Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..
гр.
София, 21.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IIІ-Г въззивен състав, на десети май през
две хиляди и шестнадесета година в публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
секретар
И.К.,
като
разгледа докладваното от мл.съдия Димчева в.гр.д. № 3144 по описа за 2016 год.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба с вх. № 1118427/24.11.2015 г. от С.Д.А. – ищец в
първоинстанционното производство, чрез адв. Е.Ж., срещу Решение от 26.10.2015
г. постановено по гр.д. № 4072/2015 г., по описа на СРС, 48-ми състав, с което
е отхвърлен предявеният от нея иск, за присъждане на сумата от 25 000 лева –
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на публикувана статия
в електронно издание „БЛИЦ“ на 10.12.2014 г. със заглавие „Сложиха А. на
дръвника заради 10 млн. лева“ и с подзаглавие „Шефката на П. спасена от изхвърляне
заради техническа грешка“.
В жалбата се твърди, че първоинстанционното
решение е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че процесните
изрази – „печелила лихви от гърба на музикалните продуценти“, че тя самата е
„осъден музикален продуцент“, че е „осъдена от певицата Н.Ц. за опита ѝ
да съсипе кариерата ѝ“, не представляват квалификация или оценъчно
съждение, а съдържат твърдения за осъществени събития и информация за точно
определени обстоятелства, явления или факти. Въззивникът намира, че единствено
по отношение на израза „колкото повече лъсват далаверите ѝ, толкова
по-нагла става тя“ може да се счита, че същият представлява оценъчно съждение,
но не може да се възприеме като негативна оценка за личността и поведението на ищцата,
но е пряко насочено и целящо да уязви нейното достойнство. Порцесната
публикация съдържала съчетание от негативна и унизителна за достойнството
ѝ оценка и твърдение за факти, които са позорни и невярни и съставляват
основание за ангажиране отговорността на ответника. Твърди се, че по делото
липсват каквито и да било данни за добросъвестно журналистическо разследване
преди публикацията, както и каквито и да е доказателства за истинността на
процесните изрази. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на
предявените искове изцяло. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В
съдебно заседание пред въззивния съд, въззивникът С.А. се представлява от адв. Ж.,
която поддържа депозираната жалба и посочва, че част от изразите са
квалифицирани неправилно от първостепенния съд като оценъчни съждения, поради
което и не е изследван въпросът за тяхната истинност и позорен характер. Моли
за отмяна на решението и претендира разноски.
Представителят
на въззиваемата страна „И.“ ООД – адв. С., моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС да бъде потвърдено като правилно,
законосъобразно и обосновано. Излага съображения, че не са налице обидни
изрази, които да са неприлични, вулгарни или цинични по своето естество. От
друга страна авторът на статията бил провел задълбочено изследване, а не
пресъздава слухове, което се установявало от събраните по делото доказателства –
протокол на извънредно събрание на „П.“ и отчетен доклад. По отношение на
приписването на престъпление, то никъде в статията не се говорело, че г-жа А. е
осъдена по наказателно дело от общ характер, а било написано, че е осъдена като
един продуцент, тъй като е собственик на „В.Р.“ ЕООД. Предвид горното намира,
че депозираната въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна. Претендира разноски за настоящото производство, за които представя
списък по чл. 80 ГПК.
При извършената
служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което
същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на наведените с въззивната жалба
доводи.
След
като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено следното от фактическа страна:
Не
е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 10.12.2014 г. в електронно издание „БЛИЦ“ (на интернет
страница www.blitz.bg), собственост на ответника „И.“ ООД е
публикувана статия със заглавие „Сложиха А.
на дръвника заради 10 млн. лева“ и с подзаглавие „Шефката на „П.“ спасена от изхвърляне заради техническа грешка“, в
която се твърди, че: „…И.К. е хвърлила
оставка, а само техническа грешка е попречила и С. А. да последва съдбата
ѝ…“, „Заради активното действие
на журиращата в „Х-фактор“ А. да печели
от лихви на техен гръб, музикалните продуценти се обединиха в опит да я махнат“,
„…осъден
музикален продуцент не може да участва в управлението на „П.“, а С. беше
осъдена от певицата Н.Ц. за опита ѝ да съсипе кариерата ѝ“
и „Колкото
повече лъсват далаверите ѝ, толкова по-нагла става тя“.
С
оглед опровергаване твърдението, че материалите на които се позовава автора на
журналистическия материал не съществуват, в първоинстанционното производство,
ответникът е представил писмени доказателства приложени към отговора на
исковата молба – Констативен протокол акт № 41, том I, рег. № 1606/08.04.2015
г. на помощник-нотариус, при нотариус Т.А., със заверено съдържание на текст с
автор М.Г. и коментар на Я.В. и Решение по гр.д. № 9968/2010 на СРС, 51-ви
състав.
Пред
първата инстанция са разпитани свидетелите В.В.С. и П.Е.П..
Като
писмено доказателство по делото е представен и протокол от проведено извънредно
общо събрание на „П.“ от 03.12.2014 г.
При така установената
фактическа обстановка и след като обсъди събраните по делото доказателства и
наведените от страните доводи по реда на въззивното производство, съдът формира
следните правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна
отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен
характер, защото не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази
на нейния изпълнител.
За
да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки:
1)
възлагане на работа от ответника на прекия причинител на вредите, причинени от
изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа–чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез
бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона, техническите
и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не
съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така –
ППВС № 9/1966 г.);
2)
осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическо лице–пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи: деяние, вреда–имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и
вина; не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието
(така-ППВС№7/1959 г. на ВС, т.7), а само качеството им на изпълнители на
възложена работа и тяхната отговорност по чл. 45 ЗЗД.
1.
Издателят на печатно, респ. електронно издание отговаря за вредите, нанесени
чрез публикации, които накърняват достойнството и обществения престиж на
пострадалия (така-Решение №340/15.07.1998 г. по гр.д.№178/1997 г. на ВКС,
5-чл.с-в, Решение №648/15.04.1999 г. по гр.д.№ 267/1998 г. на ВКС-V г. о.).
След
като процесният материал е публикуван в електронно издание, издавано от
ответното дружество, последното има качеството на възложител по отношение на
автора на статията, независимо дали между тях съществува трудово или
облигационно правоотношение, в изпълнение на задълженията си по което авторът
на статията я е изготвил и предал за публикуване. Следователно по делото е
установено качеството на възложител на ответника спрямо автора на статията.
Съгласно
чл.32, ал.1, изр. 2-ро от Конституцията на Република България (КРБ) „Всеки има
право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу
посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име”; такава защита е и
гражданската отговорност за вреди, причинени от нанесена обида или
разпространена клевета срещу определено лице.
Визираната в исковата
молба (респ. въззивната жалба) част от статията/материал обхваща следната
информация:
че ищцата – С.А. печели от лихви на гърба на музикалните продуценти, че осъден
музикален продуцент не може да участва в управлението на „П.“, а А. е осъдена
от певицата Н.Ц., както и че „колкото повече лъсват далаверите ѝ, толкова
по-нагла става тя“.
Свободата
на печата и средствата за масова информация, както и правото на мнение и на
търсене и разпространяване на информация са защитени от чл. 40, ал. 1, чл. 39,
ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България. Важно съображение
е дали спорните твърдения могат да се окачествят като „изявления за факти“,
които могат да бъдат доказани, или са „оценъчни съждения“, за чиято
правомерност е достатъчно да имат достатъчна фактическа база.
Предмет
на преценка при правомерността на публикацията следва да бъде съпоставката
между правото на защита на честта и доброто име на ищеца по чл.32, ал.1 КРБ и
свободата на печата гарантирана чл.40, ал.1 КРБ.
Намеса
в тези права и тяхното ограничаване е допустима само в изрично посочени случаи,
включително за защита на правата и доброто име на другите (чл. 39, ал. 2 и чл. 41,
ал. 1, изр. 2-ро КРБ); между двете конституционно защитени ценности (свободата
на печата и защитата на доброто име) няма йерархично подредба по значимост, а
изключенията при ограничаването на правото на мнение и информация следва да се
тълкуват ограничително (така-Решение №7/04.06.1996 г. на КС по конст.дело №1/96
г., мотиви-раздел ІІ, т.7 и раздел ІІІ, т.1.).
При
горната преценка съдът дължи да съобрази и европейското законодателство и
практиката на Съда на Европейския съюз, през призмата на баланса между чл. 8
ЕКЧП – право на
зачитане на личния и семейния живот, жилището и тайната на кореспонденцията и
чл. 10 ЕКЧП – свобода на изразяване на мнение.
На
първо място настоящият съд намира, че изявленията в процесната статия/материал
имат характер на обидни и клеветнически такива, доколкото същите са в състояние
да засегнат честта, достойнство и доброто име на адресата, както и имат
характер на позорящо внушение, което е в състояние да създаде у трети лица
отрицателно впечатление. Обективно накърняващо доброто име е твърдението, че
ищцата е осъдена от посочено лице поради опит да съсипе кариерата ѝ,
доколкото дейността по продуциране на конкретен изпълнител се състои именно в
извършване на действия по стимулиране на кариерата му. Предвид това посоченото
твърдение на практика представлява такова за недобросъвестно поведение по повод
изпълнение на договор за продуцентска услуга и неговото разгласяване води до
създаване на негативно отношение спрямо личността на ищцата. Идентичен извод
следва и по повод твърдението, че същата печели лихви на гърба на музикалните
продуценти. От друга страна изявления за извършени „далавери“ и използване на
епитет „нагла“, обективно съдържа обидни оценки и квалификации, преценени с
оглед обществения морал.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав дължи
категоризация на изявленията като фактически твърдения или оценъчни съждения,
доколкото фактическите твърдения изискват доказателство за истинността им, а
оценъчните съждения като мнения и коментари се считат за неподлежащи на
доказване и съобразно практиката на СЕС се ползват с по-голяма защита.
Въззивният
съд приема, че изявлението в процесната статия, че С.А. е осъдена от певицата Н.Ц. за опита ѝ да съсипе кариерата
ѝ, представлява фактическо твърдение. В своя защита и с оглед
доказване на истинността на сочения факт, ответникът е представил Решение от
10.10.2013 г. по гр.д. № 9968/2010 г. на СРС, 51-ви състав и е направил искане,
ищецът да бъде задължен по реда на чл. 190 ГПК да представи протокол от
проведено на 03.12.2014 г. общо събрание на „П.“, което е уважено и документът
е представен по делото. Настоящият съдебен състав намира, че предвид събраните
по делото доказателства истинността на процеснто фактическо твърдение е
категорично недоказана. На първо място по отношение цитираното решение на СРС
следва да се посочи, че страна по него, в качеството на ответник по исковете на
Н.Ц. е търговско дружество с фирма „В.Р.“ ЕООД. Независимо от факта, че ищцата
е едноличен собственик на капитала на същото, то безспорно липсва всякакво
тъждество между юридическо лице, което е персонифицирано и представлява
самостоятелен правен субект от физическо лице, което е негов собственик и/или
представител. Поради което фактът, че „С. беше осъдена от певицата Н.Ц.“ е
неверен. Нещо повече, при извършена служебна проверка настоящият съд
констатира, че приложеното по делото решение е отменено изцяло с Решение от
31.07.2014 г. по в.гр.д. № 16994/2013 г. на СГС, IV-Г въззивен състав, като
предявените от Н.Ц. искове са отхвърлени изцяло, а въззивното решението като
окончателно е влязло в сила на датата на неговото обявяване. Предвид това,
добросъвестна журналистическа проверка от елементарно естество би установила,
соченото обстоятелство, доколкото процесната статия е изготвена значителен период
след отменителното решение на СГС. Такива данни не се съдържат и в представения
по делото протокол от проведеното извънредно общо събрание на „П.“ на 03.12.2012
г. Не могат да бъдат взети предвид показанията на разпитания свидетел Петър
Петков, доколкото неговите твърдения противоречат на съставения протокол от
проведено заседание, а освен това същият не е присъствал на събранието на
03.12.2012 г., а пресъздава информация за която твърди да е получена от други
лица.
Въведеното
с отговора на исковата молба възражение, че изнесената информация е
предоставена от цитирани в материала източници, съдът намира за неоснователно,
доколкото на първо място в посочените цитати от публикация във фейсбук профил,
не се съдържат твърдения за осъждане на ищцата, а от друга страна цитирането на
друг източник не освобождава журналистите от задължението им да предоставят
точна и надеждна информация, както и да извършват независимо разследване за
проверка на верността на цитираната информация. Журналистическата етика изисква
от журналистите и пресата да действат добросъвестно, като проверяват точността и
надеждността на информацията, когато става въпрос за засягане на репутацията на
частни лица (Savitchi с/у Молдова).
Единствено надлежно извършеното
журналистическо проучване изключва вината на деянието, включително и
непредпазливостта,
доколкото при непозволеното увреждане в гражданското право, за разлика от
наказателното право, деецът носи отговорност и за небрежност (арг. чл. 94, ал.
1 ЗЗД), която форма на вина се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), а тази
презумпция подлежи на оборване по правилата на чл. 154, ал. 2 ГПК единствено
чрез доказване на добросъвестно журналистическо прочуване. При липсата към момента на изготвяне на статията на правила за
извършване проучването, следва да се спазват правилата на разследващата
журналистика, а именно - да се получи потвърждение от два независими източника (Решение от
14.02.2008 г. на ЕСПЧ по делото на Р. И. срещу България по иск № 36207/03).
Европейският
съд по правата на човека в Страсбург приема, че са необходими специални
основания за освобождаване на медиите от обичайното им задължение да проверяват
фактически твърдения, с които се оклеветяват частни лица. Дали съществуват
такива основания ще зависи най-вече от характера и степента на въпросната
клевета и степента, в която медиите могат основателно да смятат, че източниците
им са надеждни по отношение на изложените твърдения (Pedersen and Baadgaard v Дания). В
практиката на съда такива специални основания се приемат да са налице когато
публикацията на съда се позовава на официален документ – официални доклади или подобни документи, като в тези случаи журналистът може да им се довери и за надлежното извършване на
проучването не е необходимо да получи потвърждение от два независими източника
(Решение от 14.02.2008 г. на ЕСПЧ по делото на Р. И. срещу България по иск № 36207/03, Решение по делото Bladet Tromso и Stensaas срещу Норвегия, № 21980/93, Решение по делото
Colombani и други срещу Франция, № 51279/99).
Настоящият
случай не е такъв, доколкото както беше изяснено, Решение от 10.10.2013
г. по гр.д. № 9968/2010 г. на СРС, 51-ви състав, на което се позовава
ответникът има за страна юридическо лице, различно от ищцата, а освен това е
отменено, като предявените по делото искове са отхвърлени изцяло. Ответникът,
нито е доказал, че фактическите твърдения, съдържащи се в статията, са верни,
нито, че липсва вина за разгласяването им, посредством извършване на добросъвестна
журналистическа проверка. Доколкото неверните факти са от такъв характер, че
обективно са в състояние да засегнат честта, достойнството и доброто име на
лицето, за което се отнасят, то при доказване на настъпили за ищцата вреди,
ответникът следва да понесе отговорност за тяхното причиняване.
По
отношение на твърденията с процесната статия, че ищцата печели от лихви на гърба на
музикални продуценти, както и за израза „колкото повече лъсват далаверите
ѝ, толкова по-нагла става тя“, съдът намира, че същите
представляват оценъчни съждения.
От
събраните по делото доказателства не се установява процесните оценъчни съждения
да са подкрепени от „достатъчно фактическо основание“, което според практиката
на СЕС е предпоставка за наличие на презумпцията за защита, дадена на
оценъчните съждения. В представената по делото разпечатка от публикация във
Фейсбук от лице с профил „Miro Gechev“, не се съдържат
никакви твърдения за „далавери“ или злоупотреби от страна на ищцата, като са
направени предположения за облагодетелстване по отношение на друго, трето по
делото лице. Такива не се съдържат и в протокола от проведеното извънредно общо
събрание на „П.“ на 03.12.2012 г., на което са обсъждани въпроси и са взети
решения във връзка със статуса на банковите депозити на „П.“ и политиките на
управление на финансовите ресурси по повод представен доклад на управителния
съвет и Контрольора на сдружението, заедно с „Правен и фактически анализ на
ситуацията с „Корпоративна търговска банка“ АД, изготвен от консултантска къща
„В.И П.“.
Предвид изложеното следва, че спорните
оценъчни съждения засягат случай с широк обществен интерес – доколкото
интересува широк кръг от лица (както членове на „П.“, така и нечленуващи
правоносители и обикновени граждани), но същите не са подкрепени от достатъчно
фактическо основание, поради което следва извод, че същите съставляват
неправомерно поведение и след като в резултат на тях ищцата да е претърпяла
негативни последици, ответникът следва да носи отговорност за тяхното
репариране.
Действително
утвърдена е практиката на ЕСПЧ, която възприема тезата, че публичните личности следва
да търпят по-широки граници на допустима критика. Независимо от това обаче в
свои решения Съдът посочва още, че пресата не трябва да злоупотребява със
свободата си на слово за да отправя неоснователни лични нападки, като
добросъвестното журналистическо изразяване на мнение не изгубва
привилегирования си статус, освен ако липсва елемент на истина в основата на
думите, считани за засягащи и обидни. Настоящият
съдебен състав намира, че изявления, които сочат, че ищцата извършва далавери и
става все по-нагла, представлява обидна квалификация, която пряко цели да урони
престижа и доброто ѝ име в обществото, без да е подкрепено по никакъв
начин с обективни факти от действителността.
С
оглед събраните по делото доказателства, в частност показанията на разпитания
свидетел – В.С., безспорно се установява, че ищцата е претърпял негативни
емоции в следствие на процесната публикация. Свидетелят сочи, че е коментирал
статията с ищцата около Коледа, когато изглеждала „разстроена, смачкана,
емоционално и физически“, споделила е пред него, че не е могла да спи няколко
дни и се е наложило да проведе разговори с децата, съпруга и съседите си.
Свидетелят посочва още, че репутацията и авторитетът ѝ в професионален
план, който А. е градила в продължение на много години е бил сринат, което е
довело до промяна в негативен план на нейни бизнес партньори.
Предвид
изложеното съдът намира, че са налице всички елементи от сложния фактически
състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, по отношение на публикуваните
твърдения в процесната статия, поради което на ищцата следва да бъде присъдено
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди произлезли от неправомерното
поведение на автора на процесната статия, които са в тежест на възложителя
съобразно гаранционно-обезпечителна отговорност, която същият носи.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД
обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Предвид
задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г.
на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано
с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността
обстоятелства. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените
болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият
размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като критерии за
определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в
практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай,
така че да бъде адекватно и да отговаря на критерия за справедливост с оглед
данните по делото и с оглед конкретните обществено-икономически условия в
страната.
В
настоящия случай безспорно се установи, че публикацията се е отразила негативно
върху психиката на ищцата. Неимуществените вреди, изразяващи се в претърпените
болки и страдания, които представляват негативни емоционални изживявания на
лицето, намират изражение не само по отношение на психиката, но и на социалния
дискомфорт в определен период от време, особено за публична личност каквато е
ищцата.
Ищцата е претендирала присъждане на
обезщетение в размер на сумата от 25 000 лв. за претърпените неимуществени
вреди. Настоящият съдебен състав намира, че предвид събраните по делото
доказателства (и най-вече гласните такива), искът е частично основателен, като
справедливо и пропорционално на нанесените вреди се явява обезщетение в размер
на сумата от 4 000 лв., като за разликата до пълния предявен
размер до 25 000 лв., искът следва да бъде отхвърлен като недоказан. С
оглед частичната основателност на главния иск следва да бъде уважена и
претенцията за присъждане на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху
сумата от 4 000 лв. от датата на увреждането – 10.12.2014
г., доколкото съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължения от
непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, считано от деня
на увреждането.
По разноските.
Предвид изхода от настоящото производство
следва да бъде преразпределена и отговорността за разноските направени от
страните в първоинстанционното производство. Съгласно представен списък по чл.
80 ГПК, ищецът е претендирал разноски в общ размер на 3 150 лв., от които
1 000 лв. – заплатена държавна такса и 2 150 лв. – адвокатски
хонорар. От насрещната страна е направено възражение за прекомерност по чл. 78,
ал. 5 ГПК. В случая минималният размер изчислен по реда на чл. 2, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. възлиза на сумата от 1 280 лв., но предвид
правната и фактическа сложност на делото, съдът намира възражението за
прекомерност за неоснователно. Пропорционално на уважената част от иска следва
да бъдат присъдени разноски в общ размер на сумата от 504
лв. Ответникът е претендирал адвокатско възнаграждение в размер на 1 300
лв., и при този изход на спора следва да му бъде присъдена сумата от 1 092
лв.
Във въззивното производство ищецът претендира
присъждане на заплатената държавна такса в размер на 500 лв., поради което
пропорционално на уважената част от въззивната жалба следва да му бъде
присъдена сумата от 80 лв. Въззиваемата страна твърди и претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 1 200 лв., за което представя договор за правна
защита и съдействие от 09.05.2016 г. В същият изрично е посочено, че
заплащането на адвокатското възнаграждение ще бъде направено по банков път, но
страната не е удостоверила реалното плащане на сумата,
чрез представяне на съответни банкови документи. Предвид това следва, че не е
доказано извършването на разноски във въззивното производство и съобразно
задължителните указания дадени с т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г., по тълк.д. №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, същите не следва да бъдат присъждани.
По
изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 26.10.2015
г., постановено по гр.д. № 4072/2015 г. на СРС, I г.о., 48-ми състав, в частта с която е отхвърлен
предявеният от С.Д.А. срещу „И.“ ООД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за
сумата над 4 000 лв., до пълния предявен размер от 25 000 лв., както и в частта за разноските за
сумата над 1 092 лв. до присъдената сума от 1 300
лв. – адвокатско възнаграждение в полза на „И.“ ООД и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „И.“ ООД, ЕИК ********,
да заплати на С.Д.А., ЕГН **********, на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД,
сумата от 4 000 (четири хиляди) лева - обезщетение за неимуществени
вреди в резултат на публикувана статия в електронно издание „Блиц“ на
10.12.2014 г. със заглавие „Сложиха А. на дръвника заради 10 млн. лева“ и с
подзаглавие „Шефката на „П.“ спасена от изхвърляне заради техническа грешка“,
ведно със законната лихва върху сумата считано от 10.12.2014 г. до
окончателното ѝ плащане.
ОСЪЖДА „И.“ ООД, ЕИК ********,
да заплати на С.Д.А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 504
лв. – разноски пред първата инстанция и сумата от 80 лв. – разноски във
въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните
при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.