РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав
в публично заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия
Сантиров гр. д. № 7994/2019 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 2961 от 07.01.2019 г., постановено
по гр.д. № 27531/2016 г., по описа на СРС, 173 с-в, са отхвърлени предявените
от Н.Й.Б. срещу Е.И.Х., В.В.Х. и ЖСК „Б.Х.“, пасивно субективно съединени
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на Н.Й.Б., че Е.И.Х., В.В.Х. и ЖСК „Б.Х.“ не са собственици на
95/20595 идеални части и 1/10 от 8500/20595 идеални части от апартамент №48,
находящ се в гр. София, ж.к. „.*******, със застроена площ от 158,09 кв.м., при
описани разпределение и съседи, заедно с прилежащо мазе №. с площ от 6,12 кв.м.
в същия вход при описани съседи, с искане да бъде отменен по реда на чл. 537,
ал. 2 ГПК, нотариалния акт на насрещната страна Е.И.Х..
Със същото решение
ищецът е осъден да
заплати на всеки един от тримата ответници на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
от тях съдебни разноски, в размер от по 600 лв.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от Н.Й.Б. с оплаквания за неговата неправилност. Поддържа, че
предявеният иск се явява допустим, тъй като въззивникът притежава нотариален
акт, легитимиращ го като собственик на земята и построеното върху нея
вследствие на сделка. Оспорени са изводите на СРС за нищожност на сделките на
ищеца, тъй като такава нищожност можела да се претендира при пълна липса на
еквивалентност на престацията, каквато в случая не е налице. Поддържа, че е
доказал в хода на първоинстанционното производство чрез свидетелски показания,
че упражнява фактическо състояние по държане на процесния имот, което също
обуславяло правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск
за собственост.
Твърди, че целият недвижим имот, върху който е
построен блок ***, е с площ от 20 595 кв.м., от която ищецът притежава 12
095/20 595 ид. ч., заедно с построеното, придобити със сделки през 2009 г.,
като през 2010 г. ищецът придобива чрез дарение и 1/10 от 8500/20 595 ид.
части, заедно с построеното, съгласно н. а. №171/2010 г. Сочи, че съгласно приложения
към исковата молба н. а. №65/2009 г. ищецът притежава 95/20 595 ид. ч. от
земята, върху която е построен блокът, в който се намира процесният апартамент
№48, респективно се явява собственик по приращение и на толкова идеални части
от апартамента, доколкото никога ответниците не са притежавали 95/20 595 ид.
части от земята, тъй като правата върху тази собственост са били на трето лице
- Столична община.
Оспорва правото на собственост в полза на ЖСК
„Б.Х.“, произтичащо от н. а. №183/1994 г., нотариус М., издаден по реда на чл.
35 от ЖСК, тъй като в същия не са обективирани права на собственост. Като
аргумент сочи обстоятелството, че регулационните изменения не ползват ответната
ЖСК, доколкото с първите заповеди от 1964 г. и 1969 г. са били извършени
отреждания по регулация, въз основа на които са били извършени отчуждителни
процедури, в резултат на които е издаден н. а. №162 в полза на СБХ, с който акт
СБХ се легитимира като собственик. Твърди, че в полза на ЖСК или нейните праводатели
не е отстъпено валидно право на строеж, поради което ЖСК не е придобила право
на собственост върху терена, а единствено „правото на строене, съответно
правото на ползване на терена“ и то в режим на съсобственост.
Изтъква, че ответниците – физически лица не са
доказали валидното придобиване правото на собственост от третия ответник – ЖСК
„Б.Х.“, тъй като според приложеното нотариално дело №275/2009 г. на нотариус М.
липсва протокол за приемане на окончателна цена за разпределените от ЖСК апартаменти,
включително и за процесния, и такава цена не би могла да бъде приета, защото
сградата не е въведена в експлоатация и предстоят още разходи по довършване на
строителството ѝ. Счита, че ответниците не са доказали, че оспореният н.
