Решение по дело №12951/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4636
Дата: 30 юли 2020 г. (в сила от 30 юли 2020 г.)
Съдия: Иванка Колева Иванова
Дело: 20181100512951
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 30.07.2020 г.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети юли две хиляди и двадесета година, в състав:                                       

                                           

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА  ИВАНОВА

                                              ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                         мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 12951 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 444461/05.07.2018 г., постановено по гр. д. № 60521/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав, признато за установено в отношенията между „С.Л.“ ООД и „И.Г.Н.“ ЕООД, че последният дължи на „С.Л.“ ООД сумата от 665, 04 лв., представляваща непогасено вземане за цена на предоставени куриерски услуги, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на дължимото, както и сумата от 203, 55 лв., представляваща мораторна лихва за периода 20.04.2012 г. – 20.04.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 24782/2015 г. по описа на СРС, ГО, 30 състав. Ответникът е осъден за заплати на ищеца сумата от 375 лв., представляваща сторени пред СРС съдебно – деловодни разноски по делото, както и сумата от 325 лв., представляваща сторени разноски по ч. гр. д. № 24782/2015 г. по описа на СРС, ГО, 30 състав, на основание чл.78, ал.1 ГПК 

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „И.Г.Н.“ ЕООД, с който го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че не е налице признание от негова страна за наличие на договор за извършване на куриерска услуга с периодично изпълнение – ежемесечно. Съдът не е съобразил и показанията на свидетеля Я.М.. Също така решаващият съд не е обсъдил възражението му за липсата на доказателствена стойност на представената по делото фактура от 20.06.2010 г., която не съставлява годен счетоводен документ, доколкото не е съобразена с изискванията на ЗСчет. – не носи подпис на съставител, на получател, както и не е поставен печат. Счита, че неправилно съдът е приел, че приложима в случая е 5 – годишна давност. От показанията на Свидетеля Я.М. е установено, че е налице сключен договор за извършване на куриерска услуга за годината, която се извършва ежемесечно от ищеца. Касае се за месечно издание на списание, поради което извършваната услуга е от един и същи вид ежемесечно. Това се установява и от самата фактура. Счита, че претендираното от ищеца вземане е и погасено по давност. Моли съда да отмени обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски   

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „С.Л.“ ООД, с който я оспорва.Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че изводите на решаващия съд са обосновани, като са обсъдени ангажираните по делото доказателства и доводите на страните. Правилно съдът е приел, че приложима в случая е 5 – годишна давност, тъй като не е налице договор за периодично изпълнение на конкретна услуга за определен период. Това, че изданието на ответника е ежемесечно, няма отношение към сключения между страните договор. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.327, а.1 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че спрямо ответника е постановена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 24782/015 г. по описа на СРС, ГО, 30 състав, за сумата от 665 лв. – цена за предоставени куриерски услуги и 203, 5 лв. – мораторна лихва за периода 20.04.2012 г. – 20.04.2015 г. Извършената куриерска услуга е при условията на Закона за пощенските услуги и общите му условия, които са одобрени от Комисията за регулиране на съобщенията. Ответникът не е погасил задължението си, произтичащо от фактура № **********/30.06.2010 г. по товарителница № 9015485/30.06.2010 г. Същият е депозирал своевременно възражение срещу постановената заповед за изпълнение. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено вземането му срещу ответника за горепосочените суми, като му присъди сторените по делото разонски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че са налице договорни отношения между фирма – разпространител и месечно периодично издание на ответника. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Счита, че приложим е 3 – годишния давностен срок, тъй като се касае за периодични издания.
С молба от 17.04.2018 г. ответникът е заявил, че не оспорва наличието на издадена фактура и липсата на плащане по нея, както и наличието на сключен договор. Позовава се на погасяване на вземането по давност и твърди неточно изпълнение на поетите договорни отношения.
 Твърди, че задълженията на ищеца не са изпълнени стриктно, като част от броевете не са поставяни в пощенска кутия, а на стълбище и не са достигали до съответния получател. Спрямо договорните отношения на база частичен бартер по – голямата част от тиража на изданието е да пуска в кутията на получателя само 10 % срещу подпис. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.
Въз основа на заявление от 08.05.2015 г., подадено от „С.Л.“ ООД (предишно наименование „С.Е.“), е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу „И.Г.Н.“ ЕООД, за сумата от 665, 04 лв. – стойност на неизплатено задължение по фактура № **********/30.06.2010 г. за предоставени куриерски услуги по товарителница № 9015485/30.06.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 08.05.2015 г. до изплащане на вземането, сумата от 203, 55 лв. – мораторна лихва за периода 20.04.2012 г. – 20.04.2015 г., както и сумата от 325 лв. – разноски по делото, от които7 25 лв. – държавна такса и 300 лв. – адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед, като е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, тъй като вземането е погасено по давност..

Ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред в срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция.

Видно от представената по делото фактура № **********/30.06.2010 г. „С.Е.“ ООД, ЕИК *******(понастоящем с фирма „С.Л.“ ООД), е извършил в полза на „И.Г.Н.“ ЕООД куриерски услуги по товарителница № 9015485/30.06.2010 г. на обща стойност от 665, 04 лв. с ДДС. Върху представената фактура не са положени подписи от името на страните.

Видно от представените по делото удостоверения съответно № 0057:03.11.2009 г. и № 0057-2/09.09.2011 г., издадени от Комисията за регулиране на съобщенията, „С.Е.“ ООД е вписан в регистъра по чл.59, ал.5 от Закона за пощенските услуги за извършване следните неуниверсални пощенски услуги: приемане на съобщения, подадени във физическа или електронна форма от подателя, предаването им чрез електронни съобщителни средства и доставяне на тези съобщения на получателя като пощенски пратки; куриерски услуги.

По делото са представени Общи условия за извършване на неуниверсални пощенски услуги от „С.Е.“ ООД. В чл.9.3 е предвидено, че задължението за заплащане на пълната стойност на куриерската услуга възниква с приемането на пратката за доставка.

С определение, постановено в проведеното на 11.05.2018 г. открито съдебно заседание, съдът е приел за безспорно в отношенията между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че е издадена фактура по договор между страните с дата 30.06.2010 г., както и липсва плащане от стана на ответника по тази фактура.

От показанията на разпитания пред СРС свидетел се установява, че консултира ответното дружество от създаването му. От управителя на ответното дружество узнал, че последното е имало годишен договор с ищеца за разпространение на списание, което е месечно по негови спомени. Ищецът е трябвало за разпространява към абонати и към посолства списанието. Договорът бил от 2009 г. Знаел това, тъй като наскоро разговаряли по друга тема  с управителя на ответното дружество и станало въпрос за този договор. Управителят на ответника споделил със свидетеля, че имали проблеми с доставката на списанието. Имало случаи, в които списанието било оставяно на стълбите. По негови спомени имало количество за доставка срещу подпис и други – за доставяне на адрес, но не знаел конкретна бройка. Управителят на ответника споделил със свидетеля, че не му доставят списанията както трябва. Знаел, че са предприети действия за това, но не знаел какви са били тези действия. Спрели плащанията, но не знаел какво са направили. Общоприетата практика за доставка била до пощенската кутия. Дал консултация на ответника, се след като една услуга не е извършена както трябва, не може да се плаща по нормалния начин и следва да се намери решение. Свидетелят не следял детайлите. Списанието на ответника било месечно и куриерските услуги се заплащали месечно.

Във въззивното производство е допуснато изслушването на съдебно – счетоводна експертиза. От заключението на вещото лице Р.С., неоспорено от страните, което съдът възприема като компетентно дадено, се установява, че по счетоводни данни на ищеца процесната фактура № **********/30.06.2010 г. на стойност 665, 04 лв. с ДДС е осчетоводена по счетоводна сметка 411“Клиенти“ по партида на ответното дружество. Данъчната основа по фактурата е осчетоводена по счетоводна сметка 7031 „Приходи от продажба на услуги в страната“, а начисленият ДДС – по счетоводна сметка 4532 „Начислен данък за продажбите. На 01.05.2015 г. вземането по посочената фактура е прехвърлено по счетоводна сметка 4391 „Вземания по съдебни спорове от клиенти“, като към момента на проверката не е постъпило плащане, респ. вземането е незакрито при ищеца. Вещото лице е установило по счетоводни данни на ответника, че процесната фактура не е осчетоводена от ответното дружество. Последното не е регистрирано по ЗДДС за периода м.06.2010 г. – м.06.2011 г. и не е задължено лице по ЗДДС, поради което не подава справки – декларации на покупки и дневници на продажби. Вещото лице е констатирало, че за 2010 г., 2011 г. и 2013 г. в ответното дружество се водят задължения към доставчици в размер, който е по – малък от процесното вземане.   

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока съответно по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Ищецът основава претенцията си на вземане, произтичащо от договор, обективиран в представената по делото фактура № 11109003012/30.06.2010 г. за предоставени куриерски услуги по товарителница № 9015485 на стойност от 665, 04 лв.

Доводите на жалбоподателя, релевирани във въззивното производство, са свързани с това, че не е налице признание от негова страна относно сключен договор от 30.06.2010 г. Позовава се на сключен през 2008 г. договор между страните за извършване на куриерски услуги с периодично изпълнение – ежемесечно, в каквато насока са ангажираните по делото свидетелски показания. Оспорва представената фактура, която счита, че не е годен счетоводен документ.

Наличието на облигационна връзка между страните, възникнала във връзка с представената по делото фактура, не е оспорено от ответника. В депозираното възражение срещу постановената заповед за изпълнение същият единствено се позовава на изтекла погасителна давност. В писмения отговор на исковата молба също липсва оспорване в тази насока, като ответникът се позовава на договорни отношения във връзка с периодично издание на ответника, както и прави възражение за неточно изпълнение на поетите договорни задължения от страна на ответника. Също така в хода на процеса – с молба от 17.04.2018 г., ответникът изрично е заявил, че не оспорва наличието на издадена фактура и липсата на плащане по нея, както и не оспорва наличието на сключен договор, но се позовава на изтекла давност и неточно изпълнение на договорните задължения. Във връзка с твърденията и възраженията на страните решаващият съд е отделил тези обстоятелства като безспорни в отношенията между страните и ненуждаещи се от доказване.

Предвид оспорванията на ответника, както и изричните признания за наличието на облигационна връзка между страните във връзка с представената по делото фактура, ценени съобразно изискванията на чл.175 ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, обосновано решаващият съд е приел за установено по делото наличието на облигационна връзка между страните по делото, възникнала във връзка с представената по делото фактура. Макар процесното вземане да не е осчетоводено при ответника, то е надлежно осчетоводено при ищеца, като данни за извършени доставки от ищеца се съдържат и в показанията на разпитания по делото свидетел.

Оспорванията на ответника във връзка с доказателствената стойност на представената фактура и несъобразяване на същата с изискванията на ЗСчет., които са заявени за първи път с въззивната жалба, са преклудирани, съгласно нормата на чл.266, ал.1 ГПК, поради което не следва да се обсъждат.

Жалбоподателят поддържа във въззивното производство своевременно направеното си възражение за погасяване на задължението по давност поради наличието на сключен между страните договор за куриерски услуги, в изпълнение на който е извършена процесната куриерска услуга.

Съгласно нормата на чл.154, ал.1 ГПК в доказателствена тежест на ответника е да докаже по делото това свое възражение, в каквато насока е и съставения доклад на делото от СРС по реда на чл.146 ГПК. За установяване на възраженията си по делото е разпитан свидетеля Я.Д.М.. Същият е дал показания за сключен между страните договор за куриерски услуги през 2009 г. Същевременно процесната куриерска услуга е извършена през 2010 г., съгласно представената по делото фактура № **********/30.06.2010 г. Ето защо тези показания нямат отношение към спорния предмет.

Независимо от изложеното следва да се отбележи, че показанията на свидетеля са фрагментарни и въз основа на тях не може да се обоснове извод за постигнатите между страните уговорки във връзка с извършване на куриерски услуги от ищеца. Липсата на яснота в тази насока се явява и пречка да се прецени стойността на договора, с оглед спазване изискванията на чл.164, ал.1, т.3 ГПК и съответно за преценка допустимостта на свидетелските показания за установяване на сключен договор между страните.

По изложените съображения въззивният съд счита, че възражението на ответника за наличие на сключен договор между страните за куриерски услуги, извършвани ежемесечно, в изпълнение на който е съставена процесната фактура, не е доказано по делото.

Жалбоподателят поддържа във въззивното производство своевременно релевираното възражение за изтекла погасителна давност, която счита, че в случая е 3 – годишна.

В нормата на чл.110 ЗЗД е регламентирано, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Жалбоподателят поддържа, че процесното вземане попада в приложното поле на чл.111, б“в“ ЗЗД, тъй като се касае за периодично плащане, което се погасява с изтичане на тригодишна давност.

Възражението на ответника за наличие на облигационна връзка между страните за оказване на периодични – ежемесечни, куриерски услуги от ищеца, не се доказа по делото, предвид изложените по – горе съображения. Ето защо приложение за процесното вземане намира общата погасителна давност, установена в нормата на 110 ЗЗД – 5 години, в каквато насока са и изводите на решаващия съд. 

Съгласно нормата на чл.114, ал.1 и ал.2 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая в представената по делото фактура не е посочен момента на изискуемост на задължението на ответника. Съгласно чл.9.3 от общите условия на ищеца задължението за заплащане на пълната стойност на куриерската услуга възниква с приемането на пратката за доставка, което в случая е 30.06.2010 г. Ето защо 5 – годишният давностен срок изтича на 30.06.2015 г. Същевременно заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 08.05.2015 г. На основание чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнени, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК. Тъй като исковата молба е депозирана в рамките на законоустановения едномесечен срок, към момента на завеждане на делото 5 – годишният давностен срок за спорното вземане не е изтекъл и претендираното от ищеца вземане не е погасено по давност. С оглед на това възражението на ответника за изтекла погасителна давност се явява неоснователно.

Жалбоподателят не е заявил други доводи относно претендираната главница, както и не са направени оплаквания относно размера и периода на лихвата за забава, поради което и на основание чл.269 ГПК тези въпроси са извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъждат.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.

Възизвният съд констатира, че неправилно е посочена фирмата на дружеството ищец „С.Л.“ ООД, вместо правилната фирма „С.Л.“ ООД, в чиято полза е издадена заповедта за изпълнение и съответно е предявила иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Ето защо делото следва да се върне на СРС с оглед евентуално развитие на производство по реда на чл.247 ГПК относно фирмата на ищцовото дружество.  

По разноските по производството:

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат сторените от ответника по жалбата разноски. Техният размер възлиза на 300 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат по договор за правна защита и съдействие от 10.04.2019 г. за осъществяване на процесуално представителство на страната във въззивното производство.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 444461/05.07.2018 г., постановено по гр. д. № 60521/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав. 
ОСЪЖДА „И.Г.Н.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес *** и съдебен адрес ***, кантора 5 – адв. К.Б., да заплати на „С.Л.“ ООД, ЕИК *******, с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. Н.Т., сумата от 300 (триста) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство на страната във въззивното производството. 
ВРЪЩА гр. д. № 60521/2015 г. на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІІ ГО, 163 състав, с оглед евентуално развитие на производство по реда на чл.247 ГПК относно фирмата на ищцовото дружество, съобразно посоченото в мотивите на настоящото съдебно решение.

Решението  не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.                                                         

                                       

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.