Решение по дело №186/2019 на Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………….

гр. София, 11.06.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и пети март, две хиляди и деветнадесета година, в състав :

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ :  РУСИ АЛЕКСИЕВ

                                                                      ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА,

                                                                               мл. с.  ИВА НЕШЕВА,

 

при секретаря Елка Григорова и в присъствието на прокурора Калина Накова, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД  № 186 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

            Производството е по реда на глава XXI от НПК.

 

            С присъда  № 5650/13.07.2016 г. по НОХД  № 22916/2014 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 105-ти състав, е признал подс. К.И.К. за виновен в престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на наказание „лишаване от свобода”, в размер на една година, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил, за срок от три години. Осъдил го е, също така, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати направените по делото разноски.

            Недоволни от така постановената присъда са останали упълномощения защитник на подс. К. – адв. Л.В., САК, както и частния повереник (ЧО) – Б.И., които, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, депозират въззивни жалби.

            С подадената въззивна жалба от ЧО се възразява единствено срещу размера и отложеното изпълнение на определеното от първия съд наказание. Изтъква се, че същото няма да обслужи целите на чл. 36, ал. 1 от НК. Посочва се като довод причинените на ЧО физически и душевни страдания, упражненото физическо насилие от страна на подсъдимия, чрез нанасянето на многобройни удари по лицето и тялото. Желае се изменение на първоинстанционната присъда, чрез увеличение на наложеното на подсъдимото лице наказание, в размер около средния, предвиден в санкционната норма на чл. 152, ал. 1 от НК, както и ефективното му изтърпяване.

            С подадената от упълномощения защитник на подсъдимия въззивна жалба с допълнение се претендира неправилност и незаконосъобразност на крайния съдебен акт на СРС. Сочи се, че присъдата на районния съд е необоснована и постановена при допуснати съществени процесуални нарушения. Изтъква се, че неправилно е дадена вяра на показанията на ЧО И., а са игнорирани показанията на другите свидетели и обясненията на подсъдимия. Излагат се доводи за доброволност на половия акт между подсъдимото лице и ЧО И. и за липса на категоричност на доказателствата за упражнено насилие от страна на подс. К. за осъществяване на половото общуване. Като допуснати съществени процесуални нарушения бланкетно се сочат нарушения на правилата на формалната логика при формиране на вътрешното убеждение на първия съд и неясноти в обвинителния акт, недаващи възможност на подсъдимия да разбере обвинението. Твърди се, че след първото гледане в СРС на делото, същото е било прекратено от съда и върнато на прокурора за внасянето на нов, прецизен обвинителен акт, но след това е внесено със същия обвинителен акт, по който е постановена и осъдителната първоинстанционна присъда. Изтъква се, че не са били изследвани установените при огледа и запазени биологични следи от пода в спалнята – червеникавокафява материя. Прави се искане за допускане до разпит в хода на въззивното съдебно производство на подс. К. и на ЧО И. и провеждане на очна ставка между тях, с оглед констатираните съществени противоречия между обясненията на първия и показанията на втората. Желае се, също така, призоваването на сексолог, психиатър и психолог, различни от назначените в хода на наказателното производство до момента вещи лица, които след изслушване на обясненията на подсъдимото лице и показанията на ЧО И., да дадат отговор на въпроси, които ще бъдат поставени от защитата, както и допускането на свидетел, при режим на довеждане.

            Срещу въззивната жалба на упълномощения защитник на подс. К. е депозирано възражение от ЧО И.. В него се твърди, че във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания, нито пък са отразени доводи и твърдения за претендираните пороци на първоинстанционната присъда. Сочи се, че жалбата не намира опора в данните по делото и закона.

            Образувано е ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС – НО, 9-ти въззивен състав. По него въззивната инстанция е провела въззивно съдебно следствие, като е уважила искането на защитата и е допуснала до разпит в процесуалното качество на свидетел доведения от нея К.С.Н.. В хода на въззивното съдебно следствие е назначена и извършена и биологична експертиза на запазените при извършения на 07.11.2012 г. оглед биологични следи. Изискана и приобщена към материалите по делото е и справка от СРС, включваща заверени електрофотографски (ксерографски) копие на извлечения от срочната книга за съдебните заседания, относно съдебните заседатели по първоинстанционното съдебно производство, както и е изяснено, че двата броя мобилни телефонни апарати, иззети по реда на ЗМВР от подс. К. при осъществения при задържането му личен обиск, отново по реда на ЗМВР, не са били приобщени в процесуалното качество на веществени доказателства към материалите по делото и след освобождаването му са му върнати от служители на 06 РУ – СДВР, като подсъдимото лице впоследствие ги е отчуждило. Подсъдимият К. е депозирал пред въззивния съдебен състав и допълнителни обяснения. Въззивното съдебно производство е приключило с нова въззивна присъда, с която е отменена изцяло осъдителната присъда на първоинстанционния съд и е постановена нова, оправдателна присъда  № 94/18.04.2018 г. Със същата, на основание чл. 190, ал. 1 от НПК, направените по делото разноски са оставени за сметка на държавата.

            Срещу новата второинстанционна оправдателна присъда са депозирани касационен протест с допълнение от прокурор при СГП и касационна жалба с допълнение от ЧО Б.И., по които е образувано КНД  № 1012/2018 г. по описа на ВКС – I н. о., приключило с решение  № 272/14.01.2019 г., с което е отменена оправдателната присъда на СГС. Делото е върнато на СГС, за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание.

            По върнато от ВКС дело е образувано настоящото ВНОХД  № 186/2019 г. по описа на СГС – НО, 10-ти въззивен състав.

            В разпоредително заседание от 04.02.2019 г., въззивният съд, след като се запозна с касационното решение и с материалите към делото, извърши преценката по реда на чл. 327 от НПК, при която съобрази дадените задължителни указания на ВКС за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. Намери, че за правилно изясняване на делото, както и за изпълнение на дадените задължителни, съобразно чл. 355, ал. 1, т. 3 от НПК, указания на касационната инстанция, е необходимо провеждането на повторен разпит на св. В.Й.А.. Въззивният съд прецени, че повторен разпит на подсъдимия, на ЧО, както и на вещите лица не е необходим, нито е необходимо провеждането на повторен разпит на другите свидетели и/или допускането до разпит и провеждането на такъв на нови, а също и провеждането на очна ставка между подсъдимия и ЧО. В този смисъл, въззивният съдебен състав отбелязва, че неотменимо право на подсъдимия, съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НПК, е да дава обяснения по всяко време на наказателното производство, когато пожелае, от една страна. От друга, от хода на проведеното досега първоинстанционно съдебно дирене не са налице основания да се счете, че провеждането на очна ставка между подсъдимия и ЧО би спомогнало да се отстранят съществените противоречия между обясненията на първия и показанията на втория, доколкото същите са от такъв характер, че не подлежат на отстраняване чрез процесуалния способ на очната ставка. Те касаят твърденията на двете страни в процеса, които обуславят наличието или липсата на съставомерност на твърдяното инкриминирано деяние. Не е налице и необходимост, нито посочена от защитата, нито служебно съзряна, за допускането до разпит, при режим на довеждане, на нов свидетел. С оглед гореизложеното, въззивният съд прецени, че се явява безпредметно обсъждането на допустимостта и необходимостта на искането на защитата от призоваването на сексолог, психиатър и психолог, различни от назначените в хода на наказателното производство до момента вещи лица, които след изслушване на обясненията на подсъдимото лице и показанията на ЧО И., да дадат отговор на въпроси, които ще бъдат поставени от защитата. Независимо от това, въззивният съд съобрази, че и на подсъдимия, и на ЧО – на последната дори два пъти, са били извършвани КСППЕ – за ЧО с участието на психолог, психиатър и психиатър – сексолог, които са приети в хода на първоинстанционното съдебно следствие със съгласието на всички страни, поради което въззивния съд и служебно не съзира нужда от извършването на нова/и КСППЕ.

            Гореизложеното обуслови, за извършване на посоченото процесуално – следствено действие – повторен разпит на свидетел, провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК, както и за правилното решаване на делото.

            С оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече от пет години, въззивният съд прецени, че присъствието му в съдебното заседание е задължително.

В рамките на въззивното съдебно следствие е проведен повторен разпит на св. В.Й.А. (л. 48 – л. 49 от съдебното производство пред настоящата инстанция) ; приобщени са, по реда на чл. 317, вр. чл. 281, ал. 1, т. 5 от НПК, показанията на св. К.С.Н., депозирани пред 9-ти въззивен състав по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС на 18.04.2018 г. (л. 98 от съдебното производство по ВНОХД  № 4908/2017 г.) ; приобщено е, по реда на чл. 317, вр. чл. 282, ал. 3 от НПК, заключението на биологична експертиза  № 84-Б/2018 г., назначена в хода на въззивното съдебно следствие по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС – НО, 9-ти въззивен състав (л. 60 – л. 61 от съдебното производство по ВНОХД  № 4908/2017 г.) ; подсъдимото лице депозира допълнителни обяснения (л. 49/гръб от съдебното производство пред настоящата инстанция), като на основание чл. 317, вр. чл. 279, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 от НПК са приобщени към доказателствената съвкупност и обясненията на подсъдимия, дадени пред 9-ти въззивен състав по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС на 18.04.2018 г. (л. 95 – л. 96 от съдебното производство по ВНОХД  № 4908/2017 г.).

            В откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция, упълномощеният повереник на ЧО И. – адв. Д.М., САК, поддържа депозираната въззивна жалба по съображенията, изложени в нея. Намира, че по делото не се установяват приетите от първия съд многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, които да подкрепят извода за приложение на института по чл. 55 от НК и определяне на наказанието под минимума, предвиден в закона. Сочи, че макар подсъдимият да не е осъждан и наказателното производство да продължава над шест години, тези обстоятелства следва да бъдат ценени не самостоятелно, а в съпоставка с конкретните елементи от фактическата обстановка, при която е извършено деянието и в контекста на целите на специалната и генерална превенция по чл. 36 от НК. Желае първоинстанционната присъда да бъде изменена, в насока увеличаване размера на наложеното на подсъдимия наказание над предвидения в закона минимум.

            Частния обвинител Б.Б.И. се присъединява изцяло към становището на повереника си.

            Представителят на държавното обвинение пледира, че от събраните по делото доказателствени средства, обсъдени детайлно и внимателно от първия съд, правилно са установени авторството и вината на подсъдимия по отношение на инкриминираното деяние. Намира, че въззивната жалба, депозирана от ЧО, е основателна, като възразява срещу приложението на института по чл. 55 от НК от първия съд и счита, че наложеното на подсъдимия наказание от една година „лишаване от свобода“ е прекомерно занижено. Изразява съгласие, че от извършване на инкриминираното деяние до постановяване на присъдата е изминал продължителен период от време, но изтъква, че делото разкрива сложност и обуславя събиране на голям брой доказателства и изготвянето на експертизи, което изисква време. Изразява несъгласие с доводите на районния съд, че дългата интимна връзка между подсъдимия и пострадалата се явява смекчаващо отговорността му обстоятелство, като намира, че същото следва да се преценява като отегчаващо такова, тъй като дългата връзка следва да се гради на уважение, разбиране и доверие, а не на насилие и побой. Изтъква, че като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства следва да се отчитат още бруталността на извършеното деяние и поведението на подсъдимия след деянието, изразяващо се в заключване на апартамента, знаейки, че пострадалата е излязла навън без дрехи, и напускането му. Желае жалбата на ЧО да бъде уважена и наложеното наказание на подсъдимия да бъде увеличено, като акцентира, че предвид чистото му съдебно минало няма пречка за приложение на института по чл. 66 от НК. Предлага присъдата на първоинстанционния съд да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна, а жалбата на защитата на подсъдимия да бъде оставена без уважение, като неоснователна.

            Упълномощеният защитник на подс. К. – адв. И.Н., САК, сочи, че същото не е доказано по безспорен и категоричен начин. Изтъква, че обвинението почива само и единствено на показанията на св. Б.И., които намира за противоречиви и плод на личните ѝ взаимоотношения с подсъдимия по времето на тяхната връзка. Акцентира, че показанията на пострадалата за нанасяне на множество удари от страна на подсъдимия, влаченето ѝ по пода, осъществените множество прониквания както в спалнята, така и в банята, свързани с обилна кръвозагуба, не намират опора в протокола за оглед на местопроизшествие, обективиращ действие, в хода на което са установени дребни капки от кафеникава материя на пода на спалнята, както и със заключението на биологичната експертиза, че не може да се установи дали изследваната кръв е оставена от пострадалата. Излага, че в хода на извършения оглед на местопроизшествие не е установен безпорядък в жилището или промени в типичната обстановка, сочещи на нанасяне на удари, влачене и обилен кръвоизлив. Приема, че е налице промяна в тезата на ЧО в хода на производството, вследствие на обясненията на подсъдимия, и дори изготвените СМЕ не дават основание да се приеме, че е вярно твърдяното от нея. Намира, че по делото е установено от обясненията на подсъдимия и от показанията на св. Славчев, че взаимоотношенията между подсъдимия и ЧО са били напрегнати, по повод недвижим имот в гр. Видин, който подсъдимият е продал с желание да закупи имот в гр. София. Застъпва, че показанията на ЧО И., че не е живяла на семейни начала, в едно домакинство с подсъдимия, се опровергават от показанията на св. А.. Изнася, че обясненията на подсъдимия, че е имал полов контакт с ЧО и че не е имало каквото и да било нежелание от нейна страна да осъществи полов контакт с него, не представляват негова защитна версия. Заявява, че по делото няма безспорни доказателства за насилствен сексуален акт. Посочва, че подсъдимият по никакъв начин не е манипулирал обстановката в жилището, нито е правил опит да заличава следи, поради което и изразява несъгласие с тезата на държавното обвинение, че поведението му след деянието следва да се отчита като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Навежда доводи, че по делото липсват доказателства за наличие на кървави петна по матрака в жилището, тъй като такива би следвало да бъдат отразени в протокола за оглед на местопроизшествие. Желае подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение

            Подсъдимият К.И.К., при упражняване правото си на лична защита и в последната си дума желае да бъде оправдан.

            Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен акт, изложеното във въззивната жалба с допълнение от защитата на подсъдимия и във въззивната жалба на ЧО, както и доводите и възражения, направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционната присъда, по отношение на нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :

            Въззивната жалба от ЧО И. е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

Въззивната жалба от защитника на подс. К. е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

            За да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е, по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното производство писмени доказателства и писмени доказателствени средства и способи на доказване – експертизи.

            При постановяване на присъдата, първоинстанционният съд е обсъдил събраните пред него и на досъдебното производство относими гласни, писмени и веществени доказателства и писмени и веществени доказателствени средства, както и заключения на способ за доказване - експертизи, а именно : гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите В.Й.А., депозирани в открито съдебно заседание (о.с.з.) на 27.10.2015 г. (л. 36 – л. 37 от съдебното производство пред СРС) и тези, снети пред друг състав на първоинстанционния съд, по НОХД  № 13503/2013 г., приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 41 – л. 42 от съдебното производство по НОХД  № 13503/2013 г.), Б.Б.И., депозирани в о.с.з. на 27.10.2015 г. (л. 37 – л. 39 от съдебното производство пред СРС) и на 27.11.2015 г. (л. 49/гръб – л. 50 от съдебното производство пред СРС, Н. Сталев Г., депозирани в о.с.з. на 27.10.2015 г. (л. 39/гръб от съдебното производство пред СРС), Д.Б.Д., депозирани в о.с.з. на 17.02.2016 г. (л. 92/гръб – л. 93 от съдебното производство пред СРС), А.Г.Х., снети в о.с.з. на 17.02.2016 г. (л. 93 – л. 93/гръб от съдебното производство пред СРС) и тези, снети пред друг състав на първоинстанционния съд, по НОХД  № 13503/2013 г., приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 84 от съдебното производство по НОХД  № 13503/2013 г.), М.К.Т., депозирани в о.с.з. на 17.02.2016 г. (л. 93/гръб – л. 94 от съдебното производство пред СРС), Д.Г.Х., депозирани в о.с.з. на 17.02.2016 г. (л. 94 от съдебното производство пред СРС), А.И. М. (л. 112 от съдебното производство пред СРС), обясненията на подс. К., депозирани в о.с.з. на 13.07.2016 г. ; писмените доказателствени средства и писмени доказателства – протокол за освидетелстване (оглед на лице) от 07.11.2012 г. (л. 17 от досъдебното производство), протокол за оглед на местопроизшествие от 07.11.2012 г. (л. 30 – л. 31 от досъдебното производство), заверено електрофотографско (ксерографско) копие на констативен протокол и на приемо – предавателен протокол от 19.11.2012 г. (л. 83 и л. 84 от досъдебното производство), заверено електрофотографско (ксерографско) копие на съдебномедицинско удостоверение № 32/2012 г. (л. 85 от досъдебното производство), заверено електрофотографско (ксерографско) копие на договор за наем на недвижим имот от 12.10.2012 г. и приемо - предавателен протокол към него (л. 98 – л. 101 от досъдебното производство), справки от „БТК“ АД (л. 102 – л. 103 от досъдебното производство), писмо от Дирекция „Национална система 112“, РЦ 112 – София до СРС, изх.  № 283/11.11.2015 г. (л. 67 от съдебното производство пред СРС), писмо от Дирекция „Национална система 112“, РЦ 112 – София до СРС, изх.  № 423/09.05.2016 г. (л. 120 от съдебното производство пред СРС), извлечение от входящия регистър на 06 РУ – СДВР от 07.11.2012 г. (л. 124 от съдебното производство пред СРС), справка за съдимост на подсъдимото лице (л. 11 – л. 12, л. 116 – л. 117 от съдебното производство пред СРС) ; способи на доказване – заключения на съдебномедицинска експертиза по писмени данни (л. 18 – л. 21 от досъдебното производство), комплексна съдебномедицинска експертиза по писмени данни (л. 87 – л. 92 от досъдебното производство), комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза по отношение на ЧО И. (л. 64 – л. 69 от досъдебното производство), комплексна съдебнопсихиатрична, психологична и сексологична експертиза по отношение на ЧО И. (л. 133 – л. 141 от досъдебното производство), комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза по отношение на подс. К. (л. 73 – л. 78 от досъдебното производство), техническа експертиза  № 81-Ф/2016 (л. 102 – л. 106 от съдебното производство пред СРС), както и веществените доказателства – биологични следи (към л. 149 от досъдебното производство) , 3 броя оптични носители на информация (л. 67 и л. 121 от съдебното производство пред СРС) и веществените доказателствени средства – фотоалбум към протокол за оглед на местопроизшествие от 07.11.2012 г. (л. 32 – л. 36 от досъдебното производство).

            В рамките на проведеното въззивно съдебно следствие пред настоящата инстанция бе извършен повторен разпит на св. В.Й.А. ; бяха приобщени, по реда на чл. 317, вр. с чл. 281, ал. 1, т. 5 от НПК, показанията на св. К.С.Н., депозирани пред 9-ти въззивен състав по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС на 18.04.2018 г. (л. 98 от съдебното производство по ВНОХД  № 4908/2017 г.) ; беше приобщено, по реда на чл. 317, вр. чл. 282, ал. 3 от НПК, заключението на биологична експертиза № 84-Б/2018 г., назначена в хода на въззивното съдебно следствие по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС – НО, 9-ти въззивен състав (л. 60 – л. 61 от съдебното производство по ВНОХД  № 4908/2017 г.) ; подсъдимото лице депозира допълнителни обяснения, като на основание чл. 317, вр. чл. 279, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 от НПК бяха приобщени към доказателствената съвкупност и обясненията на подсъдимия, дадени пред 9-ти въззивен състав по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС на 18.04.2018 г. (л. 98 от съдебното производство по ВНОХД  № 4908/2017 г.).

            Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствените източници, събрани в хода на съдебното следствие пред първата и втората съдебни инстанции, като прецени, че същите са достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите.

            Настоящата инстанция намира, че вътрешното убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на по същество правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като в основни линии споделя доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, приложените писмени доказателства и писмени доказателствени средства и използваните способи на доказване - експертизи. Първостепенният съд е кредитирал показанията на свидетелите И., А., Д., Х., Г., Х. и Т., като е преценил, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. Първият съд не се е доверил при формиране на изводите си по фактите единствено на показанията на ЧО И., в частта им, в която свидетелката е заявила, че не е живяла в едно домакинство с подсъдимия, като е преценил, че същите се оборват от показанията на свидетелите А., Д. и Х. и от обясненията на подсъдимия, както и от отразеното в описа на вещите на свидетелката в апартамента. Обясненията на подс. К. съдът е кредитирал в частта им, в която подсъдимият твърди, че е имал връзка с ЧО И. и са наели заедно жилището с намерение да живеят заедно в него като семейство, а в останалата им част не ги е кредитирал и ползвал при формиране на изводите си по фактите, като е преценил, че представляват негова защитна версия по обвинението. Районният съд е приел за обосновани, пълни и компетентно дадени и заключенията на вещите лица по назначените и приети експертизи, а също и посочените по-горе писмени доказателства и писмени доказателствени средства и на база на доказателствата, установени с посочените гласни и писмени доказателствени средства и писмени доказателства, съпоставени едно с друго и преценени в съвкупност, включително и способите на доказване – експертизи, е изградил своето вътрешно убеждение относно фактическата обстановка по делото, която в основни линии се споделя и от настоящия съдебен състав.

            Настоящата инстанция, след провеждане на въззивно съдебно следствие, установи нови факти и обстоятелства – въз основа на приобщените гласни доказателствени средства, снети по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС – НО, 9-ти въззивен състав – показанията на св. Н. и обясненията на подсъдимото лице, а именно относно водени разговори между подсъдимия и пострадалата по повод закупуване на апартамент в гр. София със съвместни средства.

            Отделно от това, при извършения собствен анализ на доказателствената съвкупност, по част от приетото за установено от фактическа страна, а именно, дали подсъдимия и ЧО И. са живели на семейни начала в процесното жилище, въззивният съд намира основания за промяна на изложената от първия съд фактическа обстановка, тъй като не споделя фактическите му изводи в тази насока.

            Вън от горното, въззивната инстанция намира, че макар да не са налице основания за промяна на установената от първия съд фактическа обстановка – освен по въпроса за съвместното съжителство на подсъдимия и пострадалата, доколкото тя е правилно установена, на база на вярна и точна преценка на доказателствения материал, същата следва да се допълни. Основанията за допълването и са налице, доколкото, макар задълженията на СРС по разкриване на обективната истина да са изпълнени професионално и отговорно, въззивният състав намира, че по отношение на относимите към предмета на доказване факти, а именно предшестващите инкриминираната дата взаимоотношения между подсъдимия и ЧО И., фактите и обстоятелствата, свързани с наемане и обзавеждане на обитавания от подсъдимия апартамент, осъществените други насилствени действия от страна на подсъдимия спрямо пострадалата, изразяващи се в орално и анално проникване, както и установените увреждания по тялото на пострадалата, на които първият съд се е позовал при доказателствения анализ, е пропуснат при очертаване на възприетата от него за установена фактическа обстановка. Действително, този пропуск е несъществен и невлияещ върху правилно установената правна квалификация на инкриминираното деяние и законосъобразно определения краен изход на делото, но с оглед прецизност, настоящият съдебен състав намира за необходимо горевизираните факти и обстоятелства да намерят място и при излагане на приетите за установени фактически положения. Анализът на гореизложената доказателствена съвкупност сочи на следното :

            Подсъдимият и ЧО Б.И. се познавали от неустановена по делото дата през 2010 г. През 2011 г. между двамата се установила приятелска и интимна връзка, като след раздялата със жената, с която живеел към онзи момент, за кратък период от време подсъдимият пребивавал в дома на ЧО И.,***. През м. август 2012 г. двамата се разделили, като продължили спорадично да се срещат, да пътуват заедно и да поддържат сексуални контакти.

            На неустановена по делото дата в периода 2011 г. – м. октомври 2012 г., подс. К. продал свой собствен имот в гр. Видин, като проявил желание с получените от продажбата парични суми да закупи недвижим имот в гр. София, където да заживее заедно с ЧО И.. За продажбата на имота ЧО И. узнала и придружила подсъдимия при изповядване на сделката. Тъй като получените от продажбата на имота в гр. Видин парични средства не били достатъчни за закупуване на имот в гр. София, ЧО Б. предложила да предостави свои собствени парични средства на подсъдимия, за да закупят имот, но поставила условие същият да бъде закупен на нейно име, за да избегне евентуални претенции към имота от страна на дъщерята на К.. Последният, обаче, не бил съгласен. По този повод между подсъдимия и ЧО Б. често били провеждани разговори, на един от които – проведен в началото на м. ноември 2012 г. в гр. Сандански, станал свидетел и св. К.Н. – познат на подсъдимия, с когото подс. К. и ЧО И. били в една компания по време на престоя им в гр. Сандански.

            Междувременно, подсъдимият и ЧО Б. оглеждали различни имоти в гр. София, както за покупка, така и за наем. На неустановена по делото дата в началото на м. октомври 2012 г., придружавани от св. Д. Х. – брокер на имоти, те посетили недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. София, кв. Манастирски ливади, ул. „*********, собственост на св. В.А.. Апартаментът бил одобрен от подсъдимия и от ЧО И., и на 12.10.2012 г. бил сключен договор за наем на същия между св. В.А., в качеството му на наемодател, и подс. К. – наемател. На същата дата подс. К. влязъл във владение на имота, което било отразено в приемо – предавателен протокол.

            Апартаментът, нает от подсъдимия, бил частично обзаведен, което наложило подс. К. да закупи допълнително обзавеждане за същия. Някои от необходимите за обитаването му вещи, като пердета, чаршафи и прибори, били донесени от св. И. от жилището ѝ. Допълнително, подсъдимият поръчал на св. Д.Д. – служител във фирма „Камакс“, щори за жилището, като и при двете посещения на свидетеля в жилището – за вземане на размери и избор на цвят, и за монтаж на поръчаните щори, присъствали освен подсъдимото лице, още и ЧО И.. Подсъдимият и ЧО И. поискали от св. А. да закупи нов матрак за спалнята в жилището, което той сторил, а стария такъв бил взет от св. И., със съгласието на св. А., и отнесен от нея в друго жилище, което тя възнамерявала да отдава под наем.

            Частния обвинител И. посещавала жилището, наето от подсъдимия, като оставала да нощува там, но не пребивавала постоянно в него. Нямала и ключ от същото.

            В началото на м. ноември 2012 г., подсъдимият отишъл в гр. Сандански на лов. Частния обвинител И. го придружила, като там се срещнали и със св. Н.. На 04.11.2012 г. подс. К. и ЧО И. ***, като пренощували в жилището, обитавано под наем от подсъдимия, находящ се на горепосочения адрес, поради което багажът, взет от св. И. във връзка с пътуването, останал в апартамента. На следващата вечер двамата отново пренощували в жилището.

            На 06.11.2012 г. вечерта, между 18.00 ч. и 20.00 ч. подсъдимият и св. И. отново пристигнали в апартамента, като седнали да вечерят. В хода на вечерята подсъдимият употребил алкохол – ракия. По повод покана от страна на позната на св. И. – неустановено по делото лице, да излязат заедно вечерта, подсъдимият се ядосал и започнал да обижда св. И. с изрази като „слива пиклива“, „тъпа свирка“ и ѝ казвал, че обикаля по кръчмите за да търси „тъпкачи“ и „сперма“. При това, ЧО И. поискала да напусне апартамента, но подсъдимият не ѝ позволил, като ѝ заявил, че е взел жилището, за да живеят там заедно. След размяна на остри реплики помежду им, подсъдимият приканил св. И. да спрат да се карат и започнал да я прегръща, като поискал да правят секс. Свидетелката И. обаче го отблъснала, като отново поискала да си тръгне. Тогава подсъдимият блъснал ЧО И. на спалнята в жилището и започнал да ѝ нанася удари с ръце в областта на лицето, при което от носа ѝ потекла кръв. Подсъдимият  затиснал ръцете ѝ с коленете си, при което насилствено проникнал с половия си член в устата на свидетелката, без да еякулира. След това продължил да ѝ нанася удари в областта на горната част на тялото, извивал пръстите на ръцете ѝ, съблякъл я и проникнал насилствено с половия си член във влагалището на св. И., като повторил действията по проникване с половия си член във влагалището на пострадалата многократно, отново без да еякулира. Междувременно отправял заплахи към ЧО, с изрази като „много бой ще ядеш, ще правиш свирки до сутринта“, да не смее да „писне“ в полицията, заплашвал я, че ще я съсипе и унищожи, обиждал я с думите „долна курва“ и заявявал, че отсега нататък ще се държи така с нея всеки път. След това отвел пострадалата в банята, като дотам я влачел по пода на жилището, измил я и проникнал с половия си член в аналното отвърстие на св. И., въпреки несъгласието ѝ, след което отново проникнал с половия си член във влагалището ѝ, без да еякулира. В банята подсъдимият осъществил нееднократно и орално проникване, отново без съгласието на пострадалата. През цялото време ЧО И. молела подсъдимия да я пусне.

            Около 00.45 ч. на 07.11.2012 г., св. И. използвала момент, в който вниманието на подсъдимия било отклонено и той бил отишъл до кухнята, успяла да отключи жилището с ключовете, които били оставени в ключалката от вътрешната страна на входната врата и излязла на стълбищната площадка, въпреки че била без дрехи. Подсъдимият я догонил и започнал да я дърпа към вътрешността на жилището, но св. И. успяла да се отскубне от него и затичала по стълбището надолу, като викала за помощ и звъняла на звънците на апартаментите.

            На позвъняването ѝ отворил св. Н. Г., който обитавал жилище на третия етаж в същата жилищна кооперация, заедно със съпругата си, която била бременна. Виждайки, че св. И. е без дрехи, св. Г. ѝ дал един чаршаф, с който И. се завила. Св. И. помолила св. Г. да се обади в полицията, при което в 00.50 ч. той позвънил на единен телефонен номер за спешни повиквания 112 и съобщил, че жена, която се намира в дома му, е избягала след семеен сигнал. Междувременно, подс. К. напуснал апартамента и с управлявания от него автомобил потеглил в неизвестна посока.

            Около 01.17 ч., след още две позвънявания от страна на св. Г. на единен телефонен номер за спешни повиквания 112, на адреса се отзовал дежурен автопатрул към 06 РУ – СДВР, в състав свидетелите А. Х. и М.Т.. Пред тях св. И. съобщила, че е била насилена да участва в полов акт с приятеля си. Св. Х. възприел, че св. И. е разрошена, трепери и по лицето и имало следи като от протриване. Същата била съпроводена от друг полицейски екип до дома на майка си, откъдето св. И. взела дрехи, за да се облече, след което била отведена за освидетелстване. При пристигането на полицейския екип на адреса, подс. К. не бил в дома си, а автомобилът му не бил на паркинга пред блока, където бил паркиран по-рано вечерта. По-късно на същата дата местонахождението на подсъдимия било установено и същият бил задържан.

            На 07.11.2012 г., за времето от 12.50 ч. до 13.40 ч. бил извършен оглед на местопроизшествие - гр. София, кв. Манастирски ливади, ул. „*********, в присъствието на св. А., в хода на който била иззета биологична следа – червеникавокафява материя от пода в спалнята. Св. А. забелязал, че по матрака в спалнята има кървави петна, поради което и в следващите дни извикал своя позната да го почисти.

           При прегледа (освидетелстването) на пострадалата И. на 07.11.2012 г., били констатирани следните увреждания : кръвонасядания на горния клепач на дясното око и на долния клепач на лявото око, кръвонасядане на долната устна вляво, разкъсно контузна рана по лигавицата на лявата буза, две кръвонасядания на лявата гърда, със забелване на епидермис в рисунъка на горното кръвонасядане, три групирани кръвонасядания на лявата мишница, кръвонасядане на лявата предмишница, кръвонасядания на задната повърхност на таза вляво, на седалището двустранно и по двете бедра. Травматичните увреждания по тялото се дължат на действието на твърди тъпи предмети, по механизма на удари с или върху такива, както и притискащото им въздействие, като уврежданията на областта на гърдата могат да се получат при нанасяне на удари с ръце. Еволюцията на травматичните увреждания дава основание да се приеме, че същите добре отговарят да са получени по време и начин, както съобщава пострадалата. Констатираните телесни увреждания са причинили на пострадалата в съвкупност временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като възстановителния период, при липса на усложнения, е в рамките на 10 – 14 дни.

           При проведения съдебномедицински преглед на половия орган и аналното отверстие на пострадалата била установена стара дефлорационна щърбина на 7 часа по часовниковия циферблат, липса на травматични увреждания по половия орган и аналното отверстие, липса на сперматозоиди във вагинално съдържимото при микроскопското изследване на направените натривки. Формата и състояние на стара дефлорация на девствената ципа позволява извършването на полов акт без допълнителни разкъсвания или травматични увреждания.

           Девет дни след първоначалния преглед и освидетелстване на пострадалата, бил проведен втори съдебно-медицински преглед  - освидетелстване, по желание на св. И.. При него било установено кръвонасядане в областта на вътрешния ъгъл на дясното око, болка при натиск в областта на носните кости и „пукане“ в тази област ; радиерно разкъсване на кожата в аналната област при разтваряне на гънките на ануса в 1 часа по часовниковия циферблат с дължина 0,8 см и дълбочина около 1 см, със завехнали ръбове.

           По изследвания обект  № 1 – натривка с марлен тампон с кафеникава материя, иззета в хода на извършения оглед на местопроизшествие от 07.11.2012 г., била установена кръв. В човешката кръв по обект  № 1 не се доказали аглутинини и се установили А и В – антигени. Липсата или недоказването на аглутинини не позволява конкретизация на групова принадлежност на изследваната кръв.

           Свидетелят и ЧО Б.И. е психично здрава. При освидетелстваната е налице психична годност да възприема явленията, които имат отношение към извършеното деяние, както и годност да дава показания, ако желае, които вярно да отразяват обективната действителност. При нея е налице психична годност да дава свидетелски показания.

           При освидетелстваната И. не се откриват наличие на психиатрична болест в тесния смисъл на думата, нито психогенни заболявания от тип на разстройства в адаптацията, нито болестни промени на личността ѝ. При същата не се установява склонност към фантазиране и измисляне на факти и събития, които реално не са се случили. Няма основание да се приеме, че са налице отклонения в сексуалността ѝ. Няма данни в следствие на предходно изнасилване при освидетелстваната, да са се отключили стари спомени и възприятия, които тя да възпроизвежда понастоящем.

           При подс. К. не се установяват актуални качествени отклонения в душевния живот. При него няма данни за наследствена обремененост с психични заболявания, за актуално протичащи или минали психотични епизоди. Към момент на деянието подсъдимият е бил в състояние на просто алкохолно опиване – субклинична към лека степен. По време на инкриминираното деяние липсват качествени нарушения на съзнанието му. Същият е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.

           Няколко дни по-късно, подсъдимият съобщил на св. А., че освобождава наетия от него недвижим имот.

           На 19.11.2012 г., св. А. предал на св. И. и на процесуалния представител на подсъдимия собствените им движими вещи, установени в имота, за което били съставени съответните приемо – предавателни протоколи. Свидетелката И. върнал на св. А. стария матрак от жилището му.

           Подсъдимият К.И.К. е роден на *** г., в гр. Кула, българин, български гражданин, неженен, с едно дете, със средно специално образование, управител на „КиК” ООД, живущ ***, с ЕГН **********. За същия са събрани добри характеристични данни.

           Към 06.11.2012 г. подсъдимият не е бил осъждан и не е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК. Към настоящия момент също е неосъждан (реабилитиран).

            Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото в по-голямата си част кореспондира с установената и от първата инстанция. За разлика от нея, обаче, въззивният съд не споделя фактическите ѝ изводи, че подс. К. и ЧО И. са живели заедно в процесния апартамент към инкриминираната дата, като намира, че подобен извод не се подкрепя от събраните по делото доказателствени източници. В останалата ѝ част, установената от настоящия съдебен състав фактология по делото по съществото си съответства на приетата и от районния съд, с направените от въззивната инстанция уточнения и допълнения. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. В мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Настоящият въззивен състав, като се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция, счете, че се явява безпредметно той да бъде преповтарян в настоящото изложение. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста (решение  № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение  № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение  № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение  № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.).

            Във връзка с горното, без да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира за необходимо, с оглед на доводите и възраженията, изложени във въззивните жалби на защитата на подсъдимия и на ЧО, както и в съдебното заседание, в съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на присъдата в цялост, да посочи следното :

            Правилно при формиране на фактическите си изводи по отношение на познанството между подсъдимия и пострадалата известно време преди инкриминираното деяние и естеството на взаимоотношенията помежду им, първият съд се е доверил на съобщеното от ЧО И. и от подсъдимото лице, като е преценил, че така събраните по делото гласни доказателствени средства са в основни линии единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и непротиворечиви. Действително, настоящата инстанция констатира, че пред първия съд св. И. заявява, че познанството ѝ с подсъдимия датира към 2008 – 2009 г., докато подс. К. заявява, че познава пострадалата от 2010 г., но тези несъответствия между гласните доказателствени средства, от една страна, добре се обясняват с изминалия продължителен период от време между датата на коментираните факти и обстоятелства, свързани със запознанството между К. и И. и тази на депозиране на показанията на св. И., респективно обясненията на подсъдимия пред съда. От друга страна, съдът намира това несъответствие за несъществено от гледна точка на основните, подлежащи на доказване, факти в производството. Иначе, така събраната по делото доказателствена съвкупност позволява на инстанциите по същество да формират еднозначни изводи, че познанството между подсъдимия и пострадалата датира най-малко две години преди инкриминираната дата, като най-малко една година по-рано между тях възникнала приятелска и интимна връзка. Настоящата инстанция се солидаризира с изводите на районния съд, че към 06.11.2012 г. подс. К. и ЧО И. продължили да поддържат приятелски взаимоотношения помежду си, както и спорадични интимни контакти.

            Въззивният съд намира, че няма пречка да кредитира обясненията на подс. К. и по отношение на извършената от него продажба на негов имот в гр. Видин и водените между него и св. И. разговори за закупуване на съсобствен имот в гр. София. Прецени, че депозираните обяснения на подсъдимия в тази връзка намират категорична доказателствена опора в показанията на св. Н. и не се оборват от останалите, събрани по делото, доказателствени средства. Нещо повече – обясненията на подсъдимия в тази им част кореспондират и с показанията на св. Д., който сочи, че от поведението на подс. К. е останал с впечатлението, че същият е искал да сключи брак и да заживее заедно с ЧО И., което добре обяснява заявеното от него намерение за закупуване на собствено жилище. А твърдението на подсъдимия, че не му достигали средства да закупи жилище в София, кореспондира с предприетите от него действия по наемане на недвижим имот. Същевременно, настоящият съдебен състав не може да сподели тезата на защитата на подсъдимия, изразена в хода на съдебните прения, че именно споровете между подсъдимия и ЧО И. за собствеността на жилището, което желаели да закупят, са в основата на съобщеното от нея за насилствен полов акт. Това е така, тъй като, от една страна, видно е, че за св. И. въпросът със закупуване на жилище не е бил от първостепенна важност, доколкото същата не е обективирала намерение да заживее постоянно с подсъдимия, а и нито веднъж не е споменала пред съда за водените разговори, свързани с имот. От друга страна, твърденията на пострадалата за осъществени насилствен полов акт и блудствени действия с нея, както ще бъде изяснено подробно по-долу, намират категорична доказателствена опора в обективните находки по делото и в останалите, събрани гласни доказателствени средства и способи за доказване.

            Фактите и обстоятелствата, свързани с наемане на процесния недвижим имот от страна на подсъдимия, се установяват по несъмнен и категоричен начин, както е приел и първият съд, въз основа на обясненията на подсъдимото лице и показанията на свидетелите И., А. и Х., които в тази им част са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и непротиворечиви. Събраните по делото доказателствени източници, а именно показанията на свидетелите А. и И. и отразеното в приемо – предавателния протокол към договор за наем на недвижим имот от 12.10.2012 г., позволяват на съда да възприеме по небудещ съмнение начин обстановката в имота, собственост на А., нает от подсъдимия, и вещите, налични в апартамента към датата на сключване на договора за наем. Въз основа на показанията на свидетелите И., Д. и А. и отразеното в приемо – предавателния протокол от 19.11.2012 г., инстанциите по същество установяват и обстоятелството, че подсъдимият и св. И. дообзавели апартамента, включително със собствени на ЧО И. вещи. По тези факти събраните по делото доказателствени източници са непротиворечиви и позволяват на съда да формира еднозначни изводи по фактите.

            По отношение на срока, в който подсъдимият ползвал имота преди задържането му, се констатират противоречия измежду показанията на св. А. пред първия съд, в които сочи, че е изминал месец – месец и нещо след предаването на ключовете до идването на органите на реда (л. 36 от съдебното производство пред СРС), тези, депозирани по НОХД  № 13503/2013 г. по описа на СРС и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, в които сочи, че подсъдимият обитавал имота  два – три месеца, и събраните по делото писмени доказателствени средства. По отношение на обсъжданото обстоятелство, съдът се довери на събраните по делото писмени доказателствени източници и в частност – приемо – предавателен протокол от 12.10.2012 г. (л. 101 от досъдебното производство). Прие, че именно това е датата на предаване на фактическата власт върху имота от страна на св. А. на подсъдимия, а датата на извършване на инкриминираното деяние отчете въз основа на показанията на св. И. и отразеното в огледния протокол. Като причина за констатираното несъответствие в показанията на св. А. спрямо останалата доказателствена съвкупност, съдът отчете изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на процесните обстоятелства от свидетеля и разпита му пред съда.

            По делото не е спорно и това, че св. И. посещавала апартамента, нает от подсъдимия, като оставала да нощува в него. В тази връзка са както показанията на св. И., така и обясненията на подсъдимия, които настоящата инстанция, в тази им част, не намира основание да не кредитира. За разлика от първия съд, обаче, въззивната инстанция намира, че следва да кредитира показанията на св. И., че не е обитавала постоянно жилището, като прецени, че същите кореспондират с обективните находки, установени по делото. Така, видно от отразеното във вещественото доказателствено средство – фотоалбум към протокола за оглед (л. 36 от досъдебното производство), в гардероба на жилището не са установени дамски, а единствено мъжки дрехи, което добре кореспондира със заявеното от пострадалата, че не е обитавала трайно имота, а единствено го е посещавала спорадично. Отделно от това, видно от отразеното в приложените на л. 83 и л. 84 от досъдебното производство констативен протокол и приемо – предавателен протокол, и двата от 19.11.2012 г., към тази дата в апартамента се намирали изключително малко на брой вещи, принадлежащи на лице от женски пол (като например 1 бр. дамска рокля, 4 бр. дамски прашки, 2 бр. якета), което определено не сочи на постоянно живеене на ЧО И. в процесния апартамент, а подкрепя изнесеното от нея за инцидентно пребиваване в същия, както и за оставен там багаж от пътуването ѝ с подсъдимия до гр. Сандански в началото на м. ноември 2012 г. В подкрепа на такъв извод е и обстоятелството, че по делото не се установява пострадалата да е имала ключ от жилището – такъв факт не се твърди от подсъдимия или от останалите свидетели. Пострадалата, също така, не е била възприета от нито едно от разпитаните по делото лица да се прибира самостоятелно в жилището, без да е придружена от подсъдимия.

            Действително, в хода на разпита си пред първия съд, св. А. заявява, че подсъдимия и св. И. били заедно на огледа на апартамента, като свидетелят ги възприел „като семейство“ и сметнал, че и двамата ще живеят там. В същия смисъл са и показанията на св. Х., който сочи, че подс. К. и ЧО И. били заедно по време на огледа, заедно харесали жилището, а свидетелят ги възприел „като гаджета“, които обсъждали желанието си да наемат апартамента. Свидетелят Д. също сочи, че по време на двете му посещения в апартамента във връзка с поставянето на щори – съответно за вземане на размери и избор на цвят и за монтиране на избраните щори, подсъдимият и св. И. били заедно. Свидетелят останал с впечатлението, че същите са влюбени, че подсъдимият бил подарил годежен пръстен на св. И. и имал намерение да сключи брак с нея. Настоящият съдебен състав няма основание да не кредитира показанията на тези свидетели, като намира, че същите са обективно, безпристрастно и добросъвестно депозирани и не са предназначени да формират защитна версия на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Същевременно, те обективират личните им субективни възприятия по отношение на взаимоотношенията между подсъдимия и пострадалата, изводими от това, че пострадалата придружавала подсъдимия при избора на жилище и при обзавеждане на имота, не и обективното състояние на нещата. Отделно от това, съдът намира за логично и житейски убедително подсъдимият, който към този период от време не е живял във фактическо съжителство с лице от женски пол, да се довери на св. И., с която поддържал приятелска и интимна връзка, за избора на жилище, което посещавала и тя, и за неговото обзавеждане. Изложеното, обаче, в никакъв случай не оборва показанията на св. И., че същата не е живяла постоянно в имота, а в свой собствен такъв, и посещавала спорадично имота, нает от подсъдимия. Показанията на ЧО И. в тази връзка се характеризират с последователност, неизменчивост, устойчивост и константност на твърдените обстоятелства, поради което и въззивният съд намира, че следва изцяло да им се довери. Въз основа на същите съдът прие за установено, че към датата на инкриминираното деяние св. И. не обитавала постоянно имота, нает от подсъдимия, а го посещавала спорадично, включително имало случаи, в които оставала да нощува там. Обясненията на подсъдимия в противния смисъл съдът не кредитира, като намира, че същите се оборват от показанията на св. И. в обсъдения по-горе смисъл, на които изцяло се довери.

            Въззивният съд се довери на показанията на св. И. и на обясненията на подсъдимия, че няколко дни преди инкриминираната дата двамата пътували до гр. Сандански, където подсъдимия бил на лов. Това той направи, като прецени, че така събраните по делото гласни доказателствени средства са напълно единни, еднопосочни и взаимно допълващи се, както и кореспондиращи с показанията на св. Н., снети в хода на въззивното съдебно следствие по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС – НО, 9-ти въззивен състав.

            Съдът не намери основание да не кредитира с доверие и обясненията на подс. К. и показанията на св. И. в частта им, в която същите сочат, че на 06.11.012 г. вечерта двамата се намирали в апартамента, нает от подсъдимия, където вечеряли. Изцяло следва да бъдат кредитирани с доверие и показанията на св. И., че по време на вечерята подсъдимия употребил алкохол, тъй като същите намират категорична доказателствена опора в съобщеното от подсъдимия в хода на разпита му пред първия съд („Предния ден бяхме си сготвили пиле с картофи, решихме да вечеряме от него, сипахме си по една малка ракийка, която ни бяха подарили от Сандански, като бяхме и вечеряхме“ – л. 139 от съдебното производство пред СРС) и със заключението на КСППЕ по отношение на подсъдимия, че към инкриминираната дата същият се намирал в състояние на просто алкохолно опиване – субклинична към лека степен (л. 77 от досъдебното производство).

            Правилно при формиране на изводите си по фактите по отношение на възникналия словесен спор между подсъдимия и пострадалата, последван от нанесения ѝ побой, отправени заплахи и обиди и насилствено съвкупление и блудствени действия, първият съд се е доверил изцяло на показанията на св. И., като не е сторил това произволно, а след задълбочена преценка на тяхната надеждност и достоверност, както с оглед собственото им информационно съдържание, така и при съпоставянето им с останалите, събрани по делото, доказателствени източници. Районният съд е аргументирал по ясен и убедителен начин защо кредитира показанията на св. И. и как точно ги оценява при формирането на фактическите си изводи. Настоящата инстанция няма основание да ревизира, а както вече посочи – единствено да допълни, фактическите изводи на първия съд.

            В тази връзка, настоящият съдебен състав дължи да посочи, че изцяло се съгласява с изводите на решаващия първоинстанционен съд, че по отношение на основния факт на доказване в производството, от значение за преценка на съставомерността на възведеното в престъпление деяние от държавното обвинение, показанията на св. И. са напълно еднопосочни, последователни, неизменчиви и кореспондиращи с останалите, събрани по делото доказателствени средства. Видно от заключенията на назначените в хода на досъдебното производство комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза (л. 64 – л. 69 от досъдебното производство) и комплексна съдебнопсихиатрична, психологична и сексологична експертиза по отношение на ЧО И. (л. 133 – л. 141 от досъдебното производство), при същата е налице психична годност да възприема явленията, които имат отношение към извършеното деяние, както и годност да дава показания, ако желае, които вярно да отразяват обективната действителност. Настоящата инстанция, също както и първият съд, изцяло кредитира с доверие заключенията на тези експертизи, като прецени, че те отговорят в пълнота, ясно и точно на поставените им въпроси и са дадени от вещи в съответните области на науката лица, за които липсват каквито и да е съмнения в тяхната компетентност и обективност. Поради това този съд ги постави в основата на изводите си по фактите, по отношение на психичното състояние на св. И. и свидетелската ѝ годност. В този контекст липсва основание въззивният съд да не се довери на показанията на свидетелката в обсъжданата част, в каквато насока са доводите на защитата. Вярно е, че в настоящото производство св. И. има и качеството на частен обвинител, но това обстоятелство, само по себе си, не изключва априори достоверността на показанията ѝ – последната следва да се преценява на база на съвкупния анализ и оценка на показанията на свидетелката в контекста на останалите, събрани по делото доказателствени източници и тяхната вътрешна единност, непротиворечивост и неизменчивост в хода на производството.

            В конкретния по делото случай, твърденията на подсъдимата за нанесен ѝ побой от страна на подсъдимия добре кореспондира и с обективните находки при освидетелстването ѝ и в частност – с установените травматични увреждания : кръвонасядания на горния клепач на дясното око и на долния клепач на лявото око, кръвонасядане на долната устна вляво, разкъсно контузна рана по лигавицата на лявата буза, две кръвонасядания на лявата гърда, със забелване на епидермис в рисунъка на горното кръвонасядане, три групирани кръвонасядания на лявата мишница, кръвонасядане на лявата предмишница, кръвонасядания на задната повърхност на таза вляво, на седалището двустранно и по двете бедра, които, според вещите лица, добре отговарят да са получени по начин и време, съобщен от пострадалата. Констатираните още на 07.11.2012 г. телесни увреждания по лицето и тялото на пострадалата категорично не могат да се получат по механизма, съобщаван от подсъдимия, а именно при удар на главата ѝ, в областта на носа, при по-интензивен полов акт, и при държането ѝ от подсъдимия и нанасяне на леки удари в областта на седалището. В този смисъл твърденията на подсъдимия, освен че се преценяват от инстанциите по същество като напълно нелогични и житейски неубедителни и неправдоподобни, напълно се опровергават, като недостоверни, от заключението на съдебно – медицинската експертиза по писмени данни по отношение на пострадалата И.. Последната въззивният съд изцяло кредитира, като относимо към предмета на доказване, по същите съображения, изложени по-горе за комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза и комплексна съдебнопсихиатрична, психологична и сексологична експертиза на ЧО И..

            Този съд изцяло се довери и на показанията на св. И., че в резултат на нанесения ѝ от подсъдимия побой на леглото в спалнята получила обилно кръвотечение от носа. Прецени, че в тази им част показанията ѝ намират категорична доказателствена опора в показанията на св. А., снети пред настоящия съдебен състав, които съдът изцяло кредитира, в насока, че свидетелят възприел следи от кръв по матрака в спалнята, което наложило да повика човек да го почисти. Не могат да бъдат кредитирани с доверие обясненията на подс. К., снети също в хода на въззивното съдебно следствие пред настоящата инстанция, че следи от кръв е имало по стария матрак, сменен от св. А. при наемането на жилището, а не по закупения такъв от наемодателя, тъй като за такива следи св. И. – присъствала при първоначалния оглед на жилището и при дообзавеждането му, не съобщава, а и подобно положение на нещата не съответства на изразеното от нея желание – реализирано впоследствие, да вземе матрака и да го ползва при обзавеждане на друго жилище, което желаела да отдава под наем. По делото не се установява св. А. да е организирал почистване на стария матрак, заварен в жилището от подсъдимия и от св. И.,   напротив – този свидетел с категоричност твърди, че се е наложило да почисти новия матрак, закупен след наемане на имота от подсъдимия, както и че е възприел следите от кръв по време на присъствието му при извършения оглед на местопроизшествие.

            Нещо повече – показанията на свидетелите И. и А. кореспондират с безспорно установеното при извършения оглед на местопроизшествие, обективирано в снимковия материал към протокола от 07.11.2012 г. (л. 35 от досъдебното производство), че към началото на съответното действие по разследването леглото в спалнята на жилището не е било застлано с долен чаршаф, което добре се обяснява със соченото от пострадалата изнасяне на чаршафа от подсъдимия при напускането на жилището, тъй като по същия са били оставени биологични следи. Вярно е, че в протокола, обективиращ резултатите от едноименното действие по разследването – оглед на местопроизшествие от 07.11.2012 г., не се сочи водещият разследването да е установил следи от кръв по леглото, а единствено следи от  червеникавокафява материя от пода в спалнята. Посоченото обстоятелство, обаче, не разколебава извода за пълна кредитируемост на показанията на свидетелите И. и А., доколкото, видно от отразеното в огледния протокол и фотоалбума към него, обсъжданото действие по разследването е извършено изключително повърхностно, небрежно, като е пропуснато да бъдат събрани важни доказателствени източници на информация. Достатъчно е в тази връзка да се посочи, че в огледния протокол не са посочени размерите на установените биологични следи, установени върху подовата настилка, същите не са оразмерени, заснети са от дистанция и с качество, невъзпроизвеждащо информация за контури и повърхностен релеф, необходими за определяне на механизъм на следообразуване, както и за установяване на предхождаща или последваща динамика на въздействие върху материала след неговото отлагане (вж. заключение на съдебно – биологична експертиза  № 84 –    Б/2018 – л. 61 от въззивното съдебно следствие по ВНОХД  № 4908/2017 г. на СГС – НО, 9-ти въззивен състав). В допълнение, настоящият въззивен съд намира за необходимо да посочи, че водещия разследването не е положил усилия дори да установи и закрепи по надлежен процесуален ред в изготвения протокол състоянието на спалнята под завивката, въпреки, че е констатирал липсата на долен чаршаф – видна и от веществените доказателствени средства по делото - снимковия материал към огледния протокол. При това, не могат да се правят изводи за достоверността или недостоверността на показанията на свидетел само и единствено поради факта, че обсъжданото действие по разследването е извършено изключително непрофесионално, а обективирането му в съответното писмено доказателствено средство е извършено схематично, недостатъчно информативно и повърхностно.

            Защитата навежда доводи, че от заключението на назначената и изготвена в хода на въззивното съдебно следствие пред СГС – НО, 9-ти въззивен състав биологична експертиза също не се установява изследваната кръв с човешки произход по обект  № 1, представляващ марлен тампон с кафеникава материя, иззет при извършения оглед на местопроизшествие от 07.11.2012 г., да е оставена от пострадалата. Настоящата инстанция няма основание да не се съгласи с тези доводи, но намира, че от невъзможността на вещото лице категорично да установи произхода на биологичната следа не следва довод за недостоверност на показанията на пострадалата в обсъжданата им част, доколкото, както вече се посочи, същите намират категорична доказателствена опора в останалите, събрани по делото, източници на доказателствено относими факти и обстоятелства.

            Допълнително, в тази насока въззивният съдебен състав дължи да посочи, че св. И. дава показания, че след отвеждането ѝ в банята от подсъдимия, същият я измил нееднократно. На тези показания на свидетелката съдът също изцяло се довери, доколкото по делото не се установява към момента на напускане на жилището от нейна страна и възприемането ѝ от св. Г. и от свидетелите - полицейските служители Х. и Т., по лицето или тялото на св. И. да е имало следи от кръв. Това обстоятелство добре кореспондира с незначителното количество биологични следи от кръв, установени в жилището, обитавано от подсъдимия, към началото на огледа на местопроизшествие.

            Пред настоящата инстанция защитата се позовава на отразеното в огледния протокол от 07.11.2012 г. и в показанията на св. А., че в жилището не е установена разхвърляност, която да кореспондира с твърдяното от пострадалата влачене по пода от спалнята към банята от страна на подсъдимото лице. Действително, въззивният съд няма основание да не приеме, че към момента на началото на съответното действие по разследването, в жилището не е наблюдавана неподреденост, разхвърляност, паднали или счупени предмети. И това обстоятелство, обаче, не разколебава извода за пълна кредитируемост на показанията на св. И. в обсъжданата част, доколкото, от една страна, същата в показанията си не твърди при влаченето ѝ от подсъдимия към банята да е събаряла или чупила вещи, а от друга – установява се, че от момента, в който св. И. е напуснала жилището – около 00.45 ч. на 07.11.2012 г. до момента на пристигане на полицейските служители – около 01.17 ч., подсъдимият е бил сам в жилището, при което е възможно да е внесъл промени в обстановката във вътрешността на жилището.

            На последно място в тази връзка, макар и не по значение, показанията на св. И. за нанесен ѝ от подсъдимия побой кореспондират и с тези на св. Х., снети в хода на НОХД  № 13503/2013 г. по описа на СРС – НО, 105-ти състав и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, че при пристигането му на мястото на подадения сигнал заварил подсъдимата „…малко раздърпана, имаше по врата червена (протрита) и каза, че са вършили сексуални действия против нейната воля“.

            Предвид всичко изложено дотук, настоящата инстанция, също както и първият съд, изцяло кредитира с доверие показанията на св. И. в частта им, в която същата сочи на нанесен ѝ побой от страна на подсъдимия с ръце в областта на лицето и горната част на тялото ѝ, както и извиване на пръстите на ръцете ѝ. Като достоверни, въззивният съд прецени и показанията на с.в И. по отношение на отправените ѝ закани и обидни думи от страна на подсъдимия, тъй като, от една страна, съдът съобрази, че същите не се оборват от останалите, събрани по делото доказателствени средства, а от друга – изцяло кореспондират с проявената агресия от страна на подсъдимия спрямо пострадалата.

            Правилно и законосъобразно първият съд е поставил в основата на изводите си по фактите, досежно осъщественото насилствено съвкупление на подс. К. с пострадалата, показанията на ЧО И., като е приел, че същите са напълно еднопосочни и вътрешно непротиворечиви и не е дал вяра на обясненията на подсъдимия в противния смисъл. Показанията на св. И. в посочения по-горе смисъл намират категорична доказателствена опора в показанията на св. Х., че пред него пострадалата съобщила, че „…са вършили сексуални действия против нейната воля…искала да си ходи, но той не я пускал и искал да прави секс против нейната воля…“ (л. 84 от съдебното производство по НОХД  № 13503/2013 г. на СРС). Действително, при проведения съдебномедицински преглед на половия орган на пострадалата, проведен на 07.11.2012 г. не са установени травматични увреждания по половия орган. Не са установени и сперматозоиди във вагинално съдържимото при микроскопското изследване на направените натривки. Посоченото обстоятелство, обаче, не разколебава извода за достоверност на показанията на св. И. в обсъжданата част, предвид обстоятелството, че формата и състояние на стара дефлорация на девствената ципа позволява извършването на полов акт без допълнителни разкъсвания или травматични увреждания, от една страна, а от друга – от липсата на еякулация на подсъдимото лице в пострадалата, обусловило и извода от проведеното микроскопско изследване за липса на сперматозоиди във вагинално съдържимото.

            Въззивният съд намира, че правилно първият съд не е дал вяра на обясненията на подсъдимия в частта им за доброволния характер на съвкуплението му с пострадалата, като е преценил, че същите са необективни, недостоверни и изцяло предназначени да обслужат защитната му версия по повдигнатото му обвинение. В тази насока настоящият съдебен състав дължи да добави, че обясненията на подсъдимия изцяло се оборват от заключението на съдебномедицинската експертиза по писмени данни, в частта ѝ относно установените телесни увреждания по тялото на пострадалата – които, както вече се посочи, не могат да бъдат получени по механизма, съобщен от подсъдимия. Обясненията му са и изцяло нелогични и житейски неубедителни в частта им, в която същият сочи, че св. И. без никаква причина е напуснала жилището без дрехи, без да вземе вещите и мобилния си телефон, и е започнала да вика за помощ и да звъни по звънците на съседните апартаменти. Както вече се посочи, у св. И. не са установени девиации в поведението или възприятията, които да мотивират подобно поведение, а и състоянието на същата непосредствено след напускането на апартамента, възприето от св. Г. и от свидетелите Х. и Т. не сочи на манипулация от страна на последната. Нещо повече – твърденията на подсъдимия в тази връзка категорично не се подкрепят от поведението, насочено към напускане на апартамента. В случай, че същият е смятал, че приятелката му неоснователно е напуснала апартамента и е бил загрижен за състоянието си, то подсъдимото лице е щяло да я последва, което не е сторило, а напротив – напуснало е жилището и с управлявания от него автомобил се е отдалечило в неизвестна посока, оставяйки приятелката си навън без дрехи и без вещи, въпреки студеното време.

            Настоящата инстанция, като съобрази, че в нито една тяхна част показанията на св. И. не се явяват изолирани от и в противоречие с доказателствената съвкупност, нелогични, непоследователни или вътрешно противоречиви, прецени, че изцяло следва да ги кредитира и в частта им, в която същата сочи, че подсъдимият е осъществил насилствено и блудствени действия спрямо нея, изразяващи се в двукратно орално и в анално проникване – последното осъществено в банята на апартамента, след осъщественото вагинално проникване. Вярно е, че при първоначалното освидетелстване на пострадалата не са установени травматични увреждания по аналното отверстие. Едва при повторния преглед на пострадалата, извършен девет дни по-късно, е установено радиерно разкъсване на кожата в аналната област при разтваряне на гънките на ануса в 1 часа по часовниковия циферблат с дължина 0.8 см. и дълбочина около 1 см., със завехнали ръбове. Същевременно, настоящата инстанция няма основание да се съмнява в добросъвестността на св. И. по време на депозиране на показанията и пред съда, в обсъжданата им част, доколкото същите кореспондират с общия механизъм на агресивно поведение спрямо нея, предприето от подсъдимия, логично ескалирало не само до насилствено съвкупление, а и до насилствени блудствени действия. Това, че травматичните увреждания в областта на аналното отвърстие на пострадалата се установени едва при втория преглед на пострадалата, добре се обяснява с неговия пропуск, предвид видното наличие на множество други телесни травми и необходимостта от „разтваряне“ на гънките на ануса, което няма данни да е правено при първоначалното освидетелстване на пострадалата. От друга страна, явно е, че предвид конкретните оплаквания на пострадалата, обусловили вторичния ѝ преглед – за болка в аналната област, парене и зацапване с кръв върху тоалетната хартия и бельото, вниманието на освидетелстващия е било заострено, при което и резонно, след полагане на допълнителни усилия – разтваряне на гънките на ануса, е открито и констатираното и описано от вещото лице радиерно разкъсване в областта на ануса на пострадалата. Довод за по-внимателния преглед от втория освидетелстващ и възможността първият да е пропуснал разкъсването на ануса, е и отразяването при второто освидетелстване на хемороидалния възел, което не е отразено при първото освидетелстване. Предвид изложеното, за настоящата инстанция не възникна съмнение, че констатираното травматично увреждане е получено от пострадалата именно по начина и по време, съобщен от нея пред първата инстанция.

            Доказателствено обезпечени се явяват и изводите на първия съд по фактите, касателно поведението на св. И. след напускане на жилището на подсъдимия до идването на органите на реда. В тази насока по делото са събрани както показанията на св. И., така и тези на свидетелите Г., Х. и Т., които в основни линии са еднопосочни, взаимнодопълващи се, непротиворечиви, кореспондиращи със съдържанието на звуковите файлове от получени сигнали в Дирекция „Национална система 112“, „Регионален център 112 – София“ (снети пред първия съд в о.с.з., проведено на 13.07.2016 г. (л. 137 – л. 138 от съдебното производство пред СРС). Поради това следва да се приеме, че тези показания съставляват сигурна доказателствена опора за формиране на изводите по фактите. Действително, констатира се, че пред съда свидетелите Г., Х. и Т. не са в състояние да възпроизведат точно и в детайли възприетите от тях факти и обстоятелства, наложило и приобщаване на показанията на св. Х., снети пред друг състав на първоинстанционния съд, към доказателствената съвкупност, по надлежния процесуален ред, но това се обяснява с изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства – 07.11.2012 г., и тази на депозиране на показанията пред съда – на 28.10.2015 г., за св. Г., и на 17.02.2016 г., за свидетелите Х. и Т., при което е съвсем естествено свидетелите да не са в състояние да възпроизведат в точност и детайли възприетите от тях факти и обстоятелства.

            Правилно първият съд се е доверил и на заключението на изготвените в хода на досъдебното и съдебното производство способи на доказване -  експертизи, отчитайки, че същите са относими към предмета на доказване и, както и по-горе бе изтъкнато, дали са ясен, конкретен и пълен отговор на поставените им задачи, като същевременно са изготвени компетентни в съответната област на науката лица, за които не са налице каквито и да е съмнения в тяхната компетентност и безпристрастност.

            Въззивната съдебна инстанция кредитира и останалите писмени доказателствени средства и писмени доказателства напълно, като намира за правилно и законосъобразно използването им от първия съд при изграждането на фактическите му и правни изводи, в качеството им на допълващи и изясняващи установената по делото фактическа обстановка.

            Въз основа на приетата като писмено доказателствено средство справка за съдимост на подсъдимия, съдът установи съдебното му минало, а въз основа на показанията на свидетелите Д. и Н. – характеристичните данни относно личността му.

            Правилно първият съд не е обсъдил при формиране на изводите си по фактите показанията на св. М. и заключението на назначената и изготвена съдебно – техническа експертиза  № 81 – Ф/2016 (л. 102 – л. 106 от съдебното производство пред СРС), като е приел, че същите не допринасят за изясняване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване.

            Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния обем и категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата да формират еднозначни изводи по фактите, и изцяло споделя направения в мотивите към присъдата анализ на наличните доказателствени материали, с горните допълнения и уточнения.

            Като цяло, въззивният съд намира, че за установяването на обективната фактическа обстановка първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими процесуални усилия. Разпитани са установените по делото свидетели, при условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК, съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза на процеса писмени доказателствени средства.

            Въззивният състав служебно констатира, че правото на защита на подс. К. не е било нарушено в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на защита от страна на подсъдимото лице – редовно връчване на обвинителния акт, гарантиране на участието му в процеса, на правото му да дава обяснения, да представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се ползва от възможността съдебното производство да се развие по реда на някоя от диференцираните процедури по глави ХХVII и ХХIХ, да се ползва от адвокатска помощ, каквато лично е ангажирало, както и възможност да се изказва последен и да обжалва актовете на съда, накърняващи законните му права и интереси, от които възможности подсъдимото лице се е възползвало в пълна степен.

            Не е допуснато и твърдяното от защитата на подсъдимия съществено процесуално нарушение при изготвяне на внесения в СРС – НО обвинителен акт. Същият отговаря на изискванията на процесуалния закон – чл. 246, ал. 1 от НПК, и минималните стандарти за съдържанието му, установени в Тълкувателно решение  № 2/07.10.2002 г. на ОСНК на ВКС. Не е допуснато нарушение на процесуалния закон при очертаване фактическите и правни рамки на възведеното на подсъдимото лице обвинение, което да ограничи правото му на защита в производството.

            Събраните на двете фази на процеса писмени, гласни и веществени доказателствени средства, писмени и веществени доказателства и заключенията на приетите експертизи очертават една константна логична верига от обективни и субективни факти, от които безспорно и по несъмнен начин се установява както самото деяние, неговият механизъм, предмет и начин на извършване, така и съпричастността към същото на подс. К., обратно на направените във въззивната жалба на защитата му твърдения за липса на достатъчно доказателства, от които да се изведе категоричен извод за съпричастността на подсъдимия в инкриминираното деяние.

            Предвид всичко изложено, след направения самостоятелен анализ на доказателствата от настоящия съдебен състав и въз основа на установената фактическа обстановка, въззивният съд намира, че първостепенният такъв е направил правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на върховната съдебна инстанция на Р. България, досежно съставомерността на инкриминираното деяние, като напълно законосъобразно и обосновано го е подвел под състава на престъплението по чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК, доколкото събраните по делото доказателства сочат на това, че извършеното на инкриминираната дата и място от подс. К. осъществява, от обективна и субективна страна, състава именно на това престъпление.

            От обективна и субективна страна са налице всички признаци на този престъпен състав.

            За да е изпълнен състава на престъплението „изнасилване” по чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК, е необходимо деецът да се съвкупи с лице от женски пол, като го принуди за това със сила. Между упражнената принуда от страна на дееца спрямо пострадалата и съвкуплението помежду им, следва да е налице функционална връзка - принудата непосредствено следва да предшества половото съвкупление между същите и да е насочена обективно към сломяване евентуалната съпротива на пострадалата към същото. Престъплението е уредено като умишлено, като може да се осъществи само и единствено с форма на вината „пряк“ умисъл.

            В конкретния по делото случай, безспорно се установява, че на инкриминираните по делото дата и място - на 06.11.2012 г., около 23.30 часа, в гр. София, в апартамент, находящ се на ул. „Българска легия“  № 6Е, подс. К.И.К. се съвкупил с лице от женски пол – св. Б.Б.И., като престъплението е било довършено с проникването на половия орган на подсъдимия във влагалището на св. И..

            Съвкуплението между подсъдимия и св. И. е било извършено против волята на пострадалата, като съпротивата ѝ е била сломена чрез употреба на сила от страна на подс. К. – блъснал св. И. на спалнята в жилището и започнал да ѝ нанася удари с ръце в областта на лицето и тялото и извиване на пръстите на ръцете ѝ. Между упражнената принуда от страна на подсъдимото лице спрямо пострадалата, и съвкуплението между него и св. И. е налице функционална връзка - принудата непосредствено е предшествала половото съвкупление между същите и е била насочена към сломяване евентуалната съпротива на пострадалата.

            Наличието на интимна връзка между подсъдимия и пострадалата в период, предхождащ този, инкриминиран от обвинението, не променя правните изводи на съда в горния смисъл, тъй като константната съдебна практика е категорична, че изнасилване е възможно не само между интимни партньори, но и между съпрузи, стига да са налице законоустановените признаци на разглеждания престъпен състав.

            При това правилно е прието от СРС, че от обективна страна подс. К. е осъществил състава на вмененото му престъпно посегателство.

От субективна страна, районният съд правилно е приел, че деянието е извършено от подсъдимото лице с форма на вината „пряк“ умисъл. Същият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици от него и е искал настъпването на тези последици.

            Вината е неюридическо свойство на престъплението, защото нейното наличие не зависи от закона, а от установените в процеса факти за поведението на дееца. Поради това, изводите на съда за субективната страна на престъплението се основават на обективните данни по делото. При решаване на въпроса за съдържанието на умисъла у подсъдимото лице, съдът следва да изходи от съвкупността от всички обстоятелства за конкретното престъпление, а именно това, че ЧО И. не е била съгласна да участва в съвкупление с подс. К., като е обективирала несъгласието си с молби да бъде освободена и с това, че видимо се е опитала да противостои на упражненото спрямо нея насилие от страна на подсъдимия, но съпротивата ѝ е била преодоляна посредством упражнената спрямо нея принуда – подсъдимото лице блъснало св. И. на спалнята в жилището и започнало да ѝ нанася удари с ръце в областта на лицето и горната част на тялото и да извива пръстите на ръцете ѝ. При така установените обективни факти е безспорно, че подсъдимият е имал вярна представа за всички фактически обстоятелства на извършеното деяние, които му придават обществена опасност и които са послужили за инкриминирането му като  изнасилване. Също така, подсъдимият е наказателно – отговорно лице, без данни, изключващи възможността му да носи наказателна отговорност или такива, подлагащи на съмнение неговата вменяемост, в какъвто смисъл е заключението на назначената и защитена пред първия съд комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза.

            Мотивиран от горното, настоящият съдебен състав намира, че районният съд е направил правилни, обосновани и доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от обективна и субективна страна, на вмененото на подсъдимия инкриминирано деяние.

            По изложените съображения, правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, подс. К. е бил признат за виновен за извършеното от него престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК, а именно за това, че на 06.11.2012 г., около 23.30 часа, в гр. София, в апартамент, находящ се на ул. „Българска легия“ № 6Е, се съвкупил с лице от женски пол - Б.Б.И., като я принудил към това със сила – нанесъл ѝ удари с ръце в областта на тялото и лицето.

            Настоящата инстанция извърши служебен преглед на атакувания първоинстанционен съдебен акт и в частта относно индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимото лице и в тази връзка съобрази следното :

            За да определи конкретното по вид и размер наказание, което следва да бъде наложено на подс. К. за осъщественото от него престъпно посегателство с посочената правна квалификация, първоинстанционният съд е преценил като смекчаващи отговорността добрите характеристични данни за подс. К., необремененото му съдебно минало, обстоятелството, че с пострадалата И. са имали продължителна интимна връзка, обстоятелството, че има малко дете, за което се грижи, трудовата му ангажиран, както и продължителността на наказателното производство.

            При това, СРС е приел, че са налице многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимото лице обстоятелства, по смисъла на чл. 55, ал. 1 от НК, предвид което и най-лекото, предвидено в закона, се явява несъразмерно тежко спрямо степента на обществена опасност на деянието и неговия извършител, поради което е определил следващото се на подс. К. наказание в размер под минимума, предвиден в закона – в санкционната част на наказателноправната норма по чл. 152, ал. 1 от НК, а именно в размер на една година „лишаване от свобода”.

            Настоящата инстанция споделя доводите на решаващия първи съд, че като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство следва да се отчете чистото му съдебно минало, както към датата на извършване на деянието, така и към момента на постановяване на окончателния съдебен акт. Действително, констатира се, че с влязло в сила на 07.05.2014 г. определение на РС – Берковица от същата дата е одобрено споразумение, по силата на което подс. К. е осъден за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК на наказание „пробация“, приведено в изпълнение на 23.04.2014 г. и изтърпяно на 04.02.2015 г., но предвид обстоятелството, че към настоящия момент е изтекъл срокът за настъпване на пълната реабилитация на осъдения по чл. 88а, ал. 1, вр. чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК и същият не е извършил ново умишлено престъпление в този срок, за което да се предвижда наказание лишаване от свобода, следва да се приеме, че същият е реабилитиран и не следва да продължава да търпи каквито и да било неблагоприятни правни последици в правната си сфера, следващи от факта на осъждането му, включително същото да се отчита като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Ето защо, въззивният състав намира, че правилно СРС е преценил, че подсъдимият е неосъждан и чистото му съдебно минало следва да се цени като смекчаващо отговорността му обстоятелство.

            Верни са констатациите на първостепенния съд, че по делото са събрани добри характеристични данни за подсъдимото лице. В частност, разпитан в хода на въззивното съдебно следствие по ВНОХД  № 4908/2017 г. по описа на СГС – НО, ІХ-ти въззивен състав, св. Н. сочи, че познава подсъдимия като „нормален, умерен, тих човек, умерен в делата си“. В показанията си пред първия съд св. Д. също дава положителна оценка на личността на подсъдимия, като изнася, че в негово присъствие подс. К. се е държал любезно. При това, правилно районният съд е констатирал наличието на още едно смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, а именно събраните положителни характеристични данни за личността му.

            Въззивната инстанция изцяло споделя доводите на първоинстанционния съд, че като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства следва да се отчитат още трудовата му заетост и обстоятелството, че полага грижи за малолетното си дете. Тези обстоятелства безспорно го очертават в положителна светлина и следва да бъдат съобразени като смекчаващи отговорността му обстоятелства.

            Този съдебен състав няма основания да не се солидаризира с изводите на СРС, че продължилото повече от шест години наказателно производство е на границата на разумните срокове по ЕКПЧ и в голяма степен обезсмисля наказателната репресия спрямо подсъдимото лице. Ето защо, правилно първият съд е отчел като самостоятелно смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство значителната продължителност на наказателното производство, което не е било по вина на подсъдимия.

            Същевременно, въззивният съд намира за необходимо да ревизира изводите на районния съд, че като смекчаващо отговорността обстоятелство на подсъдимото лице следва да се отчита продължителната му интимна връзка с пострадалата И.. Настоящият съд се солидаризира с доводите на представителя на държавното обвинение в пледоарията му по същество, че наличието на приятелски взаимоотношения и интимна връзка между две лица, предполага отношения, основани на взаимно разбирателство, доверие, грижа, уважение и зачитане на личността на другия и напълно изключва накърняване на телесния интегритет и половата неприкосновеност по начин, непозволен от закона и добрите нрави, каквото именно е сторило подсъдимото лице, още повече – при отсъствие на каквото и да било провокативно поведение от страна на пострадалата спрямо личността му. В този контекст, установената продължителна интимна връзка между подс. К. и ЧО И., включително и към датата на извършване на деянието, следва да се отчита като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, доколкото такава връзка е детерминирала от страна на пострадалата по-голямо доверие в отношенията, като към близък човек, и липса на защитни механизми и/или обострено внимание за евентуално посегателство от какъвто и да е характер от страна на подсъдимия. Вместо, обаче, по-голямо внимание, уважение и грижа към пострадалата, като към интимна партньорка, подсъдимият е нарушил грубо правото ѝ на телесна неприкосновеност и свобода на полов живот, по недопустим за обществото и непозволен от закона начин.

            Този съдебен състав намери, че първият съд е пропуснал да отчете като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство и нанесените множество несъставомерни телесни увреждания на пострадалата, вследствие на упражненото по отношение на същата насилие. Видно от заключението на назначената и изготвена СМЕ по писмени данни по отношение на св. И., в резултат на нанесения ѝ от подсъдимия побой, непосредствено предхождащ и съпътстващ съвкуплението, на същата са били причинени кръвонасядания на горния клепач на дясното око и на долния клепач на лявото око, кръвонасядане на долната устна вляво, разкъсно контузна рана по лигавицата на лявата буза, две кръвонасядания на лявата гърда, със забелване на епидермис в рисунъка на горното кръвонасядане, три групирани кръвонасядания на лявата мишница, кръвонасядане на лявата предмишница, кръвонасядания на задната повърхност на таза вляво, на седалището двустранно и по двете бедра – телесни увреждания, които по своята медикобиологична характеристика съответстват на признака „временно разстройство на здравето, неопасно за живота“, по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК, и поради това не рефлектират върху правната квалификация на деянието на подсъдимия и няма пречка да бъдат взети предвид в процеса на индивидуализация на наказателната му отговорност. Действително, състава на престъплението по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК обуславя упражняване на сила, с цел сломяване съпротивата на пострадалата, но причинените на св. И. телесни увреждания далеч надхвърлят необходимото да се приеме, че е налице този съставомерен признак и поради това чувствително завишават обществената опасност на деянието на подсъдимия, в сравнение с типичния случай на престъпление по този законов текст, без това обстоятелство да е отчетено от законодателя и съобразено при изграждане на системата на престъплението „изнасилване“.

            Първият съд е пропуснал да отчете като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство и отправените заплахи по отношение на пострадалата, непосредствено преди и по време на съвкуплението, до голяма степен допринесли за сломяване на съпротивата ѝ. Така, установява се – от показанията на св. И., снети в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, че подсъдимият се заканвал на пострадалата с изрази като „много бой ще ядеш, ще правиш свирки до сутринта“, „да не смее да писне в полицията“, че ще я съсипе и унищожи и че отсега нататък ще се държи така с нея всеки път. Заплашването на пострадалото лице, намиращо се във функционална връзка със съвкуплението, е въздигнато от законодателя във възможна форма на принуда, явяваща се първия акт от изпълнително деяние на двуактното престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК. Тази форма на принуда, осъществена в конкретния по делото случай спрямо пострадалото лице, не е инкриминирана от държавното обвинение и поради това не се явява признак от състава на вмененото във вина на подсъдимия престъпление. Ето защо не противоречи на установената в чл. 56 от НК правна забрана да бъде отчетено като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство в процеса на индивидуализация на наказателната му отговорност. Касае се до упражняване на значителна по интензитет принуда спрямо пострадалата, осъществяваща и двете съставомерни форми, визирани в състава на престъплението, но останали извън предмета на обвинението и извън вменените на подсъдимия съставомерни признаци. Във всеки случай, обаче, посоченото обстоятелство сочи на завишена степен на обществена опасност на дееца, което следва да бъде отчетено при преценка на интензитета на следващата му се наказателна репресия.

            Настоящият състав намира, че като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство следва да се преценява още и осъщественото отрицателно засягане на честта и достойнството на пострадалата, чрез употребата на обидни думи непосредствено преди и по време на насилственото съвкупление с нея – посочените по-горе такива. Действително, осъщественото поведение на подсъдимия в тази насока е самостоятелно съставомерно по друг престъпен състав – по чл. 146, ал. 1 от НК, но доколкото по делото няма данни отговорността му за обида да е била реализирана, а към настоящия момент възможността за това е окончателно преклудирана, предвид изтичането на предвидената в закона давност, то, според въззивния съд, няма пречка осъщественото допълнително и то интензивно, засягане на личността на пострадалата, наред с накърняване на половата и неприкосновеност, да бъде отчетено при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, доколкото по този начин, в рамките на единното деяние, подсъдимият е демонстрирал в по-значителна степен незачитане правата на пострадалата и неуважение към нейната личност ; проявил се е като жесток, безсърдечен и груб в отношенията си с интимната си партньорка.

            Като съществено отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство следва да се отчетат още и осъществените две самостоятелни блудствени действия спрямо пострадалата – извършеното орално проникване с половия член на подсъдимия на спалнята в жилището и консумираното по-късно проникване на подсъдимия в аналното отвърстие на пострадалата, които, необяснимо защо, не са били инкриминирани от представителя на държавното обвинение, поради което и не попадат в обхвата на обвинението и не съставляват съставомерни признаци на вменения му престъпен състав. С така осъщественото поведение подсъдимият е накърнил допълнително, наред с насилственото съвкупление, и то много интензивно, половата неприкосновеност на пострадалата, допълнително е демонстрирал ожесточение, унизително третиране на пострадалата и незачитане на личността и правата на жертвата, въпреки молбите ѝ да я остави.

            Все в тази връзка, този въззивен състав намира, че като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство следва да бъде отчетено лишаването – макар и кратковременно, само в рамките на няколко часа, на правото на пострадалата на свободно придвижване в пространството от страна на подсъдимото лице, непосредствено преди престъпното съвкупление, доколкото по делото се установи по несъмнен и категоричен начин, че пострадалата на два пъти е обективирала недвусмислено желанието си да напусне апартамента, да не остава в него с подсъдимия, но последният я е лишил от възможността за свободно придвижване в пространството, като ѝ е заявил, че няма да си тръгне и я е блъснал на леглото в спалнята, след което ѝ е нанесъл побой и е осъществил блудствени действия и престъпно съвкупление с пострадалата. Ограничаването на свободата на придвижване на пострадалата в пространството отново не е било инкриминирано от обвинението и не се обхваща от състава на вмененото на подсъдимия престъпно посегателство, поради което няма пречка да бъде отчетено от съда при определяне на следващата се държавна принуда по отношение на подсъдимия, каквато се явява наказанието, като отегчаващо отговорността му обстоятелство, доколкото го характеризира в крайно негативна светлина.

            И най-после, основателно като отегчаващо отговорността на дееца обстоятелство представителя на СГП пледира да се отчете последващото инкриминираното деяние поведение на подсъдимия, изразяващо се в прикриване на следите от извършеното престъпление, посредством изнасяне на чаршафа от спалнята, по който е имало следи от кръв, извън апартамента, както и оставяне на пострадалата навън без дрехи, въпреки че е било през зимата – през м. ноември, когато навън е било студено. Поведението на подсъдимия в тази връзка допълнително го характеризира като жестокосърдечен, егоцентричен и сочи, че същият не е проявил и минимална грижа или внимание към пострадалата, въпреки създадената допълнителна опасност от увреждане на живота и здравето ѝ при излизане гола през нощта в студено време.

            При така сложилото се своеобразие на конкретния казус, въззивната съдебна инстанция намира, че не само не са налице констатираните от първия съд многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, а напротив – налице е превес на отегчаващите такива, което обуславя единствено възможния извод, че следващото му се наказание следва да бъде определено при условията на чл. 54 от НК, не и – както неправилно е приел районния съд, при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК.

            Приложението на разпоредбата на чл. 55 от НК се обуславя от две кумулативно предвидени в наказателния закон предпоставки – да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, от една страна, а от друга – и най-лекото, предвидено в закона наказание да е несъразмерно тежко спрямо конкретно проявената степен на обществена опасност на деянието и неговия извършител.

            Смекчаващите обстоятелства характеризират деянието като такова със значително по-ниска обществена опасност в сравнение с тази, която е имал предвид законодателят, предвиждайки наказанието за съответното престъпление. Тогава неговото налагане и в най-ниския възможен предел би било едно ненужно репресиране на виновния. Като е отчел това и следвайки идеята за използване на минимум наказателна принуда в борбата с престъпността, както и по хуманни съображения, действащият НК урежда специално тази хипотеза в чл. 55. Цитирана разпоредба се прилага по отношение на всички видове престъпления – както на визираните в общите състави, така и при осъществен специален състав. Тя предвижда три възможности за случаите, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, се окаже несъразмерно тежко като реакция срещу дадено конкретно престъпление - определяне наказанието под най-ниския предел ; замяна на предвиденото наказание с по-леко по вид или неналагане от съда на по-лекото наказание, което законът предвижда, наред с наказанието „лишаване от свобода“.

            Основание за използване на посочените възможности е наличието на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които е извършено престъплението. Под „изключително обстоятелство“ следва да се разбира такова, което е оказало много и необичайно силно въздействие при вземане на решението за извършване на деянието. Съдебната практика приема, че макар и в закона да е употребено множествено число, за приложението на чл. 55 от НК е достатъчно и наличието само на едно, изключително по своя характер, смекчаващо обстоятелство. Многобройни смекчаващи обстоятелства ще има, когато те са повече от обичайния брой и които също оказват много силно влияние при вземане на решението за осъществяване на деянието. Всяко от тях, взето само за себе си, няма изключителен характер, но именно защото са много като количество, те в съвкупност значително намаляват обществената опасност на престъплението.

            В конкретиката на настоящия случай, при анализа на всички горепосочени обстоятелства, категорично не може да се направи обоснован извод, че са налице многобройни смекчаващи отговорността на подс. К. обстоятелства, обуславящи приложението на чл. 55 от НК. Не е налице и втората, кумулативно изискуема от закона предпоставка, за да се приложи разпоредбата на чл. 55 от НК - най-лекото, предвидено в закона, наказание, не се явява несъразмерно тежко за извършеното престъпление. Напротив, налице са предпоставките за определяне на следващото се на подсъдимия наказание при условията на чл. 54 от НК и в пределите, предвидени от законодателя за извършеното престъпление.

            Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че на основание чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК, присъдата на СРС следва да бъде изменена, като размерът на наложеното на подс. К. *** бъде увеличен до три години. Въззивната инстанция разполага с възможността да утежни положението на подсъдимото лице, предвид наличието на съответна жалба от страна на ЧО, по смисъла на цитираната законова разпоредба.

            Вземайки предвид всички посочени по-горе обстоятелства, съдът намира, че така определеното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяние и деец, отговаря в най-пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на принципите на българското наказателно законодателство, както и притежаващо потенциала за изпълнение на визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална превенция. Същевременно, определянето му в рамките, посочени в закона не се явява несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и оказване на предупредително въздействие върху него и върху останалите членове на обществото.

            Същевременно, въззивния състав намира, че не са налице предпоставки да ревизира присъдата на СРС в частта ѝ относно приложението на условното осъждане на подсъдимото лице. Правилно първоинстанционния съд е приложил разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, като е преценил, че за постигането на целите на наказанието не се налага подсъдимия да изтърпи наказанието в местата за лишаване от свобода, като е отложил реалното изпълнение на същото с изпитателен срок. Въззивният съд, подобно на първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице предпоставките за приложение на института на отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Чистото съдебно минало на дееца и размерът на наложеното наказание (ненадвишаващо три години) очертават формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът се съгласява с изводите на първата инстанция, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното наказание „лишаване от свобода“. В подкрепа на този извод на съда се явяват данните за личността на подс. К., трудовата му заетост и полаганите грижи за малко дете. За да се изпълнят целите на специалната и генералната превенция в този случай, не е необходимо оказване на въздействие от по-интензивен тип, чрез въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от свобода. Това обосновава извод, че за постигането на целите на наказанието и предимно за поправянето на подсъдимото лице не е необходимо то да изтърпи ефективно наложеното му наказание, което обуславя прилагането на института на условното осъждане, като законосъобразно и справедливо решение, още повече, че ефективно изтърпяване на определеното наказание „лишаване от свобода“ е законосъобразно само при положение, че в противен случай не биха се постигнали цените на наказанието. В този смисъл, въззивният съд намира, че ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, в конкретиката на настоящия случай, не би обслужило целите на закрепените в нормата на чл. 36, ал. 1 от НК желани последици на наказанието, а по-скоро би било проява на възмездие, което не е в обхвата на целения от законодателя резултат от налагането на наказанието.

            Визираните в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на наказанието сочат, че същото следва да осигури, по възможно най-балансиран, ефективен и приемлив за обществото и личността на осъдения начин, едновременно поправително, превъзпитателно и предупредително действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително въздействие върху останалите членове на обществото. Осъществяването на тези цели обхваща въздействие и върху личността на дееца, и върху охраната на обществения интерес. Въззивният съд напълно споделя вярната и точна преценка на първият съд, че в конкретния случай не се налага изолирането на подсъдимия от обществото в местата за лишаване от свобода и откъсването му от обичайната му социална среда. Общественият интерес не налага, а и личността на самото подсъдимо лице не оправдават, социалната му дезинтеграция. Евентуална такава би се явила разрешение, непропорционално на извършеното престъпление, което би излязло извън законоустановените цели на наказанието, би ги надхвърлило и изопачило. При подсъдимия не са формирани престъпни навици (чисто съдебно минало), настоящата му инкриминирана проява е с инцидентен характер. Постановяването на окончателния съдебен акт отстои на повече от шест години от датата на извършване на деянието, поради което и принудителното изолиране на подсъдимия в място за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода би се явило в голяма степен самоцел. Законоустановените цели на наказателната репресия при същия са постижими и без ефективното изтърпяване на наказанието. В тази връзка е необходимо да се отчете, че самият факт на обвинението и на провеждания наказателен процес, на осъждането и на налагането на наказание, е от естество да окаже върху подсъдимия и върху останалите граждани достатъчно интензивно репресивно и възпитателно - поправително въздействие. При това, предоставеният изпитателен срок на условно осъждане притежава и силно възпиращо - превантивна функция, изразяваща се в потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното наказание в случай, че подсъдимият, в рамките на определения му изпитателният срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му наказание, както и силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в аспекта на необходимостта от спазване на законите.

            Воден от изложените до тук съображения, въззивната инстанция споделя изводите на първия съд, че изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ следва да се отложи, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, считано от влизане на присъдата в сила.

            Предвид обстоятелството, че въззивната инстанция упражни правомощието си по чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК, като увеличи размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ до три години, съдът намира, че са налице предпоставки и за увеличаване продължителността на изпитателния срок на условното осъждане, до максималния, предвиден в закона размер, а именно пет години, считано от влизане в сила на присъдата. При определяне на размера на изпитателния срок, съдът съобрази характеристичните данни на подсъдимия, като едновременно с това отчете и обстоятелството, че законодателят изрично свързва ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на подсъдимия, като прецени, че именно такъв размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и продължително възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите членове на обществото.

            С оглед засилване поправителното и превъзпитателно въздействие на наказанието „лишаване от свобода“, съдът прецени, че през изпитателния срок подс. К. следва да изтърпи, на основание чл. 67, ал. 3 от НК, пробационната мярка по чл. 42, ал. 2, т. 1 от НК – „задължителна регистрация по настоящ адрес“, за срок от една година, с периодичност два пъти седмично.

            Вземайки предвид всички посочени по-горе обстоятелства, въззивният съдебен състав намира, че така отмереното наказание „лишаване от свобода“, наложено на подсъдимия за извършеното от него престъпление, е справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяние и деец и отговаря в най-пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на принципите на българското наказателно законодателство. Чрез него биха се изпълнили визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална превенция, като същевременно същото не се явява несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване нужния възпитателно - поправителен и възпиращ ефект, не само върху личността на подсъдимия, но и върху другите неустойчиви членове на обществото, в каквато насока е и основният смисъл на генералната и специална превенция по чл. 36 от НК. В същото време, ще се даде възможност на подс. К. да се поправи и превъзпита, без да бъде демотивиран от едно ненужно тежко наказание.

            По отношение на присъдата в частта ѝ, в която подсъдимото лице е осъдено да заплати направените по делото разноски, то същата е правилна и законосъобразна и следва да бъде потвърдена. Настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изводите на СРС, че предвид изхода на делото и на основание чл. 189, ал. 3, изр. 2 от НК, подсъдимият следва да бъде осъден да заплати направените по делото разноски. Същите са вярно изчислени по размер. Правилно първият съд е осъдил подсъдимия да заплати направените разноски по делото в размер на 540 (петстотин и четиридесет) лева по сметката на СДВР, както и разноските в съдебното следствие, в размер на 273.50 лв. (двеста седемдесет и три лева и 50 стотинки), по сметката на СРС.

            Въззивният съд констатира, че първият съд е пропуснал да осъди подс. К., на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, да заплати сумата от пет лева, представляваща държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, но намира, че не би могъл сам да отстрани посочения пропуск, доколкото с това би ограничил правото на подсъдимия за двуинстанционен контрол върху актовете на съда. Районният съд следва да отстрани констатирания пропуск по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК.

            Настоящата инстанция констатира, също така, че първият съд е пропуснал да се произнесе и по иззетите и приобщени в качеството им на веществени доказателства и доказателствени средства по делото вещи, но прецени, че не следва да се произнася в този смисъл, тъй като с това би ограничил правото на подсъдимия за двуинстанционен контрол върху актовете на съда. Районният съд следва да отстрани констатирания пропуск по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК.

            При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на други основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения същата следва да бъде изменена, в указаната по-горе част, а в останалата ѝ част – потвърдена.

 

            Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 3 и т. 6, вр. чл. 337, ал. 2, т. 1 и чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р  Е  Ш  И :

 

            ИЗМЕНЯ присъда  № 5650/13.07.2016 г. по НОХД  № 22916/2014 г. на СРС - НО, 105-ти състав, като УВЕЛИЧАВА размера на наложеното на подсъдимия К.И.К., ЕГН **********,*** НА ТРИ ГОДИНИ, УВЕЛИЧАВА продължителността на определения по реда на чл. 66, ал. 1 от НК изпитателен срок, за който се отлага изтърпяването на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ НА ПЕТ ГОДИНИ и ОПРЕДЕЛЯ през изпитателния срок на условното осъждане подсъдимият да изтърпява ПРОБАЦИОННАТА МЯРКА по чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК – „задължителна регистрация по настоящ адрес“, за срок от една година, с периодичност два пъти седмично.

            ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата ѝ част.

 

            Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                         2.