ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 929
гр.
Перник, 28.10.2019 г.
Пернишкият
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание на 28 октомври през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
Председател:
Милена Даскалова
Членове:
Кристиан Петров
Роман
Николов
като
разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 647 по описа за
Производството е по реда
на чл. 274
– чл. 278,
във вр. с чл. 413, ал.
2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД, гр. София против разпореждане от 12.08.2019 г. по ч. гр.
д. № 4617/2019 г. по описа на Районен съд - Перник, в частта му, с която е
отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу В.П.Т. за сумата от 155,35 лв., представляваща неустойка за неизпълнение
на поето от длъжника задължение 58,70
лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането. Поддържа се, че съдът
е нарушил диспозитивното начало, без даде възможност на заявителя да обоснове и
докаже индивидуално договаряне, като е предрешил евентуален спор между
страните. Съдът не е отчел правилно приложението на Директива 2008/48 за
договорите за потребителски кредит и Директива 2009/22 за исковете за преустановяване
на нарушенията с цел защита на интересите на потребителите, т. е. в
производствата в които не се сочат доказателства съдът не следва да прави
проверка. Твърди се, че нищожността на договорните клаузи, поради
неравноправния потребителски характер е особен вид недействителност, който е
извън общите хипотези на противоречие със закона и добрите нрави. Проверката по
чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК следва да се направи ако незаконността следва по
очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане. Обсъжда се значението
на чл. 143 от ЗЗП, т. н. генерална клауза за неравноправност на уговорките на
потребителските договори, относно която заповедния съд не би могъл да направи
изводи единствено от заявлението по чл. 410 от ГПК.При преценка на добрите нрави
следва да се отчетат и други фактори-свободата на договаряне, равнопоставеност
на страните, функции на неустойката, възможност да длъжника сам да ограничи
размера на неизпълнението. Преценката на съда се ограничава до изложените от
заявителя факти за установяване на едно индивидуализирано спорно вземане,
основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес
– исковият. Наред с това се твърди, че не са налице сочените от заповедния съд
основания да се приемат за нищожни договорните клаузи, въз основа на които са
начислени претендираните вземания, поради което липсва основание за отказа на
съда да бъде издадена заповед за изпълнение.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и направените с частната жалба оплаквания, намира за установено следното :
Пред районния съд е подадено заявление от "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД, гр. София за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК срещу В.П.Т. за сумата от 490,74лв.- главница по
договор за паричен заем № ***, сключен между длъжника и "Аксес Файнанс”
ООД; 73,70 лв. - договорна лихва; 27,45 лв. законна лихва за забава; 155,35 лв.-
неустойка за неизпълнение на задължение и 58,70 лв. разходи и такси за извънсъдебно
събиране, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на
вземането.
В т. 12 на заявлението е посочено, че съгласно договора заемателят се е
задължил в случай, че не заплати текущото си задължение на падежа, то в 3-дневен срок след падежа да предостави на
кредитора обезпечение чрез поръчителство, за което между кредитора и поръчителя
се подписва договор за поръчителство със срок от 30 дни. Задължението за
осигуряване на поръчителство възниквало след всеки отделен случай на забава.
При неизпълнение на задължението да се предостави поръчителство, се дължала
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която се
включвала в текущото задължение за съответния месец. Неустойката се начислява
за всяко отделно неизпълнение на задължението.
В заявлението е посочено също, че съгласно договора, ако длъжникът не
погаси текущото си задължение на падежа, то същият освен, че е длъжен са
предостави обезпечение чрез поръчителство, трябва и да заплати сума в размер на
15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на
задължението му в тридневния срок до предоставяне на поръчителството. При
забава за плащане на текущо задължение или на посочената сума в размер на 15 %,
кредитопоручателят дължи разходи за действия по събиране на задължението в
размер на 2,50 лв. на ден за всеки ден до заплащане на сумите. Уговорено било,
че при предсрочна изискуемост ще се дължи такса еднократна в размер на 120 лева
за събиране на вземането.
Районният съд е отхвърлил заявлението по чл. 410 от ГПК, в частта относно искането за издаване заповед за изпълнение за
сумата от 155,35 лв.- неустойка за неизпълнение на задължение и 58,70 лв.
разходи и такси за извънсъдебно събиране, като е приел, че клаузите за
неустойка и такси са нищожни.
Съдът намира, че обжалваното разпореждане е законосъобразно.
Неоснователни са доводите, че при произнасянето си заповедният съд е излязъл
извън правомощията си. Съгласно чл.411, ал.2,
т.2 ГПК заповедният съд е длъжен и без да е налице възражение по чл.414 ГПК
от длъжника да извърши служебно проверка дали предявеното със заявлението
вземане не противоречи на закона и/или добрите нрави и именно в изпълнение на
това си законово задължение, съдът се е произнесъл относно валидността на
клаузата за неустойка. В същия смисъл е и определение N 974/07.12.2011 г. по ч.
т. д. N 797/2010 г. на ВКС.
Съгласно т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В конкретния случай неустойката не служи за обезпечение, обезщетение и санкция
в случай на неизпълнение на договорните задължения.
Видно от заявлението, на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 400
лв., а претендираната неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение е в размер на 189 лв., т. е. представлява почти 50% от
получената главница. Освен това неустойката се начислява за неизпълнение на
непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението, поради което и не може да се приеме, че размерът й е висок в
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на
неизпълнение от страна на ответника. Задължение на длъжника е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на
задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й
функция.
Не е налице и обезпечителният елемент, защото не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила неустойката. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя
следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната
сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния
последиците от неизпълнението на това свое задължение. Същевременно е
предвидено поръчителството да е със срок от 30 дни, като това се прилага за
всяко отделно просрочване. Несъмнено кредиторът има интерес вземането му да е
обезпечено с поръчителството, но не и последното да е срочно и то само за 30
дни. Ограничавайки срока, кредиторът създава предпоставки длъжникът,
неизпълняващ задължението си за плащане на месечните вноски, ежемесчно да
изпада и в неизпълнение на задължението си да осигурява поръчител и съответно
да му се начисляват неустойки. От тук и следва извод, че целта не е да се
получи обезпечение, а да се осигури възможност за начисляване на допълнителни
такси под формата на неустойка и съответно до оскъпяване на кредита.
Неустойката противоречи и на чл.143, т.5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение
относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок
размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както вече се посочи, липсва
яснота какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а размерът й е почти
50 % от получената главница, което води до реализиране на по-висок доход за
кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т. 3
от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест
на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
По изложените съображения, съдът намира, че неустойката излиза извън
присъщите й функции, сключена е и в условията на неравноправност по смисъла на
ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал.
1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд намира за неоснователна частната жалба и в частта й относно
претенцията за разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е
претендирана, наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на
практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК
и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза
на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК,
тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение
за забава.
Жалбоподателят се
позовава на разпоредбата на чл. 10а, ал.1 от ЗПК, съобразно която кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит.
В заявлението не е конкретизиран видът и размерът на допълнителните услуги,
каквото е изискването на 10а, ал.4 ЗПК. За първи път в частната жалба е уточнено,
че тези допълнителни услуги са изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др. Така отписаните
действия не съставляват допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а се касае за действия, извършвани от кредитора във
връзка със събиране на задължението и не
попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 ЗПК услуги / в същия смисъл е и решение № 345/9.01.2019 г. по т. д.
№ 1768/18 г. на ВКС, ІІ ТК/. Дори и да се приеме, че става дума за услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, то са такива по управление на
кредита. Поради това претендирането им от потребителя противоречи и на
забраната на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия за управление на кредита.
По изложените съображения, съдът намира, че обжалваното разпореждане е
законосъобразно и следва да бъде потвърдено и
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 12.08.2019 г. по ч. гр. д. № 4617/2019 г. по
описа на Районен съд - Перник в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.