Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 21.11.2023
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 631 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 31.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 80411/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 120 състав, „А.Б.“ ЕАД- *** /ЕИК ********/ е осъдено да
заплати на В.В.Н. /ЕГН **********/ на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и
сумата 1 055.16 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
представляващи разлика между трудовото възнаграждение за заеманата от ищцата
длъжност: „офис мениджър“ в ЕТ „Б.- ин- И.Н.с. Кладница, Община Перник, и
изплатеното й обезщетение за временна нетрудоспособност за периода от
13.01.2017 г. до 20.07.2017 г., вкл., претърпени на 12.01.2017 г. от виновни
противоправни действия и бездействия от страна на служители на ответното
дружество, възникнали като пряка и непосредствена последица от инцидент,
настъпил вследствие наличие в офис на ответното дружество на вода, довела до
подхлъзване и падане от ищцата, ведно с обезщетение за забава /върху сумата
13 055.16 лв. общо/, считано от датата на настъпване на увреждането-
12.01.2017 г., до окончателното плащане, като искът по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е
отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв.- главница, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, до пълния предявен размер от 15 000
лв., като неоснователен. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „А.Б.“ ЕАД е
осъден да заплати на ищцата В.Н. сумата 578.03 лв.- разноски по делото, съразмерно
на уважената част от иска, и на адв. Б. Б. *** сумата 921.65 лв.- адвокатско
възнаграждение, на основание чл.38 ЗАдв, а също и да заплати по сметка на СРС
сумата 361.35 лв.- държавна такса по чл.78, ал.6 вр. чл.83, ал.2 ГПК. На
основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК ищцата В.Н. е осъдена да заплати на ответника
„А.Б.“ ЕАД сумата 95 лв.- разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част
от иска.
Постъпила
е въззивна жалба от „А.Б.“ ЕАД- *** /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените от В.Н.
искове, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на предявените срещу дружеството искове
за присъждане на горепосочените обезщетения за обезвреда и лихви за забава, с
присъждане на разноски по делото. При условията на евентуалност жалбоподателят-
ответник моли да бъде постановено намаляване като прекомерно на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди.
Подадена
е и насрещна въззивна жалба от
ищцата В.В.Н., която моли да бъде постановена отмяна на обжалваното решение в
отхвърлителната му част, и да бъде постановено решение, с което да й бъде
присъдена останалата част от претендираното обезщетение за неимуществени вреди,
ведно с лихви за забава и разноски по делото.
Жалбоподателката-
ищец В.В.Н. оспорва жалбата на ответника и моли да бъде постановено решение за
отхвърлянето й като неоснователна.
Предявени са искове с
правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба на ответника, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Насрещната
въззивна жалба на ищцата е подадена в срока по чл.263, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е също неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявените от В.Н. осъдителни искове по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД- за
присъждането на обезщетение за претърпени неимуществени вреди- до горепосочения
размер, и на обезщетение за имуществени вреди /изцяло/, и по чл.86 вр. чл.84,
ал.3 ЗЗД- за присъждане на лихви за забава, като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд за наличие на кумулативно изискуемите от закона материално-
правни предпоставки за ангажиране отговорността на ответното дружество по чл.49
вр. чл.45 ЗЗД.
Гаранционно-
обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия и за да бъде ангажирана, следва
да бъдат установени общите предпоставки, при които за определено лице би
възникнала деликтна отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на
работа на делинквента от ответника и причиняване на вредите при или по повод
тази работа. За реализирането й не е необходимо установяване личността на прекия
извършител /извършители/, а на факта, че същият е причинил вредата при или по
повод възложена работа. Вредите се считат причинени при изпълнение на
възложената работа, когато те са резултат на действия, които съставляват
извършване на тази работа, независимо от това дали извършването й става в
течение на определеното работно време или извън него. В някои случаи се касае
до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други
случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяването на увреждане.
Непозволеното
увреждане- чл.45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща
от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост
на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, включващ следните елементи: 1/ деяние /действие или
бездействие/; 2/ вреда; 3/ противоправност на деянието /в случая бездействие/;
4/ вина; и 5/ причинна връзка между противоправното и виновно поведение на
дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното-
чл.45, ал.2 ЗЗД.
Установява
се при съвкупна преценка на събраните в първо-инстанционното производство доказателства:
гласни доказателства /св. Ст. Попова- посетител в процесния офис, позната на
ищцата, и св. А. М.- служител на ответника, заемащ длъжността „мениджър-
магазин“/, писмени доказателства /фискален бон за платена сума в офиса на
ответното дружество в гр. Перник на 12.01.2017 г. в 15.11 часа; епикриза от
13.01.2017 г.; резултат от образно изследване; 7 бр. болнични листа; експертно
решение на ТЕЛК от 18.07.2017 г.; извлечение от лична амбулаторна карта /ЛАК//
и заключение на съдебно- медицинска експертиза, прието като неоспорено от
страните и възприето от въззивния съд като компетентно и обективно дадено, че
на 12.01.2017 г. в офис на ответното дружество „А.Б.“ ЕАД, ***, ищцата В.Н. се
подхлъзнала, вследствие наличието на вода по пода в помещението, и паднала, при
което получила травматично увреждане, изразяващо се в: счупване на дясната
радиална кост в областта на гривнената става /според посоченото в болничните
листа: „счупване на долния край на лъчевата кост“/, като преживяла и
съпътстващите травмата физически болки и страдания, негативни емоции и битови
неудобства, продължили през възстановителния период, траял над 6 месеца /190
дни/, както и трайно затруднение в движенията на дясната ръка /в областта на
гривнената става/, без да се е възстановила напълно към датата на извършване на
съдебната експертиза през м.08.2019 г.
Основният
спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан
с това дали е налице виновно противоправно бездействие на служители на
ответното дружество.
Когато
се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на сочения делинквент, респ. на възложителя на работата в
настоящия случай, следва да е предписано нормативно задължение за действие.
В
случая ответникът „А.Б.“ ЕАД, явяващ се търговец, предлагащ обществени услуги,
има задължение и отговорност за осигуряването на достъпна архитектурна среда в
процесния офис /независимо дали същият е нает или представлява негова
собственост/, представляващ помещение за обществено обслужване с масов достъп
на хора, поради което е бил длъжен да организира придвижването в същия по
безопасен начин за всички посетители в него. Пространството, където е станал
процесният инцидент, осигурява достъп до предоставените от ответника- като
мобилен оператор и доставчик на далекосъобщителни услуги, услуги, като през
него преминават ежедневно клиенти на дружеството, ползващи тези услуги.
Следователно ответникът е бил длъжен да осигури достъпност и безопасност при
използването му по начин, че да не се създават неприемливи рискове от инциденти
при използване, като подхлъзване, падане, сблъсък и т.н., създаващи опасност от
наранявания за посетителите, вкл. клиенти на мобилния оператор, както и на
служителите в него.
Задълженията
за осигуряване достъпност и безопасност на средата в урбанизираните територии,
сградите и съоръженията, произтичат от разпоредбите на ЗУТ и приетата на
основание чл.169, ал.2 ЗУТ вр. чл.33 ЗИХУ Наредба № 4 от 1.07.2009 г. за
проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията
за достъпна среда за населението, включително за хора с увреждания /обн. ДВ-
бр.54 от 14.07.2009 г., в сила от 14.07.2009 г., отм. ДВ- бр.12/ 12.02.2021 г.,
но приложима в настоящия случай/. Разпоредбата на чл.169 ЗУТ установява изискване
строежите да се проектират, изпълняват и поддържат в съответствие с основните
изисквания към строежите, определени в приложение I на Регламент /ЕС/ №
305/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2011 г. за определяне
на хармонизирани условия за прилагането на пазара на строителни продукти и за
отмяна на Директива 89/106/ЕИО на Съвета, в т.ч. и за достъпност и безопасност
при експлоатация. Според т.4 от приложение I на Регламент /ЕС/ № 305/2011,
строежите трябва да са проектирани и изпълнени по такъв начин, че да не
създават неприемливи рискове от инциденти или повреди при използване или
експлоатация, като подхлъзване, падане, сблъсък, изгаряния, токов удар,
нараняване вследствие на експлозия и кражби с взлом. При проектирането и
изграждането на строежите трябва да се отчитат достъпността и използването им
от хора с увреждания. В редица подзаконови актове, издадени по силата на
законовата делегация на чл.169, ал.4 ЗУТ, са детайлизирани основните изисквания,
на които следва да отговарят строежите, за да бъде осигурена достъпност и
безопасност при експлоатация.
В
действащата към датата на настъпване на процесния инцидент /12.01.2017 г./ Наредба
№ 4 от 01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в
съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за
хора с увреждания /обн. ДВ- бр.54 от 14.07.2009 г., в сила от 14.07.2009 г., отм.
ДВ- бр.12/ 12.02.2021 г./, приета на
основание чл.169, ал.2 ЗУТ вр. чл.33 ЗИХУ, са определени изискванията при
проектирането, изпълнението и поддържането на строежите /елементите на
урбанизираната територия и на сградите и съоръженията/ за осигуряване на
достъпна архитектурна среда за цялото население, като се отчитат специфичните
нужди на хората с намалена подвижност, в т.ч. на хората с увреждания. Според
дадените в & 1, т.2 и т.8 от ДР на Наредбата легални дефиниции,
"достъпна среда" е среда в урбанизираните територии, сградите и
съоръженията, която всеки човек с намалена подвижност, със или без увреждания
може да ползва свободно и самостоятелно /т.2/, а "нехлъзгава
повърхност" е завършена повърхност, при която триенето с обувка или с
помощно средство за придвижване на лицето се поддържа на приемливо ниво и при
сухи и влажни условия, т.е. минималната стойност на статичния коефициент на
триене между определената като нехлъзгава повърхност и обувка с гумена подметка
е 0.35, измерена по национални или международно признати методи за изпитване,
като видът на гумата, използвана при изпитването, е представителен за всички
видове материали, използвани при производството на обувки и продавани за
всекидневна употреба /т.8/. В чл.4, ал.1 от Наредбата са уточнени елементите на
достъпната среда, като всички те трябва да са проектирани и изпълнени така, че
да имат универсален дизайн, да са лесни за разбиране, опасните зони да се
минимизират и средата да дава ясна осезаема информация за ползващите я хора,
независимо от околните условия или сензорните им затруднения. Разпоредбата на
чл.36 от Наредбата регламентира изисквания за
достъпност, като установява задължение за съобразяване достъпните
елементи на сградите /сградите с обществен характер/ и съоръженията със
специфичните изисквания за различните видове увреждания: придвижване на дълги
разстояния, по наклонени повърхности, с технически помощни средства, с водач,
качване и слизане по стълби, натискане на бутони и хващане, обсег на
достъпност, височина на погледа, както и със средствата за сигнализация и
информация.
В
случая, съгласно заключението на изслушаната в първо-инстанционното производство
съдебно- техническа експертиза, възприето от въззивния съд като компетентно и
обективно дадено, при настъпване на процесния инцидент офисът на „А.Б.“ ЕАД ***
е бил оборудван с гранитогрес, представляващ настилка, която не поема мръсотия
/кал, песъчинки, камъчета и др./, включително вода, при това гранитогрес от
среден клас- за среден пешеходен трафик, а не за силно натоварен пешеходен
трафик /какъвто е трафикът в търговско помещение- магазин/, и представляващ гладка,
а не нехлъзгава повърхност, и като такъв- създаващ реална опасност от подхлъзване
и падане. Предвид тези характеристики на настилката и наличието на вода по пода
в помещението, довели до настъпилото подхлъзване и падане на ищцата, според
настоящия въззивен съдебен състав поведението на служители на ответното
дружество следва да се квалифицира като противоправно. Дори да се приеме, че е
била поставена предупредителна табела за хлъзгав под, каквото е твърдението на
ответника, това негово действие не може да бъде определено като достатъчно с
оглед всички посочени по- горе изисквания за архитектурна достъпност и
безопасно ползване офиса на дружеството. В този смисъл неоснователен е доводът
на жалбоподателя- ответник, че следва да бъде освободен от отговорност, тъй
като „положил всички разумни грижи и усилия за осигуряване безопасността на
своите клиенти, докато пребивават в магазина, вкл. и по отношение риска от
подхлъзване“.
Противоправността
при деликтите- като нарушение на правилото да не се вреди другиму, се изразява
в противоречие между поведението на делинквента и правни норми от действащото
обективно право, които по императивен начин уреждат правомощията на титулярите
на абсолютни субективни права и съдържанието на тези права. Правото на защита
на здравето на гражданите е право от категорията на абсолютните и изрично е
прогласено в нормата на чл.52, ал.3 от Конституцията на Република България. В
разглеждания случай то е било засегнато, доколкото се е стигнало до
причиняването на травматично увреждане на ищцата.
Предвид
наличието на предвидените в чл.49 ЗЗД предпоставки, ответното дружество дължи
плащането на обезщетение за обезвреда- за претърпени неимуществени вреди, което
по преценка на настоящия въззивен съд при съблюдаване на прогласения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост следва да бъде определено на 12 000 лв., в какъвто
смисъл е и приетият от първоинстанционния съд извод.
В
случая в резултат на установеното противоправно бездействие на служители на
ответното дружество е увредено физическото здраве- телесният интегритет на
ищцата, и в този смисъл е засегнато правото й на лична неприкосновеност,
представляващо конституционно установено право. Гражданскоправната санкция на
противоправното виновно поведение на делинквента се изразява във възникване на
вземане за обезщетение на неимуществените вреди /чл.45 вр. чл.52 ЗЗД/, като
чл.52 ЗЗД задължава съда да определи обезщетението по справедливост, като
отчете, че възстановяване на засегнатото неимуществено благо не е възможно
/личната неприкосновеност е парично неостойностима/, а обезщетението
представлява предвидената от закона заместваща облага, чиято цел е да отстрани
неблагоприятните последици от правонарушението.
По
въпроса за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, е
налице задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 4/ 23.12.1968
г. и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС-
ОСГК, и е установена константна съдебна практика на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, според която справедливостта- като критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова
справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда
от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики.
Принципът справедливост изисква в най- пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди,
причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от
съда съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди
нямат парична оценка, поради което и обезщетението за тях се определя по
вътрешно убеждение на съда.
Понятието
„вреда“, което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл-
като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество,
телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По реда на чл.45 ЗЗД
подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна
връзка /резултат на/ противо-правното и виновно поведение на дееца.
Обезщетението за неимуществени вреди от деликта се определя глобално- за всички
претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените
вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях
следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост,
следва да е достатъчно по размер за репарирането им- в съответствие с общоприетия
критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като
същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив
размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени
вреди.
При
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният
съд взе предвид: характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата /жалбоподател
в настоящото производство/, изхождайки от характера на полученото травматично
увреждане- счупване на дясната радиална кост в областта на гривнената става,
установено въз основа на приложената по делото медицинска документация
/цитирана по- горе/ и неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната
съдебно- медицинска експертиза; извършената на 12.01.2017 г. медицинска
манипулация: мануална репозиция на счупването, направена под локална анестезия
в травматологично отделение на болницата в гр. Перник, и поставяне на гипсова
имобилизация за срок от 30 дни/; последвалите домашно- амбулаторно лечение- с
разрешен от здравните органи отпуск по болест за 190 календарни дни, и лечебно-
физкултурна рехабилитация- два пъти по 10 дни; наличието на негативни
последици, като оток и затруднение /леко ограничение/ в движенията на дясната ръка
/в областта на гривнената става/, без да е налице пълно възстановяване към
датата на извършване на съдебната експертиза през м.08.2019 г.;
продължителността на понесените във връзка с уврежданията болки и
интензивността им- интензивни през първите 20 дни след инцидента, с
възстановителен период от над 6 месеца; преживените във връзка с падането и
травмата негативни емоции, затрудненията в битовото самообслужване; начинът на
причиняване на телесното увреждане /при подхлъзване и падане в офис на
ответното дружество, работещ с клиенти/; и възрастта на пострадалата /р. 1958
г./. При съобразяване на горните релевантни факти и обстоятелства, за
претърпените болки и страдания от физическо и психическо естество съобразно
диспозитивното начало, по преценка на настоящия съд на ищцата В.Н. следва да
бъде определено обезщетение в размер на 12 000 лв., каквото е и определеното от
първоинстанционния съд обезщетение.
Липсва
основание за намаляване на обезщетението за обезвреда, поради твърдяното от жалбоподателя-
ответник съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, тъй като не
се установява от доказателствата, при принадлежаща на ответника доказателствена
тежест, с поведението или движението си в процесния офис ищцата да е допринесла
за подхлъзването и падането, съответно за настъпване на вредите- счупване на
дясната й ръка, като няма основание за приемането и на извод, че е могла и е
била длъжна да предвиди настъпването на инцидента с подхлъзването по мократа
повърхност и падането, както и че е могла да го предотврати, за да избегне
причиняване на вредоносния резултат.
Липсва
основание, по изложените по- горе съображения, и за увеличаване размера на
обезщетението за неимуществени вреди, поради което и насрещната въззивна жалба
на ищцата се явява неоснователна.
При
тези съображения сумата 12 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, е
правилно присъдена на ищцата Н., а решението като правилно в тази обжалвана
част, както и в частта, в която искът й за присъждане на горницата над сумата
12 000 лв. до пълния претендиран размер от 15 000 лв. е отхвърлен
като неоснователен, следва да бъде потвърдено.
Конкретни
доводи за неправилност на решението в останалата му част- относно присъденото
на ищцата обезщетение за имуществени вреди, и относно присъденото й обезщетение
за забава- чл.86 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД, в жалбата на ответника не са изложени,
поради което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви в
тази насока. Решението като правилно в тази част също следва да бъде
потвърдено.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и
неоснователност на релевираните в жалбите на насрещните страни доводи за
неправилност на обжалваното решение, същото като правилно следва изцяло да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора, предвид отхвърлянето на двете подадени по делото въззивни
жалби, разноски на насрещните страни с настоящото въззивно решение не следва да
бъдат присъждани.
Водим
от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от
31.07.2020 г., постановено по гр. дело № 80411/ 2018 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 120 състав.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба в 1- месечен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.