Решение по дело №139/2022 на Окръжен съд - Пазарджик

Номер на акта: 148
Дата: 5 май 2022 г. (в сила от 5 май 2022 г.)
Съдия: Димитър Пандалиев Бозаджиев
Дело: 20225200500139
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 март 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 148
гр. Пазарджик, 05.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500139 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №260185/13.10.2021г., постановено по гр.д.№126/2021г. по
описа на РС- Велинград е оставен без разглеждане предявения от „М.Б.“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. С., бул.„Г.М
Д.“ №16-А, против С. Н. Г., ЕГН: ********** от с. Д., общ. Р. ул. „Т.П.“ № 5
иск, в частта за установяване на вземане на ищеца спрямо ответницата за
незаплатени лизингови вноски в размер на 432,74лв. по Договор за финансов
лизинг №AG0009365 със задължително придобиване на лизинговия актив от
02.10.2019г. за периода 01.01.2020г.- 06.03.2020г., за което е издадена Заповед
за изпълнение №260180/04.12.2020г. по ч.гр.д.№986/2020г. на РС- Велинград.
Признато е за установено по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
във вр. чл.422, ал.1, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.342, ал.2 ТЗ, чл.92, ал.1
от ЗЗД и чл.233, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.345, ал.1 ТЗ от „М.Б.“ ООД, със
седалище и адрес на управление гр.С., бул.„Г.М Д.“ №16-А, че С. Н. Г., ЕГН:
********** от с.Д., общ. Р. ул.„Т.П.“ №5, дължи на „М.Б.“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр.С., бул.„Г.М Д.“ №16-А,
сумата от 220,60лв.-обезщетение за нанесени щети по лизингов актив по
1
време на ползването му по Договор за финансов лизинг №AG0009365, със
задължително придобиване на лизинговия актив от 02.10.2019г., ведно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението, до датата на изплащане
на вземането, като е отхвърлен иска за сумата над 220,60лв., до пълния
претендиран размер от 1700 лв. щети по лизингов актив, както и за сумата от
4,08лв.- неустойка за забавени плащания за периода 01.01.2020г. до
06.03.2020г., за сумата от 678,39лв.- неустойка за прекратяване на договора
по вина на лизингополучателя, за сумата 144,67лв.-разходи за
застрахователни премии и за сумата 540,00лв.- разходи за възстановяване на
лизингов актив,
Отхвърлен е иска, с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, на „М.Б.“ ООД,
със седалище и адрес на управление гр.С., бул.„Г.М Д.“ №16-А, да бъде
осъдена С. Н. Г., ЕГН: ********** от с.Д., общ.Р. ул.„Т.П.“ №5, да заплати
сумата от 282лв.- договорна възнаградителна лихва за периода 01.01.2020г.
до 06.03.2020г..
Осъдена е, на основание чл.78, ал.1 ГПК, С. Н. Г., ЕГН: ********** от с.
Д., общ. Р. ул.„Т.П.“ №5, да заплати на „М.Б.“ ООД, със седалище и адрес на
управление гр.С., бул.„Г.М Д.“ №16-А , разноски по ч.гр.д.№986/2020г. на
PC- Велинград в размер на общо 63,07лв., съразмерно на уважената част от
иска.
Осъдена е, на основание чл.78, ал.1 ГПК, С. Н. Г., ЕГН: ********** от
с.Д., общ.Р. ул.„Т.П.“ №5, да заплати на „М.Б.“ ООД, със седалище и адрес на
управление: гр.С., бул.„Г.М Д.“ №16-А, разноски по гр.д.№196/2021г. на PC-
Велинград в размер на общо 245,53лв., съразмерно на уважената част от иска.
Осъден е, на основание чл.78, ал.3 ГПК, „М.Б.“ ООД, със седалище и
адрес на управление: гр.С., бул.„Г.М Д.“ №16-А, да заплати на адв.Д.Ф. от
САК, разноски за процесуално представителство по ч.гр.д.№986/2020г. по
описа на PC- Велинград в размер на 339,50лв., съразмерно отхвърлената част
от иска.
Осъден е, на основание чл.78, ал.3 ГПК, „М.Б.“ ООД, със седалище и
адрес на управление: гр.С., бул.„Г.М.Д.“ №16-А, да заплати на адв. Д.Ф. от
САК, разноски за процесуално представителство по гр.д.№196/2021г. по
описа на PC- Велинград в размер на 449,00лв., съразмерно отхвърлената част
от иска.
2
Против това решение е постъпила въззивна жалба от „М.Б.“ ООД,
представлявано от управителя Ирина Г., чрез пълномощника му юриск.К.К., в
частта му с която е отхвърлен, като неоснователен предявения осъдителен иск
за възнаградителна лихва в размер на 282лв.; в частта, с която е частично
отхвърлен предявения установителен иск по чл.422 от ГПК, за обезщетение
за нанесени щети и в частта, с която са отхвърлени, като неоснователни
останалите установителни искове за неустойка за забава, неустойка за
предсрочно прекратяване, разходи за застрахователни премии.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано,
доколкото не почива на събрания доказателствен материал досежно
размерите на вземанията, а на калкулации, извършени от съдията.
Оспорва се извода, че уговорката за възнаградителна лихва в размер на
41,16% е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази насока се
счита за неоснователна границата в размера на договорната лихва, установена
от съда до трикратния размер на законната лихва.
Визира се, че съдът се позовава на предходна съдебна практика, но
последната не съставлява задължителна практика за съдилищата, съгласно
актуалната редакция на чл.290, ал.3 от ГПК и същата следва да бъде
изоставена, тъй като цитираните съдебни решения от 2006г., 2004г. и 2009г.
предхождат влизането в сила на Закона за потребителския кредит.
Сочи се, че преценката за справедливите ограничения върху свободата
на договаряне по отношение на размера на договорната възнаградителна
лихва в случая принадлежи на законодателя, като преценка по
целесъобразност. Съдът в качеството си на правораздавателен орган не
разполага с правомощие да изменя законоустановената правна норма,
установяващи граници в принципа на чл.9 от ЗЗД.
Приема се, че противоречието с добрите нрави е необосновано,
доколкото не се сочи, кои норми на морала са нарушени и по какви критерии
именно е установена границата до трикратния размер на законната лихва, а не
двукратния или четирикратния, например, след като законодателят дава
правна възможност за договаряне в рамките на петкратния размер на
законната лихва.
Оспорва се заключението на първоинстанционният съд, че годишния
процент на разходите по процесния договор надвишава допустимия по закон
3
размер /петкратния размер на законната лихва/, т.к. в него следвало да се
включат и такса за приоритетно разглеждане и такса за регистрация на МПС
в КАТ. В този смисъл се поддържа становище, че таксата за приоритетно
разглеждане и таксата за регистрация на МПС в КАТ са допълнителни
незадължителни услуги, които се заплащат по Тарифа на кредитора и не
следва да се включват при изчисляване на ГПР. Дори и в случай, че се
приеме, че двете спорни такси следва да се включат при изчисляване на ГПР,
то правната последица от това е тази по чл.19, ал.6, във вр. с ал.5 от Закона за
потребителския кредит, а именно- надвзетите средства над прага се удържат
при последващи плащания по кредита.
Твърди се, че не става ясно, как първоинстанционният съд е извел
заключението, в какъв размер именно са надвзетите средства.
Оспорва се изводът на съда, че размера на неустойката по чл.15.5 от
Общите условия следва да се редуцира, като от трикратния размер на
месечната вноска се извади частта по лихва, включена във всяка от
последните 3 падежирали лизингови вноски.
Сочи се, че размерът на неустойката е уговорен фиксирано на
трикратния размер на месечната вноска, като предвид последните три
падежирали вноски преди датата на разваляне, а уговорката на
възнаградителната лихва не е нищожна.
По отношение на претенцията за нанесени щети, първоинстанционният
съд, базирайки се на представения по делото приемо- предавателен протокол
от 06.03.2020г. и приета съдебно- оценителна експертиза, определя дължим
размер на щетите от 499,33лв. за наличните към датата на изземване повреди.
В тази връзка се приема, че предвид погрешното определяне на надвнесени
суми по договора, районният съд е направил погрешно прихващане относно
присъдения краен резултат от 220,60лв. Счита се, че следва да бъде присъдена
на ищеца сумата от 499,33лв.
Искането е да се отмени обжалваното решение в обжалваните му части
и да се постанови решение с което се уважат изцяло предявените искове.
Моли се за присъждане на разноските сторени за настоящото
производство, включително и юрисконсултско възнаграждение в размер на
300лв.
В срок е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- С. Н. Г.,
4
чрез пълномощника й адв.Д.Ф..
С него се визира, че неоснователно е оплакването на въззивника за
неправилност на извода на първата инстанция, че ГПР е незаконосъобразно
определен. В този смисъл се визира, че първоинстанционният съд правилно е
зачел решение от 21 април 2016г. по дело С-377/145, Ralinger на СЕС.
Приема се, че процесната клауза за ГПР е недействителна и на още едно
основание, като се цитира в тази насока задължителното тълкуване
обективирано в Решение от 20 септември 2018г. по дело С-448/17г.
Твърди се, че неправилен е изводът на първата инстанция, че при
нищожност на клаузата за ГПР се прилагат последиците на чл.19, ал.6 от
ЗПК, вместо правните последици по чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Счита се за неоснователен и доводът, че косвен нормативен регулатор
на възнаградителната лихва е нормативно установения максимум на ГПР,
разписан в нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Твърди се, че неправилен е изводът на първата инстанция, че
нищожността на клаузата за възнаградителна лихва няма за юридическа
последица, нищожност на договора за лизинг.
Поддържат се съответно всички останали изложени с отговора на
исковата молба съображения за недължимост на неустойката за забава.
Считат се за неправилни изводите на първата инстанция, че неустойката
за предсрочно погасяване не противоречи на добрите нрави, а относно
неустойката за забава се приема, че незаконосъобразно първата инстанция не
е зачела задължителното тълкувателно разяснение, изведено с Решение от 27
март 2014г. по дело С-565/12 на СЕС.
Сочи се, че недължими са всички парични притезания на лизингодателя,
тъй като те са с източник, непородилата правен ефект лизингова сделка.
Визира се, че ако не се приеме доводът относно приложимостта на
последиците на недействителността по чл.23 от ЗПК към процесното
правоотношение, респ. се възприеме становището по посочени в отговора
решения на ВКС и СГС, то извършеното от лизингодателят прекратяване на
облигационната връзка поради неизпълнението от страна на
лизингополучателя съставлява разваляне на облигацията, поради което
сключения договор за лизинг не обвързва страните и кредиторът няма право
5
на вземания с източник, развалена лизингова сделка.
Счита се, че обжалваното решение е частично правилно в обжалваните
му части, макар и по различни съображения изложени от
първоинстанционния съд, с оглед на което се моли същото да бъде
потвърдено частично и да се отмени същото в частите, в които е признато за
установено, че ответницата дължи на въззивника сумата от 220,60лв.
обезщетение за нанесени щети по лизингов актив.
Моли се, на основание чл.38, ал.2 от ЗА да бъде присъдено на
пълномощника, адвокатско възнаграждение за оказана на въззиваемата С.Г.
безплатна правна помощ.
В съдебно заседание, жалбоподателят „М.Б.“ ЕООД, редовно
призовани, представител не се явява. От страна на процесуалния му
представител е постъпило писмено становище, в което се моли да се отмени
решението и се постанови друго с което да се уважат предявените искове.
Моли се за присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата- С. Н. Г., редовно призована не се явява. От
страна на пълномощникът й адв.Ф. е постъпило писмено становище в което
се заявява, че се поддържа подадения отговор на въззвината жалба. Искането
е да се потвърди решението на първоинстанционния съд и се присъдят
сторените по делото разноски.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени
в съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Пред първоинстанционният съд са предявени обективно съединени
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
във вр. чл.342, ал.2 ТЗ, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.233, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.345,
ал.1 ТЗ от „М.Б.“ ООД, ЕИК *********, против С. Н. Г., за признаване на
установено в отношенията на страните, че ответницата дължи на ищеца
заплащане на сумите по Договор за финансов лизинг №AG0009365 със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, както
следва: 432,74лв.- незаплатена главница по лизингови вноски за периода
01.01.2020г. до 06.03.2020г.; 4,08лв.- неустойка за забавени плащания за
периода от 01.01.2020г. до 06.03.2020г.; 678,39лв.- неустойка за прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя; 144,67лв.- разходи за
застрахователни премии; 540лв.- разходи за възстановяване на лизинговия
6
актив; 1700лв.- щети, нанесени на лизинговия актив по време на ползването
му, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д.№986/2020г. на PC-
Велинград и осъдителен иск, с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане
на договорна възнаградителна лихва в размер на 282лв. върху незаплатената
главницата за периода от 01.01.2020г. до 06.03.2020г., ведно със законна
лихва върху дължимите суми, считано от датата на подаване на заявление по
чл.410 от ГПК в съда до окончателното плащане.
Твърди се от страна на ищецът, че на 02.10.2019г. между него и
ответницата е сключен Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността №AG0009365. В изпълнение на задълженията,
си лизингодателят е придобил собствеността върху посочения от
лизингополучателя лек автомобил-марка „Ford“, модел „Transit Connect“,
идентификационен номер на рама WF0TXXTTPT6A14617, peг.№РВ5854КХ
от ответницата продавач С.Н. Георгиев и е предоставил ползването му отново
на нея, в качеството й на лизингополучател, за което са съставени приемо-
предавателни протоколи от 02.10.2019г.
Твърди се, че първоначалните разходи и договорената първоначална
вноска са прихванати срещу задължението за заплащане на продажната цена
със Споразумение за прихващане от 02.10.2019г. Размерът на финансирането
бил 3000лв. Ответницата била запозната с всички съществени условия на
договора, подробно описани в него и в приложимите към него Общи условия
и приложения. Лизингополучателят поел задължение за заплащане на
месечни вноски, както и да използва вещта по предназначение с грижата на
добър стопанин. Срокът на договора бил 18 месеца, изтичащ на 01.04.2021г.,
съгласно приложения Погасителен план- неразделна част от Договора за
финансов лизинг. Договорен бил фиксиран лихвен процент в размер на
41,16%, съответно размер на месечни анюитетни вноски от 226,13лв.,
включващи главница и договорна лихва.
Сочи се, че лизингополучателят е преустановил плащанията по
договорения погасителен план. Последното постъпило плащане, в размер на
250лв., извършила на 07.01.2020г. Към 06.03.2020г. останали неплатени три
вноски по договорения погасителен план- от трета с падеж 01.01.2020г. до
пета с падеж 01.03.2020г. Предвид допуснатото неизпълнение на договорни
задължения, лизингодателят отправил изявление до лизингополучателя за
7
разваляне на договора, връчено лично на лизингополучателя на 06.03.2020г.,
на която дата следвало да се счита прекратен договорът за финансов лизинг.
Твърди се, че лизингополучателят е продължил да ползва лизинговия
актив до 06.03.2020г., на която дата лизинговият актив бил върнат във
владение на собственика - лизингодател.
Визира се, че на основание чл.345 от ТЗ във вр. с чл.8.1 от приложимите
към Договора Общи условия, за периода до разваляне на договора за
финансов лизинг, лизингополучателят дължи заплащането на договорените
месечни вноски по погасителен план от трета (с падеж 01.01.2020г.) до пета (с
падеж 01.03.2020г.), включително и част от четвърта за периода от 02.03.2020
до 06.03.2020г. в общ размер от 714,74лв., в това число главница в размер на
432,74лв. и възнаградителна лихва в размер на 282лв. Също така на основание
чл.15.1 от приложимите ОУ, предвид допуснатата забава в плащанията на
трета до пета вноска, била начислена неустойка в размер на 4,08лв. към
06.03.2020г., както следва: за забава в плащането на вноска №3 по
погасителен план с падеж 01.01.2020г.- 2,42лв.; за забава в плащането на
вноска №4 по погасителен план с падеж 01.02.2020г.- 1,36лв.; за забава в
плащането на вноска №5 по погасителен план с падеж 01.03.2020г.- 0,30лв.
Сочи се, че на основание чл.15.5 от приложимите към Договора Общи
условия, лизингополучателят дължал на лизингодателя неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в трикратен размер
на договорената месечна вноска или общо 678,39лв., дължима еднократно
към датата на прекратяване на Договора, формирана като сбор от три месечни
вноски, всяка една в размер на 226,13лв. Също така и на основание чл.8.6. във
вр. с чл.8.7.5 от Общите условия, лизингополучателят дължал да възстанови
на лизингодателя направените разходи за заплащане на застрахователна
премия по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“- по полица BG/22/119003380561 на „Лев Инс“ АД.
Премията била заплатена от собственика на основание чл.483 от КЗ по сметка
на застрахователния брокер- „Брокер Инс“ ООД, съгласно издадена сметка.
Визира се, че на основание чл.14.4 във вр. с чл.8.7.10 от Общите
условия, лизингополучателят дължал за възстановяване на лизингодателя на
направените разходи за възстановяване на владението на Лизинговия актив.
Сочи се, че са ползвани услугите на трето лице- „Фиксед Асистантс“
8
ЕООД. Съгласно рамков договор за поръчка от 29.05.2017г. между ищеца и
„Фиксед Асистантс“ ЕООД дължимото възнаграждение възлизало на 540лв. с
ДДС за издирване и изземване на автомобили до 3,5 тона, а допълнителните
разходи се заплащали отделно.
Освен това, на основание чл.14.3 във вр. с чл.14.2. от Общите условия,
след изземване на лизинговия актив била извършена инспекция, включително
с технически изпитвания с оценка на необходимите ремонтни дейности по
лизинговия актив. Съгласно приложимите Общи условия,
лизингополучателят бил длъжен да върне вещта в състояние, годно за
обичайна употреба, с отчитане на обичайното изхабяване, като отговарял за
евентуално допълнително нанесени вреди. В съставения при изземване на
06.03.2020г. ППП било отразено, че при външен оглед на автомобила, същият
имал драскотини по цялото купе, ударени детайли и светещи сервизни лампи.
Установени били съответстващи вреди: повреда на двигателя, изразяваща се в
теч на масло, драскотини по описани детайли, пораждащи необходимост от
пребоядисване, необходимост от ремонт на двигателя. Всички констатирани
вреди били отразени съответно при формиране на пазарната цена, на която
лизингодателят успял да реализира вещта, което довело до спад спрямо
пазарната цена на вещ от този тип към съответния момент. Вещта била
продадена за 1600лв. на трето лице, при остатъчна неплатена главница по
Договора за финансов лизинг в размер на 2,316,57лв. към датата на разваляне
на договора. Излага се твърдение, че нанесените по време на ползването от
лизингополучателя щети върху лизинговата вещ са довели до обезценка и
невъзможност собственикът да си възстанови предоставеното финансиране
чрез продажба на лизинговия актив, който служи за обезпечение именно на
вземанията по главница.
Ето защо се счита, че посочените вреди, които не били налице към
02.10.2019г., но се появили налице към 06.03.2020г., следвало да бъдат
обезщетени от страна на ответника, тъй като се появили по време на
действието на лизинговия договор.
Искането е да се постанови от съда решение, с което да се приеме за
установено по отношение на ответницата, че дължи исковите суми, ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК.
9
Поради отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в частта за договорната възнаградителна лихва се предявява и осъдителен иск
за сумата от 282,00 лв.
Претендира се разноски за заповедното и исково производство.
В срока по чл. 131 ГПК от страна на ответницата С. Н. Г., чрез адв.Д.Ф.-
САК е депозиран писмен отговор на исковата молба. В него се излага
становище за недопустимост на предявения иск за главница.
Счита се че, исковото производство се явява продължение за
заповедното и е недопустимо да се предяви установителен иск по чл.422, ал.1
ГПК за вземане, което изрично се признава и не се оспорва, каквото било
вземането за главница. В тази част заповедта по чл.410 ГПК се стабилизирала
по силата на чл.416 ГПК, което било процесуална пречка за установяване
дали същото е спорно в производството по чл.422 ГПК.
Излага се съображения в насока, че спрямо договорите за лизинг са
приложими защитните клаузи за потребителските договори, тъй като с
предвидената възможност за закупуване на стоката, предмет на договора
прави договора за лизинг инвестиционен кредит, като кредиторът кредитира
лизингополучателя със сумата, необходима за закупуване на конкретен актив-
в настоящият случай МПС. Ето защо и същият трябвало да отговаря на
изискванията за валидност, регламентирани в този закон, включително на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК относно лихвения процент и
ГПР.
Счита се за нищожна клаузата за договорна лихва, като противоречаща
на добрите нрави. Цитира се съдебна практика която приема, че при
формиране размера на възнаградителната лихва при необезпечени заеми,
същият не следвало да надхвърля повече от три пъти законната лихва,
формирана от основен лихвен процент плюс десет пункта. В настоящия
случай договорената между страните лихва в размер на 41,16% годишно,
надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в
обществото. Нищожността на клаузата за договорна лихва, налага извод за
нищожност на договора изцяло, тъй като договорът за лизинг нормативно бил
уреден като възмезден, поради което не можел да съществува валидно, без
този присъщ негов елемент.
10
Визира се, че нищожна била клаузата и на чл.9 от договора за лизинг,
предвиждаща ГПР 49,88%, на първо място, на основание на обстоятелството,
че ГПР бил изчислен като годишен процент върху по- голям размер на реално
усвоения общ размер на кредита. Видно от съдържанието на договора за
лизинг, лизингодателят кредитирал лизингополучателя със сумата от 3000лв.
/чл. 2 от договора/, от която съгласно чл.11, били удържани първоначално
дължимата такса от 200лв. за приоритетно разглеждане и разходи за
регистрация на лизингов актив в КАТ в размер на 132лв. и
лизингополучателят реално е усвоила сумата от 2668лв., която сума
постъпила по сметката й. Правилното изчисляване на ГПР изисквало същият
да бъде определен като годишен процент върху реалния общ размер на
кредита от 2668лв. Цитира съдебна на СЕС в подкрепа на това становище.
Счита се, че годишният процент на разходите по договора подвеждащо
и неточно бил посочен в размер на 49.88%, тъй като не изразявал общите
разходи по кредита, изразени като годишен процент от общият размер на
кредита. В чл.9 от договора за лизинг, при изчисляването на ГПР бил взет
като разход единствено договорната лихва върху главницата, но не били
включени разходите по чл.11 от същия за такса за приоритетно разглеждане и
за регистрация на лизингов актив в КАТ. По този начин била приложена
заблуждаваща търговска практика, съдържаща невярна информация, която
следователно била измамна и посредством цялостното представяне,
заблуждавала или е било възможно да заблуди средния потребител и
подтиквала или било възможно да подтикне потребителя да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел. Цитира се практика на СЕС,
според която търговската практика, изразяваща се в посочването в договор за
кредит на по- нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в чл.6 от §1,6.„г“ от Директива 2005/29.
Визира се, че съгласно чл.22 ЗПК, неяснотите, вътрешното
противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна
норма съдържание е порок от степен, обуславящ нищожност на договора. По
тези съображения и на основание чл.23 от ЗПК, ответницата е следвало да
върне само чистата стойност на инвестиционният кредит /лизинг/, но не
дължи лихва и други разходи по него.
11
Недължими били и останалите претендирани вземания на кредитора,
като намиращи своето основание в нищожната лизингова сделка и отделно на
собствено основание.
Недължимо било вземането в размер на 4.08лв., представляващо
неустойка за забава на плащане на лизингови вноски, дължима за периода от
01.01.2020г. до 06.03.2020г., с доводи, че при недействителност на договор за
потребителски кредит не се дължали никакви лихви, като законът не
провеждал разграничение между възнаградителната и мораторната лихва. На
това основание не се дължала мораторна лихва върху признатата от
ответницата главница от 432,74лв.
Посоченото от ищеца основание на клаузата за неустойка за забава в
нормата на чл.15.1 от приложимите ОУ влизало в пряко противоречие на
разпоредбата на чл.33 ЗПК, съгласно която при забава кредитодателят имал
право единствено на законната лихва за забава и бил оправомощен да
получава обезщетения с различно от законната лихва основание.
Твърди се, че недължимо било и вземането за застрахователни премии в
размер на 144,67лв. Това вземане имало обезпечителен и акцесорен характер
и при нищожността на обезпечената лизингова сделка, вземането за
застрахователни премии било нищожно поради липса на основание по
смисъла на чл.26 ЗЗД, разбирано като типичната и непосредствена цел на
сделката- в настоящият случай да бъде обезпечавана главната сделка. От
друга страна, ищецът не доказвал, че такова вземане действително е
възникнало, тъй като не е представял самата застрахователна полица.
Визира се, че недължимо било и вземането за неустойка по чл.15.5 от
Общите условия в размер на 678,39лв. Така уговорена, неустойката излизала
извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функция. Същата не
обезпечавала конкретно договорно задължение и не съответствала на
причинените от неизпълнението на договорно задължение вреди. Дори да се
приемело противното, тъй като заемодателят плащал цената-
възнаградителната лихва в срока на действие на договора, неустоечната
клауза влизала в противоречие на чл.32 от ЗПК. Развалянето на договора се
приравнявало по правни последици на предсрочното погасяване на кредита,
тъй като кредитодателят не могъл да реализира в предвидения в договора
срок печалба от предоставения заеман ресурс, поради което вредите в двете
12
хипотези били съизмерими и обезщетението следвало да се определи по
правилата на чл.32, ал.4 ЗПК, т.е. в размер на 1% от предсрочно погасената
сума по кредита при фиксиран лихвен процент, както било в настоящия
случай. В случай, че се търси обезщетение в по- голям размер, размерът на
претърпените вреди следвало да бъде доказан, по арг. на чл.92, ал.1, изр.2
ЗЗД.
Твърди се, че клаузата на чл.7, ал.4 от договора нарушава и
разпоредбата на чл.33 от ЗПК, съгласно която при забава на потребителя на
кредитни услуги, кредиторът може да претендира само законната лихва за
забава и по императивен начин му било забранено да претендира други
вземания. Поради изложеното, дори и да се приеме, че са възникнали
валидни, изискуеми и ликвидни вземания за договорни възнаградителна и за
забава лихви и за неустойка, кредиторът бил ограничен да претендира само
мораторната лихва по чл.33 ЗПК, във вр. с чл.86 от ЗЗД.
Визира се, че недължимо било и претендираното на основание чл.14.4
от ОУ във вр. с чл.8.7.10 от същите вземане в размер на 540лв., съставляващо
разходи за възстановяване на лизингов актив. Разходът за възстановяване на
актив не бил посочен в лизинговият договор като размер, нито били
предвидени конкретните по вид действия, които кредиторът ще извършва за
възстановяване на актива, на което основание същият нямал правно
основание да получи вземане в размер на 540лв. Това вземане било
недължимо и на основание, че в уведомлението за прекратяване на Договора
за лизинг, връчено й на 06.03.2020г., били включени и разходи за
възстановяване на лизинговия актив в размер на 540лв., но в отклонение с
чл.14.1 от Общите условия, че такъв се дължи при невръщане от
лизингополучателя в срок от два дни след прекратяване на договора вещта,
разходът бил включен като дължим разход в уведомлението за прекратяване
на договора. Счита се, че в исковата молба ищецът сам е признал неизгодните
за него факти, че е връчил уведомлението за разваляне на договора лично на
лизингополучателят на 06.03.2020г. и че на същата дата е съставен приемо-
предавателен протокол за изземване на автомобила. Следователно не са били
изпълнени условията за прилагане на последиците на чл.8.7.10 от Общите
условия, тъй като ответницата доброволно предала автомобила в уговорения
в чл.14.1 от ОУ двудневен срок, течащ след прекратяване на договора за
лизинг.
13
Сочи се, че не са налице основания за ангажиране на отговорността на
ответницата за обезщетяване на причинени вреди в заявения от кредитора
размер от 1700лв., с който се целяло единствено да се обогати неоснователно,
като претендирало обезщетение за вреди, които не били пряка последица от
поведението на ответницата. Ищецът не е конкретизирал, в какво се състои
повредата на двигателя, разноските по отстраняването на която ответницата
следвало да понесе и че не е можело да се направи обосновано
предположение, че са причинени по време на ползване на превозното
средство от нея при действие на договора за лизинг. Заявява се, че последната
следва да носи отговорност само за тези щети, които са признати от нея с
приемо-предавателният протокол от 06.03.2020г. Останалите вреди, описани
в протокола на Каре Хелп ЕООД не се дължали на противоправното й
поведение.
Тъй като не ставало ясно дали кредиторът претендира обезщетение за
вреди, претърпени от продажбата на автомобила на стойност 1600лв. се
заявява, че не следва да се отговаря за това че кредиторът не е защитил своя
интерес, разпореждайки се с вещта на значително по- ниска стойност от
застрахователната, че сключването на сделка зависило от редица фактори-
пазарни условия, времето, през което продавачът преговаря и др. Тези
фактори били изцяло извън поведението на ответницата, поради което тя не
следвало да отговаря за тях. Същевременно, ако и да са настъпили изменения
на пазарните условия, това обстоятелство не било с предвидим характер към
момента на сключване на договора за лизинг, на което основание и по силата
на чл.82 ЗЗД, ответницата не можела да носи отговорност за тях.
При условия на евентуалност се поддържа, на основание чл.83 ЗЗД, че
вредите са съпричинени от кредитора, тъй като същият не проявил нужната
активност да реализира автомобила на по- висока цена от 1600лв.
Искането е да се прекрати частично производството по предявените
искове за главница и да се отхвърлят останалите искови претенции като
неоснователни и недоказани.
От събраните по делото доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
Видно от издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК №260180 от 04.12.2020г. по ч.гр.д.№986/2020г. се установява, че с
14
нея е разпоредено на ответницата С. Н. Г., да заплати сумата от 432,74лв.,
представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски по главница по
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността
върху лизинговия актив №AG000936 за периода от 01.01.2020г. до
06.03.2020г., сумата от 4,08 лв., представляваща неустойка за забава на
плащане на лизингови вноски, дължима за периода от 01.01.2020г. до
06.03.2020г., сумата от 678,39лв., неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на
прекратяване на договора, на основание чл.15.5 от Общите условия, сумата от
144,67лв., представляваща заплатени от лизингодателя застрахователни
премии, на основание чл.8.6 от Общите условия, във вр. чл.345, ал.2 ТЗ,
сумата от 540лв., представляваща разходи за възстановяване на лизинговия
актив, на основание чл.14.4, във вр. чл.8.7.10 от Общите условия, сумата
1700лв., представляваща щети, нанесени върху лизинговия актив.
Заявлението е отхвърлено в частта за претендираната договорна
възнаградителна лихва в размер на 282лв. за периода 01.01.2020г. до
06.03.2020г.
Срещу заповедта за изпълнение в уважената част е постъпило
възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК. С него ищцата е признала вземането
в размер на 432,74лв., представляващо падежирали и непогасени лизингови
вноски и е оспорила останалите вземания.
От Разпореждане №260007/06.01.2021г. се установява, че на ищеца е
указано да предяви установителен иск за вземането. Съобщението е връчено
на 21.01.2021г., като искът е предявен в срока по чл.415, ал.4 ГПК /арг. чл.60,
ал.6 ГПК/.
Видно от приложените по делото писмени доказателства се установява,
че между „М.Б.“ ООД и ответницата на 02.10.2019г. е сключен Договор за
лизинг, със задължително придобиване на собствеността на лизинговия актив,
а именно „Ford transit connect 200“ с посочени идентификационен номер и
номер на двигател.
Ищецът, в качеството си на лизингодател, се е задължил да придобие
лизинговия актив от ответницата продавач, след сключване на договора за
лизинг и изплащането на първоначалната вноска и такса за приоритетно
разглеждане на документи и да й го предостави за ползване, срещу месечна
15
лизингова вноска в размер на 226,13лв., включваща главница и договорна
лихва. Уговорено е лизингодателят да заплати на С.Г. за моторното превозно
средство цена от 4000лв. Уговорено е при сключване на договора
лизингополучателя да заплати първоначална вноска в размер на 1000лв., такса
за приоритетно разглеждане на документи в размер на 200лв. и 132лв. разходи
за регистрация на лизинговия актив в КАТ. Подписано е споразумение
задълженията на ответницата за първоначалната сума и таксите по договора
за лизинга да бъдат прихванати от задължението на ищеца да плати
продажната цена на автомобила. След извършеното прихващане ответницата
е получила сумата от 2668лв. по договора за продажба.
В договорът за лизинг е предвиден 18- месечен срок, в който
лизингополучателят заплаща вноска, включваща главница и лихва, с падеж на
първо число на месеца, съгласно погасителен план- Приложение №1 към
договора. Уговорен е фиксиран лихвен процент от 41,16% и общо дължима от
лизингополучателя сума от 3000лв. Съгласно т.9 от договора ГПР е 49,88% и
включва лихва върху главницата, а съгласно т.7 общият разход по кредита е
1070,34лв., с което общата дължима сума от лизингополучателя е 4070,34лв.
Неразделна част от договора са приложимите към сключваните
договори за финансов лизинг от М.Б. ООД и физически лица потребители
Общи условия. Съгласно чл.8.7.5. от Общите условия в тежест на
лизингополучателя са разноските, направени във връзка със застраховане на
автомобила, както и на разходите, направени във връзка с възстановяване
държането на автомобила при прекратяване на договора поради
неизпълнение, когато лизингополучателят не е върнал автомобила в
сроковете по чл.14.1- два дни от прекратяване на договора.
Видно от договор от 29.05.2017г. сключен между „М.Б.“ ООД и
„Фиксед асистантс“ ЕООД, ищецът е възложил на „Фиксед асистантс“ ЕООД,
издирване на автомобили, превозни средства машини, съоръжения и други
вещи, предмет на сключени договори за лизинг и/или съдействие за
възстановяване на владението върху лизинговите вещи, изброени по- горе, в
случаите, когато лизингополучателят отказва връщането им на
лизиногодателя. Уговорено е възнаграждение в полза на изпълнителя в
размер на 540лв. за всеки отделен случай на изземване на лизингови вещи до
3,5 тона. На 01.04.2020г., „Фиксед асистантс“ ЕООД е издал фактура за
16
извършена услуга за възстановяване на актив за общо 19 моторни превозни
средства, включително и за автомобила, предмет на Договор за лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG
0009365 от 02.10.2019г.
По силата на чл.14.3. констатираните при предаването на автомобила
вреди, включително и такива, които не са могли да бъдат установени при
обикновения преглед при предаването се отстраняват за сметка на
лизингополучателя в срок от пет дни от подписване на протокола за актуално
състояние на лизинговия актив. Такъв протокол страните подписват при
предаване на лизинговия актив.
Съгласно чл.15.1. от Общите условия при забава за плащане на
паричното задължение от лизингополучателя, лизингодателя има право на
неустойка в размер на законна лихва върху неплатената в срок сума, за целия
период на забава.
Регламентирано е правото на отказ на лизингополучателя от договора за
лизинг, условията и сроковете, в които може да бъде упражнено, както и
условията и предпоставките, при които договорът може да бъде прекратен.
Съгласно чл.13, т.5, i и чл.13.6 в случай на забава в плащането на
първоначална вноска, лизингова вноска, първоначални разходи, разходи,
подлежащи на възстановяване по реда на чл. 8.7 или друго дължимо плащане
с повече от пет дни, лизингодателят има право да прекрати едностранно, с
изпращане на писмено уведомление и без предизвестие и даване на подходящ
срок за изпълнение, договора за лизинг, като същият се счита прекратен от
посочената в известието дата.
Съгласно чл. 15.1 от Общите условия при прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три
лизингови вноски, изчислена въз основа на последните три лизингови вноски
с настъпил падеж преди прекратяване на договора.
Видно от Договор за покупко-продажба на МПС №.. от 02.10.2019г. се
установява, че на тази дата, С.Г. е прехвърлила собствеността и е предала
владението на автомобила, който й е предоставен за ползване с лизинговия
договор. Съставен и подписан е и приемо- предавателен протокол, без дата, в
който е посочена марка и модел на превозното средство, идентификационен
номер и номер на двигател. Фактическата власт върху лизинговото
17
имущество е предадена на ответницата на същата дата по силата на
сключения договор за лизинг, с приемо-предавателен протокол от
02.10.2019г., подписан от двете страни. В него са посочени марка и модел,
идентификационен номер, номер на двигател и изминати 289 838км.
Установява се, че на 09.12.2019г., ищецът е сключил договор за
задължителна застраховка на автомобилистите със Застрахователна компания
„Лев инс“ АД за превозното средство със срок на валидност от 09.10.2019г. до
08.12.2020г. Застрахователната премия по договора е 275,92лв., платима на
две вноски с падеж 09.12.2020г. в размер на 144,67лв. и с падеж на
09.06.2020г. в размер на 131,25лв. На 08.12.2019г. ищецът е платил първата
вноска по договора за застраховка на застрахователното дружество.
Видно от заключението на вещото лице по назначената съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че задължението на С.Г. по договора за
лизинг възлиза на 4070,34лв., което е следвало да погаси на 18 месечни
вноски в размер на 226,13лв. всяка, включващи главница и договорна лихва.
Лизингополучателят Г. до подаване на заявлението за издаване на заповедта
за изпълнение е извършила две плащания- на 06.11.2019г. на сумата от 227лв.
и на 07.01.2020г. на 250лв., или общо 477лв. С тази сума е заплатила първите
две вноски по договора за лизинг, като е изпаднала в забава по отношение на
третата вноска по погасителния план към договора, дължима за месец януари
2020г. От тази трета вноска е заплатена частично сума от 0,13лв., което е част
от договорната лихва, като остатъкът от 216лв. до пълния размер е забавена.
Поради забавеното изпълнение на задълженията, произтичащи от
договора, на основание т.13.5, „I” от общите условия, договорът е прекратен
едностранно от лизингодателя с Уведомление №AG0009365 от 11.02.2020г.,
което е връчено на ответницата на 06.03.2020г. На 06.03.2020г. ищецът е
издал фактура по прекратяване на договора на стойност 1541,88лв., в която са
включени неустойка за прекратяване в размер на 678,39лв., договорни лихви
282лв., главница 432,74лв., неустойка за забавено плащане 4,08лв.,
застраховка гражданска отговорност.
Според заключението, за периода от 01.01.2020г. до 06.03.2020г.
размерът на дължимата главница по договора за кредит е 432,74лв., която е
изцяло непогасена, размерът на договорната възнаградителна лихва е
282,13лв., от която непогасени са 282лв., размерът на начислената неустойка
18
за забава за периода 01.01.2020г. до 06.03.2020г. е 4,08лв., а размерът й за
периода 01.01.2020г. до 01.03.2020г. е 3,99лв., размерът на начислената
неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя е 678,39лв.
Стойността на застрахователната премия е в размер на 144,67лв.
На 30.12.2020г., ответницата е платила сумата от 432,74лв., с която сума
са погасени част от начислената неустойка за прекратяване на договора. След
приспадане на последното плащане, според заключението на вещото лице, са
останали дължими следните суми: неустойка за прекратяване- 245,65лв.,
договорни лихви- 282лв., главница- 432,74лв., неустойка за забава- 4,08лв.,
застраховка гражданска отговорност-114,67лв.
Видно от Приемо- предавателен протокол от 06.03.2020г., ответницата е
възстановила фактическата власт на автомобила, предмет на лизинговия
договор на ищеца, като го е предала на негов представител. При предаването
е съставен приемо- предавателен протокол от същата дата, в който са описани
изминатите километри /293 484км./ и състоянието, в което се предава.
Констатирано е, че при предаването е имало драскотини по преден ляв
калник, преден десен калник, заден десен калник, ударена предна броня,
драскотини по задна броня, ударен преден капак, драскотини по заден капак,
драскотини по тавана, 50% износване на предните гуми, захабено състояние
на купето, че свети чек лампата на таблото.
На 29.06.2020г., ищецът е възложил изготвяне на оценка на състоянието
на автомобила, на текущите ремонти по него и на пазарната му цена.
Оценителят „Каре хелп“ ЕООД е констатирал, че по автомобила са налице
повреди, които намаляват неговата цена, които е посочил и остойностил,
както следва- счупено дясното огледало и счупен заден десен стоп, задната
броня, левият и десният панел и предната дясна врата се нуждаят от
боядисване, а задните врати и предната броня са за ремонт. Тази повреди по
автомобила са оценени на 800- 900лв. Констатирал е, че акумулаторът е за
смяна, че е разбит контактният ключ, за които подмяната и ремонта на които
се необходими 300лв. Посочил е, че има повреди по двигателя- теч на масло и
че автомобилът не пали, за отстраняването на които са необходими 300лв., че
салонът е захабен и за пране са необходими 100лв., че са омаслени
маншоните и рейката, за което следва да се изразходват 100лв. Посочил е, че
общо цената на текущите ремонти на автомобила е около 1600- 1700лв., при
19
което цената му без отстраняването на тези недостатъци е около 2200- 2600
лв., при пазарна цена за модела от 3500- 4500лв.
Видно от Договор за покупко- продажба от 17.07.2020г., ищецът е
продал лизинговия автомобил за сумата от 1600лв.
Видно от заключението на вещото лице по назначената съдебно-
автотехническа и оценъчна експертиза се установява, че автомобилът е
ползван около пет месеца от ответницата- лизингополучател, за което време е
изминал пробег от 3646км. С оглед състоянието, в което е върнат на
лизингодателя, за отстраняване на констатираните в приемо- предавателния
протокол от 06.03.2020г. повреди по автомобила е следвало да се извършат
ремонтно- възстановителни операции на частите с частични деформации и
боядисване и на частите с драскотини, подлежащи на боядисване. Стойността
на разходите за вложени материали и труд е изчислена на общо 1444,68лв.
Средната пазарна стойност на употребявани автомобили от този вид с
подобни характеристики към 06.03.2020г. е била 3250лв., а към 17.07.2020г.
3150лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав извърши проверка на депозираната възззивна жалба и констатира, че
същата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от
ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че решението се обжалва в
следната му отхвърлителна част, а именно: в частта му с която е отхвърлен,
като неоснователен предявения осъдителен иск за възнаградителна лихва в
размер на 282лв.; в частта, с която е частично отхвърлен предявения
установителен иск по чл.422 от ГПК, за обезщетение за нанесени щети и в
частта, с която са отхвърлени, като неоснователни останалите установителни
искове за неустойка за забава, неустойка за предсрочно прекратяване,
разходи за застрахователни премии. В случая, решението с оглед направеното
искане не се обжалва в частта в която е оставен без разглеждане, като
20
недопустим предявения установителен иск по чл.422 от ГПК за главница, в
размер на 432,74лв. и е прекратено производството в тази му част, в частта в
която е уважен предявения установителен иск по чл.422 от ГПК до размера от
220,60лв. и в частта в която е отхвърлен иска за сумата от 540лв.- разходи за
възстановяване на лизинговия актив. Предвид на това, решението в тези му
части, като необжалвано от страните е влязло в законна сила.
Относно решението в обжалваните части, настоящата инстанция
приема, че то е правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а жалбата
се явява неоснователна.
В настоящия случай, първоинстанционният съд въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е
определил правната квалификация на предявения иск.
В конкретният казус, настоящата инстанция не приема направените във
въззивната жалба оплаквания за неправилност и незаконосъобразност за
основателни. Основанието за това, е че въззивният съд след подробно
обсъждане на събраните в производството доказателства, достига до същите
правни изводи изведени от първата инстанция.
В случая, настоящата инстанция не намира за основателно
възражението изложено във възивната жалба в насока, изразеното несъгласие,
че уговорката за възнаградителна лихва в размер на 41,16% е била нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
С процесният договор за лизинг на ищеца е предоставена в заем сума от
3000лв., при уговорен ГЛП в размер на 41,16%. Към датата на сключване на
договора за лизинг липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по- слаба икономически,
поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се
приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за
забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по- слаби
участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени
21
кредити- двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение
№378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., IIг.о., Решение №906 от
30.12.2004г. на ВКС по гр.д.№1106/2003г., IIг.о.; Определение
№901/10.07.2015г. по гр.д.№6295/2014г. на ВКС. Следователно при преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се
вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен- към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет
пункта и към датата на сключване на договора размерът на законната лихва е
10,00%.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва
в размер на 41,16% годишно е четирикратно по- висок от размера на
законната лихва. Затова тази уговорката противоречи на добрите нрави
/критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Не следва да се приема възражението което е в насока, че таксата за
приоритетно разглеждане и таксата за регистрация на МПС в КАТ са
допълнителни незадължителни услуги, които се заплащат по Тарифа на
кредитора и не следва да се включват при изчисляване на ГПР.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в §1, т.1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит и по- специално застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на размера на ГПР
22
в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му
позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.
В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности
на лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият от 49,88%/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 41.16% не е ясно как точно участва в него.
Безспорно се установява от заключението на вещото лице, че размерът на
ГПР по договора при годишен лихвен процент 41,16%, ако към него се
прибави сумата от 332лв., която на практика включва 132лв.- разходи за
регистрация в КАТ и такса за приоритетно разглеждане- 200лв. ще е 77,17%.
По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Целта на чл.11, т.10 ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. В тази връзка е достатъчно да се посочи, че в ГПР
не са включени тези такси, които на практика са начислени и се дължат от
ответника, като представляват също разход за потребителя, който се заплаща
разсрочено с всяка погасителна вноска.
Затова е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент
на договора, което води до недействителност не само на тази клауза, но и до
недействителност на целия договор, съобразно чл.22 ЗПК. В този аспект се
споделят за основателни доводите на въззиваемата страна, че неправилен е
извода на първата инстанция, че при нищожност на клаузата за ГПР се
прилагат последиците на чл.19, ал.6 от ЗПК, вместо правните последици по
чл.22 и чл.23 от ЗПК.
При този изведен извод, настоящата инстанция не намира, че следва да
обсъжда възраженията изложени във въззивната жалба в насока липсата на
яснота относно заключението на първоинстанционния съд досежно в какъв
размер са надвзетите средства, респ., редуцирането размера на неустойката.
При тези съображения в насока неприемане възраженията изложени във
въззивната жалба по същество, решението в неговата обжалвана част, като
23
правилно и законосъобразно следва да се потвърди, а подадената въззивна
жалба, като неоснователна се остави без уважение. В останалата му част,
посочена по горе, решението на първоинстанционният съд не е обжалвано, с
оглед на което е влязло в законна сила.
С оглед този изход на делото, няма основание за присъждане на
претендираните от страна на „М.Б.“ ООД съдебно- деловодни разноски, като
такива следва да се присъдят такива в полза на процесуалния представител на
въззиваемата страна.
В случая, последната се представлява безплатно по делото от адвокат
Д.Ф., при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, който е поискал присъждане на
адвокатско възнаграждение. На основание чл.38, ал.2 от същия закон,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от
предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В настоящия случай пред въззивната
инстанция с оглед размера на материалния интерес, предмет на обжалване
пред въззивната инстанция- 2588,14лв., на основание разпоредбата на чл.7,
ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения адвокатът следва да се определи адвокатско
възнаграждение в размер на 411,77лв.
С оглед на гореизложеното, Пазарджишкия окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260185 от 13.10.2021г., постановено по
гр.д.№196/2021г. по описа на РС- Велинград.
ОСЪЖДА „М.Б.“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.
„Г.М.Д.“ №16-А, да ЗАПЛАТИ на адв.Д.Ф. от САК, разноски за процесуално
представителство пред въззивната инстанция, на основание чл.38, ал.2 във
връзка с чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на
411,77лв.
Решението е окончателно и не подлежи.
Председател: _______________________
Членове:
24
1._______________________
2._______________________
25