№ 867
гр. Варна, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на пети
юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20233100501077 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 1014/24.003.2023 год., постановено по гр.д. № 17186/2021 год., ВРС – 9
състав, съдът е приел за установено, на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от
ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в отношенията между страните, че
В. И. В., ЕГН ********** дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* сумите, както
следва: 1./ 5 368.54 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
FL349253 от 29.01.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.08.2021 г. до
окончателното погасяване на вземането; 2./ 739.26 лева – договорна лихва за периода от
29.06.2016 г. до 29.01.2018 г. и 3./ 2 673.30 лева – обезщетение за забава съизмеримо със
законната лихва, начислена за периода от 29.05.2016 г. до 04.08.2021 г., с изключение на
периода на извънредното положение от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 4200/17.08.2021 г. по реда на чл.
410 от ГПК по ч. гр. д. № 11905 по описа за 2021 г. на РС Варна, ГО, 9-ти съдебен състав,
като е осъдил ответницата за разноски.
Недоволен от горното решение е останала ответницата, която, чрез назначения й
особен представител, обжалва постановеното решение, В ЧАСТТА, с която е приета за
установена дължимостта на сумите 739.26 лева – договорна лихва за периода от 29.06.2016
1
г. до 29.01.2018 г. и 810.22 лева обезщетение за забава от общ размер 2 673.30 лева, от които
сумата от 513.46 лева, начислена за периода от 29.05.2016-16.08.2018 год. и сумата от 296.76
лева за периода 30.01.2018-16.08.2018 год., в която част се твърди решението да е
неправилно. Конкретните доводи са свързани с релевираното от особения представител
своевременно възражение за изтекла погасителна давност по отношение на посочените
суми, като правилно съдът приема, че приложимата давност е тригодишната такава.
Неправилно обаче, позовавайки се на извършеното от ответницата плащане на 11.05.2020
год. в размер на 11.29 лева, е приел, че е налице признание на вземането по смисъла на
чл.116 а ЗЗД. Сочи се, от една страна, че в представеното от ищеца извлечение от
разплащателна сметка липсва извършено от ответнизцата плащане на сумата от 11.29 лева
на дата 11.05.2020 год., като сумите преди последната вноска от дата 03.10.2016 год. за
погасяване на задълженията по договора за кредит са правени не от ответницата, а от трети
лица. Вещото лице също, посочвайки заплащането на тази сума и общо заплатената в размер
на 19 214.77 лева, не сочи, че тя е заплатена от ответницата, а разнасянето на общо
заплатената сума е извършено от банката. Липсата на доказателства за извършено от
ответницата плащане на сумата сочи, че не е налице признание на вземането. Такова не се
твърди и от ищеца. Настоява за отмяна на решението и отхвърляне не предявения иск в
обжалваната част.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с който изразява
становище за неоснователност на жалбата Излага се правилност на извода на съда относно
наличие на прекъсване на давността, което се установява включително и от неоспореното в
тази част заключение по проведената в хода на производството ССЕ.
В с.з. по същество, въззивницата, чрез особен представител, поддържа жалбата и
моли за отмяна на решението.
В с.з. по същество, въззиваемият, не изпраща представител. С писмена молба
изразява становище за неснователност на жалбата.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
очертаната проверка от въззивния съд, настоящият състав намира обжалваното решение за
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда. Произнасянето
съответства на предявеното искане за установяване дължимостта на сумите по
потребителски кредит № FL349253 от 29.01.2008 год. и правото на иск е упражнено
2
надлежно, поради което производството и решението са допустими.
Предявеният иск черпи правно си основание в чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК.
Същият е предявявeн в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при
наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното заповедно
производство.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.
Установява се от представените по делото доказателства, че въззивницата и
„Юробанк България“ АД /с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД и
„Българска пощенска банка“ АД/ са сключили договор за потребителски кредит № FL349253
от 29.01.2008 год., по силата на който банката предоставила на кредитополучателя сумата в
размер на 18 000.00 лева. Видно от постигнатите между страните договорености, сумата е
следвало да бъде върната чрез 120 броя месечни анюитетни погасителни вноски, формирани
от сбора на главница и възнаградителна лихва, като падежът на последната вноска е
29.01.2018 год. Съгласно неоспореното от страните и кредитираното от
първоинстанционния съд заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза сумата
по кредита била преведена по сметка на кредитополучателя, като общият размер на
плащанията по кредита възлиза на 29 214.77 лева, от които сумата в размер на 12 631.46
лева е послужила за погасяване на главницата; 16 340.43 лева на договорната лихва и 242.88
лева на мораторна лихва. Установява се също така, че последното плащане по сметка в
изпълнение на кредитното задължение е направено на 11.05.2020 год., като към настоящия
момент задълженията възлизат на непогА.ата главница в размер на 5 368.54 лева; на
редовната договорна лихва за периода от 29.05.2016 год. до 29.01.2018 год. – 739.26 лева; на
начисленото обезщетение за забава за периода от 29.05.2016 год. до 04.08.2021 год. – 2
673.30 лева, с изключение периода на извънредното положение
С оглед установяване на съществуването на претендираните вземания, на
разглеждане подлежи възражението на ответника за погасяването им по давност, което е и
единствения спорен пред настоящия състав спор касателно сумите 739.26 лева – договорна
лихва за периода от 29.06.2016 г. до 29.01.2018 г. и 810.22 лева обезщетение за забава, от
които сумата от 513.46 лева, начислена за периода от 29.05.2016-16.08.2018 год. и сумата от
296.76 лева за периода 30.01.2018-16.08.2018 год.
В тази връзка предвид естеството на задълженията, първият въпрос, който следва да
получи отговор, е относно квалифицирането на правата на кредитора и приложимия, според
тази квалификация закон, уреждащ давността. Настоящият състав възприема разбирането,
че вноските за погасяване на задължение по договор за кредит, на са такива с периодичен
характер. Според задължително тълкуване на чл.111, б.”в” от ЗЗД, съдържащо се в ТР
№3/2011г. на ВКС, ОСГТК, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност, задълженията с
падежи, настъпващи през предварително определени интервали, следва да имат относителна
самостоятелност и повтарящ се характер, като общността им възниква от един
3
правопораждащ факт. В случая, кредиторът е предоставил на длъжника еднократно и изцяло
главницата за ползването до изтичане на краен срок, съответно връщането на тези парични
средства на погасителни вноски, не превръща договора в такъв за периодични платежи, а
представлява предварително съгласие на кредитора да приема изпълнение на части, като
облекчение на лихвената тежест за длъжника. В този смисъл, налице е разлика с
правоотношенията, разгледани в мотивите на горецитираният тълкувателен акт, които се
характеризират с продължителност на изпълнението и на двете престации /предоставяне на
определена услуга от доставчик, срещу периодично начисляване цена за отделни периоди на
ползване/. Положението на доставчик, който продължава да предоставя услуга, без да търси
защита в рамките на по-краткия давностен срок /с което конклудентно индицира, че е
загубил интерес от забавените пълни плащания за съответното месечно потребление/, не е
идентично с положение на кредитор, който вече еднократно е предоставил главница в
цялост и изчаква крайния срок, без да притеснява длъжника, неизпълняващ уговорен в
негова полза план на предварителни частични плащания. Разсрочването на части от
усвоения кредит на отделни погасителни вноски, не превръща главницата в периодично
платима. Задължението продължава да е само едно и крайният срок за погасяването му е
падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната
изискуемост като за нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 от
ЗЗД.
Ето защо, приложима по отношение на това задължение, включително за
инкорпорираните в месечните вноски възнаградителни лихви, е общата 5-годишна давност
по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита,
доколкото не е налице обявена предсрочна изискуемост /така, решения №65 от 06.07.2018г.
по т.д.№1556/2017г. на ТО, № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ ГО, № 261 от
12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО, решение №38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на
II ТО на ВКС и др./. На настоящия състав е известна и съдебната практика в обратния
смисъл както относно началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков
кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, така и
приложимия давностен срок за възнаградителните лихви, но даденото по-горе разрешение,
съставът намира за съответно и на тълкувателната практика на ВКС. С ТР от 21.01.2022 г.
№ 5/2019 год. по т.д. № 5/2019 год. на ОСГТК на ВКС като е прието, че при уговорено
погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски в различни падежи,
шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на
целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост. Посочено изрично е, че
поради лиса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на
отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за изискуемостта на дълга. Игнорирането на
постановеното ТР с аргумента, че се отнася изрично до шестмесечният срок по чл.147, ал.1
ЗЗД спрямо поръчителите би означавало да се допусне поръчителят да отговаря при по-
тежки условия или в по-голям обем от главния длъжник, без това да е уговорено в договора
за поръчителство. А когато поръчителството е дадено за обезпечение на цялото задължение
4
на главния длъжник, то поръчителят се е съгласил да отговаря за изпълнението му такова,
каквото то е уговорено между длъжника и кредитора. Не на последно място, както и е
посочено в решаващите мотиви на ВКС, обезпеченият по реда на чл. 138 и сл. ЗЗД кредитор,
който е предоставил на длъжника възможността да издължава престацията си на части и
така се е отказал от едно свое предимство, гарантирано от закона, не бива да бъде поставян в
по-неблагоприятно положение от кредитора, който не е разсрочил задължението на
длъжника.
В заключение, съставът на въззивният съд не споделя изводът на
първоинстанционният съд относно приложимата тригодишна давност относно договорната
лихва, която следва да бъде отчитана за всяка от падежиралите вноски по плана. В резултат
от горното, претенцията на кредитора следва да е погА.а по давност за периода,
предшестващ с пет години подаването на заявлението – 16.08.2021 год. Падежът на
задължението за главница обаче е 29.01.2018 год., което обуславя и неоснователността на
възражението за погасяване по давност на вземането за договорна лихва за периода от
29.06.2016 год. до 29.01.2018 год. в размер на 739.26 лева.
До този краен извод е стигнал и първоинстанционния съд, макар и по различни
съображения, поради което и решението, в тази му част, следва да се потвърди.
За разлика от основните престации обаче, вземането в размер на 810.22 лева
представлява обезщетение, възникващо само от виновно неизпълнение на задължения като
компенсация за вреди от забава. Основание за тази претенция на кредитора е безспорната
забава на длъжника, пропуснал падежи по погасителния план. Съответно макар и
договорено като лихва и събирано наред с редовните вноски по кредита, спецификата на
това вземане следва да бъде обхванато от нормата на чл. 111, б. "б" ЗЗД, уреждаща давност
за обезщетение от неизпълнен договор (Решение № 206 от 30.12.2011 г. на ВКС по т. д. №
1055/2010 г., II т. о., ТК). Вземанията за обезщетение за забава за просрочени вноски за
главница, се изсрочват с три годишна давност или тази претенция е погА.а по давност за
периода, предшестващ с три години подаването на заявлението – 16.08.2021 год. Или,
доколкото претенцията в размер на 810.22 лева съставлява обезщетение за забава,
начислено за периода от 29.05.2016 год. до 16.08.2018 год. същата е погА.а по давност.
Същевременно, доколкото обезщетението за забава не е част от анюитетната вноска, а
извършеното на 11.05.2020 год. съставлява плащане на задължения по кредита, сторено от
ответника в полза на ищеца, то не може да бъде приравнено на признаване на
задължениетопо смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, респективно да породи присъщите на
признанието на дълга правни последици като заличи ефекта на изтеклата погасителна
давност.
В тази част, решението на първоинстанционния съд е неправилно и сллеа се отмени
като се постанови друго, с което се отхвърли предявения иск за приемане на установено
дължимостта на тази сума – по размер и основание.
Изводите на настоящата инстанция налагат отмяна на решението и в частта за
разноските, които се присъдят съобразно изхода от спора. Така, при общ размер от 2 874.35
5
лева на сторени разноски в заповедното, първоинстанционното и въззивно производства, в
полза на ищеца се следват разноски в размер на 2 610 лева, от които сумата от 745 лева –
разноски за заповедното производство, сумата от 1683 лева – разноски за
първоинстанционното производство и сумата от 182 лева – разноски за въззивното
производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1014/24.003.2023 год., постановено по гр.д. №
17186/2021 год., ВРС – 9 състав, В ЧАСТТА, с която съдът е приел за установено, на
основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, в отношенията между страните, че В. И. В., ЕГН ********** от гр.Варна,
ул.“Свобода“ № 17 дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“Околовръстен път“ № 260 сумата от 739.26 лева –
договорна лихва за периода от 29.06.2016 г. до 29.01.2018 г. по договор за потребителски
кредит № FL349253 от 29.01.2008 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 4200/17.08.2021 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 11905 по
описа за 2021 г. на РС Варна, ГО, 9-ти съдебен състав.
ОТМЕНЯ решение № 1014/24.003.2023 год., постановено по гр.д. № 17186/2021 год.,
ВРС – 9 състав, В ЧАСТТА, с която съдът е приел за установено, на основание чл. 422, ал. 1
вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в
отношенията между страните, че В. И. В., ЕГН ********** от гр.Варна, ул.“Свобода“ № 17
дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“Околовръстен път“ № 260 сумата 810.22 лева обезщетение за забава от общ
размер 2 673.30 лева, от които сумата от 513.46 лева, начислена за периода от 29.05.2016-
16.08.2018 год. и сумата от 296.76 лева за периода 30.01.2018-16.08.2018 год., за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 4200/17.08.2021 г. по реда на
чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 11905 по описа за 2021 г. на РС Варна, ГО, 9-ти съдебен състав,
както и в частта за разноските
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр.София, бул.“Околовръстен път“ № 260 срещу В. И. В., ЕГН ********** от
гр.Варна, ул.“Свобода“ № 17 за приемане на установено, на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в отношенията
между страните, че В. И. В., ЕГН ********** дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК
********* сумата 810.22 лева обезщетение за забава от общ размер 2 673.30 лева, от които
сумата от 513.46 лева, начислена за периода от 29.05.2016-16.08.2018 год. и сумата от 296.76
лева за периода 30.01.2018-16.08.2018 год., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
6
на парично задължение № 4200/17.08.2021 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 11905
по описа за 2021 г. на РС Варна, ГО, 9-ти съдебен състав.
ОСЪЖДА В. И. В., ЕГН ********** от гр.Варна, ул.“Свобода“ № 17 ДА ЗАПЛАТИ
на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“Околовръстен път“ № 260 сумата от 2 610 лева, представляващи на сторени разноски в
заповедното, първоинстанционното и въззивно производства, от които сумата от 745 лева –
разноски за заповедното производство, сумата от 1683 лева – разноски за
първоинстанционното производство и сумата от 182 лева – разноски за въззивното
производство.
В останала необжалвана част, решението е влязло в законна сила.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7