Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр. София, 18.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и шести
януари през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при
секретаря Нина Светославова, като
разгледа докладваното от младши съдия Костадинова
– Младенова в.гр.дело
№7007 по
описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение
№ 86665 от 14.05.2020г., постановено по гр. д. № 28882/2019г. по описа на СРС 164 състав е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК иск от ищеца „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******срещу А.Г.Т., ЕГН ********** и
солидарния длъжник Х.С.А., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 86, ал 1 от ЗЗД
за признаване за установено, че по Договор за банков кредит №
**********/29.02.2016г. ответниците му дължат при
солидарна отговорност сумата общо
3634.94 лв., от която сума 2098.45 лв.
представляваща непогасена главница по
договор за потребителски кредит № **********/29.02.2016г. ; 355.24 лв.-
договорна лихва и 1181.25 лв.-
непогасена такса по допълнителен пакет услуги, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 25.01.2019г. до окончателното плащане, за които суми в
негова полза е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4798/2019г. като неоснователни; прогласен
е за недействителен Договор за потребителски кредит № **********/29.02.2016г.
на осн. чл. 22 от ЗПК поради противоречието му със
закона и добрите нрави; С посоченото решение на основание чл. 55, ал. 1, т. 3
от ЗЗД „П.к.Б.“ ЕООД е осъден да заплати
на А.Г.Т., ЕГН ********** сумата от 1625.60 лв., представляваща недъжимо платени
договорни лихви и такси по Споразумение за допълнителни услуги от
29.02.2016г. както и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК да заплати сумата от 1000лв. представляваща сторени в настоящото
производство съдебни разноски. Ишецът „П.к.Б.“ ЕООД,
ЕИК ******е осъден да заплати на ответника Х.С.А., ЕГН ********** на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лв. сторени разноски в исковото производство.
Срещу
решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД.
Твърди се, че са неправилни и противоречащи на материалния закон изводите на
съда относно солидарната отговорност на съдлъжника Х.С.А., като определя, че същата има качеството
поръчител по процесния договор за кредит. Сочи, че на
основание сключения между страните договор
за кредит двете кредитополучателки имат
качеството на солидарни дължници за всички
задължения, които произхождат от
договора за кредит до окончателното им погасяване. Въззивникът
намира за неоснователно и противоречащо на закона заключение на съда, че процесния
договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че договорът отговаря изцяло на нормативно установените изисквания към
момента на сключването му. Както на преддоговорния
етап, така и при сключването му на
договора и подписването на относимите към него
документи са спазени всички законови изисквания и процедури. Твърди, че са налице
минималните законови изисквания на договора за потребителски кредит и поради това същият е действителен , породил
е желаните от страните правни последици
и е трябвало да бъде спазван от тях. Твърди, че обжалваното решение е
неправилно в частта, в която съдът е прогласил за нищожно и недължимо
уговореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, като
е прихванал платените суми по договора
от дължимата главница. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – уважени изцяло като основателни. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото за двете инстанции.
Ответникът по жалбата Х.С.А., действаща
чрез процесуалния си представител адв. С.И. от САК е
депозирала отговор в срок, с който заявява, че въззивната
жалба е неоснователна. Моли за отхвърлянето й като неоснователна и
потвърждаване на обжалваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивна инстанция.
Ответникът по жалбата А.Г.Т., действаща чрез процесуалния
си представител адв. М.М.
от САК е депозирала отговор в срок, с който заявява, че въззивната
жалба е неоснователна. Моли за отхвърлянето й като неоснователна и
потвърждаване на обжалваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивна инстанция.
Съдът, след
като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и
становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е
подадена в двуседмичния преклузивен срок по чл.259,
ал.1 ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 ГПК, подадена е от страна с правен
интерес, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, поради което е редовна и допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Предявен е иск
с правно основание 422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК,
във вр. с
чл.240 ЗЗД, ал.1 и ал.2 и чл.86
от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е
частично неправилно.
От представените по делото писмени
доказателства се установява, че ответникът А.Г.Т. е кандидатствал за отпускането на
потребителски кредит и за целта му е бил предоставен „Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит“ относно
потребителски кредит “ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“ с пакет от допълнителни услуги. На
29.02.20176год. между „П.К.Б.“ ЕООД, от една страна, като кредитор и ответника А.Г.Т.
като кредитополучател и ответника Х.С.А. -
като солидарен длъжник, е възникнало облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит – Профи Кредит
Стандарт по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на
сключването на договора/. По силата на сключения договор ищецът се е задължил
да предостави на ответника А.Г.Т. сумата
от 4200 лв., а последният се е задължил да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва /лихвен процент на ден от 0.11/, или
общо 6231.60лв.. Ответникът е закупил и пакет от допълнителни услуги, включващ
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за
отлагане определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски, възможност за смяна дата на падеж и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства, при цена на закупения
пакет от допълнителни услуги: 3150 лв. Плащането
на тази сума е разсрочено за срок от 24 месеца, при размер на вноската по
закупен пакет от допълнителни услуги: 131.25 лв., дължима ведно с дължимата
месечна вноска по кредита, при което общото задължение по кредита и размера на
вноската за закупения пакет допълнителни услуги е 390.90 лв. /259.65 лв. + 131.25
лв./ съгласно погасителен план – първата от които с падеж 15.04.2016 год., а
последната – 15.03.2018 год., при общ размер на задължението от 4 026.24
лв. и при уговорен годишен процент на разходите от 41.17 %. Целта на отпуснатия
кредите е рефинасиране на съществуващи задължения на
кредитополучателя А.Г.Т. към трети лица
както следва: 1200 лв. към „Б.Е.Д. кредит“ ООД; 2000 лв. към „И.А.М.“ ЕООД; и
750 лв. към „Нет кредит“. В деня на подписване на
договора за кредит -29.02.2016г.
посочените суми са преведени с платежно нареждане на посочените дружества
кредитори.
Договорът бил
подписан при Общи условия/ОУ/, които са неразделна част от Договора, подписани
са от ответника и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва. В чл. 12.3 от
Общите условия към Договор за потребителски кредит, е уговорено ,,....В случай,
че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30 (тридесет) календарни дни,
настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост... “.
Неоснователни
са възраженията на въззивника, че първоинстанционният
съд не следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски
кредит или отделни негови клаузи. Аргумент за това следва от мотивите на ТР
№1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за
нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че
съдът следи служебно за свръхпрекомерност на
уговорения размер на насрещната престация, която
опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до
нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не
дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства
за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност
на уговорената престация в договора да зачете
правните последици на този правоизключващ факт (така
и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., III г.о. на ВКС). В
горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани
и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от
тях.
Настоящият
състав приема за установено, че на 29.02.2016г. между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Договорът
носи подпис на страните по делото и съдържа задължителните реквизити по Закона
за потребителския кредит (ЗПК), не нарушава императивните правила на чл. 10,
чл. 11 и чл. 12 от ЗПК, така уговорените съглашения не противоречат на добрите
нрави, клаузите не заобикалят закона и не са неравноправни. При обикновена проверка от външна страна на
прието копие на договора се установява, че същите съответстват на изискванията
на чл. 10 от ЗПК - четими са лесно, няма ползване на чужд език, препятстващ
възприемането на съдържанието на договора, изготвен е погасителен план, който
връчен на длъжника.
СГС приема на
първо място, че автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договор /източник в частност на претендираните
от заявителя вземания/, в т.ч. да уговорят неустойка, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно, в
т.ч. при искане за присъждане на неустойка – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год.,
ОСГТК.
В разглеждания
случай ищецът претендира възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
към договор за потребителски кредит /екземпляр от които е бил получен от
ответника/. Сключеният между страните договор за потребителски кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит – Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в
сила от 12.05.2010 год., като регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9.
Приложимите в частност разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за противното от чл. 4 от закона/, които са
императивни, указват последиците при забава на потребителя – в този случай
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, като размерът на обезщетението за забава е лимитиран
до законната лихва.
Настоящият
съдебен състав счита, че клаузата за заплащане на възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в уговорения размер от 3150 лв. противоречи на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването и управлението на
кредита, които са част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита.
Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се
покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани
с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит. А отделно от това следва да се посочи, че действията по актуализиране
на наличната финансова информация за потребителя след сключването на договора
за потребителски кредит са свързани с управлението на кредита /управлението на
риска/, във връзка с което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисионни на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Освен това
горепосоченото възнаграждение представлява печалба на кредитора и с уговарянето
му се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия уговорен размер на процесното възнаграждение и начислената договорна лихва с
размера на главницата по договора за кредит – 4200лв., обуславя извода, че
горепосоченото ограничение е превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
Следователно клаузите за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, на които ищецът основава част процесните
вземания и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи възнаграждение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, противоречат на горепосочените
императивни законови норми, които ограничават отговорността на потребителя,
поради което са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД. От това следва, че внесените от ответниците суми не е трябвало да се използват за погасаване на това задължение.
На следващо място следва да се посочи, че
според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно
решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017
год., ОСГТК, размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по
договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения
остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че за
периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се
определя по действалия до този момент погасителен план, съответното според
клаузите на договора преди изменението му.
Съгласно
приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., ОСГТК, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. и
2 ЗЗД се прилагат, когато липсва уговорка между страните, която да определя
други условия и ред за прихващане на изпълнението. В случай, че длъжникът не е
направил избор кое от няколкото еднородни задължения
погасява, погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр.
2 или изр. 3 ЗЗД. Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на
длъжника. По този ред се погасяват еднородните задължения, включително
паричните. Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е
главно и самостоятелно и е определено по основание и размер. За погасяване на
паричните задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за прихващане по
реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира
от поне два от посочените елементи /в частност главница и лихви/. Разпоредбата
предвижда еднаква поредност за плащане на всички
видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита интереса на кредитора –
първо да се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се
олихвява, както и предвид уредената по-кратка погасителна давност за вземанията
за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за
главницата. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от
задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на
чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред:
погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД;
ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а
след него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно – всяко от тях по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В частност
съобразно клаузата на чл. 6.4 от Общите условия на ищеца, редът за
разпределение на плащанията, които не са достатъчни да покрият непогасените
задължения е следният: задълженията за разноски и такси, лихва за забава,
неустойки, обезщетения по договора и Общите условия, възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги се погасяват преди главницата. СГС счита, че
кредиторът не би могъл да осъществи прихващане на изпълнението с
несъществуващото задължение за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги, поради което със заплатената от ответника А.Г.Т. сума в размер на 5826.60
лв. е възможно погасяване само на валидно възникналите задължения, които в
случая биха могли да бъдат само за главница и лихва за забава. А упражненият
избор на кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок
поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на
паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване
за последващ период – след настъпване на предсрочната
изискуемост, не се дължи.
По изложените
съображения ищецът се легитимира като кредитор на вземане за главница в общ
размер на 5724.45 лв. /заплатени 14 вноски х 259.65 лв. – общо 3626 лв. размера
на дължимите главници от останалите 10 вноски по погасителния план - общо 2098.45
лв./. Страните не спорят, че до предявяване на иска ответникът А.Г.Т. е
погасила задължение по ДПК № ********** в общ размер на 5826.60 лв. При така
установеното настоящият състав приема,
че по делото не е установено
съществуване на непогасено задължение по
договора за кредит, поради което релевираната от въззивника претенция за главница се явява неоснователна.
Във въззивната жалба са изложени доводи относно неправилност на
решението в частта, в частта в която е приел за неоснователна исковата
претенция срещу втория ответник Х.С.А.. Един
от спорните въпроси между страните
е дали ответникът Х.С.А. има качеството на солидарен длъжник
по процесното облигационно отношение или поръчител. По въпроса за
правилата, по които се тълкува волята на страните по договора и следва ли за
възникване на солидарната отговорност да е налице определено правно основание
или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с
длъжника и в този случай съдът трябва ли да изясни конкретното договорно
основание по чл. 121 от ЗЗД, е формирана практика на ВКС, която се споделя от
настоящия съдебен състав. В решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.д. №
5864/2015г. по описа на ВКС, ІV ГО, е прието, че във всички случаи на спор
относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие
и целените с договора правни последици, съдът следва да се произнесе при
съобразяване на критериите на чл. 20 от ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с
оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка
една се схваща в смисъла, които произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите
и практиката и добросъвестността. Следва да бъдат преценени и обстоятелствата,
при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след
сключването му. По въпроса за възникване на солидарната отговорност е посочено,
че солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има
възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото
си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички длъжници /чл. 122 от ЗЗД/. Общите правила, уредени в чл.
121-127 от ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна
солидарност, ако не е уговорено нещо друго. При наличие на спор относно вида на
солидарната отговорност е необходимо да
се изследва основанието за нейното възникване, за да се определи спецификата на
конкретните облигационни отношения.
По делото е
представен договор за предоставяне на потребителски кредит № ********** от 29.02.2016г.,
по силата на който „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******е предоставила на кредитополучателя
А.Г.Т., ЕГН ********** потребителски кредит в размер на 4200 лева при срок на
изплащане от 24 месеца, с краен срок на погасяване 15.03.2018г. Целта на кредита, посочена в договора за
кредит, била за рефинансиране
на задължения на ответника Т. към
кредиторите си „Би енд Джи кредит“ ООД – 1200 лв. и „И.А.М.“ АД в размер на 2000 лв.; „Нет
кредит“ – 750 лв., като сумата превел по
сметка на съответния кредитор, посочена от ответника Т.. Остатъкът от 250 лв. е преведен от
кредитора по личната сметка на ответника Т. в „Банка ДСК“ ЕАД, съгласно платежно,
приложено на л. 45 от делото.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че ответникът Х.С.А. е кредитополучател и
солидарен длъжник. Видно от приложения по делото договор, кредитът се отпуска на кредитополечателя, ответника А.Г.Т., по нейна банкова
сметка, ***, ведно с уговорената по договора лихва, такси и комисионни. Между
страните не е спорно обстоятелството, че сумата е отпусната и усвоена по
банковата сметка, чиито титуляр е кредитополучателят ответника Т..
При установените
данни, че кредитната сума е отпусната и усвоена единствено от кредитополучателя
А.Г.Т., се налага извод, че той и ответника Х.С.А. не са съзадължени
всеки до обема на цялото към банката /т.е. не са солидарно съзадължени
лица, които са получили паричната сума обща, без разграничение каква част поема
всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена
фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения
заем от всеки един от длъжниците/. В случая
задължението на ответника Т. към ищцовото дружество е
предпоставка за съществуването на задължението на ответника А. към кредитора.
При солидарната задълженост съществуването на едно от
задълженията не е предпоставка за съществуването на другото, всеки от съзадължените лица дължи на свое и независимо основание,
като отпадането на едно от задълженията не предизвиква отпадане на другите.
Както е прието в
решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.д. № 5864/2015г. по описа на ВКС, ІV ГО,
задължението на поръчителя също зависи от съществуването на главното
задължение, за разлика от солидарната задълженост, но
е винаги акцесорно на главното задължение, за разлика
и от встъпването в чужд дълг, и от солидарната задълженост.
Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг
дължи на същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният
длъжник и солидарно с него.
Настоящият съдебен
състав, след като прецени съдържанието на уговорените в договора права и
задължения на страните по него, подписването му от ответницата Х.С.А. в
качеството на съкредитоискател, отпускането и
усвояването на кредитната сума по банкова сметка ***, поетото от него лично
задължение да погаси дълга, отбелязването в договора за кредит, че включването
на друго лице в договор като съкредитоискател е с цел
обезпечаване на кредита, намира, че намерението на страните по договора и
преследваната от тях цел е ответника А. да обезпечи дълга на ответника Т.към
банката. Задължението й в този смисъл е акцесорно на
това по договора за кредит и е уговорено като поръчителство. В конкретния
случай каузата /целта, причината/ на волеизявлението на ответницата за
обвързване не съвпада с каузата на главна страна по договора за общия дълг, тъй
като тя не е кредитополучател по договора – не
е получила в своя патримониум част или цялата
кредитна сума. Волята на ответницата е за задължаване за чужд дълг, а не за
свой. Каузата на ответника да се задължи солидарно по договора /обстоятелство,
което изрично се признава от ответницата в писмения отговор на исковата молба/
не съвпада с каузата на кредитополучателя да се задължи /да получи в заем
съответната парична сума от банката/. Следователно, ясно изразената цел на
волеизявлението на ответника за обвързване е да се отговаря за главния дълг без
да става страна по основния договор за кредит, т.е. да се обезпечи кредитора.
Ето защо ответникът Х.А. няма качеството солидарен съдлъжник
/както неправилно е приел районният съд/ и доколкото целта на обвързването е да
се отговаря за изпълнението на чужд дълг, се касае до фигурата на поръчител,
обезпечаващ изпълнението на задълженията на кредитополучателя по процесния банков кредит.
Предвид горното за
задължението на ответницата е приложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1, изр.
1-во от ЗЗД, предвиждаща, че поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на
шест месеца. Срокът е материален преклузивен и
изтичането му води до прекратяване на самото поръчителство, а не на правото на
иск. Релевантно за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е
уведомяването на длъжника – кредитополучател и от този момент кредитът е
предсрочно изискуем, както по отношение на кредитополучателя, така и по
отношение на поръчителя – решение № 149 по т.д. № 2142/2015г. на ВКС, І ТО, тъй
като в конкретния договор за поръчителство не е уговорено друго – отсъства
предвидено задължение за банката да уведомява поръчителя за това обстоятелство.
Установено е
по делото, че вземането на ищеца е
станало изискуемо най-късно на 15.03.2018 г., когато е настъпил крайния падеж
по договора за кредит, като шестмесечния срок за предявяване на вземанията му е
изтекъл на 15.09.2018 г., в който срок обаче няма данни същия да е предприел
действия за събиране на вземането си. Заявлението по чл.410 от ГПК е депозирано
едва на 25.01.2019 г., т.е. след изтичане на 6-месечния срок по чл.147 от ЗЗД, поради
което настоящият въззивен състав приема, че по
отношение на ответник - поръчител Х.С.А.
е изтекъл преклузивния срок по чл.147 ал.1 ЗЗД, както
е приел и първоинстанционниъ съд.
Предвид липсата на други оплаквания във въззивната жалба, макар при различни мотиви поради съвпадане на изводите на двете инстанции въззивната жалба следа да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
При този изход на спора въззивникът
– ищец няма право на разноски. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва
да бъде осъдена
да заплати на ответниците действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат, както следва за ответика А.Г.Т.
сумата от 700 лв. и за ответника Х.С.А. сумата от 360 лв..
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.01.2020 год., постановено по гр.дело №25819/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 26 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** да
заплати на А.Г.Т., ЕГН **********, с адрес *** ******на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство и на Х.С.А., ЕГН **********, с адрес *** ****13 сумата
от 360 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/