а. № 93/2009г. е издаден съобразно изискванията на закона, тъй като не е налице
решение на ОС на ЖСК за приемане на окончателна цена на имотите.
Поддържа, че противно на приетото от СРС, изрично
в постановление за възлагане на недвижим имот от 24.08.2009 г., издадено от ЧСИ
У.Д., рег. №858 при КЧСИ по и. д. № 20098580400017, и присъединено към него и.
д. №20098580400296, е посочено, че при описа на продаваемия имот ЧСИ го е
описал като изцяло застроен. В постановлението за възлагане също било посочено,
че имотът в размер на 1/10 от 8500/20595 ид.ч., предмет на публичната продан, се
възлага заедно с построеното. Твърди се, че имотът е описан като изцяло
застроен, за което се препраща към скица, на която е посочен блокът, в който е
процесният апартамент, поради което придобива правата по чл. 496, ал.2 ГПК и
чл. 92 ЗС, още повече че липсвали правила как следва да се извърши опис на приращения
от съдебен изпълнител. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде
отменено, а предявените искове уважени.
Въззиваемите ответници Е.И.Х., В.В.Х. и ЖСК „Б.Х.“,
чрез пълномощника си – адв. С.М., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са подали
писмен отговор, с който оспорват въззивната жалба и молят първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна, като по конкретно наведените в
жалбата оплаквания намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано
по предявен отрицателен установителен иск за собственост от
Н.Й.Б. срещу Е.И.Х.,
В.В.Х. и ЖСК „Б.Х.“, с искане да бъде установено по отношение на ищеца, че
ответниците не са собственици на 95/20595 идеални части и
1/10 от 8500/20595 идеални части от апартамент №48, находящ се в гр. София,
ж.к. „Гоце *******, със застроена площ от 158,09 кв.м., заедно с прилежащо мазе
№10 с площ от 6,12 кв.м., както и да бъде отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариалния акт № 9 от 17.07.2009 г., с който Е.И.Х. е бил признат за собственик
на процесния апартамент.
На първо място, следва да се отбележи, че
между страните по делото не съществува спор, а и от представените по делото
доказателства се установява, че по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен
от Е.И.Х. и В.В.Х. срещу Д.Д.С., Р.И.Б., С.Д.С.и Д.Д.С.е образувано гр. д. №
8219/2009 г., по описа на СГС, I-17 състав. В това производство на
страната на ищците като трето лице-помагач е била конституирана ЖСК „Б.Х.“, а
на страната на ответниците – Н.Й.Б.. В настоящото производство е отделено като
безспорно обстоятелството (л. 237, СРС), че е влязло в сила, постановеното по
гр. д. № 8219/2009 г. на СГС (л. 209, СРС), определение от 01.10.2018 г., с което
е отменено определението за конституирането на Н.Б. като трето лице-помагач.
Предвид това изходът на спора по гр. д. № 8219/2009 г., дори и при уважен иск
по чл. 108 ЗС, се явява без значение за допустимостта на настоящото производството,
доколкото след като Н. Б. не участва като трето лице помагач, субективните
предели на решението не се разпростират и по отношение на него.
Относно наличието на правен интерес от
настоящото производство, като абсолютна процесуална предпоставка за съществуване
правото на иск, за която съдът следи служебно във всички инстанции, следва да
бъде съобразено приетото в т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск
за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно
право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние; или има възможност
да придобие права, ако отрече правата на ответника.
В т. 1 от цитираното ТР е посочено още, че в
производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да
докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на
ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна
процесуална предпоставка за съществуване правото на иск. При недоказване на
фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния
установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Това разрешение е
приложимо само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения,
които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича, в който
смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика на ВКС, обективирана
в решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г., ІІ г.о. на ВКС.
Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на
диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи
обема и интензивността на търсената защита, включително и като се ограничи до отричане
със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен
установителен иск. В тази хипотеза доказването, че спорното право принадлежи на
ищеца, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация, и дали ищецът
или ответника в действителност е титуляр на спорното право, обуславя
произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на
собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот
В конкретния случай ищецът извежда правния си
интерес от предявения отрицателен установителен иск, на първо място, с
твърдението, че е собственик на процесните идеални части от горепосочения
апартамент №48, по силата договор за дарение, обективиран в нотариален акт №
65, том ІІІ, рег. № 13359, дело № 450/2009 г. от25.05.2009 г. на нотариус Р.Д.и
договор за дарение, сключен с нотариален акт № 171, том III, рег. №5324,
дело 507 от 19.05.2010 г.
Посредством първата от посочените правни
сделки А.З.Н.е дарил на Н.Б. 95/20595 ид. ч. от собствен недвижим имот –
парцели І, ІІ, ІIІ
и ІV от кв.133-д по плана на гр. София, м. „Красно село – Плавателен канал“, с
обща площ от 20 595 кв. м. Праводателят по този нотариален акт се
легитимира като собственик на прехвърлените идеални части от дворното място въз
основа на приложеното по делото възлагателно постановление от 03.02.2009 г. от
ЧСИ М.П., по изп. д. №20088510401559 с длъжник Столична община.
С втория нотариален акт на ищеца са дарени от Й.К.Б.
и В.Н.Б.1/10 ид. ч. от недвижим имот, представляващ 8500/20595 ид. ч. от парцел
V, кв. 133-д, м. „Красно село – Плавателен канал“, като изрично е посочено, че
се даряват и съответните идеални части от построеното в дарения поземлен имот. Дарителите
по този договор, съобразно приложеното постановление за възлагане от 24.08.2009
г., издадено от ЧСИ У.Д. по и.д. 20098580400017 и присъединеното към него и. д.
№20058580400296, се установява, че са придобили дарените 1/10 ид.ч. от поземления
имот от публична продан. Няма спор между страните, че върху дарения имот е изградена
жилищната сграда бл. *, в която се намира процесния апартамент №**
Ответниците оспорват с посочените дарения да е
настъпил твърдения от ищеца вещно-транслативен ефект по отношение построеното
върху терена, тъй като праводателите на Н.Б. са придобили на публична продан
единствено идеални части от поземления имот.
В задължителното за органите на съдебната
власт ТР № 5/18.05.2017 г., по тълк. д. №5/2015 г. на ОСГК, на ВКС, е прието,
че при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание
публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не
фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено
принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от
съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата
представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира приложение
правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за
възлагане е придобита собствеността и върху сградата. В случай че същата
представлява несамостоятелен обект на собственост, правилото на чл. 92 ЗС се
прилага на общо основание.
Даденото разрешение в цитираното ТР,
съпоставено със съдържанието на приложените като доказателства постановления за
възлагане и протоколи за опис, обосновават извод, че процесният апартамент, не
е бил предмет на публичната продан като самостоятелен обект.
Не се спори между страните, а и видно от
приложените по делото на СРС констативен протокол №АГ-94-2665/02.10.2007 г. (л.
87) и констативен протокол №АГ-94-3244 от 06.12.2007 г. (л. 170), и двата
издадени по реда на чл. 181, ал. 2 от ЗУТ, от СО, р-н „Триадица“, жилищната
сграда, в която се намира процесния апартамент, е съществувала като самостоятелен
обект, изградена на етап „груб строеж“, преди образуването на горепосочените
изпълни дела от 2008 г. и 2009 г. (в КП №АГ-94-3244 от 06.12.2007 г. изрично е
посочено, че бл. ***, находящ се в гр. София, ж. к. „*******е изграден в груб
строеж от началото на 1994 г.). Липсват от страна на ищеца ангажирани доказателства
процесният апартамент да е бил възбранен, оценен и описан като съществуващ самостоятелен
обект в момента на провеждане на принудителното изпълнение към терена. Отбелязването
в постановлението за възлагане от 24.08.2009 г. по изп. д. № 20088580400017 по
описа на ЧСИ У.Д., че имотът е изцяло застроен, не може да обоснове извод, че
жилищната сграда, в която се намира процесния апартамент, е обект на
принудително изпълнение. В протокола за опис от 28.05.2009 г. също липсват
данни за извършване на опис на жилищните сгради, а е налице единствено удостоверяване
на обстоятелството, че имотът е изцяло застроен.
