Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр. София 14.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд първо гражданско
отделение в открито заседание на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година
в състав:
Съдия: Свилен Станчев
като разгледа докладваното от съдия Свилен Станчев гр.дело № 13985 по описа за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид:
М.И.Н. е предявила срещу П. на Р. Б. гр. София искове за
обезщетение за вреди по ЗОДОВ, с цена на исковете 15 000 лева претендирано
обезщетение за имуществени вреди и общо 105 100 лева претендирано
обезщетение за неимуществени вреди, от които:
- 5000 лева за задържане от 13:30 ч. на 24.08.1999 г.
до 19:00 ч. на 25.08.1999 г.;
- 30 000 лева за задържане под стража от
25.08.1999 г. до 01.10.1999 г. ;
- 45 000 лева за привличане в качеството на
заподозряно лице на 27.08.1999 г. за престъпление по чл. 202 ал. 1 т.1 от НК и
за приврличане в качеството на обвиняем за престъпления по чл. 250, 251 и 311 от НК и за неспазване на разумния срок за разглеждане на делото;
- 25 100 лева за наложена забрана за напускане
територията на Р. Б. за периода от 15.09.1999 г. до 04.03.2015 г.
Ищцата
М.И.Н. излага, че на 24.08.1999 г. била задържана в помещение на банка в гр.
София бул. „Мария Луиза“ от цивилни лица. Ищцата твърди, че при задържането си
не получила заповед за задържане, а със задържането си била силно притеснена,
усещала треперене на цялото тяло , съпроводено с безсилие и немощ и силно
сърцебиене. Ищцата била разпитана в СДВР, при което разследващите се отнасяли
грубо и дистанцирано към нея, което отношение се изразявало в нежеланието им да
изслушат нейните обяснения. При проведените в продължение на два дни разпити на
ищцата било отказано да ѝ бъде предоставена информация защо е задържана и
да предостави информация на свои близки къде се намира. Вечерта на 24.08.1999
г. ищцата била отведена в ареста на 2 РПУ. На следващия ден била отново
отведена в сградата на СДВР, където разпитите продължили от 8 ч. сутринта до
17-18 ч. същия ден. Ищцата твърди, че от силното напрежение и преумора настъпил
силен срив, съчетан с безпокойство за нейните близки. Заповедта й за задържане
по ЗМВР № УМ8331/24.08.1999 г. била връчена на ищцата на 24.08.1999 г. в 19:00
часа. Ищцата твърди, че заповедта за задържане била антидатирана. След
задържането ѝ по ЗМВР, на 25.08.1999 г. на ищцата било връчено постановление
за предварително задържане по сл. дело № 734/99 г. за това, че на 24.08.1999 г.
извършила престъпление по чл. 253 ал. 2 във вр. с ал. 1 от НККато начална дата
на задържането била посочена 25.08.1999 г. 19:00 ч., като било отразено, че
задържането било за 48 часа. След издаване на постановлението за задържане,
ищцата била разпитана в качеството на свидетел. Същия ден на 25.08.1999 г. било
извършено претърсване (неправилно обозначено в ИМ като „обиск“) на апартамента
на ищцата Н. и родителите ѝ, без да бъдат иззети вещи.
На
27.08.1999 г. в 12:00 ч. ищцата Н. била привлечена в качеството на обвиняем за
това, че в периода м. май 1999 г. – м. август 1999 г. превела суми (около 1
милион д.м.) извън страната по банков път, използвайки неистински преправени
документи или документи с невярно съдържание. Бил проведен разпит на лицето от
12:05 до 12:15 ч. на 27.08.1999 г. На обвиняемата била взета мярка за
неотклонение „задържане под стража“, чието изпълнение било осъществявано в
ареста към Софийски централен затвор. Ищцата не можела да се вижда с близките
си, а условията в ареста били изключително тежки, несъвместими с основните
права на задържаното лице по Европейската конвенция за защита правата на човека
и основните свободи. Размерите на килията и броя на леглата били несъответни на
броя задържани лица, почти не влизала дневна светлина, хигиенните условия били
лоши, а през част от времето на престоя в същата килия било настанено лице с
ментални проблеми, от което ищцата изпитвала страх за живота си. Ищцата не е
имала достъп през деня до санитарни помещения , а помещенията били в лошо състояние.
По време на престоя си в следствения арест ищцата Н. имала остра суицидна
криза, изразяваща се в началото в мисли за самоубийство, а впоследствие в
планове за самонараняване. Изпитвала постоянна тревожност болезнена
чувствителност на всички мисли и страхове, съпроводени с гадене, остро
главоболие, тежест и болки в областта на стомаха и слънчевия сплит, придружено
с постоянно сърцебиене и шум в ушите.
На 01.09.1999 г., 09.09.1999 г. и
10.09.1999 г. с обвиняемата били проведени общо два разпита и е участвала в две
разпознавания лица по снимки.
Жалбата
на обвиняемата срещу мярката за неотклонение била разгледана от
първоинстанционния съд на 15.09.1999 г. по НЧД № 1337/99 г. на СГС. С
протоколно определение съдът е приел, че не е била налице опасност обвиняемата
да се укрие или да извърши друго престъпление, като са отчетени семейното
положение на обвиняемата и сърдечното ѝ заболяване в тежка форма. На това
основание била отменена взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ и
по отношение на обвиняемата Н. била взета мярка за неотклонение „парична
гаранция“, която била платена. Въпреки това, след връщането ѝ в ареста
ищцата не била освободена. На 16.09.1999 г. СГП върнала делото на ССлС София
с разпореждане да извърши допълнителни
процесуално-следстени действия, между които да повдигне ново обвинение по чл.
250 от НК за всеки един от случаите на превод на валута извън страната, като
при повдигане на новото обвинение на ищцата бъде взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“. На 17.09.1999 г. ищцата била привлечена като обвиняема
за общо 7 престъпления, изразяващи се в превод на валута по банков път за
периода 19.05.1999 г. – 01.06.1999 г. чрез използване на неистински документи.
При повдигането на новото обвинение, на ищцата била наложена мярка за
неотклонение „задържане под стража“. Мярката за неотклонение била обжалвана
пред съда, който на 29.09.1999 г. я отменил, поради нарушение на изискванията
на чл. 153 ал. 1 от НПК (отм.). Ищцата била освободена с постановление на
следовател на 01.10.1999 г. Ищцата твърди, че по време на задържането си и
съдебното разглеждане на мярката ѝ за неотклонение непрекъснато имала
съмнения, че освобождаването ѝ нямало да се реализира. Безсънието ѝ
в продължение на 4 дни , съчетано с поредния процес, довели до пълното ѝ
изтощение, чувство за безсилие и постоянен страх да не се повторят нещата от
предишната мярка за неотклонение.
Ищцата
твърди, че след освобождаването си не могла да възстанови начина си на живот,
да отиде на работа, да се среща с хора, настъпили отрицателни промени в личните
отношения със съпруга ѝ. Настъпила трайна промяна в личността ѝ,
изпаднала в дълбока депресия. Поради участието ѝ в досъдебното
производство се променило психологичното ѝ състояние, което се влошавало.
Ищцата останала с впечатление, че поради бездействие и недостатъчна организация
и прецизност следственото дело и съдебното производство протекли извън
разумните срокове. Участието и в делото породило у ищцата чувство на
обречености усещане за тревожност, което променило и начина, по който общувала
с околните.
На
19.10.1999 г. до НС „Гранична полиция“ било изпратено разпореждане на
следовател за налагане на ищцата на забрана за напускане на страната.
Депозирани били искания за удължаване на срока на разследване съответно на
19.10.1999 г. и 21.12.1999 г. На 16.06.2000 г. било дадено указание от прокурора
за провеждане на разследване срещу ищцата за престъпление по чл. 250 от НК. На
03.04.2001 г. било издадено постановление на СГП за връщане на следственото
дело, за извършване на допълнителни следствени действия, с указания на ищцата
да бъде повдигнато обвинение за престъпление по чл. 250 ал. 1 предл. 1 и 2 във
вр. с чл. 20 ал. 3 НК. На 21.05.2002 г. ищцата Н. била привлечена като
обвиняема за шест престъпления по чл. 311 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 3 от НК,
за периода от 31.05.1999 г. до 03.08.1999 г. На същата дата Н. била привлечена
като обвиняема за още пет деяния, квалифицирани като престъпления по чл. 311
ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 3 от НК за периода от 07.07.1999 г. до 23.07.1999 г.
На 04.06.1999 г. на ищцата било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 311
ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 3 от НК, извършено на 04.06.1999 г. Предявяването на
обвиненията било последвано от разпити на ищцата в качеството ѝ на
обвиняемо лице. На 07.01.2003 г. ищцата била привлечена като обвиняема по сл.
дело № 207/1999 г. за престъпления по чл. 321 ал. 2 във вр. с ал. 1 вр. чл. 250
ал. 1 и чл. 251 НК, по чл. 250 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 и по чл. 251 вр. чл. 26
ал. 1 НК за сумата от 3 359 412,87 лева; и по чл. 311 ал. 1 вр. чл.
20 ал. 3 вр. чл. 26 ал. 1 НК. Срещу ищцата Н. бил внесен обвинителен акт по
обвинение в следните престъпления:
1.
за времето от 12.05.1999 г. до 25.08.1999 г. участвала в група, ръководена от О.
В.М.с цел да извърши престъпление по чл. 250 ал. 1 и чл. 251 НК, като за
периода от м. май 1999 г. до м. август 1999 г. превеждала суми за около
1 000 000 ДМ извън стрнаната по банков път, използвайки неистински
документи.
2.
за същия период при условията на продължавано престъпление с 24 отделни
престъпни деяния на обща стойност 3 359 412,87 лв като извършител и в
съучастие с О. В.М.като помагач, превела горните суми извън страната по банков
път, изпълзвайки неистински документи – преводни нареждания, фактури и договори
за доставка на стока, с неавтентични подписи от името на Д.И.Г.като управител
на ЕТ „И.Е.– Д.Г.“ София.
На
03.06.2003 г. с разпореждане съдията докладчик внесъл за разглеждане в открито
заседание НОХД № 859/2003 г. За периода от 02.12.2003 г. до 23.11.2007 г. били
проведени общо 27 заседания по делото. С присъда № 51 от 23.11.2007 г. по НОХД
№ 859/2003 г. ищцата в качеството ѝ на подсъдим по делото била призната
за невиновна и оправдана по обвиненията в престъпления по чл. 321 ал. 2 във вр. с чл. 251 във вр. с чл. 26 във
в. с чл. 20 от НК, по чл. 250 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 2 и чл. 26 НК и по
обвиненията в престъпления по чл. 311 ал. 1 във вр. с чл.20 ал. 3 от НК.
Първоинстанционната
присъда била обжалвана от подсъдимите О. В.М., А.Г.Г., Т.Х.Х., П.М.У.и М.И.З..
По жалбите било образувано ВНОХД № 652/2013 г. на САС, по което били проведени
общо три заседания с участието на ищцата като подсъдима по делото: на
30.10.2013 г., на 20.11.2013 г. и на 29.01.2014 г., и 7 заседания без явяването
на ищцата. В хода на въззивното производство ищцата подала молба от 25.02.2014 г. за отмяна на забраната за
пътуване в чужбина, но забраната не била отменена. Забраната за пътуване била
отменена в съдебно заседание на 04.03.2015 г. На 04.03.2015 г. била постановена
присъда № 5 по ВНОХД № 652/2013 г. на САС, с която била частично отменена
първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната ѝ част спрямо
останалите подсъдими. Въззивният съд приел, че поради липса на протест срещу
първоинстанционната присъда в частта ѝ по отношение на ищцата, присъдата
в тази част подлежи на потвърждаване. Срещу въззивната присъда бил подаден
протест пред ВКС. С решение № 10 от 28.01.2016 г. по н.д. № 1456/2015 г. ВКС
оставил в сила въззивната присъда.
Ищцата
твърди, че участието в процесуалните действия по досъдебното и съдебното
производство било изключително болезнено за нея. Психологическото напрежение се
проектирало във физическа болка – умора, потиснатост, безсъние, тремор на
ръцете или отделни части на тялото, учестено сърцебиене, хронична умора и
безсилие. Делото пред СГС протекло бързо, но изготвянето на мотивите било силно
забавено, което засилило безпокойството на ищцата, че оправдателната присъда
може да бъде отменена. Психологическата ѝ травма от привличането ѝ като
обвиняем, повторното ѝ задържане
след като веднъж мярката за неотклонение била заменена с парична гаранция и
продължаващата мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на страната“
допринесли за нейната невъзможност да продължи да работи счетоводна дейност.
Продължителността на производството от 24.08.1999 г. до 28.01.2016 г. променило
целия ѝ живот. При задържането ѝ тя била на 24 години, а след
завършването на наказателното производство навършила 42 години. Ищцата твърди,
че никой не можел да компенсира пропуснатото време, тревогите и безпокойството
ѝ, , сигурността да има дете, за което да може да се грижи, страха,
чувството за несигурност, обреченост, че можело всичко да се случи по всяко
време и нищо не зависело от нея. Ищцата страдала от метрален клапен пролабс,
което било заболяване от детска възраст. В периода на досъдебното производство
получила четири пирпадъка с прескачане на сърдечния ритъм. През периода на
производството страдала постоянно от болки в сърдечната област, постоянна
тревожност, обострящо депресивно състояние с повишаване на честотата и силно
главоболие. Понастоящем сънувала кошмари. Твърди, че не е преживяла стреса.
Въз
основа на така изложените обстоятелства, ищцата М.И.Н. прави искане до съда да
осъди ответника П. на Р. Б. да ѝ заплати следните суми:
- 5000 лева за задържане от 13:30 ч. на 24.08.1999 г.
до 19:00 ч. на 25.08.1999 г.;
- 30 000 лева за задържане под стража от
25.08.1999 г. до 01.10.1999 г. ;
- 45 000 лева за привличане в качеството на
заподозряно лице на 27.08.1999 г. за престъпление по чл. 202 ал. 1 т.1 от НК и
за привличане в качеството на обвиняем за престъпления по чл. 250, 251 и 311 от НК и за неспазване на разумния срок за разглеждане на делото;
- 15 000 лева имуществени вреди – разноски з заплатен адвокатски хонорар за досъдебното и
съдебното производство;
- 25 100 лева за наложена забрана за напускане
територията на Р. Б. за периода от 15.09.1999 г. до 04.03.2015 г.
Прави
искане претендираните суми да бъдат присъдени ведно със законната лихва от
23.11.2007 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът
П. на Р. Б. оспорва иска с възражения за недоказаност на твърденията за претърпени
неимуществени вреди и за прекомерност на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди.
Правна квалификация на исковете.
Съдът,
след като се запозна с изложението в обстоятелстевната част и исканията в
исковата молба, съобразно даденото задължително тълкуване в точка 13 от ТР
3-2004-ОСГК приема, че в случая претенцията за обезщетение за вреди от мярката
за неотклонение „задържане под стража“ следва да се разгледа като самостоятелен
иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 1 от ЗОДОВ, за обезщетение в общ размер
на 35 000 лева, като част от този иск е и искането за обезщетение за вреди
от предварителното задържане на лицето в размер на 5000 лева. Това е така,
защото видно от обстоятелствената част на иска и от доказателствата по делото (том
І л. 76-78, л. 89-90), мярката за неотклонение „задържане под стража“, взета на
ищцата, е била отменена като незаконна, независимо от развитието на досъдебното
и последващото съдебно производство.
В
този смисъл, по делото са предявени три обективно съединени иска при условията
на кумулативност:
-
иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени
вреди от незаконно задържане под стража, с цена на този иск общо 35 000
лева;
-
иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени
вреди от обвинение в извършване на престъпление, по което обвинение лицето е
било оправдано, с цена на този иск 70 100 лева, в която цена следва да се
включи и претенцията за обезщетение в размер на 25 100 лева за
неимуществени вреди вследствие наложена забрана за напускане на територията на
Р. Б. за периода от 15.09.1999 г. до 04.03.2015 г.;
- иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ за
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в изплатени адвокатски
възнаграждения, вследствие обвинение в извършване на престъпление, по което
обвинение лицето е било оправдано.
По иска с правно основание чл. 2 ал.
1 т. 1 от ЗОДОВ.
Ищцата
е била задържана под стража за периода от 25.08.1999 г. до 01.10.1999 г. По
отношение на нея е упражнено и задържане по чл. 70 ал. 1 от ЗМВР от 1997 г.
(отм. 2006 г.) За този период е бил в сила Наказателно-процесуалният кодекс от
1975 г. (отм. 2006 г.) в редакцията му след допълнението в ДВ бр. 26 от
23.03.1999 г. Изменението на НПК (отм.) в ДВ бр. 70 от 06.08.1999 г. е влязло в
сила на 01.01.2000 г. и не е било приложимо за периода на задържането. При задържането
на ищцата, мярката за неотклонение „задържане под стража“ се е вземала от
следователя със съгласието на прокурора, споредтогава действалата редакция на
чл. 201 ал. 2 от НПК (отм.). В чл. 152а от НПК (отм.) в действащата тогава
редакция, бил предвиден едноинстанционен съдебен контрол върху взетата мярка за
неотклонение по жалба на задържания.
Задържането
на ищцата във връзка с провеждане на разследване за документна измама се
установява от приложената заповед № УМ8331 от 24.08.1999 г. за задържане за 24
часа по реда на ЗМВР (отм.) (том І л. 52) на 24.08.1999 г. При задържането бил
проведен личен обиск на ищцата от служител на полицията в присъствието на
поемни лица (л. 53). На следващия ден 25.08.1999 г. било образувано
предварително следствие по реда на чл. 192 ал. 2 от НПК (отм.) от следовател в
Столична следствена служба (л.56). На същата дата спрямо ищцата е взета мярка
предварително задържане по чл. 202 ал. 1 от НПК (отм.) за срок от 24 часа,
считано от 19:00 ч. на 25.08.1999 г. Задържането е било продължено от прокурора
с 48 часа, считано от 19:00 ч. на 26.08.1999 г. С постановление от 27.08.1999
г. ищцата е била привлечена като обвиняема по реда на чл. 207 от НПК (отм.) и
ѝ било предявено обвинението по реда на чл. 209 от НПК (отм.). Със същото
постановление следователят взел по отношение на ищцата мярка за неотклонение
„задържане под стража“ по реда на чл. 201 ал. 2 от НПК (отм.) в редакцията му
до изменението , която мярка била потвърдена от прокурора на същата дата
27.08.1999 г. (том І л. 62). Взетата мярка за неотклонение била обжалвана от
защитата на ищцата по реда на чл. 152а от НПК (отм.) в действащата редакция
преди изменението ДВ бр. 70 от 1999 г. С протоколно определение от 15.09.1999
г. по дело № 1337/99 г. СГС е отменил взетата мярка за неотклонение „задържане
под стража“ и е определил мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на
1000 нови лева (том І л. 77). Гаранцията е била внесена с вносна бележка на
15.09.1999 г. Издадено е постановление от 17.09.1999 г. за освобождаване на
ищцата (л. 86). Същия ден на ищцата отново е взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“ по същото дело с постановление за привличане на обвиняем
от 17.09.1999 г. (л. 82). Мярката за неотклонение е обжалвана от защитата на
ищцата. С протоколно определение от 29.09.1999 г. по НЧД № 1385/99 г. СГС е
отменил взетата мярка за неотклонение (том І л. 92-93). Ищцата е била
освободена на 01.10.1999 г.
Изложеното
обуславя следните правни изводи по предявения иск с правно основание чл. 2 ал.
1 т. 1 от ЗОДОВ:
По
отношение на ищцата са били взети последователно три мерки за процесуална
принуда, включващи задържане: мярка за предварително задържане от следовател за
24 часа, считано от 19:00 ч. на 25.08.1999 г., продължена от прокурора с 48
часа, считано от 19:00 ч. на 26.08.1999 г.; мярка за неотклонение „задържане
под стража“ на 27.08.1999 г.; и мярка за неотклонение „задържане под стража“ на
17.09.1999 г., като общата продължителност на задържането е била от 24.08.1999
г. (датата на задържането от органите на МВР) до 01.10.1999 г. При преценка на
законосъобразността на действията на органите на предварителното производство
по задържането на лицето, следва на първо място да се вземе предвид, че
действалата по време на задържането редакция на чл. 201 ал. 2 от НПК (отм.) е
била в противоречие с чл. 5 т. 3 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи, която е част от вътрешното право на Р.Б. от
07.09.1992 г. Нормата на Конвенцията е предвиждала право на всеки арестуван
своевременно да бъде изправен пред съдия или длъжностно лице, оправомощено от
закона да изпълнява съдебни функции, което да обезпечи правото му да разгледа
неговото дело в разумен срок или да бъде освободен преди гредане на неговото
дело от съда. Редакцията на НПК, действала за периода на задържането, не е
предвиждала задължително разглеждане на мярката за неотклонение „задържане под
стража“ от съд, а само възможност за обжалване на взетата от органите на
предварителното производство мярка за неотклонение. Това обуславя извод за
изначална незаконност на взетата по отношение на ищцата мярка за неотклонение.
Освен това, видно от мотивите на протоколното определение на съда от 15.09.1999
г., в конкретния случай са били налице и предпоставките на чл. 152 ал. 2 от НПК
да не се вземе мярка за неотклонение „задържане под стража“, с оглед липсата на
опасност обвиняеумата да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина
или да извърши друго престъпление. Липсата на основание за вземане на мярка за
неотклонение „задържане под стража“ също обосновава извод за нейната
незаконност.
Изцяло
незаконна е била повторно взетата на 17.09.1999 г. мярка за неотклонение
„задържане под стража“ на ищцата. Съгласно определението от 15.09.1999 г., на
ищцата е била взета по-лека мярка за неотклонение „парична гаранция“, която е
била платена. Съгласно чл. 146 от НПК (отм.), спрямо един обвиняем по едно дело
може да бъде взета само една мярка за неотклонение. След като по делото, по
което ищцата е била обвиняема, ѝ е била определена мярка за неотклонение
„парична гаранция“, която не е била изменена на основанията и по реда на чл.
153 от НПК (отм.), вземането на втора мярка за неотклонение е било незаконосъобразно.
Ищцата
е била задържана незаконно и за периода от 29.09.1999 г. до 01.10.1999 г. След
като мярката за неотклонение е била отменена с определението на съда от
29.09.1999 г., влязло в сила на същата дата, следвало е на основание чл. 15 ал.
3 от НПК (отм.) ищцата незабавно да бъде освободена. Вместо това, ищцата е била
освободена на 01.10.1999 г.
Незаконността
на задържането на ищцата е основание за отговорността на държавата за
причинените на ищцата вреди. Задържането на обвиняемия ограничава неговите
основни права на лична свобода и неприкосновеност, прогласени в чл. 30 ал. 1 от Конституцията, което ограничаване само по себе си е причиняване на вреда на
задържаното лице. Ищцата е преживяла и силен емоционален стрес при задържането
ѝ, който се установява от съдебно-медицинската експертиза и показанията
на свидетеля Г.П.П.. Следва да се има предвид и безспорно преживеният от ищцата
допълнителен стрес с повторното ѝ незаконно задържане, след първоначалната
отмяна на мярката за неотклонение „задържане под стража“, както и
неосвобождаването на ищцата веднага след отмяната на повторното задържане. Характерът
и интензивността на тези вреди следва да се вземат предвид при определяне
размера на обезщетението за задържане. Размерът на обезщетението следва да се
определи според социално-икономическата обстановка в страната по време на
претърпените вреди. Според тези критерии съдът приема, че справедливият размер
на обезщетението за неимуществени вреди от задържането на ищцата за периода от
24.08.1999 г. до 01.10.1999 г. е 6000 лева. Искът с правно основание чл. 2 ал.
1 т. 1 от ЗОДОВ е основателен до този размер.
По иска с правно основание чл. 2 ал.
1 т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди.
По делото е прието за безспорно
установени и ненуждаещи се от доказване процесуалните действия по привличане
към наказателна отговорност на ищцата от органите на досъдебното производство и
П.:
- привличане на ищцата като
обвиняема с постановление от 27.08.1999 г. по сл. дело № 734/1999 г. на ССлС, с
първоначално обвинение за престъпление по чл. 250 от НК, както и последващите
повдигнати обвинения по следственото дело;
- внасянето на обвинителен акт
от СГП по обвинение в престъпление по чл. 311 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 3 НК,
по чл. 321 ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 250 ал. 1 и чл. 251 от НК, по
чл. 250 ал. 1 във вр. с чл. 26 ал. 1 във вр. с чл. 2 ал. 2 от НК, по чл. 251
във вр. с чл. 26 ал. 1 във вр. с чл.2 ал. 2 от НК.
Прието е за безспорно
установено образуването на НОХД №
859/2003 г. на СГС по внесения от СГП обвинителен акт и приключването му с присъда от 23.11.2007 г., с която ищцата е
оправдана по повдигнатите ѝ обвинения, както и потвърждаването на присъдата
в оправдателната ѝ част от Софийския апелативен съд и оставянето на
въззивната присъда в сила от ВКС.
Предварителното производство
(по дефиниция съгласно редакцията на НПК отм. към датата на образуване) е било
образувано на 25.08.1999 г. и е приключило на 28.01.2003 г., която е датата на
обвинителното заключение на следователя (том І л. 225-233). Продължителността на досъдебното производство
е била общо 3 години 5 месеца и 3 дни. По време на разследването на ищцата са
били повдигани и изменяни обвинения общо 5 пъти: ПЪРВОНАЧАЛНО
ОБВИНЕНИЕ НА 27.08.1999 Г. (Т. І Л. 62),
второ обвинение на 1.09.1999 г. (том І л. 81-83), ново привличане като
обвиняема на 21.05.2002 г. (том І л.
144-148), привличане като обвиняема на 14.06.2002 г. (том І л. 194) и привличане като обвиняема на
07.01.2003 г. (том І л. 211-223). Ищцата е била разпитвана по време на
разследването общо 7 пъти. Два месеца след приключване на разследването, е бил
внесен в СГС обвинителният акт – представеният по настоящото дело ОА е без дата
на съставяне, но от датата на образуването на наказателното дело в СГС,
отбелязана върху лицевата корица на делото (том ІІІ л. 682) е видно, че
обвинителният акт е внесен в СГС не по-късно от 02.04.2003 г. Разглеждането на
делото в първата инстанция е продължило 4 години 5 месеца и 20 дни. Съдът е разгледал
делото в 17 заседания: заседание на 08.12.2003 г. – 11.12.2003 г. (том ІІІ л.
687-748), заседание на 18-20.05.2004 г. (том ІІІ л. 749,774), заседание на 13.10.2004
г. (л. 775), заседание на 20.12.2004 г. (том ІІІ л. 777-782), на 21.05.2005 г.
(том ІІІ л. 783), на 06.06.2005 г. (л. 785), на 24.10.2005 г. (л. 789), на
22.11.2005 г. (л. 791), на 16.02.2006 г. (л. 795), на 05.04.2006 г. (л. 797), на
14.06.2006 г. (л. 799), на 06.03.2007 г. (л. 805), 30.05.2007 г. (л. 810), на
04.10.2007 г. (л. 812), на 05.11.2007 г. (л. 814), на 21.11.2007 г. (л. 822) и
на 23.11.2007 г. (л 866), когато е постановена присъда № 51 от 23.11.2007 г.
(л. 869). По жалба от другите подсъдими по делото, е образувано въззивно
наказателно дело № 652/2013 г. на САС. Присъдата в оправдателната ѝ част
по отношение на ищцата Н. била потвърдена с присъда № 5 от 04.03.2005 г. на
САС. Въззивната присъда е била оставена в сила с решение № 10 от 28.01.2016 г.
по наказателно дело № 1456/2015 г. на ВКС.
Разглеждането на делото в
съдебната му фаза и задължението на ищцата като подсъдима лично да се явява и
да взема участие във всяко от заседанията в първата инстанция, безспорно се е
отразило отрицателно върху емоционалното и психичното ѝ състояние по
време на процеса. Това се установява и от показанията на свидетелите Пенев и
Любенов. Горното безспорно са
неимуществени вреди, настъпили вследствие воденото срещу ищцата наказателно
производство и повдигнатите ѝ обвинения. Следва да се отчете и допуснатият
изключително дълъг срок на наказателното производство – общо 16 години 5 месеца
и три дни от образуването на предварителното производство до постановяване на
решението на ВКС. Вярно е, че делото е било с усложнена фактическа обстановка,
но въпреки това този срок на разглеждане е в пълно разминаване с изискванията
за разглеждане на делото в разумен срок. Поставянето на ищцата за толкова дълъг
период от време в състояние на стрес и безпокойство за изхода на делото е само по себе си
причиняване на значителни неимуществени вреди.
По време на наказателното
производство на ищцата е била наложена мярка за процесуална принуда забрана за
напускане на страната по реда на чл. 147 ал. 3 от НПК (отм.), което се
установява от писмо на СГП от 15.09.1999 г. (л. 79). Тази мярка за процесуална
принуда е била отменена от САС с протоколно определение от 04.03.2015 г., като общата
продължителност на мярката е била 15 години 5 месеца и 17 дни. В случая е без
значение дали ищцата е подавала молби за даване на разрешение за пътуване в
чужбина. Поставянето на правото на свободно придвижване в „разрешителен режим“,
е по същество ограничаване на това право, независимо дали ищцата е правила
искане за реално упражняване на това си право. Правото на ищцата да напуска
пределите на страната е сред основните права, прогласено в чл. 35 от Конституцията, неговото ограничаване, и то за толкова дълъг период от време, е
причиняване на вреди на ищцата. Тъй като по силата на чл. 147 ал. 3 от НПК
(отм) тази мярка е в непосредствена причинна връзка с повдигнатите обвинения на
ищцата, претърпените вследствие на тази мярка вреди са в причинна връзка с
обвиненията, по които ищцата е оправдана.
Тежестта на обвиненията,
дългият период на наказателното производство и наложените ограничения,
съпровождащи положението на ищцата като обвиняема и подсъдима, обуславят извода
на съда, че справедливият размер на обезщетението за повдигнатите обвинения на
ищцата и за наложената ѝ забрана за напускане на страната е поисканият от
ищцата в исковата молба. Поради това, искът с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3
от ЗОДОВ следва да бъде уважен в пълния му размер от общо 70 100 лева.
По иска с правно основание чл. 2 ал.
1 т. 3 от ЗОДОВ за имуществени вреди.
Ищцата
твърди, че причинените ѝ имуществени вреди в размер на 15 000 лева
се изразяват в заплатен за досъдебното и съдебното производство адвокатски
хонорар. Доказателства за платен адвокатски хонорар по делото не са
представени. Съгласно чл. 32 ал. 1 от отменения Закон за адвокатурата, в сила
до 2004 г., и чл. 36 от действащия Закона за адвокатурата, възнаграждението на
адвоката се определя с договор между него и клиента (писмен според чл. 32 ал. 1
от ЗА отм.). Такъв договор не е представен по делото. Свидетелят Г.П.дава
показания за платени на адвокат суми от „4 и 10 000 лева, след това още
16 000 лева“. Предвид забраната на чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК, съдът следва
да приеме за доказано само заплащане на сумата от 4000 лева като възнаграждение
за адвокат. Искът за имуществени вреди е основателен до този размер.
По искането за законна лихва върху
обезщетенията.
Върху
определените обезщетения ответникът дължи законна лихва за периода от 20.03.2015
г. – датата след изтичане на срока за обжалване на въззивната присъда от
04.03.2015 г., до окончателното изплащане. Неоснователно е искането за
присъждане на законна лихва от дата 23.11.2007 г. Обжалваната първоинстанционна
присъда не влиза в сила и подлежи на въззивна
проверка изцяло, по аргумент от чл. 314 ал. 2 от НПК. Въззивната присъда
подлежи на касационна проверка само в обжалваната част и по отношение на
обжалвалите я лица, съгласно чл. 347 ал. 1 от НПК. Поради това, оправдателната
присъда следва да се счита влязла в сила на 20.03.2015 г. и от тази дата се
изчислява законната лихва.
Ответникът
дължи на ищцата разноски по делото в размер на 944,70 лева, според уважената
част от исковете.
Мотивиран
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
Осъжда
П. на Р. Б., адрес: гр. София бул. „********да заплати на М.И.Н., ЕГН **********,
посочен адрес за призоваване: гр. София ул. „********сумата от 6000 (шест
хиляди) лева обезщетение за неимуществени вреди вследствие незаконно задържане
под стража по сл. дело № 734/99 г. на Столична следствена служба, за периода от
24.08.1999 г. до 01.10.1999 г., ведно със законната лихва от 20.03.2015 г. до
окончателното изплащане, като отхвърля предявения иск в частта му над тази сума
до пълния предявен размер от 35 000 лева и искането за законна лихва за
периода от 23.011.2007 г. до 19.03.2015 г.
Осъжда
П. на Р. Б. да заплати на М.И.Н. сумата
от 70 100 (седемдесет хиляди и сто) лева обезщетение за неимуществени
вреди вследствие повдигнато обвинение в
престъпление по чл. 311 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 3 НК, по чл. 321 ал. 2 във
вр. с ал. 1 във вр. с чл. 250 ал. 1 и чл. 251 от НК, по чл. 250 ал. 1 във вр. с
чл. 26 ал. 1 във вр. с чл. 2 ал. 2 от НК, по чл. 251 във вр. с чл. 26 ал. 1 във
вр. с чл.2 ал. 2 от НК, по което ищцата е била оправдана с присъда № 51 от
23.11.2007 г. по НОХД № 859/2003 г. на СГС, влязла в сила на 20.03.2015 г.,
ведно със законната лихва от 20.03.2015 г. до окончателното изплащане, като
отхвърля искането за законна лихва за периода от 23.11.2007 г. до 19.03.2015 г.
Осъжда
П. на Р. Б. да заплати на М.И.Н. сумата
от 4000 лева обезщетение за имуществени вреди вследствие повдигнато обвинение в престъпление по чл. 311 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 3 НК,
по чл. 321 ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 250 ал. 1 и чл. 251 от НК, по
чл. 250 ал. 1 във вр. с чл. 26 ал. 1 във вр. с чл. 2 ал. 2 от НК, по чл. 251
във вр. с чл. 26 ал. 1 във вр. с чл.2 ал. 2 от НК, по което ищцата е била
оправдана с присъда № 51 от 23.11.2007 г. по НОХД № 859/2003 г. на СГС, влязла
в сила на 20.03.2015 г., ведно със законната лихва от 20.03.2015 г. до
окончателното изплащане, като отхвърля иска с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3
за имуществени вреди в частта му над 4000 лева до предявения размер от
15 000 лева и искането за законна лихва за периода от 23.11.2007 г. до
19.03.2015 г.
Осъжда
П. на Р. Б. да заплати на М.И.Н. разноски
по делото в размер на 944,70 лева, според уважената част от исковете.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: