Мотиви
към присъда № 197 от 11.08.2020 г. по НОХД № 4451/2020 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, XXI
н. състав
Районна прокуратура – Пловдив е внесла в съда
обвинителен акт против С.Л.Р., ЕГН: ********** за това, че на 31.10.2019
г. в гр. Пловдив, при условията на опасен рецидив – извършил е престъплението,
след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода
не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 от НК,
е отнел чужди движими вещи, както следва:
-
1 /един/ брой мобилен телефон марка
„Моторола“, модел „Джи 6 Плей“ (Motorola G6
Play) с ИМЕЙ 1 - **************и ИМЕЙ 2 - **************
на стойност 220 /двеста и двадесет/ лева;
-
1 /един/ брой черна на цвят, мъжка
кожена чанта с размери 30 см. х 20 см. (с дръжка и презрамка) на стойност 15
/петнадесет/ лева;
-
1 /един/ брой кафяво на цвят портмоне на
стойност от 5 /пет/ лева;
-
1 /един/ брой черна външна батерия за
телефон (32 000 м.ач.) на стойност 25 /двадесет и пет/ лева;
-
1 /един/ брой мултифункционални клещи с
накрайници марка „Ганзо“, с калъф на стойност 15 /петнадесет/ лева;
-
парична сума в размер на 420
/четиристотин и двадесет/ лева;
-
1 /един/ брой черно на цвят тефтерче на
стойност 1 /един/ лев;
-
1 /брой/ ключ за товарен автомобил марка
„Пежо“, модел „Боксер“ с рег. *** на стойност 160 /сто и шестдесет/ лева и
-
1 /един/ брой бяла на цвят ролетка (5 м)
на стойност 3 /три/ лева,
или всички отнети вещи на обща
стойност от 864 (осемстотин шестдесет и четири) лева от владението на Н.Г.Г., с
ЕГН: **********, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление
по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 194, ал. 1 вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК.
Производството
по делото е по реда на глава двадесет и седма от НПК, съкратено съдебно
следствие по чл. 371, т. 2 от НПК. Съдът на основание чл. 372, ал. 4 от НПК,
като установи, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в
досъдебното производство доказателства, обяви на страните, че при постановяване
на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
В хода на
съдебните прения прокурорът поддържа изцяло внесеното обвинение срещу
подсъдимия Р., което намира за доказано по несъмнен начин от събраните по
делото доказателствени материали. Акцентира върху обстоятелството, че
обвинението е за тежко умишлено престъпление, извършено в условията на опасен
рецидив. Счита, че предходно изтърпените наказания от подсъдимия не са
постигнали поправително и превъзпитателно въздействие върху него. Пледира като
отегчаващи отговорността обстоятелства да бъдат взети предвид обремененото
съдебно минало на Р. и лошите му характеристични данни, а като смекчаващо
такиво - признанието на вината. Предлага на съда да признае подсъдимия за
виновен в извършване на престъплението, за което му е повдигнато обвинението.
Защитникът
на подсъдимия – адв. Г.К., моли съда при постановяването на присъдата да вземе
предвид признанието на вината от подсъдимия, изразеното съжаление, младата
възраст, както и тежкото му материално положение. Взема становище, макар и
престъплението да е извършено при условията на опасен рецидив, да не разкрива
висока степен на обществена опасност. Моли да бъде наложено наказание, което да
бъде ориентирано към предвидения минимум. Счита, че същото ще е достатъчно за
постигане целите на наказанието.
Подсъдимият Р. признава
изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се
съгласява да не се събират доказателства за тези факти. Дава кратки обяснения в
хода на съкратеното съдебно следствие, в които заявява, че разбира какво
обвинение му е повдигнато, признава се за виновен и заявява, че съжалява за
стореното. В хода на съдебните прения поддържа наведените доводи от защитника
си. С последната си дума подсъдимият моли да му бъде наложено минимално
наказание.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
От
фактическа страна:
Подсъдимият С.Л.Р.
e роден на *** ***,
******, б.г., живущ ***, без образование, неженен, безработен, осъждан, с ЕГН: **********.
Подсъдимият С.Л.Р.
бил осъждан с влезли в сила съдебни актове, от които значение за настоящото
производство имат осъждането му с Определение от 25.06.2013 г. по ЧНД №
2788/2013 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXV н.с., в сила от 20.09.2013 г., с
което на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК са групирани
наложените на подсъдимия наказания по следните присъди:
-
определение № 473/04.06.2012 г. по НОХД № 3862/2012 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, в сила от 04.06.2012 г., с което подсъдимият Р. е признат за виновен
за извършено на 31.05.2012 г. престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194,
ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, за което му е наложено
наказание „лишаване от свобода“ в размер на 8 /осем/ месеца при първоначален строг
режим.
- присъда №
366/29.10.2012 г. по НОХД № 5638/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в
сила от 01.02.2013 г., с което подсъдимият Р. е признат за виновен за извършено
в периода от 31.01.2012 г. до 29.02.2012 г. престъпление по чл. 196, ал. 1, т.
1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 1 /една/
година и 4 /четири/ месеца при първоначален строг режим.