Различен извод не следва и от съдържанието на
постановление за възлагане от 03.02.2009 г. относно 12095/20595 ид. ч. от
парцели І, ІІ, ІІІ, ІV от кв. 133-д, м. „Красно село – Плавателен канал“, с
обща площ от 20 595 кв. м., както и от съставения протокол за опис от
15.12.2008 г., тъй като сгради или отделни обекти не са посочени в нито един от
двата издадени от ЧСИ актове по изпълнителното дело.
Предвид гореизложеното съдът намира, че
праводателите на Н.Б. по двете публични продажби, а и самият ищец като техен
правоприемник, са придобили всички права, които са имали длъжниците върху
имота, предмет на публичната продан, но не и тези негови самостоятелни вещни
права, които не са били предмет на уреденото в закона производство на
принудително изпълнение върху недвижимия имот. Поради това постановлението за
възлагане от 03.02.2009 г. по и. д. № 20088510401559 на ЧСИ М.П. и
постановлението за възлагане от 24.08.2009 г. по изп. д. № 20098580400296 по
описа на ЧСИ У.Д., не обективират право на собствеността върху изградената в
груб строеж сграда в парцел І от кв. 133-д, м. „Красно село - Плавателен
канал“. Доколкото самият ответник извежда правото си на собственост върху апартамент
№48 от деривативни способи, каквито са двете дарения, а се установи, че праводателите
му - дарители не притежават такива права, то и е без правно значение е дали
дарителите са изрази воля, че даряват и идеални части от застроеното, тъй като
такива права не са съществували в техния патримониум, респективно не могат да
бъдат придобити по чл. 92 ЗС и от Н.Б. (в горния смисъл е и постановеното по
идентичен казус решение № 124 от 29.11.2017 г. по гр. д. № 3343/2015 г., І г.
о. на ВКС).
На второ място, в хода на първоинстанционното
производство, както и пред въззивната инстанция, за да обоснове правния си
интерес от водене на настоящото дело, Н.Б. се позовава и на защитимо в негова
полза фактическо състояние при твърдения, че е ползвател на процесния
апартамент №48 към момента на предявяване на исковата молба – 26.05.2016 г.
Съобразно дадените разяснения в т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012
г. на ОСГТК на ВКС, именно в негова доказателствена тежест е да установи твърдяното
фактическо положение, за което пред СРС е ангажирал гласни доказателства.
Свидетелят Г.М.-Б., която живее в съседния
вход „Д“ на бл.***, дава показания, че Н.Б. има достъп до апартамент №48 от
2010 г., като твърди, че той имал уговорка с лицата, владеещи апартамента – Д.С.и С.С. взаимно
да си помагат и ищецът да наглежда апартамента им. Твърди, че в началото на
лятото на 2016 г. е разбрала, че въззивникът има ключ от имота, тъй като
ѝ е отключил, за да вземат документи. Пак по същото време е имало проблем
с трафопоста на блока и след като се е обадила на Н.Б., го е видяла да излиза
от вх. „Г“ на бл. ***. Заявява, че майката Д.С.и С.С. – Р.С.ляно ѝ е споделяла,
че може да се обръща към ищеца, тъй като той ползва апартамента им, като се
били разбрали той да се грижи и поддържа имота в тяхно отсъствие. Сочи, че по
нейни впечатления посещенията на апартамента от страна въззивника не били спорадични.
Пред СРС е разпитана като свидетел и Р.И.– Б. С.,
ответник по горепосоченото гр. д. № 8219/2009 г. на СГС, а по същото дело Н.Б. я
представлява като неин адвокат. Заявява, че живее със семейството си в процесния
по настоящото дело апартамент №48 от началото на 1996 г., след като им е бил
предаден от строителя, като от 2009 г. -2010 г. е предоставила ключ на
въззивника, който при тяхното отсъствие се е грижил за апартамента - налагало
се ищецът да посещава имота, когато се е активирал СОТ и свидетелката е била на
работа; в други случаи е посещавал имота, за да използва копирната техника,
когато неговата не функционирала, а лятно време, когато тя и семейството
ѝ са отсъствали, въззивникът се грижел най-вече за цветята. Сочи и, че докато
семейството ѝ отсъствало лятно време, ищецът ползвал имота, като
неформалната им уговорка била той да ползва имота, когато му се налага. Заявява,
че към момента в апартамента имало единствено папка с документи на Н. Б..
Анализът на цитираните свидетелски показания, мотивира
настоящия състав да приеме за недоказани твърденията на ищеца, че е ползвател
на процесния апартамент и то към момента на подаване на исковата молба. Изнесеното
от свидетеля М.– Б.обективира нейни преки впечатления относно моменти, в които
живущите в имота сем. С. са отсъствали и се е налагало Н. Б. да осигури достъп
до него, но показанията не разкриват конкретни впечатления, че самият ищец
ползва имота, а такива са придобити от споделеното ѝ от Р. С.. В този
смисъл показанията и на двамата свидетели сочат, че поверените на въззивника
ключове от имота са с цел да осигурява достъп до него, да се грижи за цветята,
и изобщо да „наглежда“ имота в отсъствието на Р. С.. Тези действия не могат да
се определят като такива по ползване на имота, а сочат на изпълнението на задължения
по мандатни отношения, възникнали в кръга на приятелски взаимоотношения (и двамата
свидетели заявяват, че Р. С. и Н.Б. имали уговорка
взаимно да са помагат).
Разглеждани в своята конкретика свидетелските
показания, освен че сочат инцидентни и епизодични във времето посещения на
имота от ищеца, не установяват той да е ползвател към момента на предявяване на
исковата молба - 26.05.2016 г. Заявеното от свидетеля М.–Б., че Н. Б. ѝ е
отключил апартамента, за да вземе документи, както и че го е извикала относно
проблем с трафопоста и го е видяла, че излиза от входа, както самата тя твърди,
се е случило в началото на лятото на 2016 г., който сезон астрономически
настъпва най-рано на 21 юни, и индицира, че фактическа власт е упражнява след
подаване на иска (26.05.2016 г.), но не и преди това.
При упражняване на суверенното право на съда в
съответствие с разпоредбата на чл. 172 ГПК, настоящият състав не кредитира
показанията на свидетеля Р. С. в частта, с която заявява, че е предоставила на
ищеца имота за ползване и той е пребивавал в него през лятото, докато тя е
отсъствала. От една страна, заинтересоваността на свидетелката произтича от обстоятелствата,
че Н.Б. е неин адвокат и то в съдебен спор, по който настоящите ответници –
физически лица са предявили ревандикационен иск за същия имот срещу
свидетелката и нейното семейство. От друга страна, видно от показанията
ѝ, самата свидетелка признава собственически права на Н. Б. върху процесния
апартамент, както и че са постигнали уговорка отношенията им да бъдат уредени
след приключване на съдебните дела за имота, което също сочи на нейната заинтересованост
да изложи факти в интерес на въззивника, респективно във вреда на въззиваемите.
Индиция в тази насока е и първоначално изложените от нея факти (че ищецът имал
ключ, за да се грижи за цветята и да го проверя, когато се включи СОТ или да ксерокопира
документи при необходимост), които поначало обуславят извод, че предоставянето
на ключ и пребиваването на Н. Б. в имота са свързани с епизодичен надзор в нейно
отсъствие, а не с ползването му по предназначение, като едва след конкретно зададен
от ищеца въпрос дали е имал достъп до апартамента като негов пазач или са се
уговорили за възможността той да ползва имота, свидетелката заявява, че ищецът
ползва имота, без обаче да е налице конкретика относно времето, вида и обема на
осъществяваните от ищеца фактически действията. Следва да се отбележи, че преди
ищецът да ѝ зададе въпроса дали съществува уговорка между тях той да
ползва имота, свидетелката споделя, че лятно време, когато са отсъствали, Н. Б.
