Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
05.08.2021 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети май през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11774 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на З.„Б.И.“ АД, ***,
подадена чрез юрк.И.Н.срещу решение от 15.03.2019 год., постановено по гр.дело № 68265/2016 г. на
СРС, І Г.О., 127 състав, в частта, с
която е признато за установено по предявените от И.П.П., ЕГН **********, с
адрес ***, срещу З.„Б.И.“ АД, ***, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, искове с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.208, ал.1 КЗ/
отм./, чл.86, ал.1 ЗЗД, че З.„Б.И.“ АД дължи на И.П.П. сумата от 5370,72 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение
по договор за застраховка „Автокаско“, сключен с полица №
1300842401139923/12.04.2013 г., за вреди върху застраховано имущество-
мотоциклет с рег.№ *******възникнали от застрахователно събитие-
пътнотранспортно произшествие, настъпило на 25.09.2013 г. в гр.Гоце Делчев,
обл.Благоевград, ведно със законната лихва върху главницата от 15.09.2016 г. до
окончателното заплащане на сумата, както и сумата от 417,06 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 29.01.2012 г. до 05.01.2017 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 19.09.2016 г. по ч.гр.дело №
52174/2016 г. на СРС, 127 състав.
Срещу решението на СРС, 127 с-в е постъпила въззивна жалба от З. „Б.И.“ АД, ***, подадена чрез юрк.И.Н.с искане същото да бъде
отменено, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.208, ал.1 от КЗ/ отм./ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД и вместо него да бъде
постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове, като
неоснователни и недоказани. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната
част е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец И.П.П., чрез пълномощника
си адв.А.Б. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна
да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната
част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Третото лице- помагач на страната на ответника- А.А.И., не взема
становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца И.П.П. срещу ответника
З.„Б.И.“ АД, ***,
обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.208,
ал.1 от КЗ/ отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
За да
възникне субективното материално право по чл.208,
ал.1 от КЗ/ отм./ следва да са осъществени следните кумулативно дадени материалноправни
предпоставки: страните да са субекти на договор за имуществено застраховане с предмет, по отношение на който се твърди
настъпване на застрахователно събитие; сбъдване на договорения застрахователен
риск /застрахователно събитие/ в срока на действие на договора и изпълнение на
задълженията на застрахования, произтичащи от закона и договора за уведомяване
на застрахователя и предоставяне на необходимите документи и съдействие. Ищецът
в първоинстанционното производство носи доказателствена тежест да установи наличие на действително
застрахователно правоотношение с ответното
застрахователно дружество; настъпването на застрахователно събитие; настъпването
на щети по застрахованото имущество, размерът на тези щети и причинната им
връзка със застрахователното събитие. В
конкретния случай първоинстанционният съд в изпълнение на
задължението си по чл.145, ал.3 от ГПК е изготвил доклад по делото, в който правилно е разпределил доказателствената тежест
между страните съобразно правилото на чл.154, ал.1 от ГПК.
В настоящия случай, съдът приема за безспорно
установено обстоятелството, че страните са обвързани от валидно застрахователно
правоотношение, възникнало по силата на действителен застрахователен договор за имуществена
застраховка "Каско на МПС" за мотоциклет
марка„ Дукати“, с рег.№ *******собственост на ищеца, в качеството на
застрахован. По силата на сключения
между страните застрахователен договор, ответникът, в качеството му на
застраховател е поел задължение в случай на застрахователно събитие да заплати
на ищеца застрахователно обезщетение в размер действителната стойност на МПС
към датата на събитието и в границите на договорената застрахователна сума.
Ищецът, от своя страна се е задължил да заплати на ответника застрахователна
премия в размер и при условия, предвидени в застрахователната полица, като не
се спори относно обстоятелството, че ищецът е заплатил дължимата
застрахователна премия.
На следващо място, противно на изложеното във
въззивната жалба съдът приема, че в процесния случай не са налице
предпоставките на разпоредбата на чл.211, т.2 от КЗ/ отм./ за отказ за
заплащане на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя на ищеца. Решението в обжалваната му от
ответника част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС –
решение № 102 от 02.10.2012 г. по т.дело № 615/2011 г. на ВКС, ТК, I т.о.,
решение № 207 от 13.01.2017 г. по т.дело № 3394/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о.,
решение № 124 от 04.08.2015 г. по т.дело № 440/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение
№ 77 от 16.07.2015г. по т.дело № 1048/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №185
от 05.03.2014 г. по т.дело № 350/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 49 от
29.07.2013 г. по т.дело № 840/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 211 от
06.12.2012 г. по т.дело №1029/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. Съгласно тази практика,
която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав, не всяко неизпълнение
на договорно задължение води до изключване отговорността на застрахователя, а е
необходимо да не е изпълнено задължение, което е предвидено в закона или
договора и което е значително с оглед интереса на застрахователя. Става дума
както за значителност на неизпълнението, така и на самото задължение с оглед на
неговия вид и характер - такова задължение на застрахования, което е от
съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение биха се създали
съществени пречки за него да осъществява своята дейност. Прието е, че
прилагането на чл.211, т.2 от КЗ/отм./ е обусловено от установяването на пряка
причинно - следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение,
визирано в общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на
застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респективно
възможността да бъдат предотвратени вредите от същото, както и че не може по
договорен път причинната връзка да бъде презюмирана, а следва да се докаже в
процеса от застрахователя.
В
процесния случай, съдът приема, че не е налице поддържаното от застрахователя
основание за отказ да се изплати застрахователно обезщетение. Неизпълнението на
задължението на ищеца да уведоми своевременно ответника за настъпилото
застрахователно събитие, не би могло да се приеме за наличие на значително с
оглед интереса на застрахователя неизпълнение на застрахователния договор.
Неизпълнение на това договорно задължение на ищеца не би могло да доведе до
изключване на отговорността на застрахователя.
От
друга страна, с оглед на изложеното, съдът
счита, че ищецът с допустимите в закона доказателствени средства е установил
при условията на пълно и главно доказване, че по време на действието на
застрахователния договор е настъпило застрахователно събитие, представляващо
покрит застрахователен риск. Правопораждащият фактически състав по чл.208, ал.1 от КЗ/
отм./ е осъществен във всичките си елементи и
за ответника-застраховател е възникнало договорното задължение да заплати
застрахователно обезщетение за причинените
имуществени вреди на процесния лек автомобил собственост на ищеца, застрахован
при ответника.
На следващо място, настоящият съдебен състав приема, че застрахователното обезщетение, което се дължи от
застрахователя по имуществена застраховка, подлежи на уговаряне от страните в
застрахователния договор. При настъпване на покрито от договора застрахователно
събитие за застрахователя възниква задължение, съгласно чл.208, ал.1 от Кодекса за застраховането КЗ отм./, да заплати на
застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по
правилото на чл.208, ал.3 от КЗ/ отм./. Съгласно разпоредбата на чл.208, ал.3 от КЗ/ отм./, обезщетението трябва да бъде
равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното
събитие, като доказването на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението
не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната
/при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото
качество /чл.203, ал.2 от КЗ /отм.//, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички
присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка /чл.203, ал.3 от КЗ / отм.//.Първоинстанционният съд е възприел установените в чл.208,
ал.1 и ал.3 от КЗ/ отм./ и чл.203, ал.2 и ал.3 от КЗ/ отм./ правила, в резултат на което е достигнал до
правилен правен извод относно размера на
вземането, предмет на защита с предявения осъдителен иск, с правно основание чл.208, ал.1 от КЗ/ отм./ В настоящия случай, с оглед приетото, като неоспорено от страните заключение на вещо лице по допуснатата
съдебно авто- техническа експертиза, което съдът кредитира
изцяло, като компетентно и обективно изготвено, се установява
размера на
причинените имуществени вреди по средни пазарни
цени, тъй като това са действителните вреди, т.е. тези, които увреденият реално
би заплатил за ремонта на процесното МПС на свободния пазар. С оглед на което вземането на ищеца по чл.208, ал.1 от КЗ / отм./ срещу ответника възлиза в размер на сумата от 5370,72 лв., поради което предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.208,
ал.1 от КЗ/ отм./ се явява изцяло основателен и следва да бъде изцяло уважен за сумата от 5370,72 лв. В тази връзка първоинстанционният
съд правилно е ангажирал отговорността на ответника за процесната сума.
Основателен и доказан се явява и предявения от ищеца
иск по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от
417,06 лв., представляваща лихва за забава за периода от
29.01.2012 г. до 05.01.2017 г., начислена върху главницата от 5370,72 лв., като в тази част липсват
конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде
потвърдено.
С оглед на така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК, следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
При този
изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски. На основание
чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство в размер
на сумата от 430 лв., представляващи уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 11.12.2020
год. и приложен списък по чл.80 от ГПК, като направеното от въззивника - ответник,
чрез неговия процесуален представител възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия
случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 15.03.2019 год., постановено по гр.дело № 68265/2016 г. на
СРС, І Г.О., 127 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА З.„Б.И.“ АД, ***, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на И.П.П., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1
от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 430 лв. /четиристотин и тридесет
лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на А.А.И., ЕГН **********, като трето лице – помагач на ответника З.„Б.И.“ АД, ***,
ЕИК *******, гр.София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.