Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 8385 по
описа за 2019 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 05.04.2019г.,
постановено по гр.д. № 64605/2019г. на СРС, ГО, 45 състав, са уважени предявените от Р.А. Х.срещу П.на Р.Б.
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати следните суми: сумата от 8 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в
резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е
оправдан с присъда от 21.01.2016г., постановена по ВНОХД № С-60/2015г. по описа
на СГС; сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени
от ищеца в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за
което е оправдан с присъда от 21.01.2016г., постановена по ВНОХД № С-60/2015г.
по описа на СГС, изразяващи се в заплатени от ищеца възнаграждения за
адвокатска защита и сумата от 5 061, 05 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконно обвинение в извършване
на престъпление, за което е оправдан с присъда от 21.01.2016г., постановена по
ВНОХД № С-60/2015г. по описа на СГС, под формата на пропуснати ползи от
възнаграждение за труд за периода от 17.05.2010г. до 05.07.2011г. Със същото
решение е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за сумата над 8 000 лева до пълния предявен размер от 12
000 лева и за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи за разликата над
сумата от 5 061, 05 лева до пълния предявен размер от 5 400 лева.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника П.на
Р.Б.. В същата са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстнационния съд изводи, както и за нарушения на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
определено в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като неговият
размер не е съобразен с критерия за справедливост. Счита, че от събраните по
делото доказателства се установява, че ищецът е понесъл притеснения и
неудобства, които са нормално изводими от ситуацията, поради което страданията му
не са извън обичайните за такива случаи. Освен това навежда съображения, че не
е доказана и причинно-следствена връзка между обвинението и конкретните
увреждания, които според ищеца имат трайна последица за физическото и психическото
му състояние, а именно: влошено здравословно и психическо състояние,
злепоставяне в обществото и отдръпване на колеги, приятели и роднини. В жалбата
се излага още, че по делото не са ангажирани медицински документи за
здравословното и психическо състояние на ищеца, както и не са представени доказателства
за накърняване на авторитета и доброто име, в това число и такива, установяващи
преценката на обществото за ищеца и авторитета, с който се е ползвал преди
повдигане на обвинението, за да се прецени налице ли е негативна промяна,
настъпила в резултат на обвинението. Освен това П.не е разпространявала
информация за образуваното и водено срещу ищеца наказателно производство, с
оглед на което не следва да носи отговорност за такива действия. По изложените
съображения въззивникът обосновава извод, че определеният размер на
обезщетението не съответства на характера и степента на търпените неимуществени
вреди, както и на вида и степента на упражнената наказателна репресия. Според
жалбоподателя присъденият размер е завишен, несъответен на икономическия
стандарт и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на
увреждането, на принципите за справедливост, както и на установената съдебна
практика по аналогични дела. Навеждат се и съображения, че обвинението срещу
ищеца не е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, че
ищецът е бил задържан за 72 часа, но е бил освободен и спрямо него е била
наложена мярка за неотклонение “гаранция в пари” в размер на 500 лева, която не
е повлияла на обичайния му начин на живот. Наказателното преследване срещу
ищеца приключило в разумен срок, който извод се налага с оглед обстоятелството,
че съдебната фаза на същото се е развила на три съдебни инстанции. В жалбата се
поддържат доводи за неправилност на постановеното решение и в частта, в която е
уважен предявеният иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в
размер на 2 000 лева, представляващи възнаграждение за адвокатска защита и
съдействие. Поддържат се релевираните в първоинстанционното производство
възражения за липса на доказателства, че уговореният адвокатски хонорар е
действително заплатен, както и за прекомерност на претендираните имуществени
вреди. Счита, че уговореният хонорар е над минималния размер за този вид дела.
След като ищецът бил договорил и заплатил по-високи суми за защита в
наказателното производство, то той сторил това доброволно и по своя преценка, а
не по необходимост. Доколкото в случая уговореното адвокатско възнаграждение
надвишава разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в
повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от
него, а ответникът не следва да носи имуществена отговорност за него.
Въззивникът е развил съображения и срещу решението, в частта, в която е
присъдено обезщетение за пропуснати ползи от отнета възможност за полагане на
труд и получаване на трудово възнаграждение. Счита, че този иск е неоснователно
предявен срещу П.на Р.Б., тъй като ответникът не е легитимиран да отговаря за
вредите от дисциплинарното уволнение на ищеца. В случая не е била налице
хипотеза на отстраняване от длъжност по искане на П.по реда на чл. 69 от НПК, а
се касае за акт на работодателя. Освен това дисциплинарното производство не е
инициирано от прокуратурата, а работодателят не е действал в условията на
обвързана компетентност. Предвид липсата на причинно-следствена връзка между
обвинението и търпените вреди, се прави искане за отхвърляне на претенцията в
тази част. С тези доводи се прави искане за намаляване на размера на
неимуществените вреди и за отхвърляне на исковете за имуществени вреди в
цялост, а в условията на евентуалност – за намаляване на размера на
претендираното възнаграждение за адвокатска защита и съдействие в наказателното
производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба от насрещната страна Р.А. Х., който оспорва същата по подробно
изложени съображения. Счита решението в обжалваните му части за правилно, като
постановено в съответствие със събраните доказателства по делото и в правилно
приложение на материалния закон. Прави
искане за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материално-правни норми. По изложените във въззивната жалба оплаквания намира
следното:
Ищецът претендира заплащане на
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от незаконно обвинение в
престъпление, за което е оправдан.
В срока за отговор на исковата молба
ответникът П.на Р.Б. е оспорил исковете с правоизключващи спорното право
възражения, вкл., че не са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди,
че претендираните имуществени вреди за направени разходи за адвокатско
възнаграждение са в прекомерен размер, както и че ответникът не е пасивно материално
легитимиран да отговаря по иска за заплащане на обезщетение за имуществени
вреди под формата на пропусната полза от реализиране на доходи от трудово
правоотношение.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че съобразно продължителността на периода,
през който срещу ищеца било повдигнато и поддържано обвинение в извършено
престъпление, тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение „задържане
под стража“ за срок от 72 часа, изпитаното от него притеснение, тревожност и
неудобство, нежеланието да контактува с близки и приятели, обстоятелството, че
е бил отстранен от заеманата от него длъжност, справедливият размер на
дължимото обезщетение е 8 000 лева. По отношение на претенцията за
заплащане на имуществени вреди в размер на заплатения адвокатски хонорар за
оказаната в наказателното производство правна защита и съдействие е посочено,
че иска е доказан до пълния предявен размер от 2 000 лева, която сума била
реално заплатена на процесуалния представител на ищеца. Първоинстанционният съд
е уважил и иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на
пропусната полза от трудово възнаграждение по съображения, че отстраняването на
ищеца от длъжност е в пряка причинно-следствена връзка от повдигнатото срещу
него обвинение.
В жалбата, с които е сезиран съдът, не
се правят обосновани оплаквания за неправилно установени факти в
първоинстанционното производство, поради което в правоприлагащата си дейност
въззивният съд следва да изходи от установеното от първата инстанция, като
приложи закона, уреждащ спорното право.
С оглед изложеното, на настоящия етап от
производството е установено, че с постановление от 18.05.2010г. по досъдебно
производство № 35-П/2009г. по описа на СГП-Следствен отдел, Р.А. Х.е привлечен
в качество на обвиняем за извършване на престъпление от общ характер по чл.
195, ал. 1, т. 4, 5, 6, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. С
постановление от 18.05.2010г. на прокурор от СГП, постановено по пр.пр. №
4-5545/2009г. по описа на СГП, обвиняемият Р. Х.е бил задържан за срок от 72
часа за довеждането му пред съд за вземане на мярка за неотклонение „задържане
под стража“. По делото няма спор, че искане за налагане на мярка за
неотклонение „задържане под стража“ не е било внесено пред съда, а ищецът е бил
освободен от ареста в рамките на тези 72 часа.
Към датата на повдигане на обвинението
ищецът е заемал длъжността главен полицай – „Командир на отделение“ в група
„ООР“, сектор „Охранителна полиция“ при Второ РУ „Полиция“ – СДВР. Със заповед
от 28.05.2010г. срещу него било образувано дисциплинарно производство във връзка
с постъпили данни за провеждането на процесуално-следствени действия по ДП №
35-П/2009г. по описа на СО-СГП, НП № 4-5545/2009г. на СГП. Със същата заповед служителят
бил временно отстранен от длъжност на основание чл. 240, ал. 1 от ППЗМВР. Със
заповед от 07.07.2010г. на директора на СДВР, на Р.А. Х.било наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“ и на основание чл. 245, ал. 1, т. 8 от ЗМВР било
прекратено служебното правоотношение на лицето. С решение от 22.03.2011г.,
постановено по адм. дело № 5717/2010г. по описа на АССГ, влязло в законна сила
на 14.04.2011г., е отменена заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“ и за прекратяване на служебното правоотношение с Р.А. Х..
С постановление от 14.03.2012г. на
прокурор при СГП, постановено по ДП № 35-П/2009г. по описа на СО-СГП, НП №
4-5545/2009г. на СГП, спрямо Р.А. Х.било повдигнато обвинение за извършване на
престъпление и по чл. 387, ал. 3, пр. 1-во и 2-ро, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал.
2, вр. ал. от НК, като на обвиняемия била взета мярка за неотклонение „парична
гаранция“ в размер на 500 лева. С постановление от 08.10.2012г. по същото
досъдебно производство, е постановено частично прекратяване на наказателното
производство по отношение на обвинението в извършване на престъпление по чл.
194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Това постановление е било отменено с
определение от 01.11.2012г. по НЧД № С-286/2012г. по описа на СГС, влязло в
законна сила на 08.02.2013г.
С постановление от 20.02.2013г. на прокурор
при СГП, наказателното производство срещу ищеца, в частта по повдигнатото срещу
него обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, 5, 6, вр.
чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, било прекратено. Пред СРС бил внесен
обвинителен акт срещу Р.А. Х.за престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 1-во, вр.
ал. 1, пр. 3-то, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като в тази връзка било
образувано НОХД № 8045/2013г. по описа на СРС, НО, 6 състав. В
първоинстанционото производство по наказателното дело е представен договор за
правна защита и съдействие от 10.07.2013г., с предмет защита по НОХД №
8045/2013г. на СРС, от който е видно, че е бил уговорен адвокатски хонорар в
размер на 1 000 лева. С присъда на СРС от 05.11.2014г. подсъдимият Р. Х.бил
признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 1-во,
вр. ал. 1, пр. 3-то, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като му било наложено
наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца и на основание чл. 66, ал.
1 от НК изпълнението на така наложеното наказание било отложено с изпитателен
срок от три години.
Ищецът упражнил правото си на жалба
срещу постановената присъда. В тази връзка пред СГС било образувано ВНОХД №
С-60/2015г., по което с присъда от 21.01.2016г. е постановена отмяна на
първоинстанционната присъда, като подсъдимият бил признат за невиновен в
извършване на престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 1-во, вр. ал. 1, пр. 3-то,
вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и оправдан по така повдигнатото обвинение.
По касационен протест срещу присъдата на въззивния съд било образувано пред ВКС
наказателно дело № 513/2016г. Касационната инстанция се е произнесла с
окончателно решение на 22.06.2016г., с което е оставена в сила присъда от
21.01.2016г., постановена по ВНОХД № С-60/2015г. по описа на СГС. В
производството пред ВКС бил представен договор за правна защита и съдействие от
20.06.2016г. с предмет правна защита и съдействие по наказателно дело №
513/2016г. по описа на ВКС, от които е видно, че е бил уговорен адвокатски
хонорар в размер на 1 000 лева.
Приетите за установени негативни
последици от повдигането на обвинение срещу ищеца са доказани посредством
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля М.Д.. Неговите
показания следва да се кредитират като логични, непротиворечиви и отразяващи
непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства.