се е грижел „най-вече за цветята“, т.е. посещенията му нямат за цел ползване на
имота. В тази връзка от показания и на двамата свидетели посочени от ищеца, че
въззивникът се е грижил за поддръжката на имота, и при липса на други данни, следва,
че заявеното от свидетеля М.–Б., че е виждала неколкократно ищеца да
излиза от вход „Г“, където се намира процесния апартамент, не може еднозначно
да обоснове, че Н. Б. се е намирал в апартамента като ползвател.
В контекста на дадените в ТР № 8/27.11.2013 г.
по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС примерни хипотези, в които е допустимо
предявяването на отрицателен установителен иск и приетото, че ищецът следва да
установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като
докаже фактите, от които то произтича, настоящият състав намира, че защита
следва да бъде дадена само на онези лица, които установят такова фактическо състояние,
от чието запазване произтичат благоприятни за тях последици и именно наличието
им поражда правен интерес от търсената защита. Така възприетото поставя
разграничителен критерий между упражнявана от ищец фактическа власт в своя
полза и такава в чужд интерес, като дава възможност да се прецени
съществуването на действителен правен интерес от предявяването на отрицателен установителен
иск.
Предвид това и с оглед конкретиката на
настоящото дело, защитаваното от Н.Б. фактическо положение на ползване на имота
следва да има такъв характер (обем и интензитет), че смущаването му, каквото се
твърди да е налице, да рефлектира неблагоприятно върху правната му сфера, засягайки
възможността му да извлича ползите от недвижимия имот и да ограничават негово признато
от закона право. В случая при условията на пълно и главно доказване ищецът не
успял да установи такова състояние да е налице, тъй като свидетелските
показания сочат, че упражняваната фактическа власт ползва сем. С., не се характеризира
с продължителност и насоченост към ползване на апартамента от самия ищец нито
към момента на предявяването на иска, нито впоследствие. В този смисъл и
твърденията на Р. С., че въззивникът е посещавал имота, за да използва
копирната техника, когато неговата е била в неизправност, сочи, че целта на
посещенията му е не да си служи с недвижимия имот, а с намиращата се в него
движима вещ. Заявеното от същия свидетел, че в момента в имота има само една папка
с документи на Н.Б. житейски също опровергава тезата му, че ползва имота и има
правен интерес от защита на твърдяното фактическо състояние.
Изложените по-горе съображения, съотнесени към
изискването ищецът да докаже правен интерес при предявяването на отрицателен
установителен иск, сочат, че такъв не съществува за ищеца, защото не брани нито
свое право на собственост, предмет на спора, нито твърдяното фактическо
състояние – ползване на процесния апартамент. Тъй като недоказването на правен
интерес от страна на Н. Б. е въпрос не на процесуална,
а не на материална
легитимация, така, както е прието и в споделяната от настоящия състав на съда
практика на ВКС, обективирана в решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. №
3637/2015 г., ІІ г.о. на ВКС, то предявените пасивно субективно съединени
отрицателни искове следва да бъдат отхвърлени, без да е необходимо изследване наличието
на правото на собственост у ответниците и релевираните в тази насоча доводи във
въззивната жалба.
Тъй като крайните правни изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора пред въззивната
инстанция, на всеки от ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение от по 500 лв., чийто размер с оглед фактическа
и правна сложност на делото съдът не намира за прекомерен.
По аргумент от чл.
280, ал. 1 ГПК постановено решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 2961 от
07.01.2019 г., постановено по гр.д. № 27531/2016 г., по описа на СРС, 173 с-в.
ОСЪЖДА Н.Й.Б., ЕГН **********,
да заплати поотделно на всеки от
въззивниците Е.И.Х. ЕГН **********, В.В.Х., ЕГН **********
и ЖСК „Б.Х.“ Булстат *******, на основание чл. 78, ал. З, вр. чл. 273 ГПК, разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на по 500,00
лв. на всеки един от тях.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: