Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 10.11.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и двадесета година,
в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 76 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 20.07.2018г., постановено по гр.д. № 65401/2017г. по описа на СРС,
ГО, 28 състав, е отхвърлен предявеният от Г.М.Г. срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД и „Б.Д.“
ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, вр. чл. 138 от ЗЗД за осъждане на
ответниците в условията на пасивна солидарност да върнат сумата от 10 509,
22 лева, платена от ищеца без основание в качеството му на поръчител по договор
за поръчителство от 07.06.2007г.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищеца, в която се поддържа неправилност
на изводите на първоинстанцинния съд поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи,
както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че сключването
на споразумение с „О.Ф.Б.“ ЕАД за изплащане на дълга е направено единствено с
цел спиране, съответно прекратяване на изпълнителното производство срещу него и
вдигане на наложените запори върху трудовото му възнаграждение и върху
банковите му сметки. По тези съображения счита за необосновани изводите на СРС,
че от датата на подписване на процесното споразумение започва да тече нова
давност, тъй като същото имало характер на признание на задължението. Поддържа,
че първоинстанционният съд не е обсъдил възражението на ищеца, че процесната
сума подлежи на връщане, тъй като е налице липса на основание за взискателя да
получи имуществената придобивка в момента, когато фактически я е получил,
доколкото сумата е преведена на кредитора след като е изтекла погасителната
давност за вземането. Счита, че събраните след изтичане на погасителната
давност суми не представляват изпълнение по смисъла на чл. 118 от ЗЗД,
доколкото са преведени по изпълнителното дело в резултат на принудително
изпълнение спрямо лицето, поради което длъжникът може да иска тяхното връщане.
В този смисъл навежда доводи, че е без значение направеното признание по
смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД с процесното споразумение от 17.03.2017г.,
тъй като към посочената дата давността за претендираните вземания по
изпълнителния лист вече е била изтекла. Във въззивната жалба са изложени и
съображения, че според утвърдената съдебна практика, за да е налице признаване
на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, същото трябва да е направено
в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов
представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само
до наличието на фактите, от които произхожда. Поддържа се, че давността за
вземанията е започнала да тече от датата на издаване на изпълнителния лист –
12.12.2011г., но следва да се има предвид, че образуването на изпълнителното
дело не е изпълнително действие, което да прекъсва давността. В случая
запорното съобщение по изпълнителното дело е от 03.01.2017г., т.е. запорът е
наложен след изтичане на погасителната давност. На следващо място, в жалбата се
твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил наведеното възражение за
неспазване на преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. По делото
било установено, че последната платена погасителна вноска по договора за кредит
е за м.04.2011г., поради което счита, че кредиторът, за да запази правата си
спрямо поръчителя, е следвало да предяви иск против длъжника в шестмесечен срок
от тази дата, т.е. до 20.10.2011г. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК обаче било подадено на 02.12.2011г., т.е. след
посочения шестмесечен срок. Наведени са и съображения, че предсрочната
изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо изявлението на банката да
бъде връчено на длъжника. В случая обаче банката-кредитор не е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост, поради което поръчителят не дължи сумата по
издадената на това основание заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК. Жалбоподателят поддържа доводи за неправилност на
първоинстанционното решение и в частта относно приетото в него, че е налице
редовно писмено уведомление от „Б.Д.“ ЕАД за извършената цесия на вземанията в
полза на „О.Ф.Б.“ ЕАД. Оспорва се, че изявлението на цедента за извършената
цесия е достигнало до ищеца. Освен това са наведени и аргументи за
необоснованост на обжалваното решение, тъй като съдът не е обсъдил и
възраженията за нищожност на клаузи в договора за кредит и договора за
поръчителство поради тяхната неравноправност. По изложените съображения е
направено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на
друго, с което предявените искове да се уважат.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „О.Ф.Б.“ ЕАД оспорва
въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното
решение за обосновано, като постановено в правилно приложение на материалния
закон и съобразно ангажираните в производството доказателства. Поддържа, че
длъжникът е признал вземането и е изпълнил доброволно задължението си, което се
установявало от подписаното на 17.03.2017г. споразумение. Счита, че плащането
по това споразумение не е в резултат на принудително действие, а изпълнение на
доброволно поето задължение. Въззиваемото дружество е навело и твърдения, че
всички възражения направени след влизане в сила на заповедта за изпълнение са
преклудирани, поради което не следва да се разглеждат. По отношение на
възражението за липса на валидно уведомяване за цедирането на вземането е
посочено, че същото е неоснователно, тъй като от събраните по делото писмени
доказателства било установено, че длъжникът е надлежно уведомен за сключения
договор за цесия. Освен това в споразумението от 17.03.2017г. длъжникът изрично
е декларирал, че е уведомен за извършената цесия е и платил задължението си на
надлежната страна – нов кредитор. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение.
С
протоколно определение от 08.10.2020г., влязло в законна сила на 16.10.2020г.,
първоинстанционното решение е обезсилено в частта по предявения срещу „Б.Д.“
ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, вр. чл. 138 от ЗЗД поради отказ от
иска и производството по делото в тази част е прекратено.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен
е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во, вр. чл. 138 от ЗЗД за
връщане на платена без основание сума в резултат на проведено материално
незаконосъобразно изпълнение.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от Г.М.Г., в която се твърди, че неговият
работодател е получил запорно съобщение с изх. № 000433/03.01.2017г., с което
бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение. Към запорното съобщение
била приложена и покана за доброволно изпълнение с изх. № 000421/03.01.2017г.
по образуваното срещу него изпълнително дело под № 20168410411183/2016г. по
описа на ЧСИ Н.М., ведно с издадения на 12.12.2011г. по ч.гр.д. № 52944/2011г.
по описа на СРС, ГО, 57 състав изпълнителен лист. Сочи, че за образуваното
изпълнително производство, както и за издадения срещу него изпълнителен лист
бил уведомен едва с налагането на запор чрез изпращане на запорното съобщение
до неговия работодател. Оспорва обаче да е получил издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК. В исковата молба се твърди
още, че с цел спиране на изпълнението по изпълнителното производство и вдигане
на наложените запори, ищецът сключил споразумение с „О.Ф.Б.“ ЕАД за погасяване
на задължения в размер на 9 169, 43 лева, както и за заплащане на
дължимите такси и разноски по изпълнителното производство. В изпълнение на
подписаното споразумение ищецът заплатил на ответното дружество сумата от общо 10 509,
22 лева, която счита, че е недължима по следните съображения:
На
първо място релевира възражение за погасяване на вземането по давност, като
твърди, че началният срок на давността е датата на издаване на изпълнителния
лист – 12.12.2011г. Счита, че от посочената датата до датата на налагане на
запора – 03.01.2017г., е изтекъл законоустановения давностен срок както за
главницата, така и за договорните лихви. Ищецът поддържа, че към датата на
подписване на споразумението с ответника – 17.03.2017г., давността за
процесните вземания била изтекла и в този смисъл направеното в споразумението
признание на дълга е без значение, тъй като не може да прекъсне течението на
давностния срок. Освен това, навеждат се доводи, че имуществената му
отговорност е ангажирана на основание сключен договор за поръчителство с „Б.Д.“
ЕАД, по силата на който ищецът поел задължение да отговаря за изпълнението на
задълженията на кредитополучателя по сключен договор за банков кредит. Счита,
че кредиторът не е упражнил правата си срещу главния длъжник в шестмесечен срок
от падежа на главното задължение, поради което отговорността на ищеца в
качеството му на поръчител отпаднала на основание чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
Оспорва се и наличието на валидно писмено уведомление от банката за извършената
цесия на вземанията в полза на „О.Ф.Б.“ ЕАД, поради което счита, че
прехвърлянето не е произвело действие срещу него. С молба, подадена в първото
съдебно заседание по делото в първоинстанционното производство, ищецът е въвел
и ново основание за недължимост на платената от него сума, при твърдения, че конкретни
клаузи от договора за банков кредит са нищожни като неравноправни по смисъла на
ЗЗП.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по делото
е установено съществуването на договор за банков кредит, по силата на който „Б.Д.“
ЕАД е предоставила на Ц.В.кредит. Изпълнението на задължението на
кредитополучателя за връщане на получената сума, ведно с всички акцесорни
вземания, било обезпечено с поръчителството на ищеца. Посочено е още, че
поръчителят е уведомен за извършеното прехвърляне на процесното вземане в полза
на цесионера „О.Ф.Б.“ ЕАД по реда на чл. 13.6. от договора за кредит. В
мотивите на решението е прието, че след образуване на изпълнителното
производство ищецът е признал вземането в спогодба, която има характер на
встъпване в дълг и от 13.03.2017г. е започнала да тече нова давност, която не
била изтекла към момента на постановяване на решението.
Безспорно
е на етапа на въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства
по делото е установено, че на 12.12.2011г. в полза на "Б.Д." ЕАД е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 52944/2011г. по
описа на СРС, ГО, 57 състав, с който длъжниците Ц.И.В./кредитополучател/ и Г.М.Г.
/поръчител/ са осъдени да заплатят солидарно на кредитора сумата от 5 200
лева – главница по договор за кредит от 06.10.2008г., сумата от 703, 55 лева –
лихва за периода от 25.07.2011г. до 01.12.2011г., сумата от 200 лева – заемни
такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2011г. до
окончателното изплащане и сумата от 222, 09 лева – разноски по делото. С
договор за покупко-продажба на вземания от 17.09.2012г., „Б.Д.“ ЕАД в
качеството на продавач е прехвърлил на „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на купувач,
вземания посочени в приемо-предавателен протокол. Не е спорно, че предмет на
сключения договор за цесия са и вземанията на банката срещу Ц.И.В.и Г.М.Г.,
предмет на издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 52944/2011г. по описа на
СРС, ГО, 57 състав. Въз основа на същия изпълнителен лист цесионерът е подал на
28.11.2016г. молба до частен съдебен изпълнител Н.М., с рег. № 841 на КЧСИ за
образуване на изпълнително производство. Такова е било образувано под № 20168410411183.
По изпълнителното дело е изпратена чрез работодателя на ищеца покана за
доброволно изпълнение с изх. № 000421/03.01.2017г., получена от служител на
работодателя на 06.01.2017г. Към поканата бил приложен и препис от подлежащия
на принудително изпълнение акт. Било е изпратено и запорно съобщение с изх. №
000433/03.01.2017г. до трето задължено лице – „Б.– ЛТД“ ООД /работодател на
длъжника Г.М.Г./, получено на 06.01.2017г., с което съдебният изпълнител е
наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. На 17.03.2017г било
сключено споразумение между „О.Ф.Б.“ ЕАД и Г.М.Г., по силата на което страните
са констатирали, че въз основа на договор за покупко-продажба на вземания от
17.09.2012г., „О.Ф.Б.“ ЕАД е придобило от „Б.Д.“ ЕАД вземанията й срещу Ц.И.В.,
като кредитополучател, и Г.М.Г., като поръчител, произтичащи от договор за
поръчителство от 07.06.2007г. Длъжникът е декларирал, че е надлежно уведомен за
извършената цесия. В споразумението е посочено, че към 09.03.2017г. остатъчният
размер на задълженията на кредитополучателя към кредитора, предмет на издадения
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 52944/2011г. по описа на СРС, ГО, 57 състав,
възлиза на 9 169, 43 лева. Длъжникът Г.Г. се задължил да погаси дълга към кредитора,
заедно със съответните лихви, на равни 30 месечни вноски в размер на по 167, 37
лева, както и да заплати дължимите такси и разноски по изпълнението, начислени
на основание ТТРЗЧСИ.
По
делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обективно. От същото се установява, че по образуваното
изпълнително производство от длъжника Г.Г. са събрани суми в общ размер на
10 910, 80 лева, която сума е разпределена, както следва: на взискателя
„ОТП ФАКТОРИНГ“ ЕАД – 9 514, 78 лева; за погасяване такси и разноски към
частния съдебен изпълнител – 994, 44 лева, а надплатената сума от 401, 58 лева
била възстановена на ищеца.
С
постановление от 29.05.2017г. органът по принудително изпълнение е постановил
приключване на изпълнително производство по изпълнително дело № 20168410411183
поради пълно погасяване на задължението. Разпоредено било вдигането на всички
наложени по делото запори.
Анализът
на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
По
исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Първата
хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.
Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже единствено даването, а в тежест на
ответника е да докаже наличието на оснавание за получаване на процесната сума,
респективно – основание за задържането на процесната сума.
Основателността
на иска се обуславя от доказване на първо място на извършена от ищеца в полза
на ответника престация на парична сума, получена от ответната страна без
основание, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД липсата на
основание следва да е начална, каквито са и фактическите твърдения на ищеца.
В
случая ищецът – длъжник в заповедното производство заявява фактически твърдения
за платена без основание парична сума чрез реализиране на принудително
изпълнение въз основа на допуснато предварително изпълнение. Позовава се на
изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането, удостоверено
в издадения в полза на цедента изпълнителен лист, както и излага доводи за прекратяване на поръчителството с изтичане на
преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и възражения за нищожност на конкретни
клаузи от договора за банков кредит поради тяхната неравноправност /подробно
индивидуализирани в молба-становище по 12.03.2018г./.
В рамките на заповедното
производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за
защита. Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност
за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за
незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл. 424 ГПК.
Това произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в
глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи
специфични права /съответно задължения/, относими само към страните по вече
инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради характера
си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК, тъй като
предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна
защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само
депозирането на възражение от негова страна /дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение/, за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането
на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника
последици. Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията, които длъжникът
в заповедното производство трябва да предприеме, за да защити правата си, като
последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 от ГПК и чл.
424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не
подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, заповедта за изпълнение
влиза в сила, освен в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или
нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли
да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение
или с които не е могъл да се снабди в същия срок – аргумент от нормата на чл.
424 от ГПК. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти,
настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл всички възражения за недължимост на вземането,
основани на факти, настъпили и известни на страната преди изтичане на двуседмичния
срок по чл. 414 ГПК /в приложимата редакция на чл. 414, ал. 2 от ГПК към
процесния случай/ са преклудирани, ако не са направени в рамките на заповедното
производство, като е недопустимо същите да се разглеждат като основание на
предявен впоследствие осъдителен иск по чл. 55 от ЗЗД. По изложените
съображения се налага извод, че настоящият съдебен състав е длъжен да извърши
преценка кога заповедта за изпълнение на парично задължение е влязла в сила,
доколкото това обстоятелство обуславя допустимостта на релевираните доводи за
недължимост на оспореното вземане. Тази преценка е самостоятелна, като
сезираният съд не е обвързан от преценката на органа по принудително изпълнение
относно редовността на връчването на поканата за доброволно изпълнение, ведно с
подлежащия на изпълнение акт.
В конкретния случай ищецът твърди,
че не му е връчвана издадената срещу него заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК. От приетото за установено по-горе обаче съдът
приема, че заповедта за изпълнение на парично задължение е връчена на длъжника
по реда на чл. 46, ал. 2 от ГПК – чрез работодател, на 06.01.2017г., съобразно
неоспореното в настоящото производство от ищеца и неопровергано удостоверяване,
извършено от съдебния изпълнител /чл. 44, ал. 1, вр. чл. 179, ал. 1 от ГПК/.
Преписът от подлежащия на принудително изпълнение акт /заповед за изпълнение на
парично задължение/ е изрично описан като приложение към поканата за доброволно
изпълнение, като следва да се има предвид, че ищецът не оспорва, че поканата за
доброволно изпълнение не е връчена чрез неговия работодател, респективно - че
не е получавал покана за доброволно изпълнение от органа по принудително
изпълнение. Навеждат се единствено доводи, че не е получавал заповедта за
изпълнение, т.е. подлежащия на принудително изпълнение акт. Разписката за
осъщественото връчване, подписана от длъжностното лице - връчител, е официален
свидетелстващ документ, който доказва с обвързваща съда материална
доказателствена сила връчването и всички обстоятелства, релевирани в него, сред
които и връчените на адресата съдебни книжа /в случая – препис от заповедта за
изпълнение на парично задължение/. Поканата за доброволно изпълнение е връчена
чрез работодател, а съобразно нормата на чл. 46, ал. 4 от ГПК с получаването на
съобщението от другото лице /т.е. от лицето по чл. 46, ал. 2 от ГПК/ се смята,
че връчването е извършено на адресата. В същата покана се съдържа изрично удостоверяване
на приложенията към нея – препис от подлежащия на принудително изпълнение акт
/заповед за изпълнение по гр.д. № 52944/2011г. по описа на СРС, ГО, 57 състав/
и изпълнителен лист, а получателят не е подписал с възражение относно
недоставяне на документа. Истинността на официалния свидетелстващ документ не
се явява оборена, тежестта за което носи именно ищеца, на основание чл. 193,
ал. 3, предл. 1-во от ГПК. По тези съображения се налага извод, че длъжникът е
узнал за издадената срещу него заповед за незабавно изпълнение на 06.01.2017г.
От посочената дата е започнал да тече двуседмичният срок по чл. 414 от ГПК /в
релевантната за процесния случай редакция на чл. 414, ал. 2 от ГПК/ за подаване
на възражение срещу издадената заповед за изпълнение и същият е изтекъл на 20.01.2017г.
По делото няма данни, нито твърдения, в определения срок длъжникът да е
упражнил правото си на възражение, поради което се налага извод, че заповедта
за изпълнение на парично задължение е влязла в сила на 21.01.2017г. Както бе
посочено по-горе пропускът да се подаде възражение от длъжника поражда
преклузия и той не може да се позовава на факти, които до изтичането на този
срок са се били осъществили, освен ако не е знаел за тях или не е могъл да ги
узнае. В този смисъл е и трайната и непротиворечива практика на ВКС, съдържаща
се в решения № 207 от 31.07.2015г. на ВКС по гр.д. № 7030/2014г., IV ГО, решение
№ 76 от 07.05.2013г. на ВКС по гр.д. № 391/2012г., IV ГО, решение № 781 от
25.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 12/2010г., III ГО на ВКС. Според тази практика
неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК има за последица създаване
на стабилитет на заповедта за изпълнение. Възможността да се оспорват фактите и
обстоятелствата, относими към съществуването, ликвидността и изискуемостта на
вземането, се преклудира.
В
случая ищецът се позовава на факти, относими към съществуването на вземането
/изтекла погасителна давност към м.12.2016г.; прекратяване на поръчителството с
изтичане на шестмесечен срок, считано от 20.04.2011г. и нищожност на клаузи от
договора за банков кредит и договора за поръчителство поради тяхната
неравноправност по смисъла на ЗЗП/, които факти са съществували и са били
известни на ищеца към началото на срока за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК. Възражението, което той може да черпи от тези факти, вече е преклудирано
поради липсата на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение, поради
което не следва да се разглеждат от настоящия съдебен състав. Доколкото тези
факти са посочени от ищеца като правопораждащи заявената претенция по чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД, то се налага извод, че същата е неоснователна.
Доколкото
в исковата молба се твърди, че към датата на плащането от страна на ищеца въз
основа на сключеното с кредитора на 17.03.2017г. споразумение, за
основателността на претенциите в настоящото производство следва да се установи
дали след влизане в сила на заповедта за изпълнение /с изтичане на двуседмичния
срок за възражение по чл. 414 ГПК/ е изтекъл изискуемият давностен срок за
вземанията, без да са настъпили обстоятелства, водещи до неговото спиране или
прекъсване.
Настоящият
съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в
изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите
на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането
– арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици
на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта
на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи
дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към
кредитора – в този смисъл са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т.д. №
194/2010г., II ТО, решение № 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015г.,
ІV ГО. Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018г.
на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се
отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на
ВКС –определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО,
определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В
този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в
сила на процесната заповед за изпълнение на 21.01.2017г. е започнала да тече
нова петгодишна давност. Към датата на сключването на споразумението /което има
характер на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД/,
както и към фактическото плащане на задължението, осъществено в цялост към 29.05.2017г.
/датата на приключване на изпълнителното производство поради плащане на дълга/,
тази погасителна давност не е изтекла. По тези съображения нормата на чл. 118
от ЗЗД, на която ищецът основава претенцията си, се явява неотносима. Плащането
на задължението не е извършено след изтичане на давността, поради което се
явява дължимо платено.
Единственото
непреклудирано възражение на ищеца, въведено като основание на предявената
осъдителна претенция, е твърдяната липса на уведомяване за извършеното прехвърляне
по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, поради което ищецът счита, че плащането в
полза на цесионера е без основание. По така наведените доводи съдът намира
следното:
За да има
действие извършеното прехвърляне на вземането по отношение на длъжника, законодателят
е посочил, че договорът за цесия следва да бъде съобщен на същия от предишния
кредитор /цедента/. Законът не урежда изрично начина, по който следва да бъде
извършено уведомяването на длъжника по чл. 99 ал.3 ЗЗД, а само установява, че
това е задължение на предишния кредитор /цедент/. Самото уведомяване като
правно-релевантен факт не е основание да се приеме, че липсата му препятства
изискуемостта и дължимостта на вземането. Уведомяването има за цел да извести
длъжника за промяната на лицето-кредитор т.е. на лицето, комуто следва да се
престира паричното задължение за да се счита, че длъжникът е изпълнява точно.
Липсата на уведомяване е от значение като факт, че доколкото длъжникът е
престирал чрез плащане дължимата част от паричното задължение на първоначалния
кредитор /цедент/, то не може да му се вмени неизпълнение на задължението
спрямо новия кредитор. Ако след датата на договора за цесия, макар и без данни
за надлежно уведомяване за договора за цесия, длъжникът е престирал цялото или
част от паричното задължение на новия кредитор /цесионер / без възражения, че
не му е съобщено за цедираното вземане, то не може да се приеме, че вземането
не се дължи на основание липсата на надлежно уведомление по смисъла на чл. 99
ал. 3 ЗЗД /в този смисъл решение № 93 от 01.02.2017г. по гр.д. № 60268/2016г.
по описа на ВКС, II ГО/.
В случая
плащането от страна на ищеца в полза на цесионера е извършено след датата на
договора за цесия, направено е без възражение за липсата на уведомяване по чл.
99, ал. 4 от ЗЗД /напротив, в споразумението от 17.03.2017г. изрично е
декларирано, че длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне на вземането с
писмо-уведомление от 10.12.2012г., както и че декларира изрично, че е уведомен
за същото/, поради което се налага извод, че ищецът е платил съществуващ дълг в
качеството му на солидарен длъжник /поръчител/ с кредитополучателя Ц.И.В..
По делото не се
установи релевираното възражение от ищеца, че платената от него сума е в
размер, надхвърлящ размера на непогасената от кредитополучателя сума, поради
което предявената претенция по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во, вр. чл. 138 от ЗЗД е
неоснователна.
Първоинстанционният
съд е достигнал до същите крайни изводи, макар и по различни съображения, поради
което решението следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата страна следва да
се присъдят сторените по делото разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определени по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1
от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.07.2018г., постановено по гр.дело № 65401/2017г. по описа на СРС, ГО, 28 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Г.М.Г.
срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, вр. чл. 138 от ЗЗД за
връщане на сумата от 10 509, 22 лева, платена от ищеца в качеството му на
поръчител по договор за поръчителство от 07.06.2007г.
ОСЪЖДА Г.М.Г., ЕГН **********,*** да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.