ю.Х.Р., с ЕГН: ********** и адрес: ***, дължи на ищеца Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България,
№ 49, бл. 53Е, вх. В, парично вземане, в размер на
928.80 лв. произтичащо от Споразумение
за допълнителни услуги, разсрочено за
плащане през
периода от 30.04.2018 г. до 26.05.2020 г.,
ведно с искане за присъждане на законна лихва върху вземането, от датата на
заявлението – 01.03.2019 г. до окончателно плащане, за което има образувано
заповедно производство - ЧГД № 679/2019 г., по описа на РС Шумен, като по реда
на чл. 410 ГПК против длъжника - потребител има издадена Заповед №
376/05.03.2019 г. за изпълнение на парично задължение, като неоснователен.
Осъжда Ю.Х.Р., с ЕГН: ********** и адрес: ***, да плати на Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България, № 49, бл. 53Е, вх. В, разноски, съразмерно
на уважената част от исковете, в размер на 487.93, от които 119.98 лева по
заповедното и 367.95 лева по исковото производства, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи
на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на
основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред
Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на страните, основание чл.
259, ал. 1 ГПК.
След влизане в сила на решението,
приложеното ЧГД № 679/2019 г., по описа на РС Шумен, да се върне в състава,
ведно с препис от настоящото решение.
Районен съдия:..............