РЕШЕНИЕ
№ 3396
гр. Пловдив, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20215330115620 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, с
която е предявен иск срещу Г. Д. Б., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „***“ № ***,
вх. *, ет. *, ап. *, за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 13 370,57 лева – неплатена главница,
дължима по договор за потребителски кредит № *** от *** г., предсрочно изискуема; 3
707,96 лева – договорна лихва за периода 05.04.2020 г. – 09.03.2021 г.; 510,58 лева –
обезщетение за забава за периода 05.04.2020 г. – 16.04.2021 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда –
28.04.2021 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед № *** г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, XXI гр.с.
В исковата молба се твърди, че по ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, XXI гр.с.
били издадени срещу ответницата Г. Д. Б. заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, въз основа на които било образувано и изпълнително дело при ***.
С разпореждане на съда обаче били дадени указания на кредитора да предяви иск за
вземането си в едномесечен срок от съобщението. Изложени са факти в исковата
молба, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***от дата
*** г., по силата на който ищецът „Ти Би Ай Банк” ЕАД предоставил на ответника в
заем сумата от 14 149,07 лв. В чл.7, ал. 1 от Договора бил посочен размера на
предоставения кредит, към който се включвала и сумата от 1 515,97 лв. еднократна
такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване. В случая потребителят бил
пожелал и сключване на застраховка „КРЕДИТ“ в размер на 3 153,57 лв. и застраховка
„СМЕТКА“ в размер на 479,53 лв. Бил уговорен годишен лихвен процент от 32,14 %
1
/чл. 9, ал. 1 и 2 от Договора/, като така общата дължима по кредита сума достигнала до
25 306,31 лв., дължима от потребителя – ответник по иска, разсрочено на 48 месечни
погасителни вноски. Твърди се, че длъжникът бил преустановил плащанията си и
пропуснал да погаси три последователни месечни вноски, поради което и доколкото
били налице предпоставките за това, банката се възползвала от правото си по чл. 16,
ал. 2 от Договора, да обяви целия кредит за предсрочно изискуем. За това
обстоятелства Г. Д. Б. била надлежно уведомена на дата *** г., видно от приложена
към исковата молба обратна разписка. При тези факти ищецът поддържа, че от
настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, считано от дата на
уведомяването, ответникът е загубил възможността да заплаща ежемесечно своето
задължение, като дължи цялата сума по кредита, която била в размер на 13 370,57 лв.
главница и 3 707,96 лв. договорна лихва. Поради настъпилата забава била начислена и
мораторна лихва в размер на 510,58 лв. за периода 05.04.2020 г. – 16.04.2021 г. По
изложените съображения се моли за уважаване на иска. Претендират се присъждане на
сторените в исковото и в заповедното производство разноски. Представените са
писмени доказателства по опис.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Г. Д. Б.,
чрез адв. К. Г., с който са изразени съображения за допустимост, но неоснователност
на иска. Не се оспорват фактическите твърдения в исковата молба, касателно
сключването на договора за потребителски кредит № *** между страните, по който се
твърди, че ответница била заплатила сумата от 2 108,88 лв. Изложени са обаче
съображения за недействително на договора. Ответницата счита, че сумата от 1 515,97
лв., начислена за еднократна такса за оценка на риска, представлявала прикрита такса
за управление на кредита и в този смисъл нарушавала забраната в чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
като не било ясно и за какво точно е начислена таксата. Тази клауза противоречала и на
чл. 16 ЗПК, предвиждащ задължения за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди сключването на договора, като с начисляването на въпросната такса
на практика се прехвърляла финансовата тежест на това задължение върху
потребителя. В тази насока поддържа, че посочената клауза е недействителна и не
поражда действие между страните. Развити са съображения за неспазване на
изискванията и на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК. От договора не ставало ясно каква сума
се счита за „главница“, върху която се начислявала годишната възнаградителна лихва
от 32,14 % - дали това е сумата от 9 000 лв., посочената в договора като „размер на
кредита“, или сумата от 14 149,07 лв. – посочена като „общ размер на кредита“, в която
обаче се включвали и сумите за застрахователна премия и такса оценка на риска. В
тази насока счита, че съдържанието на процесния договор не позволявал да се извърши
преценка относно обхвата на задълженията на потребителя и същевременно
ограничавал правата на последния, поради което договорът бил недействителен на
основание чл. 22 в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Договорът бил недействителен и на
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в представения с договора
погасителен план липсвало разбивка на отделните компоненти от задължението, което
лишавало потребителя от възможността да разбере при ежемесечното плащане на своя
дълг коя част от вземането на кредитора погасява. Ответницата счита още, че с
включването на сумата за застрахователна премия се увеличавала финансовата тежест
за потребителя и се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се завишавал
ГПР по кредите до 70 %. Не били представени и доказателства за извършено плащане
от кредитора на застрахователна премия. Предвид изложеното се поддържа, че на
основание чл. 23 ЗПК, доколкото договорът бил недействителен, се дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи, от която обаче
следвало да се приспадне сумата от 2108,88 лв. – платена от ответницата за погасяване
на задълженията й по кредита. Моли се за отхвърляне на иска. Претендират се
2
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235,
ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на предявените искове:
Видно от приложеното ч.гр.д. №*** г. по описа на ПРС, XXI гр.с., образувано
по депозирано от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена Заповед
№ *** г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
- извлечение от счетоводни книги на банката. Срещу заповедта е постъпило
възражение по чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя
да предяви иск за установяване на вземанията си. В законовия едномесечен срок е
предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е
издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото.
Затова предявените искове са допустими.
По основателността на предявените искове:
За уважаване на исковата претенция ищецът следваше да докаже при условията
на пълно и главно доказване своето вземане на претендираното договорно основание и
в претендирания размер, а именно – наличието на валидно сключен договор за
потребителски кредит, който обвързва страните и по който е била предоставена и
усвоена твърдяната парична сума – 14 149,07 лв., като установи и настъпването на
изискуемостта на вземанията по договора за кредит – настъпването на предсрочната
изискуемост и уведомяването на длъжника за нея. Следва да докаже и конкретния
размер на дълга, който се претендира, за главница, възнаградителна лихва и
обезщетение за забава.
Сключването между страните - ищецът като кредитодател, и ответницата като
кредитополучател, на процесния Договор за потребителски кредит № *** от дата *** г.
не е спорно. Същото се установява и от представените с исковата молба писмени
доказателства, а именно подписан екземпляр от договора, ведно с приложенията към
него. По делото е прието и заключение по ССчЕ, съгласно което ответницата е
получила в заем сумата от 9 000 лв. по договора, като е и възстановила част от нея.
Видно от съдържанието на договора предоставеният кредит е в размер на 9000 лв., като
е уговорено и заплащане от страна на кредитополучателя /чл. 9, ал. 1 и 2 от Договора/,
на застрахователни премии в общ размер от 3 633,10 лв., от които 3 153,57 лв. по пакет
„BANK Пакет 3 кредит + сметка“ и 479,53 лв. по пакет „BANK Пакет 3 сметка“.
Посочен е като общ размер на кредита 14 149,07 лв. В договора е предвидено и
заплащане на такса „Оценка на риска“ в размер на 1515,97 лв., дължима разсрочено,
заедно с погасителните вноски. Посочените в договора ГЛП е в размер на 32,14 %, а
ГПР - 46,77 %. Общата дължима от потребителя сума, фигурираща в договора, е в
размер на 25 306,31 лв.
С оглед съдържанието на представения договор за потребителски кредит не се
установява на ответницата да е отпуснат кредит в размер на 14 149,07 лв. Напротив,
предоставената сума е в размер на 9 000 лв., а разликата от 5 149,07 лв. се състои от
начислени застрахователни премии в общ размер от 3 633,10 лв. и такса „Оценка на
риска“ в размер на 1 515,97 лв. Тези суми обаче не са част от главницата - заетата сума,
а са разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В тази връзка те могат да
се претендират въз основа на договора за кредит, доколкото са начислени съгласно
клаузи от същия, но не като главница, а като такси и премии, съгласно основанието, за
което се дължат. Следователно претенцията за главница за сумата над 9 000 лв. е
3
неоснователна, доколкото с процесния договор за кредит не е уговаряна главница в по-
висок от посочения размер.
Съдът също така като съобрази съдържанието на договора и приложенията към
него и взе предвид възраженията на ответната страна за недействителност на
процесния договор за кредит на специалните основания по чл. 22 ЗПК, намира тези
възражения за основателни.
Доколкото процесния договор за кредит е сключен с потребител, то приложение
в случая намират разпоредбите на ЗПК, вкл. и относно императивно установеното
съдържание на договора и отделните хипотези, водещи до невалидност на договора,
както и последиците от тяхното нарушаване.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорите за потребителски кредити
задължително следва да съдържат лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент. В настоящия случай това правило формално е спазено,
доколкото в Договор за потребителски кредит № *** е посочен ГЛП в размер на 32,14
%. Основателно обаче се възразява от ответницата, че предвид конкретното
съдържание на договора, не е ясно този лихвен процент върху коя сума се начислява.
Н договора е отразено като размер на кредита първо 9 000 лв., а след това - общ размер
на кредита от 14 149,07 лв., но не е конкретизирано от кредитодателя върху коя от
двете суми се начислява възнаградителната лихва. В случая потребителят е заставен да
тълкува волята на банката, за да прецени какъв е размерът на дължимото от него
възнаграждение за кредитора под формата на договорна лихва. При това положение
реално приложимия лихвен процент остава неясно, неточно и не по разбираем начин
посочен в договора за кредит, което препятства потребителя ефективно и обосновано
да прецени какви биха били икономически последици за него във връзка с конкретното
кредитно правоотношение. Изложеното обосновава извода за нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК.
Касателно таксата „Оценка на досие“, то в договора не е посочено за какви
конкретни услуги от страна на кредитора тя се дължи. С оглед на нейното
наименования може да се предположи, че тя се отнася за действия по усвояване на
кредита - във връзка с оценката за кредитоспособност на длъжника, за които обаче
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от
кредитора. Освен това чл. 16 ЗПК установява нарочно задължение за кредитора да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да му предостави кредит. С
обсъжданата клауза на практика се прехвърля върху самия длъжник финансовата
тежест от изпълнението на задължението на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на кандидатстващия за кредит, вменени й с посочената
норма и води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на разходите по
кредита. При това положение следва да се приеме, че целта на въпросната договорна
клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/. Последното е
допълнителен аргумент, че с процесния договор се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
тъй като не е посочен действително приложимия лихвен процент.
Допълнително следва да се отбележи, с оглед и на горните съображения, че в
договора липсва ясно разписа методика и начин на формиране на ГПР. Не е посочено
каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумите за застрахователни
премии в общ размер от 3 633,10 лв. и за такса „Оценка на риска“ в размер на 1515,97
лв. са приети за разходи по кредита, каквито реално представляват. Предвид това не
може да се провери и дали вписания в договора процент на разходите на годишна база
4
- 46,77 %, е действително приложимия такъв в отношенията между страните.
Последното обосновава извод за нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед на изложеното съдът намира, че процесния Договор за потребителски
кредит № *** от дата *** г. е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК.
Не се споделя възражението на ответната страна за нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК. Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно
договорите за потребителски кредити (Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение
от 05.09.19 г. по дело С-ЗЗ1/18) в договора за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не
се допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи. Това обаче не санира останалите пороци на
процесния договор за заем, като същия се намира за недействителен по развитите по-
горе съображения.
Доколкото договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, то съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, т.е.
предоставената заемна сума, явяваща се главница, но не и лихви или други разходи по
кредита. Поради това исковете за възнаградителната лихва и обезщетението за забава в
размер на законната лихва ще се отхвърли, доколкото последното е начислено на
основание чл. 9.4 от Договора, както се сочи в исковата молба. Касателно главницата,
от приетото по делото заключение по ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от
съда, се установява, че ответницата е получила сумата от 9 000 лв. по кредита. Според
вещото лице Г. Б. е възстановила на кредитора сумата в общ размер от 2 644,82 лв., т.е.
дори повече от заявеното в отговора на исковата молба. Платената сума следва изцяло
да се приспадне от дължимата главница, предвид което се получава незаплатен остатък
от 6 355,18 лв. За тази сума искът се явява основателен.
С оглед на горното ще се уважи частично претенцията са главница, а ще се
отхвърли тази за възнаградителната лихва и обезщетението за забава, както и за
главница за разликата от присъденото до пълния претендиран размер. Като законна
последица от уважаването на част от претенцията ще се присъди и законната лихва
върху тази част, считано от депозирането на заявлението в съда.
При този изход на спора право на разноски съразмерно с уважената част на иска
има ищецът. В полза на същия ще се присъди сумата от 191,83 лв. съдебно-деловодни
разноски, от които 137,68 лв. за държавна такса и 54,15 лв. за внесен депозит за вещо
лице, както и сумата от 54,15 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Ще се присъдят
по съразмерност и направените в заповедното производство разноски, от които 126,99
лв. за държавна такса и 18,05 лв. за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се присъди в полза на
адв. К. Г. сумата от 1 057 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на ответницата.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. Д. Б.,
ЕГН **********, с адрес гр. П. ул. „***“ № **, вх. *, ет. *, ап. *, ДЪЛЖИ на „Ти Би
5
Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, сумата от 6 355,18 лева – неплатена главница,
дължима по Договор за потребителски кредит № ***от *** г., предсрочно изискуема,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – 28.04.2021 г. до окончателното погасяване, за които суми е
издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № *** г. по описа на Районен съд Пловдив, XXI
гр.с., КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователни иска за главницата за разликата от
присъдените 6 355,18 лева до пълния претендиран размер от 13 370,57 лева, както и
исковете за сумата от 3 707,96 лева – договорна лихва по Договор за потребителски
кредит № *** от*** г., начислена за периода 05.04.2020 г. – 09.03.2021 г., и за сумата
от 510,58 лева – обезщетение за забава за периода 05.04.2020 г. – 16.04.2021 г., за
които суми също е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № ***г. по описа на Районен съд
Пловдив, XXI гр.с.
ОСЪЖДА Г. Д. Б., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „***“ № **, вх. *, ет. *,
ап. *, ДА ЗАПЛАТИ на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, сумата от 191,83 лева
съдебно-деловодни разноски за исковото производство и сумата от 54,15 лева за
юрисконсултско възнаграждение, както и сторените от ищцовото дружество разноски
по ч.гр.д. № *** г. по описа на Районен съд Пловдив, от които 126,99 лева за държавна
такса и 18,05 лева за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, ДА ЗАПЛАТИ, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. К. В. Г. от ПАК, с личен номер **********, със
служебен адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, оф. **, сумата от 1 057 лева адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответницата Г. Д. Б. по гр.дело
№ 15620/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
6