Р Е Ш Е Н И Е
№ 230
гр. Русе, 01 септември 2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенски административен съд, в публичното
заседание на 11 август 2021 год. в състав:
Председател: ДИАН
ВАСИЛЕВ
Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при секретаря ………. Диана Михайлова………и в присъствието на прокурора ……… Радослав
Градев като разгледа докладваното от ………
съдията Василев ……… к.а.н.д. №240…… по описа
на съда за 2021 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е касационно по чл. 63, ал. 1, предл. 2 ЗАНН(Закон за
административните нарушения и наказания), във вр. чл. 208 и сл. по глава XII от
Административно-процесуалния кодекс (АПК).
След постъпила касационна жалба от ОД на МВР гр. Русе, чрез гл. юрисконсулт в дирекцията Т.
Й. против решение №260177/25.03.2021 год. на Русенски районен съд, постановено по а.н.д №2104/2020 г. по описа на съда,
в АС-Русе е образувано к.а.н.д. №137/2021г.
С решението на въззивната инстанция е отменено наказателно постановление
(НП) № 238-ЗЗ от 01.09.2020г. на директора на ОД
на МВР гр. Русе, с наложено със санкционния акт на ответника-Д.С. административно
наказание „глоба“ в размер на 300 лева, по реда на чл.209а, ал.1 от Закон за
здравето, за нарушение на противоепидемичните мерки, въведени със Заповед на
министъра на здравеопазването под №РД01-124/13.03.2020г., допълнена със заповед
№РД01-197/11.04.2020г.
В касационната жалба са изложени подробни оплаквания, че решението на
съда е постановено в нарушение на материалния закон.
Твърди се, че административното
нарушение е с висока степен на обществена опасност и е следвало санкционния акт
да бъде потвърден.
Иска се отмяна на обжалваното решение и съответно потвърждаване на
наказателното постановление. Претендират се разноски по списък.
Ответникът по касационната жалба, действащ чрез адв. С. С.,***, в писмено
възражение я оспорва като неоснователна, и се съгласява с изводите във
оспореното решение на районния съд. Претендира разноски.
Представителят на прокуратурата предлага да бъде отменено въззивното
решение, тъй като го счита за неправилно.
В касационната жалба по повод на която бе образувано к.а.н.д. №137/2021г. бе
инкорпорирано искане, отправено до касационната инстанция, касаещо по своята
същност допълване на въззивното съдебно решение в частта за разноските. По
такова искане обаче, без значение дали става въпрос за допълване или изменение
на съдебно решение в частта за разноските, компетентен съгласно чл.248 от ГПК е
съдът, постановил съдебния акт, а не касационната инстанция.
С такива мотиви, съдебният състав прекрати съдебното производство по к.а.н.д. №137/2021г. по описа на АС-Русе и изпрати делото на Русенски районен съд, X н.с., за
произнасяне по искането на Д.С., чрез адв. С. С. за допълване на решение
№260177/25.03.2021 год., постановено по а.н.д №2104/2020 г. по описа на съда, в
частта за разноските.
След произнасянето
на РРС по реда на чл.248 от ГПК, делото бе върнато на АС-Русе, съобразно
разпоредбата на чл.80, ал.10 от ПАС и така бе образувано к.а.н.д. №240 по описа
на съда за 2021г.
Същевременно,
касационната инстанция бе сезирана и с частна жалба от Д.С., чрез адв. С.,
касаеща постановеното от РРС по реда на чл.248 от ГПК определение от
30.06.2021г., което жалбоподателя счита за неправилно, тъй като с него на С. не
са били присъдени разноските, поискани пред въззивната инстанция, свързани с
извършеното от адв. С. процесуално представителство на жалбоподателя в това
производство - Д.С. по а.н.д
№2104/2020 г. по описа на РРС. Иска се от Административен съд Русе да отмени
обжалваното определение и да присъди разноските, дължими според адв. С. в
проведеното въззивно производство с оглед уважената от съда жалба.
Срещу частната жалба е подадено възражение от
ОД на МВР гр. Русе, чрез гл. юрисконсулт в дирекцията Т. Й. С него се заявява,
че жалбата на С. срещу определението на РРС, постановено в производството по
чл. 248 от ГПК е неоснователна.
Прокурорът не изразява становище по частната
жалба, като предоставя на съда вземането на решение.
След като обсъди оплакванията в касационната жалба, частната такава и становищата
на страните и събраните по делото доказателства и след касационна проверка
съгласно чл. 218 АПК, Административният съд намира следното :
Касационната жалба е подадена в законния срок, от надлежна страна и
производството е процесуално допустимо. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Каква е установената от въззивната инстанция фактическа обстановка:
На 19.04.2020г., около 21.15 часа, в гр.
Русе, по улица „Опълченска“, до блок №307, Д.С. пребивавал на обществено място
без защитна маска за лице или друго
средство, покриващо носа и устата. От служителите на ОД на МВР Русе бил съставен
АУАН №238-33/19.04.2021г. заради това поведение на С., с което той нарушавал заповед
на министъра на здравеопазването под №РД01-124 от 13.03.2020г. за противоепидемичните
мерки в Р България, допълнена със заповед №РД01-197 от 11.04.2020г.
След съставяне на акта, с резолюция от АНО, поставена
на АУАН, административно-наказателното производство било прекратено, а материалите
изпратени на Окръжна прокуратура Русе, за преценка за наличието на извършено от
С. престъпление. С постановление от 18.06.2021г., прокурор от ОП-Русе изпратил
материалите на РРС по компетентност.
С постановление от 02.07.2021г., прокурор в
РП-Русе отказал образуването на досъдебно производство и изпратил материалите
на директора на ОД на МВР Русе за продължаване на образуваното административно-наказателното
производство.
Спрямо ответника Д.С. било издадено и оспореното
пред РРС наказателно постановление, в което АНО се обосновал с вече отменения
АУАН от 19.04.2021г. Описал идентична фактическа обстановка в НП, като за
нарушението на Заповед на министъра на здравеопазването под
№РД01-124/13.03.2020г., допълнена със заповед №РД01-197 от 11.04.2020г. наложил
на Д. С. на основание чл.209а, ал.1 от ЗЗ административно наказание „глоба“ в
размер на 300 лева.
Русенският районен съд e изяснил описаната фактическата
обстановка след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства.
При така установените факти, от правна страна
е приел, че АУАН и НП са незаконосъобразни, по причина че чл.209а, ал.1 от ЗЗ
не съдържа състав на административно нарушение, а е бланкетна, но не може
нейната привръзка да е заповед, доколкото тя няма нормативен характер. А
съгласно ЗАНН, деянията, които съставляват административни нарушения, и
съответните за тях наказания, се определят със закон или указ. Съответно,
според съдебният състав на РРС само със заповед не може да се регламентира
състав на административно нарушение. С такива мотиви е отменил оспорения пред
него санкционен акт.
Касационната инстанция счита въззивното
решение за правилно като краен резултат, досежно предмета на делото-оспореното наказателно постановление № 238-ЗЗ от
01.09.2020г. на директора на ОД на МВР гр. Русе, с наложено с НП на ответника-Д.С.
административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева, по реда на чл.209а,
ал.1 от Закон за здравето, което НП е отменено.
По касационната жалба на ОД на МВР Русе :
Според чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ, в редакцията,
действаща към датата на деянието, който наруши или не изпълни въведени с акт на
министъра на здравеопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични
мерки по чл. 63, ал. 1 или 2, освен ако деянието съставлява престъпление, се
наказва с глоба от 300 до 1000 лв., а при повторно нарушение от 1000 до 2000 лева.
Санкцията на нормата е относително определена, а нейната диспозиция е от
категорията на бланкетните като за попълването й със съдържание и определяне на
признаците на нарушението от обективна страна се отпраща към акт на министъра
на здравеопазването или директор на РЗИ, с който следва да са определени
неизпълнените или нарушени противоепидемични мерки. Тези актове на министъра на
здравеопазването, първоначално в съдебната практика на ВАС, а впоследствие и в
самия закон – чл. 63, ал. 11 от ЗЗ, са обявени за общи административни такива.
Възможността за определяне на конкретните състави на нарушенията със заповед,
която няма характеристиките на нормативен акт, както беше посочено, е изрично
уредена в чл. 2, ал. 2 от ЗАНН. За целта е необходимо санкционната норма да се
съдържа в закон или подзаконов нормативен акт (указ) и визираното в нея
административно наказание да е определено по вид и размер, което изискване в
случая е изпълнено – чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ. Съставът на конкретното нарушение,
изразяващо се в нарушение на противоепидемичните мерки, е определен със заповед
на член на правителството, какъвто е и министърът на здравеопазването, която
заповед съставлява общ административен акт и създава забрана за осъществяване
на конкретното описано в нея поведение (пребиваване на обществено място без защитна
маска за лице или друго средство, покриващо
носа и устата). Налице е и изискуемото от чл. 2, ал. 2 от ЗАНН овластяване на
министъра на здравеопазването със закон – чл. 63, ал. 1 от ЗЗ, в приложимата
редакция на текста към датата на издаване на административния акт. Обсъжданата
в чл. 2, ал. 2 от ЗАНН възможност има за цел да създаде условия за по-голяма
оперативност при определяне на конкретните състави на административните
нарушения на фона на динамично изменящите се обществени отношения, каквито
безспорно са налице и при изменението на епидемичната обстановка в страната, а
не и дерогиране на основополагащи принципи на административно-наказателното
право като приложението на по-благоприятния закон (lex mitior).
Обстоятелството, че с процеса на натрупване на научни познания се стига до
последващото преосмисляне на необходимостта от по-рано въведените
противоепидемични мерки и до извод за липсата на ефективност на някои от тях и
отмяната им от административния орган след сравнително кратък период на тяхното
действие не изключва приложението на посочения принцип. Той е приложим
независимо от динамиката на обществените отношения и продължителността на
периода, през който едно поведение е било обявено за административно нарушение.
Посредством овластяването на министъра на здравеопазването да определя видовете
противоепидемични мерки и препращането в диспозицията на нормата на чл. 209а,
ал. 1 от ЗЗ към актовете, с които той е определил такива мерки тяхното
неизпълнение или нарушение става част от обективния състав на административното
нарушение съгласно принципа на законоустановеност на административното
нарушение – чл. 2, ал. 1 от ЗАНН.
Следователно под "нормативни
разпоредби" по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН следва да се разбират не
само разпоредбите от закон или подзаконов нормативен акт, но и тези правила за
поведение, съдържащи се в заповедите на министъра на здравеопазването, които
представляват общ административен акт, щом те са издадени при условията на чл.
2, ал. 2 от ЗАНН – при изрично законово овластяване на съответния орган на
централната изпълнителна власт и при предвидена в закон или подзаконов
нормативен акт санкция, определена по вид и размер.
След като Заповед на министъра на
здравеопазването под №РД01-124/13.03.2020г., допълнена със заповед
№РД01-197/11.04.2020г. са били отменена/изменена в някои части със
Заповед № РД-01-247/01.05.2020 г. и конкретно в частта за задължението за
носене на защитна маска за лице или
друго средство, покриващо носа и устата, а в последващите заповеди на същия
орган не е възпроизведено обсъжданото задължения за всички граждани да носят
защитна маска за лице или друго
средство, покриващо носа и устата на обществени места, то следва да се приеме,
че след посочената дата - 01.05.2020г., описаното поведение занапред вече не е
съставлявало административно нарушение по чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ, доколкото
липсва акт, с който да бъде попълнена диспозицията на тази норма.
Следователно, към датата на издаване на
санкционния акт – на 01.09.2020 г., административно-наказващият орган е
следвало, на основание чл. 3, ал. 2 от ЗАНН, да съобрази последвалия
по-благоприятен за ответника закон и обстоятелството, че той вече не обявява
извършеното деяние за нарушение, и да прекрати, на основание чл. 54 от ЗАНН,
административно-наказателната преписка с мотивирана резолюция.
Като е приел, че издаденото наказателно
постановление е незаконосъобразно, макар и по други съображения районният съд е
приложил правилно материалния закон.
Отделно, според настоящия състав, с оглед на
всички обстоятелства по случая, счита, че деянието на Д. С. може и да се приеме
за маловажно.
Преценката за наличие на маловажен случай
винаги е поставена в зависимост от наличие на конкретни факти, които разкриват
по-ниска степен на обществена опасност на нарушението и дееца. В случая
безспорно се установяват обстоятелства, определящи по-ниска степен на описаното
в АУАН и в НП нарушение, в сравнение с другите подобни простъпки. Въведените
противоепидемиологични мерки във връзка с пандемия от Ковид-19 охраняват обществени
отношения от първостепенна важност, а именно здравето и живота на гражданите.
Но в настоящия казус натежава и е от изключително значение кога и по какъв
начин е извършено нарушението. А то е извършено късно вечерта, няма данни за
наличие на други хора около С., за да създаде с поведението си опасност за
тяхното здраве и живот. При това положение, съдът приема, че санкционираното
нарушение действително попада в категорията на така наречените "маловажни
случаи" по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, във връзка с чл. 93, т. 9 от НК.
За пълнота на изложението:
Следва да се обърне внимание на АНО, че в
случаи, в които едно административно-наказателно производство е било прекратено
и изпратено на прокуратурата, а след това преписката върната за налагане на
административно наказание по реда на чл.36, ал.2 от ЗАНН „Без приложен акт
административнонаказателна преписка не се образува освен в случаите, когато
производството е прекратено от съда или прокурора или прокурорът е отказал да
образува наказателно производство и е препратено на наказващия орган“, АНО не
следва да се позовава в наказателното постановление на съставения АУАН, тъй
като той е бил дал началото на вече прекратено административно-наказателно
производство, а само и единствено на постановлението на съответната
прокуратура. То е акта, даващ възможност за ангажиране на отговорността на
лицето, извършило административно нарушение и съответно за издаване на
санкционния акт, а не АУАН.
В противен случай допуска нарушение на
административно-производствените правила.
Предвид на всичко изложено Административен
съд Русе намира атакуваното решение в тази му част за допустимо, валидно и
постановено в съответствие със закона, а подадената жалба срещу него-за
неоснователна.
По отношение на допълващото определение №260241
от 30.06.2021г., постановено в производството по чл.248 от ГПК, с което е
оставено без уважение искането на адв. С. за допълване на съдебното решение на
районния съд в частта за разноските, съдебният акт е неправилен и следва да
бъде отменен. Съответно, със своя съдебен акт, касационната инстанция следва да
присъди поисканите пред въззивната такава разноски.
Основателна се явява частната жалба на Д.С.,
чрез адв. С., касаеща постановеното от РРС по реда на чл.248 от ГПК определение
от 30.06.2021г., с което на жалбоподателя е отказано да бъде уважено искането
за допълване на решение №260177/25.03.2021 год. на Русенски районен съд,
постановено по а.н.д №2104/2020 г. по описа на съда, в частта за разноските.
Съгласно чл. 81 от ГПК, "във всеки акт,
с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по
искането за разноски".
Следователно независимо какъв вид е акта -
решение или определение, и без значение дали е постановено в открито или
закрито заседание, щом е окончателно, тоест приключва делото, макар и да
подлежи на обжалване постановеният акт (по аргумент от предвидения срок за
обжалване в чл. 248, ал. 1 ГПК), съдът дължи произнасяне, ако е направено
искане за присъждане на разноски и то своевременно.
Какво се разбира под „своевременно“-
най-късно до приключване на последното по делото открито съдебно заседание или
ако такова няма, т.е. производството по делото се приключва със съдебен акт в
„закрито заседание“, искането следва да е било направено преди постановяване на
този съдебен акт.
С разпоредбата на чл.63, ал.3(изм.) от ЗАНН,
законодателят в края на 2019г. предвиди, че „В съдебните производства по ал. 1
страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс.“
Според разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК „Когато
съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват
от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ“.
Видно от първия абзац на становището(л.21 от
възз. дело), депозирано на 16.02.2021г. от адв. С., от него са поискани
разноските, направени във въззивното дело, в размер на 120 лева. На л.24 от
същото дело е налице договор за правна защита и съдействие, от който е видно,
че е налице плащане в брой, извършено от Д. С. в полза на процесуалния му
защитник. Безспорно е, че е налице фактическият състав, при който се поражда
отговорността за деловодните разноски -
съвкупност от следните юридически факти: основателно предизвикан правен спор,
направени разноски за водене на делото по повод на този спор и съдебен акт, в
полза на страната, която претендира разноските. След като те са поискани своевременно,
пред районния съд не е имало друга алтернатива, освен да ги присъди, ако не със
съдебното си решение, то с допълващото определение по чл.248 от ГПК. Погрешно
съдът се мотивира с това, че не са поискани своевременно, и не били и
заплатени. Те са поискани както посочихме, още на 16.02.2021г. от адв. С., приложени
са преди съдебния протокол, а съдебното заседание по същество е от същата дата В договор за правна
защита и съдействие е записано, че договорените 120 лева са изплатени на 19.12.2020г.
Ето защо, в тази си част определение №260241 от 30.06.2021г.,
постановено в производството по чл.248 от ГПК от РРС следва да бъде отменено, а
вместо него касационния съд да постанови друго, с което да уважи искането за
разноски, направено пред въззивната инстанция.
С оглед изхода на спора, на основание чл.
143, ал. 1 от АПК, чл.63, ал.3 от ЗАНН в тежест на АНО, намиращ се в
структурата на ОД на МВР Русе са и направените и доказани разноски пред
касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер от 200 лева.
Мотивиран така и на осн. чл.221,
ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение
№260177/25.03.2021 год. на Русенски районен съд, постановено по а.н.д
№2104/2020 г. по описа на съда, в частта с която е отменено наказателно постановление № 238-ЗЗ от
01.09.2020г. на директора на ОД на МВР гр. Русе, с наложено с НП на ответника-Д.С.
административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева.
Отменя определение №260241 от 30.06.2021г., на
Русенски районен съд, в частта, в която отхвърля искането на Д. Д. С. за
присъждане на разноски за процесуално представителство по делото -
възнаграждение за адвокат, като вместо това
Осъжда Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи
гр. Русе да заплати на Д. Д. С., ЕГН ********** сумата от 120(Сто и двадесет) лева,
представляваща направени по дело №2104/2020 г. по описа на Районен съд Русе разноски
за адвокатско възнаграждение.
Осъжда Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи
гр. Русе да заплати на Д. Д. С., ЕГН ********** сумата от 200(Двеста) лева,
представляваща направени по к.н.а.х. дело №240/2021г. описа на Административен
съд Русе разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: