№ 1109
гр. София, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100502516 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 31.07.2023г., постановено по гр. д. № 54558/2022г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 156 състав, е уважен предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД срещу А. К. А.
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 от ТЗ за
установяване съществуването вземане в размер на сумата от 25, 14 лева –
представляващи незаплатени лизингови вноски за устройство XIAOMI Redmi
5 Plus 64 GB Dual Blue за периода от 15.12.2019г. до 06.06.2020г. по договор за
лизинг от 06.07.2018г., както и сумата от 266, 73 лева, представляващи
незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство XIAOMI POCOPHONE
F1 64 GB dual за периода от 15.12.2019г. до 18.04.2021г. по договор за лизинг
от 18.05.2019г., ведно със законната лихва върху двете главници от 04.02.2022
г. /датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/
до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от 23.03.2022г. по ч.гр.д. № 5547/2022г. по описа на СРС, ГО, 156-
ти състав. Със същото решение са отхвърлени предявените искове за
признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал.
1
1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 229 ЗЕС, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД сумата от 125, 10 лева –
цена на доставени мобилни услуги за периода 15.12.2019г. до 14.04.2021г. по
договор за мобилни услуги № *********/06.07.2018г. и допълнително
споразумение към договора, както и сумата от 104, 14 лева, представляващи
неустойка за разваляне на договор за мобилни услуги №
*********/06.07.2018г. и допълнително споразумение към договора, поради
виновно неизпълнение, както и сумата от 36, 11 лева, представляващи цена на
незаплатени мобилни услуги за периода от 15.12.2019г. до 14.04.2021г. по
договор за мобилни услуги № *********/18.05.2019г., както и сумата от 99, 06
лева – неустойка за разваляне на договор за мобилни услуги №
*********/18.05.2019 г., поради виновно неизпълнение, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.03.2022г. по ч.гр.д. №
5547/2022г. по описа на СРС, ГО, 156-ти състав.
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 228 от ЗЕС до размер на сумата
от общо 131, 94 лева, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от
ищеца “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, в която са изложени оплаквания за
допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно са изложени
съображения, че по делото е установено наличието на валидно сключени
договори за предоставяне на мобилни услуги, по които ищцовото дружество е
изправна страна, тъй като е изпълнило задължението си да осигури на
потребителя достъп до своята мобилна мрежа и до далекосъобщителните
услуги. В случая това обстоятелство било доказано въз основа на
представените оригинали на процесните договори, които не са били оспорени
по реда на чл. 193 от ГПК. Сочи, че при сключването на договорите на абоната
са предоставени СИМ карти, с което е изпълнено задължението на ищцовото
дружество да осигури достъп до мобилната мрежа. Съответно - за насрещната
страна се е породило задължението за заплащане на дължимите за това
месечни абонаментни такси по съответния тарифен план. Сочи, че плащането
на месечните абонаментни такси не е обвързано от използването на услугите
от абоната, поради което липсата на доказателства за реално използвани
услуги е ирелевантно за предявената претенция. Навежда съображения, че
2
първоинстанционният съд не е провел разграничение между дължимостта на
месечните абонаментни такси, дължими при предоставяне на достъп до
мрежата на оператора, и вземането за предоставени и използвани от ответника
допълнителни услуги. Аргументира становище, че месечните абонаментни
такси по тарифния план се дължат предварително от потребителя на мобилни
услуги, срещу което той получава достъп до мрежата на ищеца. С оглед
изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част
и постановяване на друго, с което да се уважи предявеният иск до размер на
сумата от общо 131, 94 лева, представляваща сбор от стойността на месечните
абонаментни такси за мобилни услуги, начислени за периода от 15.12.2019г. до
14.04.2020г.
Насрещната страна И.Х.В. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и
обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни
норми. Сочи, че ищецът не е доказал кои са приложимите за процесния период
Общи условия, както и че същите са влезли в сила по установения за това ред.
Поддържа, че по делото не е установено ответникът да е потребил услуги на
претендираната стойност. Излага, че фактурата не е пряко доказателство за
съществуването на задължение по договор. С оглед изложеното е направено
искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.
269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове за установяване
съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на
3
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 5547/2022г. по описа на
СРС, ГО, 156 състав.
По делото са представени следните писмени доказателства:
1/. Договор за мобилни услуги № *********/06.07.2018г. и
допълнително споразумение от 26.09.2018г. към договора, сключени между А.
К. А. от една страна, в качеството на потребител, и „Теленор България“ ЕАД
друга страна, в качеството на оператор, по силата на който на клиента е
предоставен мобилен телефонен номер 0896 135855, със стандартна месечна
абонаментна такса от 30, 99 лева с ДДС. Договорът е сключен за срок от 24
месеца;
2/. Договор за мобилни услуги № *********/18.05.2019г., сключен
между ищцовото дружество и ответника, по силата на който на клиента е
предоставен мобилен телефонен номер 0899 927654, със стандартна месечна
абонаментна такса от 12, 99 лева с ДДС. Договорът е сключен за срок от 24
месеца.
По делото са представени и издадените от ищцовото дружество фактури
за начислените за процесния период суми, включващи месечни абонаментни
такси по всеки един от договорите, допълнителни мобилни услуги, лизингови
вноски и неустойки за предсрочно прекратяване на договори.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуване на вземания за абонаментни такси по договорите
за мобилни услуги:
Основателността на предявения иск се обуславя от установяването от
ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за
предоставяне на мобилни услуги, по силата на който ответникът се е задължил
да заплаща абонаментна такса; че ищецът е изпълнил задълженията си и е
предоставил достъп до мобилната мрежа и далекосъобщителните услуги, като
за ответника е възникнало задължение за заплащането им.
В тежест на ответника при установяване на горните обстоятелства е да
установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца.
От съвкупния анализ на представените по делото писмени доказателства
- договори за мобилни услуги, съдържащи подпис на представител
на мобилния оператор и на ответника, чийто подпис не е оспорен от
последния, се установява, че между страните са съществували облигационни
отношения, по силата на които "ЙEТТЕЛ БЪЛГАРИЯ" ЕАД /с предишно
4
наименование "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД/ се е задължило да предостави на
ответника достъп до мрежа за мобилни услуги за посочените в исковата молба
и представените по делото договори предпочетени номера.
В отговора на исковата молба ответникът е оспорил истинността на
процесните договори в частта относно авторството на положените подписи от
страна на потребителя. Направено е доказателствено искане по реда на чл. 183
от ГПК, като в изпълнение на задължението си, ищцовото дружество е
представило по делото оригинали на оспорените договори. Ответникът не е
направил искане за откриване на производство по чл. 193 от ГПК за проверка
истинността на оспорените документи, липсва и оплакване във въззивното
производство за допуснато от първоинстанционния съд процесуално
нарушение в тази връзка. Ето защо настоящият съдебен състав приема
следното:
В случая следва да бъде направено разграничение между задължението
за абонаментна такса, чието изпълнение претендира ищецът, и задължението
за заплащане на предоставените допълнителни услуги /например – за роуминг
таксуване, дарения, временно възстановяване на изходящ трафик, разговори
„Грижа за клиента“, кратки текстови съобщения, допълнителни услуги
мобилен интернет, такса за спиране на номер и др./. Характерът на
абонаментната такса е такъв, че предполага заплащането й срещу предоставен
достъп до мрежата. Този аргумент черпи своето основание и от дефиницията
на абонаментната такса, съдържаща се в действащите между страните общи
условия. Според Раздел IV, т. 23, б. "б. "потребителят дължи цена за месечен
абонамент, осигуряваща достъп до услугите, за които е сключен
индивидуален договор и включва разходите за поддръжка на Мрежата и се
предплаща от потребителя ежемесечно в размер, съобразно избрания от
потребителя абонаментен план“. Следователно абонаментната такса се дължи
предварително от потребителя на мобилни услуги и срещу цената на месечния
абонамент той получава достъп до услугите, за които е сключен
индивидуалният договор, като самата цена включва разходите за поддръжка
на мрежата и се предплаща съгласно избрания абонаментен план. След
сключването на договора от волята на потребителя ще зависи дали да се
възползва от предоставения достъп и да
използва услугите на мобилния оператор или не, при всички случаи обаче той
5
ще дължи уговорената абонаментна такса. Дължимостта на месечната
абонаментна такса е обусловена от изтичането на период от време
/съответният отчетен месец/, през който договорът между страните е бил
действащ, съответно абонатът е имал достъп до предоставената услуга и за
същия е била налице потенциалната възможност да ползва услугите,
уговорени с договора и включени в съответния абонаментен план.
В случая ответната страна не е оспорила обстоятелството, че ищецът е
предоставил достъп на потребителя до съответните мобилни услуги.
Заявените в срока за отговор на исковата молба възражения са относно
реалното ползване и обема на потребените мобилни услуги за достъп до
интернет и неговата продължителност, както и възражение за нищожност на
клаузите за неустойка. Освен това, ответникът не е установил процесните
договори за мобилни услуги да са били прекратени/развалени /т.е. достъпът
му до мобилната мрежа да е бил прекратен/ преди заявения исков период,
поради което се налага извод, че претендираното вземане за заплащане на
месечните абонаментни такси е установено по основание. Общият размер на
същите по двата процесни договори за исковия период от 15.12.2019г. до
14.04.2020г. възлиза на претендираната сума от 131, 94 лева, формирана като
сбор от дължимите месечни абонаментни такси от 30, 99 лева с ДДС по
договор за мобилни услуги № *********/06.07.2018 г. и допълнително
споразумение от 26.09.2018г. и 12, 99 лева с ДДС по договор за мобилни
услуги № *********/18.05.2019г., както и с оглед извършените от ответника
частични плащания преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение. При определяне на размера на
процесното вземане съдът съобрази обстоятелството, че ответникът не е
оспорил изрично стойността на претенциите за месечни абонаментни такси,
включени в издадените фактури. Възраженията срещу предявените искове са
обосновани с доводи, че ищецът не е доказал предоставянето и ползването на
мобилни услуги, т.е. същите са относими единствено към предявените искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане стойността на
предоставените допълнителни услуги по процесните договори – извън тези за
месечни абонаментни такси.
В обобщение се налага извод, че ищецът е изпълнил задълженията си по
процесните договори и допълнителни споразумения към тях, като е
6
предоставил на ответника достъп до мобилната си мрежа за ползването й от
последния. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПКпретендираните месечни
абонаментни такси по договорите за мобилни услуги са падежирали, т.е. били
са изискуеми.
Ответникът нито твърди, нито доказва да е изпълнил задължението си за
заплащане на стойността на предоставените му услуги – достъп до мрежата на
ищцовото дружество, поради което предявеният иск е основателен до размер
на сумата от общо 131, 94 лева.
Неоснователно е релевираното възражение по чл. 111, б. “в” от ЗЗД за
погасяване на вземането по давност, доколкото към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение –
04.02.2022г., не е изтекъл изискуемият тригодишен срок за което и да е от
процесните вземания, включени в периода от м.12.2019г. до м.04.2020г.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение, което следва да се отмени в обжалваната му
част.
По частната въззивна жалба срещу определението на СРС от
21.12.2023г., с което е оставена без уважение молбата на ответника за
изменение на постановеното решение в частта му за разноските, присъдени в
полза на насрещната страна:
Частната въззивна жалба е подадена в законоустановения срок, от
процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е
неоснователна по следните съображения:
С обжалвания съдебен акт е прието за неоснователно релевираното от
ответника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на
претендираните от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение
в исковото и в заповедното производство. Съдът е посочил, че размера на
адвокатското възнаграждение е съобразен с минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждение и възлиза
на 360 лева с ДДС – както за осъщественото процесуално представителство в
исковото, така и за заповедното производство.
7
В частната въззивна жалба са изложени оплаквания за неправилност на
изводите на първоинстанционния съд. Конкретно се сочи, че възражението
срещу размера на претендираното възнаграждение в заповедното
производство не е преклудирано, независимо от обстоятелството, че такова не
е направено в срока по чл. 413, ал. 2 от ГПК. Излага, че при подадено
възражение по реда на чл. 414 от ГПК съдът по установителния иск следва да
се произнесе по отговорността за разноските и релевираните възражения
срещу тяхната прекомерност.
Насрещната страна “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД оспорва частната
въззивна жалба като неоснователна, доколкото претендираните адвокатски
възнаграждение са в минимален размер според установените в Наредба № 1 от
2004г. правила.
Настоящият съдебен състав счита за неоснователна подадената частна
въззивна жалба по следните съображения:
Процесуалният представител на ищеца е претендирал адвокатско
възнаграждение за исковото производство в размер на 360 лева с ДДС.
Същият размер е претендиран и за предоставената правна защита и
съдействие в заповедното производство. Адвокатските възнаграждения са
определени в минималните размери за съответните производства.
Действително, при определяне на дължимите разноски следва да се съобрази
решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, с
което е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите
на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните
съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения,
приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват
задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че
ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба,
съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
8
адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски
за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС.
Решението по преюдициалното запитване /задължително за всички
съдилища - чл. 633 ГПК/ сочи на извод, че при преценката си за размера на
подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на
страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на
чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1
минимални размери на адвокатското възнаграждение. Критериите от които
следва да се ръководи съда при определяне размера на адвокатското
възнаграждение са действителната правна и фактическа сложност на делото,
вида на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената
работа, като се определи и присъди разумен и съответен на положения от
адвоката труд размер на възнаграждението, т.е. адвокатското възнаграждение
следва да е справедливо и обосновано.
При съобразяване на посочените критерии съдът намира, че
претендираните разноски за адвокатско възнаграждение както в исковото, така
и в заповедното производство, съответстват на действителната фактическа и
правна сложност на спора и на вида и обема на извършената работа. Както се
посочи същите са определени в минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 2004г., която макар и да не е обвързваща за съда, може да се
ползва като ориентир при преценка основателността на възражението по чл.
78, ал. 5 от ГПК.
Изложените в първоинстанционното определение съображения, че
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение в заповедното
производство е преклудирано, не са обусловили решаващите изводи на съда за
неоснователност на същото. В този смисъл наведените от частния
жалбоподател оплаквания са неотносими към предмета на спора.
С оглед изложеното частната въззивна жалба е неоснователна и следва
да се остави без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски в общ размер
9
на 505 лева, от които 25 лева за държавна такса и 480 лева адвокатско
възнаграждение.
В полза на “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД следва да се присъдят
допълнително сторените в първоинстанционното исково и в заповедното
производство съдебни разноски в размер на сумата от още 205, 53 лева.
Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която
ищецът е осъден да заплати на адв. К. Г. адвокатско възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА за сумата над 141, 70 лева.
С оглед цената на предявения иск и предвид ограничението по чл. 280,
ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 31.07.2023г., постановено по гр.дело №
54558/2022г. по описа на СРС, ГО, 156 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД
срещу А. К. А. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 228 от ЗЕС
за установяване съществуване на вземане в полза на ищеца до размер на
сумата от 131, 94 лева – стойност на месечни абонаментни такси по договори
за мобилни услуги, както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на
адвокат К. П. Г. адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна
правна помощ за сумата над 141, 70 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК от “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр. София, жк “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6 срещу
А. К. А., ЕГН **********, гр. София, ул. “**** иск с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 228 от ЗЕС съществуването в полза на ищеца на вземане в
размер на сумата от общо 131, 94 лева, представляваща сбор от стойността на
месечните абонаментни такси за мобилни услуги по договор за мобилни
услуги № *********/06.07.2018 г. и допълнително споразумение от
26.09.2018г. и по договор за мобилни услуги № *********/18.05.2019г.,
дължими за периода от 15.12.2019г. до 14.04.2020г., ведно със законната лихва
10
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
04.02.2022г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 5547/2022г.
по описа на СРС, ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА А. К. А., ЕГН **********, гр. София, ул. “**** да заплати на
“ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, жк “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК допълнително сумата от още 205, 53 /двеста и
пет лева и 53 ст./ лева - съдебни разноски в първоинстанционното исково и в
заповедното производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата от 505 /петстотин и пет/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната въззивна жалба на А. К. А. срещу
определение по чл. 248 от ГПК от 21.12.2023г., постановено по гр.дело №
54558/2022г. по описа на СРС, ГО, 156 състав.
Решението, включително и в частта му с характер на определение, не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11