Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.Кюстендил 25.06.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Кюстендилският окръжен съд, в
открито съдебното заседание, проведено
на осми юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ
при участието
на секретаря Вергиния Бараклийска, като разгледа
докладваното от съдия Савова в.гр.дело № 270 по описа за 2020 г. на КнОС, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба с вх. № 4215/19.02.2020 г. на „********“
АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „О.П.“ №*****,
представлявано от изп. директор Д.Ш.и прокурист М.В.,
действащи чрез Адвокатско дружество „***************“, БУЛСТАТ ***************,
със съдебен адрес за връчване на книжа: гр. С., ул. „*****“ №***, ет.*****.Жалбата
е насочена срещу решение № 65 от 22.01.2020г., постановено от Районен съд –
Кюстендил по гр. дело № 926/2019 г. по
описа на същия съд.
Постановеният
от КнРС съдебен акт се оспорва в частта, с която
претенцията за установяване дължимостта на сумата от ********
лв. - възнаградителна лихва за периода от 22.06.2015
г. до 09.05.2018 г., както и ********лв. - такси за периода от 22.06.2015 г. до
11.06.2018 г., съдът е оставил без уважение като неоснователна и недоказана.
Решението, в
обжалваната част, се приема за неправилно, поради неговата незаконосъобразност
и недопустимост. Иска се отмяна му и уважаване и на тези искови претенции, като
при постановяване на съдебния акт, въззивният съд да
се произнесе и по сторените в заповедното и исковите производства пред двете
съдени инстанции деловодни разноски.
Въззивникът оспорва извода
на решаващия съд за неоснователност на исковите претенции за възнаградителна лихва в размер на ********лева и такси в
размер на ******** лева поради неравноправния характер на клаузите, които ги
уговарят. Счита, че в хода на развилото се пред районния съд производство, ищцовата банка е
провела пълно и главно доказване на всички факти с оглед разпределената в
процеса от съда доказателствена тежест на страните.
Приема, че районният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при
изготвянето на доклада по делото, предвид липса на указания към ищеца за ангажиране на
доказателства относно релевантни факти и обстоятелства, което е довело до
невъзможност за постигане на основната функция в гражданското правораздаване, а
именно установяване на истината. За такъв пропуск се приема липсата на
указания, че съда ще следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор, което е довело до невъзможността ищеца
да ангажира доказателства в обратна насока, респ. такива за индивидуално
уговаряне на клаузи от договора.
Друг съществен
пропуск, който се сочи, е, че едва в мотивите на обжалваното решение съдът е
изложил виждането си, че претенцията за такси не е разграничена по основание и
размер, което се твърди, че е следвало да се констатира още при проверката за
редовността на исковата молба или в доклада по делото. Отделно от това,
изложените мотиви относно неоснователността на тази претенция, се приемат за
твърде общи и несъстоятелни. Приема се, че този пропуск би могъл да се
преодолее служебно от съда, като същият постави в тази връзка допълнителни
въпроси към вещото лице. Изразява се становище за неправилност на извода на
съда за противоречие на претенцията за такси с разпоредбата на чл.10а от ЗПК,
доколкото цитираната разпоредба влиза в сила година след сключването на
договора. Намира, че соченият пропуск, водещ до процесуално нарушение от
районния съд, следва да бъде преодолян в производството пред въззивната инстанция, като същата даде указания за
представяне на доказателства в тази насока.
За напълно погрешен се приема изводът на
районния съд за неравноправност на клаузата, касаеща
начина на формиране на възнаградителната лихва, като въззивникът излага обстойни доводи в тази насока. Въззивникът заключава, че с оглед установената съдебна
практика, районният съд, приемайки неравноправност на клаузите, уреждащи
възможността за промяна в Референтния лихвен процент *********, е следвало да
прогласи за нищожни само тях, а не генерално уговорката за дължимост
на възнаградителна лихва, като приложими да останат
изначало уговорените между страните лихвени нива.
По реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК
не е постъпил отговор на въззивната жалба от страна
на ответника по нея, като същата се оспорва в съдебно заседание.
След като
обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, окръжният съд
намира следното:
Кюстендилският
окръжен съд счита жалбата за допустима,
доколкото е подадена в законния срок, от надлежно легитимирана страна, срещу
подлежащ на въззивна проверка първоинстанционен
съдебен акт и при наличие на правен интерес от обжалване.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Обжалваното решение е валидно, постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда.
Искът е предявен по реда на чл. 415 от ГПК от
заявителя срещу длъжника в преклузивния 1-месечен
срок от уведомяването му, че заповедта за изпълнение на парично вземане е
връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК , поради което се
явява процесуално допустим. Поради изложеното и доколкото е постановено при
наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки,
обжалваното решение е допустимо.
По делото е
установено, че по заявление с вх. № ********/22.06.2018 г. по описа на КнРС, депозирано от “********“ АД, е била издадена Заповед
№ ********/25.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№ 1303/2018 г. по описа на КнРС
с предмет вземането по предявените в първоинстанционното
производство установителни искове срещу Р.М.Г..
С разпореждане
№ 1349/18.03.2019 г. по ч.гр.д. № 1303/2018 г. съдът е уведомил заявителя, че
заповедта за изпълнение на парично вземане е връчена на длъжника в хипотезата
на чл. 47, ал. 5 от ГПК – чрез залепване на уведомление, с указание, че в
1-месечен срок от съобщението същият може да предяви иск за установяване на
вземането си, в противен случай съдът ще обезсили издадената заповед за
изпълнение. Съобщението е било връчено на заявителя на 09.04.2019 г., като
същият е предявил процесните искове в законоустановения срок.
При
постановяване на атакуваното решение районният
съд е приел от фактическа страна, че с Договор за потребителски кредит №
********/22.10.2013 г. „********“ АД е предоставило на ответника Р.М.Г. сума в
общ размер на ********лв., платима до 22.04.2021 г., ведно с уговорена в
договора лихва и ГПР ******** %, като общо дължимата сума към момента на
сключване на договора е ********лева. Договорът е надлежно подписан от
страните, поради което съдът намира, че е установено сключването му, респ.
съществуването на договорни отношения между страните. Съгласно приложения
погасителен план, общият брой на погасителните вноски е ***** с дата на първата
вноска 22.11.2013 г. в размер на *****лева и дата на последната погасителна
вноска – 22.04.2021 г. в размер на ********лева. Целият размер на кредита е усвоен
еднократно по сметка № ***************************, с титуляр ответникът по делото на 22.10.2013 г. Не се спори, че
пълната сума по договора не е възстановена.
На 09.05.2018
г. ответникът лично е бил уведомен с нотариална покана за настъпилата поради неиздължаване
на месечна вноска с падеж 22.06.2015 г., предсрочна изискуемост на цялото
вземане, при запазване действието на договора.
В първоинстанционното производство е назначена
съдебно-счетоводна експертиза, според чието заключение сумата по процесния кредит в размер на ***** лв. е усвоена еднократно
по сметка на ответника на 23.10.2013 г.; общо извършени погасявания от
усвояване на кредита до 27.05.2015 г., когато е направена последната вноска са:
главница – *****лв.; договорна лихва – *****лв., такси – *****лв, в т.ч. първоначално удържана такса в размер на *****лв.;
дължимите към кредитодателя суми са: дължима главница
– 3688.43 лв.; дължими такси: ******** лв. (от които *****лева невнесени
месечни такси и **** лева такса администриране на просрочен кредит); дължима
законна лихва – *****лв.; дължима възнаградителна
лихва – *****лв.
Решението на КнРС е влязло в сила в частта, в която съдът е признал за
установено в отношенията между страните, че ответникът Р.М.Г. има задължение към
„********“ АД, произтичащо от Договор за потребителски кредит № ********* от
22.10.2013 г., в размер на *********лв. – главница, както и *********лв. - мораторна лихва за периода от 22.06.2015 г. до 11.06.2018
г.
За да отхвърли
исковите претенции за установяване дължимостта на
сумата от ******** лв. - възнаградителна лихва за
периода от 22.06.2015 г. до 09.05.2018 г., както и ********лв. - такси за
периода от 22.06.2015 г. до 11.06.2018 г. по процесния
договор, районният съд е приел, че клаузата, касаеща
начина на формиране на възнаградителната лихва е
неравноправна, доколкото няма данни и не се твърди да е индивидуално уговорена,
и като такава е нищожна, т.е. не е възпроизвела действие между страните, респ.
уговорката за такси е противоречаща на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от
ЗЗП, освен това претенцията за такси не е разграничена по основание и размер.
Във въззивното производство при условията на чл. 267, ал. 2 от ГПК е изслушано в.л. М.В. относно начислените такси по процесния
догово, които се претендират – размер и начин на
формирането им. В о.с.з. от 21.01.2021 г. вещото лице пояснява по отношение заключението си, прието по първоинстанционното дело, че месечните такси от *********лева
са за месечно обслужване, таксата от ********* лева е еднократно начислена при
обявяване в предсрочна изискуемост; падежиралите
вноски са до 56-та включително- до 22.06.2018г. ; претендираната възнаградителна лихва от ********лева е определена при
плаващ процент ********* плюс съответна надбавка, а не както първоначално е
определен при подписване на договора -8%, след това ежегодно има промяна в
лихвата, и ако се изчисли при първоначалния размер от *****% би имало разлика
във възнаградителната лихва, защото лихвата от
следващата година е *****%.
Във вззивното производство са приети
съдебно-счетоводна експертиза и допълнителна такава - по искане на въззивника,
за изчисление размера на възнаградителната лихва, която се претендира по делото във
вариант на фиксиран (непроменяем) лихвен процент, при първоначално уговорения такъв
с процесния договор – ****% за първа година и **** %
за останалия срок на договора. В заключението вещото лице е установило, че
размерът на възнаградителната лихва за целия срок на
договора до падежа 22.04.2021 г. при така заложените лихвени нива е *********лева,
а реално внесената сума от кредитополучателя е *****лева.
Въззивният съд намира от правна страна следното:
По
отношение неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания за неправилно формираните от съда изводи.
Между страните
по делото са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по
чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
По претенцията
за установяване дължимостта на възнаградителната
лихва:
Въззивникът възразява срещу изводите на съда за неравноправност на
клаузата, касаеща начина за формиране на възнаградителната лихва.
Първоинстанционният съд е приел, че с описаните в чл. 3 от
процесния договор за кредит уговорки относно дължимата
лихва, е уредена възможност за промяна в условията за издължаване на кредита,
обвързана от неясни критерии, които са неизвестни за потребителя към момента на
сключване на договора. Изразил е виждане, че методът на изчисляване на
съответния лихвен процент не съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти, като, позовавайки се на формирана практика на ВКС, е възприел
становище, че потребителят не е получил достатъчно конкретна информация как кредитодателят може едностранно да промени цената на
финансовата услуга, за да може да реагира по най-уместен начин, както и когато
методологията, създадена от кредитора, като нейни вътрешни правила не е част от
кредитния договор, последният не е може
да се счита за добросъвестен. Приемайки, че в случая потребителят не е получил
достатъчно информация относно изискванията на чл. 58 от ЗКИ, е направил извод
за неравноправност на основание чл. 143 от ЗЗП относно клаузата, касаеща начина за формиране на възнаградителната
лихва, доколкото е посочено, че тази клауза не е индивидуално уговорена, и на
това основание съдът я е квалифицирал като нищожна.
В чл. 3 от
сключения договор за кредит, е уговорено, че през първата година от срока на
издължаване на кредита ще се дължи променлива годишна лихва в размер на сбора
от Референтния лихвен процент ********* на Банката за съответния период на
начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от ********* а за всяка
следваща година до крайния срок на издължаването - променлива годишна лихва в
размер на сбора на Референтния лихвен процент ********* на Банката за
необезпечени кредити в лева за съответния период на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка в размер на *********%. Референтният лихвен процент *********
на Банката за необезпечени кредити се определял от Комитета по управление на
пасивите и активите на Банката (АЛКО), съгласно Методология на Банката -
неразделно приложение към договора за кредит, и към датата на сключването му е
в размер на *********% по арг. от чл. 3, ал.1 от
Договора. С оглед на изложеното в клаузата на чл. 3 се съдържа изрично указание
относно размера на лихвата към датата на сключване на договора - *****% (*********%
+*********%) за първата година, и *********% (*********% + *********%) за останалия
период.
При тези данни,
въззивният съд намира за неправилен изводът на първоинстанционния съд за нищожност поради неравноправен
характер на цялата клауза на чл. 3 от процесния
договор, тъй като в частта за определяне на размера на лихвата към датата на
сключване на договора клаузата указва ясно и недвусмислено размера на дължимата
възнаградителна лихва, съставляваща цената за
ползване на предоставения кредит. В останалата й част относно правото на
банката да променя едностранно периодично включения като компонент на лихвата
референтен лихвен процент, клаузата на чл. 3 е неравноправна и поради това
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото не е уговорена
индивидуално между страните в кредитното правоотношение, както правилно е приел
първоинстанционния съд.
Частичната
нищожност на чл. 3 от договора не освобождава кредитополучателя от задължението
за заплащане на лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на
договора размер – ****% за първата година и **** % за останалия период, респ.
кредитополучателите не са обвързани от последвалите сключването на договора
промени в размера на лихвата, които са резултат от едностранна промяна на
референтния лихвен процент, извършена на основание признатите за неравноправни
и нищожни договорни клаузи. (в този см. Решение № 92 от 096.09.2019 г. на ВКС
по т.д. № 2481/2017 г., ІІ т.о., ТК).
По делото е
безспорно установено наличие на двете предпоставки за настъпване на предсрочна
изискуемост - спиране на плащанията по
кредита, датиращо от 22.06.2015 г., и уведомяване на длъжника за обявяването на
предсрочната изискуемост на задължението му на 09.05.2018 г. С настъпването на
предсрочната изискуемост отпада занапред действието на погасителния план. Дължимостта на уговорената в договора лихва, имаща предназначението
да служи като възнаграждение за ползването на предоставения финансов ресурс, за
последващ период отпада. В този смисъл са
задължителните разрешения, дадени в ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. №
3/2017 г., ОСГТК, в което е казано, че предсрочната изискуемост на вземането по
договор за кредит представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, като договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от
срочен в безсрочен. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди
първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ
период – след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи.
Предвид
изложеното, размерът на дължимата възнаградителна
лихва следва да се определи на база първоначално уговорения между страните
лихвен процент. Въз основа на данните в приетото във въззивното
производство заключение- допълнение по допълнителната ССЕ, неплатената възнаградителна лихва, която е дължима до датата на
настъпване на предсрочната изискуемост на кредита – 09.05.2018 г.,възлиза на *********лева.Предвид
претендирания от ищеца размер от ******** лева, съдът
счита, че претенцията за възнаградителна лихва следва
да бъде уважена в пълен размер.
По претенцията
за установяване дължимост на такси:
Въззивникът възразява срещу извода на съда за противоречие на претенцията
за такси с разпоредбата на чл.10а от ЗПК, доколкото цитираната разпоредба влиза
в сила година след сключването на договора, както и че претенцията за такси не
е разграничена по основание и размер.
За да отхвърли
изцяло исковата претенция за такси, първоинстанционният
съд е приел, че разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от договора за кредит, по силата
на която кредиторът има право да начисли такса за администриране на просрочен
кредит, противоречи на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП и на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, че от
доказателствата по делото не се установяват извършени дейности или допълнителни
услуги, а таксите и разноските са основани на забавата на длъжника, като
последица от договорно неизпълнение и не съставлява допълнителна услуга по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, отделно претенцията за такси не е
разграничена по основание и размер.
Настоящият състав на въззивната
инстанция намира за неоснователни доводите на въззивника
за неприложимост на разпоредбата на чл. 10а от Закона за потребителския кредит,
поради сключване на процесния договор преди влизане в
сила на същата. Видно от разпоредбата на § 13 от ПЗР на ЗИД на ЗПК (обн. ДВ бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) е
предвидено изрично изключение по отношение на вече сключени договори за кредит,
като същата гласи, че разпоредбите на
този закон (ЗИД на ЗПК обн. ДВ бр. 35/2014 г., в сила
от 23.07.2014 г.), включително цитирания чл. 10а от ЗПК не се прилагат за
договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, „освен по
отношение на такси, обезщетения и неустойки …“. Следователно предвид изрично
предвиденото обратно действие, което законодателят е въвел с цитираната
законова норма, настоящият състав приема, че в случая разпоредбата на чл. 10а
от ЗПК намира приложение независимо дали се касае за заварени договори или за
сключени след 23.07.2014 г. кредитни договори.
От приетото по
делото в първоинстанционното производство заключение
по назначена ССЕ, както и допълнителните разяснения, дадени в о.с.з от вещото
лице, съдът приема, че претендираният размер за такси
от ******** лева включва ********* лева такса за администриране на просрочен
кредит (съгл. чл. 8, ал. 2 от договора) и разликата от *********лева са
невнесени месечни такси по *********лева за поддръжка на разплащателна сметка
(съгласно чл. 2, ал. 1 от договора).
По отношение на таксата за
администриране на просрочен кредит от ********* лева, предвидена съгл. чл. 8,
ал. 2 от процесния договор, настоящият състав споделя
становището на първоинстанционния съд за
противоречието на клаузата с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК и чл. 10а от ЗПК. Съдът приема, че е нарушена разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С
уговарянето на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на
чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи
на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още
едно обезщетение за забава.
Отделно разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква заплащането на такси и комисиони
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Липсва легална
дефиниция за понятието „управление на кредита“, но изхождайки от общоприетия му
смисъл, както и от целта на самия закон, съдът намира, че действията, свързани
с управлението на кредита, представляват съвкупността от действията по
администриране на точното изпълнение на задълженията на двете страни по
договора за кредит, и събирането на вземането, като в това число влиза и
обявяването на предсрочна изискуемост от страна на кредитора. Дейността по
събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от страна на
кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи
възнаграждение. Таксата за администриране на просрочен кредит е такава по
управление на кредита - без значение, че е наименувана по този начин. В тази
връзка, както е посочено по-горе, въпреки че заплащането на такса е предвидено
в договора за кредит, сключен преди влизане в сила на цитираната разпоредба,
съобразно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на ЗПК
ответникът не дължи такса за администриране на просрочен кредит.
По отношение на
таксите, предвидени в чл. 5, т. 2 от договора за ежемесечна поддръжка на
разплащателна сметка в размер на 2.50 лева, съдът счита, че по своето естество
те представляват допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, за
което няма законова пречка да се уговаря такса. Възможността на кредитора да
въвежда такси извън стойността на договорения размер на кредита е
регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставянето на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но те трябва да са различни от основната
услуга по предоставянето, респ. усвояването на кредита, и да не са действия по
управление на кредита, каквото представлява и ангажирането на отговорността на
потребителя при забава, тъй като те несъмнено са част от дейността на
кредитора. Откриването и поддържане на разплащателна сметка, която да обслужва
транзакциите по повод предоставения кредит може да се третира като вид
допълнителна услуга, уговорената такса е ясно дефинирана по вид услуга и размер
в процесния договор, а уговореният размер на таксата
не надхвърля присъщата им функция, поради което не може да се квалифицира като
прекомерен. Отделно, видно от приложения към договора за кредит погасителен
план, подписан лично от кредитополучателя, същата такса е отразена и включена в
дължимата вноска. Цитираната клауза не е в противоречие с добрите нрави и
добросъвестността, доколкото с уговарянето й кредиторът не е действал със
стремеж към постигане на неоснователно обогатяване.
Изискуемостта
на задължението съдът намира за настъпила с получаването от ответника на
уведомлението за предсрочна изискуемост – 09.05.2018 г. На база данните по
приетата в първоинстанционното производство ССЕ (и
по-конкретно таблицата и изчисления, находящи се на
л. 108-111 от първоинстанционното дело), размерът на
дължимите неплатени такси за месечно обслужване до 09.05.2018 г. е *********лева,
изчислен като от общия брой 54 дължими такси в размер *********лева се
приспадат внесените от кредитополучателя такси за месечно обслужване в размер *********лева;
както вещото лице е посочило внесената сума в размер на *********лева е
свързана с усвояване на кредита, а не е за месечни такси).
Предвид
гореизложеното, и поради несъвпадение в крайните изводи на двете инстанции в
частта за таксите, въззивният съд ще отмени частично първоинстанционното решение в частта относно претенцията за
такси.
По разноските:
С оглед изхода
на правния спор се налага да бъде ревизирано първоинстанционното
решение и в частта на разноските.
На основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззивника следва да
бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от иска в размер на 408,30
лева (от общо 430 лева) - за въззивното производство,
******лева (от общо ******лева) – за първоинстанционното
производство, както и *********лева (от общо *********лева, като въззивният съд приема доводите на първоинстанционния
за редуциране на заплатеното в хода на заповедното производство адв. възнаграждение при условията на чл. 78, ал.5 от ГПК) –
за заповедното производство.
По изложените
съображения, Кюстендилският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 65 от 22.01.2020г. , постановено по гр.д. № 926/2019г.на Районен съд –
Кюстендил, В ЧАСТТА, в която е оставена без уважение като неоснователна
и недоказана претенцията на „********“ АД, ЕИК ***********, произтичаща от
Договор за потребителски кредит № ********* от 22.10.2013г.
за установяване дължимостта на сумата от ********
лева (деветстотин и шестнадесет лева и
две стотинки) – възнаградителна лихва за периода от
22.06.2015 г. до 09.05.2018 г., както и В ЧАСТТА, в която е оставена без
уважение като неоснователна и недоказана претенцията за такси за периода от
22.06.2015г. до 09.05.2018 г. за разликата над *********лева до *********лв. ,
както и изцяло в частта за разноските, в която Р.М.Г./ с посочени дани/ е осъден да заплати на„********“ АД, ЕИК ***********,
следните суми: *********лв. -за исковото
производство и *********лв - .за заповедното , и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответникът Р.М.Г., ЕГН **********,***,
има задължение към „********“ АД, ЕИК ***********, произтичащо от Договор за
потребителски кредит № ********* от 22.10.2013г. в
размер на ******** лева (**********************) – възнаградителна
лихва за периода от 22.06.2015 г. до 09.05.2018 г., както и *********лева
(деветдесет и пет лева и тридесет стотинки) – такси за периода от 22.06.2015г.
до 09.05.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА
посоченото решение в останалата обжалвана част , в която е отхвърлена
горепосочената претенция относно такси -
до пълния предявен размер от ********лева и за периода
09.05.2018г.-11.06.2018г.
ОСЪЖДА,
на основание чл. 78, ал. 1, Р.М.Г., ЕГН **********,*** да заплати на „********“
АД, ЕИК *********** сторени разноски по компенсация, съразмерно с уважената
част от претенциите, както следва: 408,30 лева - за деловодни разноски, сторени
във въззивното производство, ******лева – деловодни
разноски, сторени в първоинстанционното производство,
както и *********лева – разноски в заповедното производство.
Настоящото
решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.