- присъда №
422/06.12.2012 г. по НОХД № 7451/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в
сила от 22.04.2013 г., с което подсъдимият Р. е признат за виновен за извършено
на 26.04.2012 г. престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр.
чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, за което му е наложено наказание
„лишаване от свобода“ в размер на 4 /четири/ години при първоначален строг
режим,
като на
подсъдимия Р. е наложено едно общо най-тежко наказание от 4 /четири/ години
лишаване от свобода, увеличено на основание чл. 24 от НК с още 1 /една/ година
лишаване от свобода, като е наложено общо, най-тежко и увеличено наказание от 5
/пет/ години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг
режим.
Свидетелят Н.Г.Г.
работил като *** в ***, град В.. Той разполагал със служебен товарен автомобил
- микробус марка „Мерцедес“, модел „Спринтер“ с рег. № ***, с който изпълнявал служебните
си задължения. Тъй като имал поръчка за доставка на интериорна врата от клиент,
живеещ в град Пловдив, свидетелят Г. трябвало да извърши курс до посочения
град.
На 31.10.2019
г. около 07:00 часа свид. Г. ***. По пътя не спирал никъде, тъй като имал
график, който спазвал стриктно. Около 12:00 часа той бил на адреса на клиента -
град Пловдив, бул. „Шести септември“ № 223, магазин „РВ и партньори“, където паркирал
служебния си бус. Бързайки, при слизането си от товарния автомобил свидетелят Г.
оставил чантата си на седалката в купето. Чантата била мъжка, кожена, черна на
цвят, с размери 30 см на 20 см, с дръжка и презрамка, тип борсета, на стойност
15 лева. Във вътрешността ѝ били поставени следните движими вещи – личните
документи на свидетеля, един брой кафяво на цвят портмоне на стойност 5 лева,
един брой черна външна батерия за телефон 32 000 м.ач на стойност 25 лева, един
брой мултифункционални клещи с накрайници марка „Ганзо“ с калъф на стойност 15
лева, един брой черно на цвят тефтерче на стойност един лев, един брой ключ за
товарен автомобил марка „Пежо“, модел „Боксер“ с рег. № *** на стойност 160 лева,
един брой бяла на цвят ролетка 5 метра на стойност 3 лева и служебни пари –
сумата от 420 лева. До чантата свидетелят бил оставил мобилния си телефон марка
„Моторола“, модел „Джи 6 Плей“ с ИМЕИ 1 № **************и ИМЕИ 2 № **************,
черен на цвят, на стойност 220 лева, ползван с номер ***. След което свидетелят
затворил вратата и отишъл да разтовари стоката, но не заключил превозното
средство.
По същото
време и на същото място се намирал подсъдимият С.Л.Р., който забелязал
действията на свид. Г.. Направило му впечатление, че последният се отдалечил от
превозното средство, носейки със себе си стока, както и че оставил вратите му
отключени. Използвайки момента, когато свид. Г. го нямало и никой друг не
наблюдавал, подсъдимият решил да отнеме намиращите се в купето на МПС чужди за
него движими вещи. В изпълнение на намисленото подсъдимият Р. се приближил до
паркирания автомобил. Забелязал, че на предната седалка били поставени
собствените на свид. Г. мъжка чанта тип борсета и мобилен телефон до нея. Подсъдимият
отворил вратата откъм мястото на водача и взел процесните мъжката чанта и
мобилния телефон, които били оставени на предната седалка. После Р. се
отдалечил от мястото, вземайки със себе си посочените вещи. След това
подсъдимият коленичил до автомобил, който бил паркиран в близка улица, където
прегледал съдържанието на предметите в чантата. От нея взел намиращите се пари
420 лева, мултифункционални клещи с накрайници марка „Ганзо“ с калъф, както и
мобилния телефон марка “Моторола“, модел „Джи 6 Плей“ с ИМЕИ 1 № **************и
ИМЕИ 2 № **************. Подсъдимият преценил, че чантата заедно с останалите
вещи, а именно един брой кафяво на цвят портмоне, един брой черна външна
батерия за телефон 32 000 м.ач, един брой черно на цвят тефтерче, един брой
ключ за товарен автомобил марка „Пежо“, модел „Боксер“ с рег. № *** и един брой
бяла на цвят ролетка - 5 метра, не му били необходими, поради което ги
изхвърлил на земята и се отдалечил в неустановена посока.
Не след
дълго свид. Г. се върнал обратно до паркираното МПС и установил, че телефонът и
чантата му заедно с намиращите се в нея вещи липсвали. Тогава той подал сигнал
до 06 РУ при ОД на МВР – Пловдив.
На следващия
ден - 01.11.2019 г., непознат на свид. Г. мъж и неустановен по делото, се
свързал с него и му казвал, че е намерил чантата му заедно с намиращите се в
нея и изхвърлени от подсъдимия документи и движими вещи, собствени на свид. Г.,
като чантата била захвърлена на земята. Неустановеният мъж изпратил до адреса
на свидетеля Г. *** така намерените му вещи.
На неустановена дата в края на 2019 година
свидетелите И.О.Р. и О.В.Р. се намирали на улица „Джебел“ в гр. Пловдив, когато
при тях дошъл подсъдимият Р.. Той се познавал със свидетеля Р. от Затвора -
Пловдив, където двамата изтърпявали наказание лишаване от свобода. Подсъдимият Р.
предложил на посочените свидетели да закупят от него инкриминирания мобилен
телефон „Моторола Джи 6 Плей“ с ИМЕИ 1 № **************и ИМЕИ 2 № **************,
който по-рано той бил отнел от владението на свид. Н.Г.Г.. Свидетелката Р. се
съгласила, като платила на подсъдимия сумата в размер на 30 лева, срещу което
той ѝ дал телефона.
Стойността на вещите към дата 31.10.2019 г. била,
както следва: на мобилен телефон марка „Моторола Джи 6 Плей“ - 220 лева; на
мъжка черна кожена чанта с размери 30 см/20 см, с дръжка и презрамка - 15 лева;
на мъжко портмоне (кафяво) - 5 лева; на външна батерия за телефон 32 000 м.ач -
25 лева; на мултифункционални клещи с накрайници марка „Ганзо“ с калъф - 15 лева;
на тефтерче (черно) - 1 лев; на ключ за микробус марка „Пежо Боксер“ - 160 лева;
на ролетка 5 метра - 3 лева, както и парична сумата в размер на 420 лева.
По
доказателствата:
Описаната фактическа обстановка
съдът приема за установена от самопризнанията
на подсъдимия, направени по реда на чл. 371, т. 2 НПК, както и от събраните
и проверени по делото гласни
доказателствени средства – показанията на свидетелите Н.Г.Г. (лист 51 и
лист 63-64 от досъдебното производство); И.О.Р. (лист 76 от досъдебното
производство); А.Р.А. (лист 77 от досъдебното производство); М.В.М. (лист 78 от
досъдебното производство); О.В.Р. (лист 79 от досъдебното производство), от писмените доказателства – справка
за съдимост за подсъдимия Р. (лист 13-16 от делото); заповед за задържане на
лице с рег. № 389зз-117/02.04.2020 г. (лист 31-32 от досъдебното производство);
характеристична справка за подсъдимия Р. (лист 37 от досъдебното производство);
сервизна карта, издадена от „БТК“ ЕАД (лист 65 от досъдебното производство);
писмо с УРИ 3389-03-99/26.02.2020 г. (лист 71 от досъдебното производство);
разписка от 08.04.2020 г. (лист 86 от досъдебното производство); писмо с УРИ
338900-1675/18.02.2020 г., ведно с приложения към него (лист 109-120 от
досъдебното производство); справка в централна база КАТ по рег. № *** (лист 122
от досъдебното производство), от писмените
доказателствени доказателства – протокол за доброволно предаване от 02.04.2020
г. (лист 81 от досъдебното производство); протокол за оглед на веществени
доказателства (лист 82 от досъдебното производство), от заключението на съдебно-стокова експертиза (лист 88-89
от досъдебното производство), както и от
веществените доказателства.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Н.Г.Г.. От тях
се установява на първо място кога и къде за последно инкриминираните вещи са се
намирали в негово държане и съответно свидетелят е констатирал тяхната липса, а
именно на 31.10.2019 г. около 12:00 часа в гр. Пловдив, на бул. „Шести
септември“ № 223, пред магазин „РВ и партньори“. Установява се още от
свидетелските показания и къде са били поставени тези вещи към момента на
тяхното отнемане, като свидетелят изяснява, че е управлявал микробус „Мерцедес
Спринтер“ с рег. № ***, след пристигането си е слязъл, за да разтовари стоката,
а всички отнети му вещи са били поставени на седалката до мястото на водача,
като вратите на микробуса са били затворени, но не и заключени. На следващо
място установяват се и самите вещи, които се явяват предмет на престъплението.
Свидетелят е имал мъжка черна кожена чанта с размери около 30 см на 20 см, с
дръжка и презрамка. В нея той е държал паричната сума от 420 лева, кафяво мъжко
портмоне, външна батерия за телефон, черна на цвят, мултифункционални клещи с
накрайници марка „Ганзо“, поставени в черен калъф, черно тефтерче, ключ за
микробус марка „Пежо Боксер“ и бяла ролетка. Установява се, че в чантата си
свид. Г. е държал и други свои вещи, които обаче нямат парична равностойност, а
за отнемането им не е повдигнато обвинение, така че същите са оставени извън
предмета на доказване в настоящото производство. До чантата си свидетелят е
държал и инкриминирания мобилен телефон с марка и модел „Моторола Джи 6 Плей“ с
ИМЕИ 1 № **************и ИМЕИ 2 № **************. Показанията на свид. Г.
изцяло се ползват с доверие от съда. В отделни свои части те са проверени, а
достоверността им потвърдена от писмените доказателства – сервизна карта, както
и от показанията на свидетелите Р. и Р., от които се установява, че собственият
на свид. Г. мобилен телефон действително не се е намирал в негово държане след
инкриминираната дата. Следователно не са налице основания да се отрече
истинността на твърденията на свидетеля и в останалата им част. Самите
показания са логически и хронологически последователни, вътрешно непротиворечиви,
в тях свидетелят възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено е възприел.
Те изцяло кореспондират и със самопризнанието на подсъдимия.
Дава се вяра и на показанията на свид. О.В.Р.. От тях
се установява, че дъщерята на свидетеля е получила фактическата власт върху
инкриминирания мобилен телефон именно от подсъдимия Р., както и че това е
станало на възмездно основание – срещу
заплащане на сумата от 30 лева. Свидетелят Р. изяснява, че познава
подсъдимия, с когото по-рано заедно са търпели наказание „лишаване от свобода“.
Обстоятелството, че се касае за интересуващия делото мобилен телефон „Моторола
Джи 6 Плей“ с ИМЕИ 1 № **************и ИМЕИ 2 № ************** се установява
при съвместния анализ на свидетелските показания с писмените доказателствени
средства – протокол за доброволно предаване и за оглед на веществено
доказателство. Показанията на свид. Р. служат за преодоляване на противоречието
в показанията на И.О.Р.. В тази връзка вяра се дава на твърденията от втория
разпит на свидетелката, обективирани в протокол за разпит от 26.03.2020 г. на
лист 76 от досъдебното производство. От тях също се установява фактът, че
държането на телефона тя е получила срещу заплащането на 30 лева на свой
комшия, когото познава като „Гочо“, а за същия по делото се установява да е
подсъдимият Р.. Именно тези показания на свид. Р. се кредитират от съда, защото
на първо място самата Р. заявява, че те съответстват на обективната истина, а
първите ѝ твърдения са били неверни, но освен това и защото те са
проверени и намират подкрепа в показанията на свид. Р. и свид. А.Р.А..
Единственият относим по делото факт, който се установява от показанията на
последния, е, че инкриминираният мобилен телефон е бил в държането на свид. Р.
към момента на нейния разпит. Дава се вяра и на показанията на свид. М.В.М.
като подробни, последователни и кореспондиращи с останалия събран по делото
доказателствен материал.
От сервизна карта, приложена на лист 65 от ДП, се
изяснява, че същата е издадена за мобилен апарат с марка и модел „Моторола Джи
6 Плей“ и с ИМЕИ 1 № **************и ИМЕИ 2 № **************.
От протокол за оглед на веществено доказателство от
02.04.2020 г. се установява, че предмет на огледа е 1 брой мобилен телефон с
марка „Моторола“, ИМЕИ 1 № **************и ИМЕИ 2 № **************.
От заключението на съдебно-стоковата експертиза се
установява стойността на инкриминираните вещи към датата на извършване на
деянието (31.10.2019 г.), както следва: мобилен телефон марка „Моторола Джи 6
Плей“ - 220 лева; мъжка черна кожена чанта с размери 30 см/20 см с дръжка и
презрамка - 15 лева; мъжко портмоне (кафяво) - 5 лева; външна батерия за
телефон 32 000 м.ач - 25 лева; мултифункционални клещи с накрайници марка „Ганзо“
с калъф - 15 лева; тефтерче (черно) - 1 лев; ключ за микробус марка „Пежо
Боксер“ - 160 лева; ролетка 5 метра - 3 лева, както и сумата от 420 лева. Съдът
изцяло кредитира заключението на вещото лице. Същото е изготвено от експерт,
разполагащ с необходимите специални познания в съответната област на науката,
отговорено е в пълнота на поставената задача с постановлението за назначаване
на експертизата, като вещото лице е посочило метода и датата на оценката.
Заключението е изготвено след запознаване от експерта с материалите по делото и
направено пазарно проучване. По тези съображения заключението се цени за обосновано
и мотивирано.
От правна
страна:
При така установените факти съдът намира, че
подсъдимият С.Л.Р. е извършил от обективна и от субективна страна
престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б.
„а“ от НК, за което му е повдигнато обвинение.
От обективна
страна на 31.10.2019
г. в гр. Пловдив, при условията на опасен рецидив – извършил е престъплението,
след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода
не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 от НК,
е отнел чужди движими вещи, както следва:
-
1 /един/ брой мобилен телефон марка
„Моторола“, модел „Джи 6 Плей“ (Motorola G6
Play) с ИМЕЙ 1 - **************и ИМЕЙ 2 - **************
на стойност 220 /двеста и двадесет/ лева;
-
1 /един/ брой черна на цвят, мъжка
кожена чанта с размери 30 см. х 20 см. (с дръжка и презрамка) на стойност 15
/петнадесет/ лева;
-
1 /един/ брой кафяво на цвят портмоне на
стойност от 5 /пет/ лева;
-
1 /един/ брой черна външна батерия за телефон
(32 000 м.ач.) на стойност 25 /двадесет и пет/ лева;
-
1 /един/ брой мултифункционални клещи с
накрайници марка „Ганзо“, с калъф на стойност 15 /петнадесет/ лева;
-
парична сума в размер на 420
/четиристотин и двадесет/ лева;
-
1 /един/ брой черно на цвят тефтерче на
стойност 1 /един/ лев;
-
1 /брой/ ключ за товарен автомобил марка
„Пежо“, модел „Боксер“ с рег. *** на стойност 160 /сто и шестдесет/ лева и
-
1 /един/ брой бяла на цвят ролетка (5 м)
на стойност 3 /три/ лева,
или всички отнети вещи на обща
стойност от 864 (осемстотин шестдесет и четири) лева от владението на Н.Г.Г., с
ЕГН: **********, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои.
Времето и мястото на извършване на престъплението – на
31.10.2019 г. в гр. Пловдив, се установяват от показанията на свид. Г., изцяло
кредитирани от съда.
На следващо място от обективна страна съдът намира, че
инкриминираните вещи, които подсъдимият Р. е отнел при процесното си деяние,
представляват годен предмет на престъплението „кражба“. Касае се за движими
вещи, които имат парична стойност – установено от заключението на
съдебно-стоковата експертиза, и се явяват „чужди“ по смисъла на НК спрямо
подсъдимия. Самите вещи, които се явяват предмет на престъплението, и
тяхната стойност са както следва: 1 брой мобилен телефон марка „Моторола“,
модел „Джи 6 Плей“ с ИМЕЙ 1 - **************и ИМЕЙ 2 - ************** на
стойност 220 /двеста и двадесет/ лева; 1 брой черна на цвят, мъжка кожена чанта
с размери 30 см. х 20 см., с дръжка и презрамка на стойност 15 /петнадесет/
лева; 1 брой
кафяво на цвят портмоне на стойност 5 /пет/ лева; 1 брой черна
външна батерия за телефон (32 000 м.ач.) на стойност 25 /двадесет и пет/ лева; 1 брой
мултифункционални клещи с накрайници марка „Ганзо“, с калъф на стойност 15
/петнадесет/ лева; парична сума в размер на 420 /четиристотин и двадесет/ лева; 1 брой
черно на цвят тефтерче на стойност 1 /един/ лев; 1 ключ за
товарен автомобил марка „Пежо“, модел „Боксер“ с рег. *** на стойност 160 /сто
и шестдесет/ лева и 1 брой бяла на цвят ролетка (5 м) на стойност 3 /три/ лева.
Установява
се по-нататък, че от обективна страна инкриминираните вещи са отнети без
съгласието на своя владелец – свид. Г.. Липсата на съгласие за тяхното отнемане
е била ясно и безпротиворечиво демонстрирана на третите лица чрез поставянето
на вещите в купето на микробуса, достъпът до което е бил изключен по отношение
на други лица чрез затварянето на вратите от страна на свид. Г., когато е отишъл
да разтовари доставената стока. Обстоятелството, че свидетелят единствено е
затворил, но не и заключил вратите, не може да обоснове различен извод, тъй
като по ясен начин е била поставена преграда пред достъпа на други лица до
вещите, съхранявани вътре в микробуса. Незаключването в случая има отношение
единствено към ефикасността на предприетите от свид. Г. мерки, но по никакъв
начин не поставя под съмнение тяхното съществуване.
Изпълнителното деяние на престъплението представлява
отнемането на инкриминираните вещи от страна на подсъдимия Р., като то се е
изразило в прекъсването на фактическата власт на досегашния владелец – свид. Г.,
и установяване на свое държане от страна на подсъдимия. Следователно то е
осъществено чрез действие – с вземането на мобилния телефон и чантата, в която
са съхранявани останалите вещи, от страна на подсъдимия и напускането на
мястото заедно с тях. В момента, в който подсъдимият се е отдалечил с отнетите
вещи, деянието му е било довършено от обективна страна, тъй като е настъпил
съставомерен престъпен резултат – неправомерна промяна във фактическата власт
върху инкриминираните вещи, като по този начин е била нарушена възможността на
правоимащото лице да упражнява безпрепятствено и в пълен обем правата си, като
си служи и използва собствените си вещи.
Доказано по делото е и авторството на деянието от
страна на подсъдимия Р.. На първо място това обстоятелство е обхванато от
неговото самопризнание, направено по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, което изцяло
кореспондира със събраните и проверени по делото доказателства. На следващо
място този извод намира подкрепа и в показанията на свидетелите Р. и Р., от
които се установява, че последната е получила фактическата власт върху
процесния мобилен телефон, именно от подсъдимия Р., който ѝ го предал
срещу заплащането на 30 лева.
Правилна е и квалификацията на
престъплението, като такова извършено при условията на опасен рецидив. На първо
място в особената част на НК е предвидено наказание за това престъпление,
представляващо опасен рецидив с разпоредбата на чл. 196, ал. 1 от НК. Спазени
са изискванията на чл. 30, ал. 1 от НК - не са изтекли 5 години от изтърпяване
на наказанието по предишните присъди, както и на чл. 29, ал. 2 от НК, като за обосноваване
на опасния рецидив не са вземани предвид престъпления, извършени от подсъдимия Р.
като непълнолетен. Правилно рецидивът е квалифициран по б. „а“ на чл. 29, ал. 1
от НК, тъй като към момента на извършване на процесното деяние подсъдимият е бил
осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от
една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 от НК. Приложението
на хипотезата по чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК се обуславя от осъдителните присъди спрямо подсъдимия Р. по НОХД № 3862/2012 г.; по
НОХД № 5638/2012 г. и по НОХД № 7451/2012 г. – всичките по описа на Районен съд
– Пловдив, представляващи едно осъждане. С определение от 25.06.2013 г. по ЧНД
№ 2788/2013 г. по описа на Районен съд – Пловдив, влязло в сила на 20.09.2013
г., са групирани наложените на подсъдимия Р. наказания по горепосочените
осъждания, като е определено едно общо най-тежко наказание от четири години „лишаване от свобода“,
което на основание чл. 24 от НК е увеличено с една година. Така наложеното
общо, най-тежко и увеличено наказание в размер на 5 години „лишаване от
свобода“ е изтърпяно на 25.01.2017 г., а процесното деяние е извършено на
31.10.2019 г. Независимо от приложението на института на чл. 24 от НК са
спазени указанията по приложението на закона, изведени в Решение № 355 от 15.IХ.1988 г. по н.о.х.д. № 360/1988 г., ВК,
доколкото наказанието по осъждането е надвишавало една година и преди неговото
увеличаване по реда на чл. 24 от НК. По тези съображения престъплението се
явява извършено при опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК.
От субективна
страна подсъдимият Р. е извършил престъплението виновно и при форма на
вината пряк умисъл. Към момента на извършване на деянието той е формирал
съзнание относно проявлението в обективната действителност на всички елементи
от състава на престъплението, съзнавал е и общественоопасния му характер, но
въпреки това е пристъпил към неговото осъществяване. Подсъдимият е съзнавал, че
вещите, които отнема, са чужди, че липсва съгласието на техния владелец за
отнемането им, както и че те имат определена парична стойност. Предвиждал е, че
с довършване на изпълнителното деяние по отнемане на вещите - предмет на
престъплението, в обективната действителност ще настъпи съставомерен престъпен
резултат, като неправомерно бъде ограничена възможността на правоимащото лице –
свид. Г., да си служи и да използва собствените си вещи, които дотогава е
владял. Именно този забранен от закона резултат обаче е целял да постигне
подсъдимият чрез процесното си деяние. Допълнително от субективна страна
подсъдимият Р. е действал и с присвоително намерение по отношение на вещите -
предмет на престъплението. Това му намерение е ясно демонстрирано чрез
вземането на тези вещи и поставянето им на място, където местоположението им е
неизвестно за техния владелец, както и последвалите довършването на деянието
действия по разпореждане с тях – подсъдимият изхвърлил част от вещите, други
задържал за себе си. Най-ясно обаче това му намерение е демонстрирано чрез действията
по прехвърляне на фактическата власт върху инкриминирания телефон „Моторола Джи
6 Плей“ на друго лице (свид. Р.) срещу получаването на пари. Така подсъдимият
се разпоредил с вещта като със своя. Последното обстоятелство се доказа по
делото от показанията на свидетелите Р. и Р.. Тези факти също са признати и от
подсъдимия.
По гореизложените съображения настоящият съдебен
състав прие, че подсъдимият С.Л.Р. е извършил престъплението, за което му е
повдигнато обвинение, поради което съдът го призна за виновен с присъдата си.
По наказанието:
За престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194,
ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК се предвижда наказание „лишаване от свобода“
от две до десет години.
Като смекчаващи отговорността обстоятелства съдът
отчита признанието на вината, което подсъдимият прави наред с признанието на
фактите, както и изразеното съжаление за стореното. Сравнително невисоката
стойност на противозаконно отнетото имущество също се ценни като обстоятелство,
което не разкрива дотолкова завишена обществена опасност на конкретното деяние,
но същевременно съдът подчертава, че стойността не е и пренебрежимо ниска, като
надвишава размера на минималната работна заплата в страната към датата на
извършване на деянието.
Настоящият състав приема обаче, че направеното от
подсъдимия самопризнание на фактите не следва да се отчита допълнително като
смекчаващо обстоятелство, тъй като благоприятната последица за него от това му
действие е предопределена от закона и е конкретно приложена чрез определяне на
наказанието по правилата на чл. 58а, ал. 1 от НК. Съдът намира, че в случая
разкриването на обективната истина по делото е резултат от навременните и
ефективни действия на разследващите органи, като направеното признание подкрепя
и затвърждава приетите за установени обстоятелства, но само по себе си не е
изиграло решаваща роля за разкриването на престъплението и неговия извършител,
поради което не следва да бъде отчитано и втори път като смекчаващо
обстоятелство.
Не се споделя доводът смекчаващо обстоятелство да
представлява младата възраст на дееца, тъй като към момента на извършване на
деянието той е бил навършил 35 години, което според настоящия състав е
достатъчна възраст лицето да е формирало личността и характера си, както и за
формирането на съзнание за необходимостта от изграждане на ефикасни запрети
пред вършенето на престъпления. Досежно твърдението за тежко материално и
семейно положение същото не е подкрепено с преки доказателства, но косвени
такива се извеждат от данните за личността на подсъдимия – без образование и
без постоянна работа, поради което тези обстоятелства все пак следва да бъдат
съобразени.
Като отегчаващо отговорността обстоятелство настоящият
състав съобрази предходните осъждания на подсъдимия, които не са обхванати от
квалификацията на деянието. Осъждането по групираните наказания по НОХД № 3862/2012 г.;
по НОХД № 5638/2012 г. и по НОХД № 7451/2012 г. – всичките по описа на Районен
съд – Пловдив не може да се тълкува допълнително във вреда на подсъдимия, тъй като то е
послужило за квалификация на деянието по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК като
извършено при опасен рецидив и значението на това обстоятелство, като
повишаващо степента на обществена опасност на деянието, е отчетено от
законодателя при определяне на размерите на наказанието. Налице е хипотезата на
чл.56 от НК и посоченото осъждане не се съобразява допълнително като отегчаващо
обстоятелство. Въпреки това от справката за съдимост на подсъдимия Р. се
установява, че са налице и предходни осъждания, необхванати от обосноваването
на опасния рецидив от една страна, а от друга за тях не е настъпила
реабилитация към момента на извършване на процесното деяние. За този извод
съдът съобрази разпоредбите на чл. 88а, ал. 2 и ал. 4 от НК, като последната
указва, че за настъпването на реабилитацията е необходимо да изтекат
предвидените в закона срокове за всички осъждания. В тази връзка наказанието по
ЧНД № 5848/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив са групирани наказания,
наложени на подсъдимия Р.. Установено от справката за съдимост, наказанието по
това осъждане е изтърпяно на 17.05.2011 г., поради което съгласно чл. 30, ал. 1
от НК това осъждане не обуславя опасен рецидив и по чл. 29, ал. 1, б. „б“ от НК
и следва да бъде отчитано единствено като отегчаващо обстоятелство.
Индивидуализацията на наказанието е дейност на съда,
която изисква да се вземат предвид степента на обществената опасност на
деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и
отегчаващи вината обстоятелства. В конкретния случай съдът намира, че деецът
разкрива изключително завишена степен на лична обществена опасност. Обосновано
с оглед данните по делото е становището на прокурора, че предходно изтърпените
ефективно наказания не са постигнали целите на наказанието. Данните за миналата
съдимост на подсъдимия го характеризират като лице с трайно изградени престъпни
навици, при това насочени към увреждането на определен вид обществени
отношения, охраняващи безпрепятственото упражняване на правото на собственост
на лицата. В тази връзка определянето на наказанието единствено като се държи
сметка за степента на обществена опасност, изводима от стойността на предмета
на престъплението, би довело до игнориране на относими обстоятелства към
дейността на съда по индивидуализиране на наказанието.
За да бъде наказанието законосъобразно, то трябва да
представлява възмездие за дееца. Трайно изяснено в правната теория и съдебната
практика е, че справедливо е това наказание, което съответства не само на
тежестта на извършеното престъпление и на личността на дееца, но е и необходимо
за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 от НК. Съгласно Решение № 528 от X.1993 г. по н. д. № 377/93 г., I н. о.
справедливото наказание е целесъобразно, а в Решение № 144/1973 г. на II н.о. е изяснено,
че наложеното наказание ще бъде в явно несъответствие с обществената опасност
на деянието и дееца дори и при правилна оценка на степента на тяхната
обществена опасност, но когато по вид и размер е такова, че чрез изтърпяването
му няма да се постигнат посочените в закона цели. Тези общи ръководни начала,
почиващи на принципите на законността и справедливостта, дават отправна точка
за дейността на съда по индивидуализация на конкретното наказание.
В процесната хипотеза настоящият съдебен състав намира,
че след предходно изтърпяното наказание от 5 години лишаване от свобода, при
уважаване искането на защитата и налагане на наказание в минималния предвиден
размер, то не би съдействало за постигане на целите на наказанието. Без на
по-тежките наказания да се придава значение на своеобразна „панацея“ в борбата
с престъпността, то не следва да се игнорира и влиянието, което размерът на
наказанието има както върху поведението на дееца, така и на останалите членове
на обществото. Видно е, че в случая след предходно изтърпяното наказание от 5
години лишаване от свобода в един не-малък период от време (от около две години
и половина) това обстоятелство се е оказало ефикасен механизъм подсъдимият да
се въздържа от извършването на престъпления. В тази връзка настоящият състав
счита, че при определянето на по-леко по размер наказание от наложеното на
подсъдимия Р. с присъдата, то не би постигнало търсените от закона цели.
Макар една от предвидените в чл. 36, ал. 1 от НК цели
да е отнемане на възможността на осъдения да върши други престъпления, то не
бива да се забравя необходимостта от постигане и на останалите цели, а размерът
на наказанието не следва да се разглежда единствено като период от време, през
който лицето е изолирано от обществото и само временно е създадена пречка пред
това да се вършат престъпления. Напротив – индивидуализацията на наказанието
трябва да е насочена към обезпечаване на основната цел по поправяне и
превъзпитаване на дееца към спазване на законите и добрите нрави. Въпросите по
изпълнението на наказанията и дейностите по постигането на поставените цели са
извън компетентността на съда. Въпреки това законът е определил механизми, чрез
които съдът да въздейства върху този процес – например особените производства
по раздел I, раздел II и раздел III от глава
тридесет и пета от НПК, правомощието по чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС, по чл. 24 от НК.
Най-яркото проявление на това правомощие на съда обаче е дейността по
индивидуализацията на наказанието, която определя начина и границите, в които
ще се осъществява въздействието върху личността на дееца.
Всичко това мотивира настоящия съдебен състав да
приеме, че се касае за лице със завишена степен на лична обществена опасност и
лоши характеристични данни – без образование, безработен. За да бъде наказанието
справедлива и адекватна ответна мяра от страна на държавата на извършеното
престъпление, то трябва да бъде индивидуализирано в размер на 3 години и 6
месеца лишаване от свобода. Според настоящия състав налагането на по-леко по
вид и размер наказание изначално би компрометирало постигането на целите по чл.
36, ал. 1 от НК и би се свело единствено до временно изолиране на подсъдимия от
обществото. Следва да се има предвид, че за престъплението по чл. 196, ал. 1,
т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 от НК предвиденото наказание е лишаване от
свобода от две до десет години. Това означава, че средният размер (при баланс
на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства) е 6 години лишаване от свобода.
Защитата пледира за наказание, ориентирано към минимума, като категорично
наложеното от съда такова е именно при превес на смекчаващите обстоятелства,
под средния размер, но все пак надхвърлящ минимума предвид зачитане значението
и на установените отегчаващи обстоятелства. Значението на същите, разбира се,
също не следва да се преувеличава. Каза се, по делото са налице и смекчаващи
отговорността обстоятелства, а принципът на хуманизма изисква наказанието да не
се превръща в една ненужна и неоправдана държавна принуда. Именно за
постигането на баланс между всички тези обстоятелства съдът счита, че
наложеното с присъдата наказание се явява справедливо, съобразено със степента
на обществена опасност на деянието и на дееца и представлява адекватна и
реципрочна ответна мяра на извършеното от страна на държавата.
При така установените смекчаващи и отегчаващи
отговорността обстоятелства настоящият съдебен състав приема, че не са налице
предпоставките за определяне на наказанието по реда на чл. 55 от НК. Това е
така, тъй като нито най-лекото предвидено наказание се явява несъразмерно тежко
с оглед на конкретно извършеното престъпление и личността на дееца, нито пък по
делото се установиха изключително или многобройни смекчаващи обстоятелства.
Като съобрази така установените смекчаващи и
отегчаващи отговорността обстоятелства, но не като механичен сбор, а предвид
тяхната относителна тежест настоящият състав намира, че за извършеното от
подсъдимия Р. престъпление следва наказанието да бъде наложено при превес на
смекчаващите обстоятелства, но и над предвидения минимум, като бъде
индивидуализирано в размер на 3 години и 6 месеца „лишаването от свобода“. Наказанието
се налага за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 от НК. Предвид протеклото
производство по реда на чл. 373, ал. 2 от НПК и съгласно правилото на чл. 58а,
ал. 1 от НК съдът намали така определено наказание с една трета, като наложи на
подсъдимия с присъдата си наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 (две)
години и 4 (четири) месеца.
В процесния случай не са налице предпоставките по чл.
66, ал. 1 от НК за отлагане изпълнението на така наложеното наказание две
години „лишаване от свобода“, тъй като подсъдимият Р. е осъждан на лишаване от
свобода за престъпления от общ характер, за които му осъждания не е настъпила
реабилитация. На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС съдът постанови
наложеното на подсъдимия Р. наказание от две години и четири месеца лишаване от
свобода да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.
На основание чл. 59, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НК от
така определеното и наложено наказание на подсъдимия С.Л.Р. в размер на две
години и четири месеца лишаване от свобода съдът приспадна времето, през което
подсъдимият е бил задържан по реда на ЗМВР за срок от 24 часа на 02.04.2020 г. със
Заповед за задържане на лице с рег. № 3389зз-117/02.04.2020 г., по реда на НПК
с постановление на прокурор при РП – Пловдив от 03.04.2020 г. за срок от 72
часа за времето от 03.04.2020 г. до 06.04.2020 г. и с мярка за неотклонение „задържане
под стража“, взета с Определение № 544/06.04.2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, считано от 06.04.2020 г. до влизане на присъдата в сила, като един ден
задържане следва да се зачита за един ден лишаване от свобода.
С присъдата си съдът постанови вещественото
доказателство – 1 брой мобилен телефон марка
„Моторола“, модел „Джи 6 Плей“ с ИМЕЙ 1 с № **************и ИМЕЙ 2 с № **************,
намиращ се на съхранение при домакина на 06 РУ при ОДМВР – Пловдив, да се върне
на правоимащото лице – свид. Н.Г.Г., ЕГН: **********. Съдът постанови с присъдата си и
веществените доказателства –
1 брой компакт диск, приложен на лист 73 от досъдебното производство и 1 брой
компакт диск, приложен на лист 108 от досъдебното производство, да останат по
кориците на делото.
С оглед изхода на делото съдът на основание чл. 189,
ал. 3 от НПК осъди подсъдимия С.Л.Р. да заплати направените в хода на
наказателния процес разноски в размер на 73,20 (седемдесет и три лева и
двадесет стотинки) лева в полза на Държавата и по сметка на ОД на МВР –
Пловдив.
Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала,
ХБ