Свидетелят и ищецът имали близки приятелски отношения от 2007г., а впоследствие
двамата станали и колеги. През 2012г., когато свидетелят започнал работа във
Второ РУП, установил, че колегите на ищеца говорели зад гърба му, обсъждали
наказателното дело и гледали на него като “прокажен”. Подмятали му, че е
“рецидивист”, наричали го “каторжник”. Докато течало наказателното производство
ищецът се затворил в себе си, ограничил контактите си с хората. Имало и
напрежение в семейството му, включително и по отношение на детето му, което по
това време било в пубертета.
Така установеното от фактическа страна
обуславя следните правни изводи:
Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1-во, във вр.
с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата - в лицето на
съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, - отговаря
и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът
е оправдан, независимо от
това дали вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи
се в трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (вж.
и разясненията, дадени в тълкувателно
решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за
съда). Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било
обвинено в извършване на престъпление по Наказателния
кодекс, като по повдигнатото и поддържано
срещу ищеца обвинение e постановена оправдателна присъда с влязъл в сила
съдебен акт, т.е. налице е незаконен акт на правозащитен орган. Отговорността
на ответника произтича от законоустановените правомащия на прокурора да
ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното
му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на
определени етапи на наказателното производство действията на съответния
прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид
събраните доказателства – чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ.
Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на
предварителното производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е
релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител
на вредите, съотв. какво е било вътрешното му убеждение (субективното отношение
е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от закона). Тези
обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика
от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване
на отговорността. Обвинението в престъпление се явява незаконно винаги, щом има
влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд, или наказателното
производство е прекратено, т. е. определящ е крайният резултат от определено
действие или акт, от който се установява, че предприетите срещу съответно лице
действия са били неоснователни, т. е. констатира се незаконосъобразността на
обвинението. В този смисъл без значение за обективната отговорност е това дали
на определен етап от производството действията на П.са били законосъобразни и
обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при
извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Въз основа на
нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3,
пр. 1-во ЗОДОВ не може да се
признаят определени действия на П.за основателни и да изключи нейната
отговорност за тях. Законът не е предвидил като изискване за възникване на
отговорността освен оправдаването/прекратяването на наказателното производство
и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и
отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички
законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до
този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до
специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено
увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в
законовата разпоредба предпоставки - в случая повдигане на обвинение на лице за
извършване на престъпление и прекратяване на образуваното наказателно
производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето (обвинението не
е доказано).
Във връзка с изложеното и въззивният съд
приема за установено по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган
- обвинение в извършване на престъпление, по което лицето е било оправдано с
влязла в сила присъда.
Отговорността на П.на Р.Б. се извлича от
правомощията по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването и
от задължението на П.да повдига и поддържа обосновано обвинение и да доказва
виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, като в случая
незаконосъобразността на обвинението е констатирана с влязло в сила решение на
съд, с което ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото
обвинение.
Спорните по същество във въззивното
производство въпроси са свързани с настъпването на претендираните неимуществени
вреди и наличието на причинно-следствена връзка между тях и незаконното
обвинение.
Въззивният съд приема, че от събраните
гласни доказателствeни средства се установяват неблагоприятните последици, за
които ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение. Конкретно се установява,
че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищеца било засегнато, в т. ч. същият изпитвал
притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, уронени са и честта и
достойнството му, които са и закономерна (обичайна) последица от повдигането на
обвинението. Поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един
недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност
лице. Това води до увреждане и настъпване на вреди, неблагоприятно отражение
върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на
наказателното производство, които са пряка и непосредствена последица от това
увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно
изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Съгласно
установената практика на ВКС е нормално да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на
престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено
и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както
и социалното му общуване /решение № 388 от 02.12.2013г. на ВКС по гр.д. №
1030/2012г., IV ГО; решение № 480 от 23.04.2013г. на ВКС по гр.д. № 85/2012г.,
IV ГО; решение № 214 от 08.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 3921/2017г., IV ГО/. В
същите решения е прието, че не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си
негативни изживявяния. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът
е установен в своето основание и съдът е длъжен за определи неговия размер по
своя преценка.
Обезщетението за
неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за увреждане на
неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в
нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността,
накърнена чест и достойнство.
Размерът на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост
се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална
принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с участието на
пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време,
проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. Следва да бъдат
съобразени вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и
интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда,
интереси и ценностна система, трудова биография, отражението върху личния,
обществения и професионален живот; стигнало ли се е до разстройство на
здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза
за развитието на заболяването. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане
се определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите
условия в страната, а присъдената от този момент лихва има компенсаторен
характер, като размерът на присъденото обезщетение не може да служи като
източник на неоснователно обогатяване.
При определяне на
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в конкретния случай следва
да се съобрази, че наказателното производство спрямо ищеца e продължило 6 години, като същият е бил
задържан по разпореждане на прокурор за срок от 72 часа при условията на чл.
64, ал. 2 от НПК с оглед явяването на
обвиняемия пред съда за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Това задържане причинява неимуществени вреди,
обезщетението за които се определя глобално, заедно с дължимото за незаконното
обвинение /така решение № 95 от 08.05.2011г. по гр.д. № 849/2010г., III ГО на
ВКС/. Престоят в ареста неминуемо създава неприятни усещания, за които ищецът
следва да бъде обезщетен. След изтичане на срока от 72 часа спрямо обвиняемия
била наложена мярка за неотклонение “парична гаранция” в размер на 500 лева. Първоначално
повдигнатото му обвинение по чл. чл. 195, ал. 1, т. 4, 5, 6, вр. чл. 194, ал.
1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК е такова за тежко престъпление по смисъла на чл. 93,
т. 7 от НК, като за периода от 14.03.2012г. до 20.02.2013г. срещу ищеца били
повдигнати и поддържани обвинения в извършването на две престъпления, като
наказателното производство в частта по обвинението в извършване на престъпление
по чл. 195, ал. 1, т. 4, 5, 6, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК,
било прекратено на 20.02.2013г. За престъплението, за което е внесен
обвинителен акт и е било предмет на разглеждане в съдебна фаза – по чл. 387,
ал. 3, пр. 1-во, вр. ал. 1, пр. 3-то, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, се
предвижда наказание лишаване от свобода от една до пет години, т.е. не се касае
за тежко умишлено престъпление по смисъла на ч. 93, т. 7 от НК. Следва да се
съобрази и обстоятелството, че причинените неимуществени вреди се утежняват
допълнително от факта, че ищецът работи в правоохранителните органи, което
злепоставя авторитета и професионалното му достойнство, за което са събрани
гласни доказателствени средства. Поддържаното незаконно обвинение се е отразило
негативно и на социалните му контакти, както и на семейния му живот, но без да
е доказано настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането
на конкретното обвинение. По изложените съображения въззивният съд приема, че
искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди с оглед тежестта и
характера на повдигнатото срещу ищеца обвинение, изпълнявал длъжността
„командир на отделение“, в група „ООР“, сектор „Охранителна полиция“ при Второ
РУ „Полиция“, СДВР, категория Д – главен полицай, продължителността на
наказателната репресия срещу него, задържането му за срок от 72 часа, наложената
мярка за неотклонение, цялостното негативно проявление върху личния и професионален живот, както и презюмираните морални страдания,
преживени тревоги и притеснения, е основателен до размер на сумата от 8 000
лева, които ще компенсират в най-пълна степен вредите от неоправданата
наказателна репресия.
Като е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в тази му част.
По иска за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за
правна защита и съдействие в наказателното производство:
Когато подсъдимият бъде оправдан, в
наказателното производство в тежест на държавата не се възлагат разноски - арг.
чл. 190, ал. 1 от НПК. При това положение отговорността на държавата за
направените разноски в наказателното производство следва да се реализира по
реда на специалния закон за отговорността на държавата – чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ.
Сторените разноски срещу незаконното обвинение представляват имуществена вреда
- претърпяна загуба, претърпени по повод на това обвинение – чл. 4 от ЗОДОВ. Тази отговорност е
гражданска и се урежда от правилата на ЗЗД за
отговорността от неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму
доколкото за отговорността на държавата за причинените вреди не са уредени
особени правила в ЗОДОВ - в
този смисъл решение № 126 от 10.05.2010г. на ВКС по гр.д. № 55/2209г., IV ГО, решение № 433 от 23.06.2010г. на ВКС по гр. д.
№ 563/2009г., IV ГО, решение № 781 от 30.11.2010г. на ВКС по гр.
д. № 511/2010г., IV ГО, решение
№ 355 от 3.08.2010г. на ВКС по гр. д. № 1651/2009г., III ГО, решение № 255 от 2.11.2015г. на ВКС по гр. д.
№ 1011/2015г., III ГО. Следователно на репариране подлежат и
претърпените от ищеца имуществени вреди
- разноски за възнаграждение за адвокат за защита в наказателното производство,
образувано срещу него, но само тези от тях, които са действително понесени, тъй
като претърпените загуби по правило са последиците от засягането на наличните
блага.
В разглеждания случай по делото е
доказано по несъмнен начин, че ищeцът реално е заплатил адвокатски хонорар в
размер на по 1 000 лева за защита в първоинстанционното и касационното
производство. Представенитe договори за
правна защита и съдействие имат характера на разписка, с който е удостоверено,
че не само е договорил, но и е заплатил адвокатското възнаграждение - виж т. 1
от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 г., ОСГТК.
Във връзка с възраженията на
жалбоподателя-ответник следва да бъде посочено, че отбелязването на начина на
плащане на адвокатското възнаграждение в приложения по делото договор за правна
помощ и съдействие не представлява задължителен реквизит на договора. Той не е относим
към доказване на извършеното плащане. Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК указва, че се
заплащат от ответника заплатените от ищеца такси и разноски. Когато в договора
за правна помощ и съдействие е уговорен само размерът на адвокатският хонорар,
но не и начина на плащане, и е записано, че възнаграждението е платено, то
изразената от страните по договора воля е за плащане в брой, което е доказано с
договора, тъй като в тази част той има характер и на разписка за извършеното
плащане. Формалното позоваване на употребен израз в т. 1 от горепосоченото
Тълкувателно решение е извън контекста мотивите на тълкувателния акт и не е в
съответствие с разпореденото в закона – чл. 78, ал. 1 от ГПК /така определение
№ 40 от 22.02.2017г. на ВКС по ч. гр. д. № 476/201 г., I ГО/.
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на
ВКС по тълкувателно дело № 1/2017г., ОСГК, при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът
може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В
мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че по отношение на
отговорността за вреди от неизпълнението на задължения с определено съдържание
е приложимо правилото на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, че длъжникът не
дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи
грижи на добър стопанин. При деликтната отговорност няма нужда от подобно
правило, тъй като деликвентът дължи обезщетение само за тези вреди, които са в
причинна връзка с неговото противоправно деяние. Вредите, които са в причинна
връзка с неполагането на дължимата грижа от пострадалия, са следствие от
неговото поведение, което прекъсва причинната връзка с противоправното деяние
на деликвента и той не може да носи отговорност за тяхното обезщетяване.
Когато ответникът в производството по
иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ възрази,
че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е
прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на
наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да
изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на
адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета
на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът
предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното
адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на
дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното
обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на
неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото
поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение.
В разглеждания случай по делото е
доказано по несъмнен начин, че ищецът реално е заплатил адвокатски хонорар в
размер на 1 000 лв. за защита в първоинстанционното производство и в размер на
1 000 лева за защита в касационното производство, или общо сумата от 2 000
лева.
Ищецът бил обвинен в извършването на
престъпление по чл. 387,
ал. 3, пр. 1-во, вр. ал. 1, пр. 3-то, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК,
за което се предвижда
наказание лишаване от свобода от една до
пет години В този случай съгласно чл. 13, ал. 1, т.
2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждение, минималният размер на адвокатския хонорар за защита на
подсъдимия възлиза на 500 лв. Повдигнатото обвинение е за престъпление, което
не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и не разкрива висока правна сложност.
Ищецът не твърди, нито доказва в конкретния случай да е налице хипотеза на висока
фактическа сложност на делото, както и че в наказателното производство са били
извършени различни от стандартните по обем процесуални действие или че са били
събирани многобройни доказателства. Ето защо въззивният съд приема, че
заплатеното адвокатско възнаграждение за осъществената правна защита в общ
размер на 2 000 лева е прекомерно и не отговаря на изискванията за обичайния и
разумен размер на адвокатското възнаграждение. В исковата молба не са изложени
никакви причини, които да са наложили ищеца да заплати хонорар, надвишаващ два
пъти минималното адвокатско възнаграждение, т.е. ищецът не е положил дължимата
грижа да получи адвокатска защита срещу разумно възнаграждение. В този смисъл
ответникът му дължи обезщетение за имуществени вреди само в размер на общо 1
000 лв., ведно със законната лихва, считано от влизането в сила на
оправдателната присъда - 22.06.2016г. /т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2004 г.
на ОСГК на ВКС/.
Ето защо решението на СРС следва да бъде
отменено в частта му, в която искът за имуществени вреди е уважен за разликата
над 1 000 лв. до размера от 2 000 лв., която претенция подлежи на отхвърляне.
По иска за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от реализиране на доход от
трудово правоотношение за периода от отстраняването му от длъжност от
17.05.2010г. до 05.07.2011г.:
Съгласно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ обезщетението
обхваща и имуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице.
Обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки
конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на
правозащитните органи, в който смисъл са и указанията, дадени с ТР № 3/2004 г.
на ОСГК на ВКС. Следователно за да се присъди обезщетение за имуществени вреди
по реда на чл. 2 ЗОДОВ следва да се установи причинна връзка
между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление.
В случая, събраните по делото
доказателства не налагат извода за наличие на причинно-следствена връзка между
претендираните вреди, представляващи пропуснати ползи от възнаграждения за
положен труд и незаконното обвинение в извършване на престъпление. Установено
е, че със заповед от
28.05.2010г. на директора на СДВР срещу ищеца било образувано дисциплинарно
производство във връзка с постъпили данни за провеждането на
процесуално-следствени действия по ДП № 35-П/2009г. по описа на СО-СГП, НП №
4-5545/2009г. на СГП. Със същата заповед служителят бил временно отстранен от
длъжност на основание чл. 240, ал. 1 от ППЗМВР /отм./, вр. чл. 234, ал. 1, т. 2
от ЗМВР /отм./, считано от 31.05.2010г. Съгласно чл. 234, ал. 1, т. 2 от ЗМВР
/отм./ държавен служител в МВР може да
бъде временно отстранен от длъжност, когато срещу него е образувано
дисциплинарно производство по чл. 230 и служебното му положение би затруднило
разкриването на обективната истина. Дисциплинарното производство по чл. 230 от ЗМВР /отм./ се образува при наличие на данни за извършено дисциплинарно
нарушение по чл. 227, ал. 1, т. 2-10, като са посочени и органите, които
образуват производството, а именно:
1. министъра на вътрешните работи - за
държавните служители категории А, Б, В и Г и за стажантите за придобиване на
категории Г и Е;
2. органа по чл. 186, ал. 1 - за държавните
служители от категории Д и Е.
В случая дисциплинарното наказание и временното отстраняване
от длъжност на ищеца са извършени от органа по назначаване по чл. 186, ал. 1 от ЗМВР /отм./ в хипотезата на чл. 234, ал. 1, т. 2 от ЗМВР /отм./. С т. 10 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС се приема, че
само когато незаконното действие или акт се осъществяват по нареждане на
органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи
отговорност, защото действа при условията на обвързана компетентност. Отстраняването
на ищеца от длъжност е станало при действието на ЗМВР (отм.), който дерогира приложението на общите норми в Закона за държавния служител /респ.
и приложението на чл. 100 ЗДСл/. В процесния случай липсва
пряка причинно-следствена връзка между претендираните за репариране имуществени
вреди от неполучено трудово възнаграждение и воденото наказателно производство.
Връзката е опосредена/прекъсната от образуваното дисциплинарно производство и наложеното
наказание дисциплинарно уволнение, което обстоятелство изключва общия ред за
ангажиране на отговорността на държавата. Само в случаите, когато имуществените
вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение са резултат от действия на
друг орган, който е действал при условията на обвързана компетентност, тогава
отговорност за тези вреди носи прокуратурата, при условие, че специален закон
не предвижда друг ред за обезщетяването им /арг. от чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ/. При наличието на специална законова уредба /чл. 234, ал. 3 от ЗМВР – отм./ за
обезщетяване на имуществените вреди, претендирани като неполучено трудово
възнаграждение /или разликата във възнагражденията/ от ищеца - служител на МВР, поради отстраняването му от
длъжност като административна мярка и незаконно прекратеното служебно
правоотношение, в т.ч. и при неустановена /респ. прекъсната/ причинна връзка на
претендираните вреди с незаконното обвинение, отговорността на П.по общия ред
на ЗОДОВ не може да се
ангажира /така определение № 474 от 15.06.2018г. на ВКС по гр.д. № 4291/2017г.
по описа на ВКС, ІІІ ГО/.
По тези съображения първоинстанционното
решение в частта, в която е уважен предявеният иск за заплащане на сумата от
5 061, 05 лева е неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него да се
постанови отхвърляне на тази претенция.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ право на разноски за въззивната
инстанция има въззиваемата страна съразмерно на отхвърлената част от въззивната
жалба. В случая е представен договор за
правна защита и съдействие, съобразно който уговореният и заплатен
адвокатски хонорар е в размер на 600 лева и съобразно отхвърлената част от
въззивната жалба, в полза на въззиваемата страна следва да се присъди сума в
размер на 241, 46 лева.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и
в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски за
сумата над 636, 50 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 86031
от 05.04.2019г., постановено по гр.дело № 64605/2017г. по описа на СРС, ГО, 45
състав, в частта му, в която уважен предявеният от Р.А. Х.срещу П.на Р.Б.
иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени
вреди за разликата над 1 000 лв. до размера от 2 000 лв., в частта
му, в която е уважен предявеният от Р.А. Х.срещу П.на Р.Б. иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди в размер
на 5 061, 05 лева, както и в частта му, в която ответникът П.на Р.Б.
е осъден да заплати на ищеца Р.А. Х.разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 636, 50 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Р.А. Х., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу П.НА Р.Б., с адрес: гр.София,
бул.“******, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение
за имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за
което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по ВНОХД № С-60/2015г. по описа
на СГС, изразяващи се в заплатени от ищеца възнаграждения за адвокатска защита,
за разликата над 1 000 лева до размера от 2 000 лв., ведно със
законната лихва, считано от 22.06.2016. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Р.А. Х., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу П.НА Р.Б., с адрес: гр.София,
бул.“******, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение
за имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за
което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по ВНОХД № С-60/2015г. по описа
на СГС, в размер на 5 061, 05 лева, ведно със законната лихва от
22.06.2016г. до окончателното изплащане, представляваща пропуснати ползи от
възнаграждение за труд за времето на отстраняването
на ищеца от заеманата от него длъжност в периода от 17.05.2010г. до
05.07.2011г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 86031 от 05.04.2019г., постановено по гр.дело № 64605/2017г. по описа
на СРС, ГО, 45 състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б.,
с адрес: гр.София, бул.“******, да заплати на Р.А. Х., ЕГН **********, с адрес:
***, , на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 78 ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 241, 46 /двеста четиридесет и един лева и
46 ст./ лева.
Решението може да се обжалва
с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.