РЕШЕНИЕ
№ 10
гр. Русе,01.04.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе, V-ти състав, в публично заседание на четвърти
март през две хиляди и деветнадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при
секретаря БИСЕРКА ВАСИЛЕВА
докладваното от съдия ВЪРБАНОВА адм.
дело № 67 по описа за 2021
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на П.И.Г. *** против Решение № 1040-17-1/16.01.2021
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-3259-5/13.11.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с
което на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица по чл. 54а КСО. В жалбата са наведени основания за
незаконосъобразност на оспорения акт поради нарушение на материалния закон. Основното
възражение касае определянето на държавата на пребиваване на жалбоподателката,
като същата твърди, че това е Република България. Претендира се отмяна на акта,
както и присъждане на направените разноски.
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира присъждане на разноски за процесуално представителство
от юрисконсулт. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от
жалбоподателката и претендирано за възстановяване от ответника адвокатско
възнаграждение.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Административното производство пред
ръководителя на осигуряването за безработица е стартирало с подаване от П.Г. на
заявление вх. № 171-00-3259/12.12.2019 г., с което същата е поискала отпускане
на парично обезщетение за безработица (ПОБ). В заявлението Г. посочва, че считано
от 02.11.2019 г. е прекратено правоотношението й с осигурител в Румъния, където
е упражнявала трудова дейност. Декларирала е, че не получава парично
обезщетение за безработица в друга държава. Допълнително Г. е представила и
декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65,
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в която е посочила като последен период на
заетост периода от 01.12.2015 г. до 01.11.2019 г. в Румъния, където е работила
като наето лице. Декларирала е още, че през периода на тази последна заетост няма
съпруг и деца, а преобладаващата част от роднините й са живели в България. Г. е
посочила в декларацията, че не притежава собствено жилище, но преобладаващата
част от социалните й контакти са в България и възнамерява да се установи
(установен е) трайно в България.
С разпореждане № 171-00-3259-1/20.12.2019
г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе на
основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично
обезщетение за безработица на жалбоподателката е спряно с мотив, че във връзка
с уточняване пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти за
социална сигурност се изчаква получаване на СЕД Н006.
По административната преписка се
съдържа представен неколкократно преносим документ U1, издаден от компетентната институция
на Румъния, в който е удостоверена трудова заетост на жалбоподателката на
територията на тази държава общо в периода от 01.02.2007 г. до 01.11.2019 г.
като последната заетост е прекратена поради съкращаване. В документа е
отбелязано, че Г. няма право на обезщетение за безработица от издаващата
документа държава, тъй като не е подала искане за прехвърляне на обезщетенията
за безработица.
За издаване на СЕД Н006 от Румънската
компетентна институция от страна на ТП на НОИ – Русе е изпратено Искане за
информация за пребиваване – СЕД Н005, в което административният орган е
посочил, че за преценка правото на обезщетение за безработица на г-жа Г. по
реда на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 се нуждае от информация дали Г. е пребивавала в
Румъния в периода от 01.12.2015 г. до 01.11.2019 г. В искането липсва посочване
на каквато и да е друга информация, свързана с пребиваването (не е попълнен
раздел 4 от формуляра, освен статута на лицето като безработно). От страна на
Румънската институция в изрично писмо е посочено, че за да бъде издаден
исканият документ (СЕД Н006) е необходимо П.Г. да представи удостоверение за
регистрация на местожителството в Румъния. Такова удостоверение е представено
от жалбоподателката. В същото е посочен адрес в гр. Букурещ като валидността на
документа е от 12.06.2019 г.
Въз основа на получената информация
Румънската компетентна институция издала СЕД Н006, в който се посочва адресът на Г. в Букурещ, отразен в
предоставеното от нея удостоверение за регистрация. В раздела за определяне
вида на адреса в СЕД Н006, адресът е посочен едновременно и като „държава на
пребиваване“ и като „адрес за връзка с лицето“. Отбелязано е още, че на
посочения адрес Г. е пребивавала за целия период на своята трудова заетост като
наето лице в Румъния, т.е. от 01.02.2007 г. до 01.02.2010 г., от 01.03.2010 г.
до 01.11.2015 г. и от 01.12.2015 г. до 01.11.2019 г.
На 25.08.2020 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-3259-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателката за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен изискания
СЕД Н006, издаден от компетентната институция на Румъния. Последвало издаване
на Разпореждане № 171-00-3259-3/31.08.2020 г., с което на основание чл.54ж, ал.
1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на П.И.Г.. В мотивите на
разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент
(ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да предостави парично
обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като
пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на
социалната сигурност е държавата по последна заетост – Румъния. Това
обстоятелство според административния орган се установява от получения
структуриран електронен документ (СЕД) Н006 (Отговор на искането за информация
за пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от Регламент № 987/2009), издаден от
компетентната институция на Румъния, в който се съобщава, че госпожа Г. е
пребивавала през периодите на заетост в Румъния. Разпореждането е оспорено от П.Г.
пред директора на ТП на НОИ – Русе.
В
хода на производството пред горестоящия орган е изискана информация от ТД на
НАП – Варна, офис Русе дали П.Г. е плащала данъци в Република България върху
доходите си от последната заетост в Румъния за периода 2007 г. – 2019 г.
Изискана е също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и излизане в/от
България на Г. и членовете на нейното семейство за времето на заетостта й в
Румъния.
След изпращане на гореописаните писма
директорът на ТП на НОИ – Русе е постановил Решение № Ц1040-17-52/22.10.2020
г., с което е отменил Разпореждане № 171-00-3259-3/31.08.2020 г. на ръководителя
на осигуряването за безработица и му е върнал преписката за ново произнасяне по
заявлението на Г. за отпускане на ПОБ. В мотивите на решението се сочи, че със СЕД
Н006 компетентната
институция на Румъния е уведомила ТП на НОИ – Русе, че П.Г. е пребивавала в
Румъния и е посочен адрес за контакт на лицето. За определянето на
компетентната държава и по-конкретно на държавата на пребиваване на
жалбоподателката обаче било необходимо да се изследват и други обстоятелства,
за които именно била изискана информацията от ТД на НАП – Варна, офис Русе и от
ОДМВР – Русе.
В отговора, изпратен от приходната
администрация се посочва, че Г. е подавала годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ
за периода от 2011 г. до 2016 г. за получени доходи от извънтрудови
правоотношения с възложител българско търговско дружество. От предоставената от
ОДМВР – Русе информация се установява, че за времето от 01.01.2010 г. до 01.11.2019
г. П.Г. се е завръщала в България многократно, като от 2018 г. се е завръщала в
страната почти ежеседмично. Няма установени пътувания от други членове на
семейството на жалбоподателката.
Последвало издаване на Разпореждане №
171-00-3259-5/13.11.2020 г. от ръководителя на осигуряването за безработица, с
което отново на жалбоподателката било отказано отпускане на парично обезщетение
за безработица по чл. 54а от КСО. Мотивите на това разпореждане са напълно
идентични с тези на отмененото Разпореждане № 171-00-3259-3/31.08.2020 г. като
е добавено единствено, че получената допълнително информация от ОДМВР – Русе е
ТД на НАП Варна, офис Русе, както и направените служебни справки в регистрите,
потвърждават, че госпожа Г. не е живяла в България и не е осъществявала
дейност, при прилагането на българското законодателство за времето от 2017 г.
до 2019 г., както и че България не е държавата, в която се счита, че лицето
пребивава и за целите на данъчното облагане, тъй като няма подадени декларации
и платени данъци.
Това разпореждане отново е оспорено
от П.Г. пред директора на ТП на НОИ – Русе. Горестоящият орган се е произнесъл
с обжалваното в настоящото производство Решение № 1040-17-1/06.01.2021 г., с
което е отхвърлил жалбата на Г.. Мотивите, с които горестоящият орган е
отхвърлил жалбата и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да
бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на
разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и
2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с
данните от получения от румънската институция СЕД Н006 и данните за липса на
плащани данъци в Република България, както и за времето на завръщане на
жалбоподателката в България. Административният орган приема, че в конкретния
случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на
жалбоподателя съвпадат и това е Румъния, както и че завръщането на Г. в
България не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на
пребиваването след приключване на заетостта в Румъния, поради което компетентна
по отношение на паричното обезщетение за безработица се явява именно тази
държава.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателката чрез нейния пълномощник на 11.01.2021 г.,
видно от приложеното по преписката известие за доставяне, след което на 20.01.2021
г. Г. е подала жалба чрез административния орган до настоящия съд. Към жалбата
са приложени справки, отразяващи заплатен от жалбоподателката данък върху МПС
за притежавани от нея в процесния период автомобили, регистрирани в Р България,
както и данък и такса битови отпадъци за недвижим имот в с. Семерджиево, също
притежаван от жалбоподателката.
В хода на съдебното производство са
разпитани като свидетели Д.И.К., живеещ на семейни начала с жалбоподателката от
2018 г. и Е.Р.В. – нейна приятелка от ученическите години. И двамата свидетели
посочват, че Г. е работила в Румъния, но особено в последните две години се е
завръщала ежеседмично, т.е. всяка събота и неделя в България, отпуските си е
прекарвала също в България. През седмицата, когато е била на работа е била пък
посещавана от приятеля си в Букурещ. Въпреки различията в показанията на
двамата свидетели относно точното място (адрес), на което жалбоподателката
живее след завръщането си в България, безспорно се установява, че Г. *** и
категорично липсват данни тя да се е завръщала в Румъния да живее или да си
търси работа.
От така установеното
фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК,
вкл. фактически и правни основания. Административният орган в съответствие с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и
обстоятелствата от значение за случая, като по този начин е изпълнил
задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК да събере служебно всички
доказателства относими към конкретния случай, но при анализа им е достигнал до
неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона.
Във връзка с преценката за правилно
приложение на материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по
фактите, а спорът
е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната
държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като
последната заетост на жалбоподателката е била на територията на Румъния.
Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите-членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата
за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Не е спорно по делото, че за П.Г. като гражданин на Република
България, т.е. на държава-членка на ЕС, намира приложение именно Регламент (ЕО)
№ 883/2004. В чл. 11, §1 регламентът
определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на
законодателството само на една държава-членка и това законодателство се
определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл. 11, §3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено
правилото, касаещо наетите лица, и това правило гласи, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Във връзка с това е и
друга норма от чл. 11, §3, а именно б. „в“, която изрично предвижда, че спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие
с член 65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, се
прилага законодателството на тази държава-членка.
Съгласно
чл. 65, §2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство
за последно е било подчинено.
От
своя страна чл. 65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че: a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това,
работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения
за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието
законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по
пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения
съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
Във
връзка с приложението на горецитираните норми от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Според цитираното по-горе общо правило на чл. 11, §3, б. „а“ от
Регламент (ЕО) № 883/2004 компетентна държава-членка в конкретния случай е Румъния,
където жалбоподателката е упражнявала трудова дейност като наето лице. За
определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни
съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в
чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“
означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието
„престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б.
„к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са
уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен
регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от
Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в
становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне
на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В
изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно
законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се посочва, че често
институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място.
Не е
ясно на какво основание административният орган приема, че посоченият адрес, на
който е живяла жалбоподателката Г. в Румъния, определя мястото на пребиваването
й, а не постоянният й адрес в България. Ответникът сам сочи, че според
практиката на Съда на ЕС наличието на адресни регистрации в две или повече
държави членки не може да служи за ефективен критерий за определяне на
държавата на обичайното пребиваване и независимо от това приема, че постоянният
адрес на жалбоподателката в Румъния определя нейното постоянно (обичайно) пребиваване
в тази държава, а наличието на постоянен адрес в България е без правно значение
за случая.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и
значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия. Няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки
отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики
въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това
означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито
наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят
еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е
необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след
цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
Тук следва да
се посочи изрично, че Регламент (ЕО) № 883/2004 разглежда като особена категория
т.нар. „пограничен работник“, какъвто, съобразно дефиницията на чл. 1, б. „е“, е
всяко лице, упражняващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице в една
държава-членка и което пребивава в друга държава-членка, в която се завръща по
правило всекидневно или поне веднъж седмично. От съдържанието на определението
става ясно, че именно пограничните работници са „класически“ пример за лица,
които по времето на трудовата си заетост в една държава, пребивават (живеят) в
друга държава, като това не се свързва непременно с липса на жилище (адрес) в
държавата по месторабота. По тази причина и в Практическия наръчник относно законодателството,
приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, като първи пример за определяне на държавата
на пребиваване е даден пример за типичен пограничен работник, който пребивава в
една държава, а работи в друга.
В случая
ответния административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в
чл. 11, §1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства,
изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху
доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация
обаче са изведени некореспондиращи със съдържанието й изводи. Така например от
НАП е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на жалбоподателката,
придобити в Румъния. При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателката
не се явява командировано лице, както и при липса на данни да е осъществявала
дейност едновременно и на територията на България след 2017 г., очаквано
получената информация е, че Г. не е подавала след 2016 г. годишни данъчни
декларации по ЗДДФЛ. Тази информация обаче не води до извод, че центъра на
жизнените й интереси, който е основният показател за определяне на мястото на
обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин
информацията за пътуванията й в чужбина не води до извод, че държавата на
пребиваване е Румъния. Точно обратното, именно данните за пътуванията на
жалбоподателката сочат, че същата се е завръщала почти ежеседмично в България.
Вместо да установи този факт, анализирайки по-детайлно получената от МВР
информация, ответникът само е посочил в решението си, че „за лицето за
регистрирани многократно задгранични пътувания с изключително кратки периоди на
престой в Република България. Очевидно е, че след като Г. е упражнявала трудова
дейност като наето лице в Румъния, то престоя й в тази държава ще е
по-продължителен от престоя й в България. Това обаче, както и подробния анализ
на пътуванията й, сочи, че Г. в периода от 2018 г. се е завръщала редовно (почти
всяка седмица) за почивните дни в държавата си по произход, която се явява и
нейна държава на пребиваване, а самата Г. напълно отговаря на дефиницията за
„пограничен работник“. Този извод се потвърждава и от показанията на
свидетелите, които сочат, че от 2018 г. жалбоподателката живее на семейни
начала със св. Д., при когото се завръща в почивните дни, като същият пък я
посещава през седмицата в Румъния. През целия период на заетостта си в Румъния
(не само за последната заетост) Г. е притежавала и използвала моторно превозно
средство, регистрирано в България, за което са заплащани дължимите данъци.
Понятията
„местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не
са идентични и местоживеенето, като вече се посочи, не предопределя
пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то може да се
определи.
Административният
орган се е позовал на презумпцията, развита в т. 19 от мотивите към решение по
дело С-76/76 на СЕС, че когато работникът има стабилна заетост в една
държава-членка, то той пребивава там, дори да е оставил семейството си в друга
държава-членка. Следва да се посочи, че се касае именно за презумпция, която трябва
да се аргументира според критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т.е.
при извършване на следващата се преценка тази презумпция може да бъде оборена.
В случая всички
данни по делото сочат, че Г. е осъществявала трудовата си дейност като
пограничен работник, завръщайки се ежеседмично в държавата си на пребиваване
България. С оглед на това приложение следва да намери именно разпоредбата на
чл. 65, §2 и §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Г. следва да потърси,
респективно при наличие на всички изискуеми предпоставки и да получи, парично
обезщетение за безработица от България като държана на пребиваване, в която се
е завърнала след като е напълно безработно лице.
За
пълнота на изложението съдът намира за нужно да посочи, че не споделя
становището на административния орган за приложимост към случая на чл. 64 от
Регламент (ЕО) № 883/2004. Този извод следва от внимателния прочит на
разпоредбата на чл. 65, §5, б. „б“ от същия регламент, според която работник,
без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за
сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието
законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по
пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като
получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода през
който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е
бил подчинен.
Видно е, че от тази хипотеза (за получаване на обезщетение по чл. 64 от
Регламент (ЕО) № 883/2004
при завръщане на лицето в държавата по пребиваване) изрично е изключена категорията
на пограничните работници, каквато се явява жалбоподателката. Това е логически
оправдано именно поради факта, че макар при осъществяване на трудовата си
дейност тези лица (пограничните работници) да са подчинени на законодателството
на държавата-членка, в която полагат труд, тези лица имат право на обезщетение
за безработица единствено от държавата по пребиваване, доколкото те именно
поради качеството си на погранични работници се счита, че не пребивават в
държавата по месторабота, респективно за тях центърът на жизнените им интереси
не се измества в мястото на работа, дори и да живеят на това място през
седмицата. Поради това е напълно неоправдано след приключване на трудовата им
заетост в тази държава-членка тези лица да се поставят на разположение на
службите по заетост на държавата, в която са полагали труд, респективно да се
обвързва получаването на обезщетение за безработица именно от тази
държава-членка, с която очевидно връзката на лицето е обусловена единствено и
само от вече прекратената му трудова заетост.
В
обобщение на всичко изложено до тук може да се посочи, че П.Г. е пограничен
работник, който не е променял пребиваването си за времето на трудовата си
заетост в друга държава-членка (Румъния) и след прекратяване на тази трудова
заетост е продължила да пребивава в държавата си по произход (България), където
и до момента е било обичайното й пребиваване. Приложимото законодателство в
настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното пребиваване на
оспорващата, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на
РБългария. Именно Република България се явява компетентна държава.
Обезщетението за безработица, претендирано от П.Г. правилно е било поискано
именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в
съответствие с приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е и т. 3 от
Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното
договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда
като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Неоснователно
е застъпеното в оспорваното решение становище на ответния административен
орган, че цитираното решение на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност разглежда единствено понятието „напълно
безработно лице“ и поради това не намира приложение при определяне на
обичайното пребиваване. Следва да се отбележи, че точният прочит на текста на
решението сочи, че се касае не просто за определяне на понятието „напълно
безработно лице“, а за смисъла му в текста на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №
883/2004, т.е. когато се касае за лице, което продължава да пребивава или се е
завърнало в държавата на пребиваване след прекратяване на заетостта му в друга
държава-членка, на чието законодателство е бил подчинен за времето на трудовата
си заетост. Пълното прекратяване на връзката на лицето с държавата по заетост и
връщането му в държавата по пребиваване (а не например преместването му в друга
държава-членка) обуславят извод за наличие на предпоставките за прилагане
именно на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и отпускане на обезщетение за
безработица от държавата-членка по пребиваване.
Съдебната
практика изразена в Решение № 12598/25.09.2019 г. на ВАС на РБ, шесто отд.,
постановено по адм. д. № 13206/2018 г.; решение № 222/08.01.2019 г. по адм.
дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение № 1645/06.02.2019 г.
по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение №
2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и
решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа а ВАС,
шесто отд., също е еднозначна по спорния въпрос, макар и да не касае конкретно
типичните случаи на погранични работници.
Като
е достигнал до противоположен извод административния орган е постановил един
необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради
което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и
потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за
безработица в ТП на НОИ – Русе, а административната преписката да бъде върната
на длъжностното лице издало разпореждането за ново произнасяне по същество, при
което относно определяне приложимостта на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото
решение.
При
този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на
жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно и Националния
осигурителен институт (на основание §1, т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати на
жалбоподателя разноските по делото, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК – 740 лева. Съдът намира възражението
на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно. С
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е
определен именно минималния размер на тези възнаграждение, като не се
ограничава договорната свобода на страните за определяне на възнаграждение и в
по-висок размер. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима на основание чл. 144 АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по
искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им
част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.
36 от Закона за адвокатурата.
Анализът на разпоредбата сочи, че съдът разполага с правомощие да присъди
по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от
страната, но не и задължение да намали този размер но минималния предвиден в
чл. 36 от Закона за адвокатурата, респективно в Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В конкретния случай съдът
намира, че договореното и заплатено от жалбоподателя адвокатско възнаграждение
съответства на фактическата и правна сложност на делото с оглед на изследването
и установяването на множество относими за спора обстоятелства, както и поради
приложимостта на европейски регламенти, които предопределят и по-голяма правна
сложност на спора.
Основателна е и претенцията за
заплащане на командировъчни разходи в размер на 180 лв. Процесуалният
представител на жалбоподателката е вписан в АК София, явявал се е във всяко от
проведените заседания и, видно от платежно нареждани на стр.21 от делото, парите
за командировъчните разходи са изплатени, т.е. разноската е реално направена и
е във връзка с делото.
Не следва ответникът да бъде осъден
за заплаща внесената от жалбоподателката държавна такса, предвид факта, че
съобразно чл. 120 от КСО заплатената сума от 10 лв. като държавна такса е
недължимо платена и подлежи на възстановяване на жалбоподателя, а не следва да
се репарира от ответника.
Водим от горното и на
основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ по жалбата на П.И.Г. *** Решение № 1040-17-1/06.01.2021 г.
на Директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него Разпореждане № 171-00-3259-5/31.08.2020
г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателката
е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ВРЪЩА преписката на
Ръководителя на осигуряването за безработица за ново произнасяне по Заявление
вх. № 171-00-3259/12.11.2019 г. за отпускане на парично обезщетение за
безработица, подадено от П.И.Г..
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт гр. София да заплати на П.И.Г. ***,
ЕГН **********, сумата от 730 (седемстотин и тридесет) лева, представляващи
разноски по делото.
Решението на основание
чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: