Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 23.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на трети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№12003 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника „Б.П.Б.“ АД срещу решение от 19.10.2018 г. по гр.д.
№13299/2017 г. на Софийския районен съд, ГО, 47 състав, с което жалбоподателят
е осъден да заплати на С.М.П. и Д.Й.П. на основание чл.55 ал.1 ЗЗД сумата от
7730,14 лв., представляваща разликата между заплатената от тях и действително
дължимата лихва по договор за кредит, обезпечен с ипотека №2898/R2007 г. от
27.07.2007 г. и анекс №1 към него от 02.06.2013 г., за периода 02.03.2012 г. -
02.03.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата
молба - 02.03.2017 г. до окончателното и изплащане, както и направените по
делото разноски.
В жалбата се твърди, че обжалваното
решение на първоинстанционния съд е неправилно –
постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения
на материалния закон, и необосновано. Излага доводи, че е допуснато процесуално
нарушение при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК, тъй като са отделени като
безспорни обстоятелства, за които няма съвпадащи твърдения на страните - че
ищецът е заплатил погасителни вноски, които са в завишен размер, че банката за
този период е увеличила лихвения процент в сравнение с първоначално уговореното
и че ответникът е променил размера на първоначално уговорените месечни вноски и
лихвен процент. Сочи, че СРС не е обсъдил много от направените от страните
твърдения, доводи и оспорвания относно едностранното намаляване на лихвата,
прилагането на друга по размер лихва, за заплащане на лихвите само от единия
ищец, както и не е обосновал защо е избрал единият от двата предложени от
вещото лице по ССчеЕ варианта за изчисление на възнаградителната лихва. Излага, че направените фактически
констатации не съответстват на събраните по делото доказателства. Смята, че първоинстанционният съд е заключил, че клауза от процесния договор е нищожна, без да обсъди дали е
индивидуално уговорена и дали е неравноправна. Счита, че СРС неправилно е
приложил разпоредбата на чл.143 т.7, 10 и 12 ЗЗП, въпреки наличието на посочената
в разпоредбата на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП хипотеза за неприложимост. Смята, че не са налице и нито една от
хипотезите на чл.26 ал.4 ЗЗД, т.е. без обявените за нищожни клаузи не би могло
да се счита, че договорът би се сключил от двете страни. Счита, че за банката
не е възникнало задължение за намаляване на лихвения размер, както и че не е
нищожна уговорката за минимален размер на договорната лихва. Твърди, че предвид
двустранните уговорки между страните няма разлика в стойността между заплатената
от кредитополучателите и дължимата лихва. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск
изцяло. Претендира разноски.
Възиваемите в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК оспорват въззивната
жалба и молят първоинстанционното решение да бъде
потвърдено изцяло. Навеждат и доводи за нищожност на анекса към договора, тъй
като същият предоговаря нищожни клаузи, а при условие
на евентуалност считат чл.1 ал.1, 3 и 4 на анекса за нищожни на основание чл.26
ал.1 ЗЗД вр. чл.147 ал.1, чл.143 т.3, 10 и 12 ЗЗП и
чл.58 ал.2 ЗКИ и поради противоречие с добрите нрави. Претендират разноски.
Подадена е и частна жалба от
ответника „Б.П.Б.“ АД срещу определение от 30.04.2019 г. на СРС, ГО, 47 състав,
с което е оставено без уважение искане с правно основание чл.248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят излага доводи за
незаконосъобразност на определението. Счита, че след изменението на иска във
формата на намаление на размера на претенцията, следва да му бъдат възложени
разноските за прекратяване на производството в тази му част. Моли да бъдат
намалени присъдените на ищеца в първоинстанционното
производство разноски на 72 % от общия им размер, а в полза на ответника да
бъдат присъдени по съразмерност разноски в размер на 28 %.
Ответниците по частната
жалба в законоустановения
срок оспорват
жалбата и молят обжалваното определението на първоинстанционния
съд да бъде потвърдено.
Във
въззивното производство на основание чл.227 ГПК като
ответник по делото е конституирана „Ю.Б.“ АД.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По въззивната жалба:
Жалбата е подадена в срок и е допустима а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Същото е частично неправилно, поради
което настоящия съдебен състав излага следните съображения:
Пред СРС е предявен
искове с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на
7730,14 лв., представляваща разлика между заплатената от ищците възнаградителна лихва и действително дължимата лихва по договор за кредит, обезпечен с ипотека №2898/R2007 г. от
27.07.2007 г. и анекс №1 към него от 02.06.2013 г., за периода 02.03.2012 г. -
02.03.2017 г., ведно със законната лихва върху нея от
предявяване на исковете до окончателното заплащане на дължимите суми, като
ищците твърдят, че разпоредбите на чл.14 ал.3 и 4 от договора и анекса към него
са нищожни на основание чл.143 ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, а
при условията на евентуалност твърди, че разпоредбите на чл.1 ал.1, 3 и 4 от
анекса са нищожни на основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр.
чл.147 ал.1 ЗЗП, чл.143 т.3, 10 и 12 ЗЗП и чл.58 ал.2 ЗКИ, както и поради
противоречие с морала и добрите нрави.
Ответникът в срока за
отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че уговорения между
страните лихвен процент не противоречи на сега действащите разпоредби на
закона, нито на тези, действали към момента на сключване на договора, респ. не
са нищожни.
В първоинстанционното
производство правилно е установена фактическата обстановка и твърдените във въззивната жалба нарушения при изготвянето на доклада по
чл.146 ГПК се дължат на неправилното възприемане от ответника на текстовите
формулировки на съда, което по никакъв начин не е рефлектирало върху правните
изводи на последния и правилността на обжалвания акт. Съждението на съда при
отделяне на безспорните обстоятелства, че ищците са платили месечни вноски в
по-голям размер от първоначално договорения, че в същия период банката е
увеличила лихвения процент в сравнение с първоначално договорения са в смисъл,
че вноските на ищците са били в размер по-голям от първоначалната абсолютна
стойност, посочена в договора, а не че са били в размер, различен от
договорения. Също така следва да се разбира, че банката е начислявала лихвен
процент по-висок като абсолютна стойност от първоначално фиксираното число в процесния договор. Тези факти не са оспорвани от ответника
в хода на първоинстанционното производство.
Неоснователни са и оплакванията на въззивника, че съдът не е разгледал и обсъдил въведените от
страните твърдения, доводи и оспорвания. Съдебният състав се е произнесъл по
всички тези от тях, които са относими към предмета на
доказване. В мотивите са обсъдени както въпросите за изменението на лихвения
процент, както и по отношение на приложимостта на конкретните норми от ЗЗП, на
които основава изводите си за обявяване на разпоредби от договора за кредит и
анекса към него за неравноправни и следователно – нищожни.
По отношение възражението, касаещо основателността на исковете, предявени от ищеца Д.Й.П.,
то същото е преклудирано, тъй като не е заявено до
обявяване на доклада по чл.146 ГПК за окончателен в първото заседание пред СРС
и доколкото не касае нововъзникнало обстоятелство.
За да е налице нищожност на клаузите
за възнаградителна лихва, дължаща се на
неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр.
чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки:
клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципът за
добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е
сключена в ущърб на потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13,
система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика
условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 г.
по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато те са
типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни
услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че
са клаузите са индивидуално уговорени. В настоящия случай ответникът не е
провел пълно и главно доказване за индивидуална уговореност
на разпоредбите, чиято нищожност се твърди от ищеца.
От ЗЗП се извежда изискването към
търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и
разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и
разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди
произтичащите за него икономически последици от сключване на договора. В случая
са неоснователни доводите на въззивника, че е
посочена ясна методика на формиране на размера на възнаградителната
лихва в чл.14 от договора за кредит и чл.1 от анекс №1 към него. Процесната лихва е с променлив размер за целия период на
действие на договора, което означава, че структурата и разкрива други съставни
компоненти – променлива в размер на пазарен индекс /SOFIBOR/ и фиксирана ставка. Методът на изчисляване на съответния
лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, която посочва вида, количествените изражения и относителната тежест
на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори.
Посочването само на факторите, чието изменение не зависи от доставчика на
финансови услуги, сочи, че са обосновани обективно, но в клаузите на чл.14 от
договора за кредит и чл.1 от анекс №1 към него не се съдържа ясно и разбираемо
за средния потребител описание на начина, по който, предвид настъпилите
изменения в съответния финансов индекс, ще се формира новият базов лихвен
процент. Липсата на такава конкретна методика или формула /математически
алгоритъм/, определящ трайно съотношението между изменението и изброените в
анекса пазарни лихвени индекси създава възможност при наличие на предвидените в
договора и/или ОУ изменения на променливата компонента, банката – кредитор
произволно да променя размера на лихвите по кредита. В решение №95/ 13.09.2016 г. по т.д. №240/2015 г., ВКС, ІІ ТО, е прието, че
с чл.58 ал.1 т.2 ЗКИ е въведено изискване условията на банката да уреждат метода
за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков
кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното
погасяване задължението на кредитополучателя. Поради това и предвид правната
характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина
на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е.
относно конкретната формула за определяне възнаградителната
лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка.
Следователно методиката за изчисление на лихвата, също се явява елемент от
договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде
едностранно променян от кредитодателя след сключване
на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или
до променлив такъв. Затова, когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация, как кредитодателят
може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да
може на свой ред да реагира по най-уместния начин, както и когато
методологията, създадена от банката, като нейните вътрешни правила не са част
от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е
приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП.
Неоснователни са доводите на въззивника за прилагане към настоящия случай на
изключението по чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП, че изменението на цената да се дължи на
външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния
регулатор. Договорът за банков кредит дефинитивно определен в чл.430 ал.1 ТЗ, е
основен вид банкова сделка, разновидност на договора за заем за потребление по
чл.240 ЗЗД, с предмет предаване на парични суми и акцептни
кредити с точно определена в договора цел - предпоставка за самото му
съществуване, условия и срок. Съпоставени характерните белези на договора за
банков кредит и правната му характеристика на двустранен каузален, възмезден, консенсуален и формален договор с легално определените в
чл.3 от Закона за пазарите на финансови инструменти /ДВ, бр.52/ 2007 г./,
финансовите инструменти, възприети по същия начин и в пар.1
т.2 ДРЗППЦК /ДВ бр.114/1999 г./ и в т.50, б. „а” – б. „д” на чл.3 от
Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета, дават основание да се приеме, че
договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови
инструменти. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното са както отделните
видове банкова дейност, осъществявана от кредитна институция - Банка, според
разграничението им в чл.2,ал.1 и ал.2 ЗКИ /ДВ бр.59/2006 г./ така и предметния обхват на
ЗПФИ, в който изчерпателно са регламентирани финансовите инструменти и техния
пазар /пак решение №95/13.09.2016 по т.д. №240/2015 г., ВКС, ТО/. Изменението
на 3-месечният SOFIBOR с 0.25 % в рамките на 1 мес., заложено в чл.14 от договора за кредит и с 0,15 % в
чл.1 ал.3 б. „а“ от анекс № 1, като основание за промяна на размера на лихвата,
е независещо от волята и извън контрола на банката-кредитор обективно
обстоятелство. Прилагането му обаче е поставено в зависимост от волята на
кредитора, тъй като липсва всякаква яснота относно методиката и математическия
алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, респ. липсва
обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на
покачване на индекса – независимо от размера на изменение на SOFIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени
лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния
индекс, липсва и възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване
на индекса SOFIBOR /решение №424/02.12.2015 г. по гр.д. №1899/2015 г., ВКС, ІV ГО, решение №77/22.04.2015 г. по гр.д. №4452/2014 г. на III
ГО на ВКС/.
Съгласно решение №236/20.12.2016 г.
по т.д. №3082/2015 г., ВКС, ІІ ТО, уговорената в общите условия към договор за
банков кредит клауза е нищожна, когато предвижда, че посочената цена на
финансовата услуга при промяна на пазарните тенденции може само да нараства, но
не и да намалява, както е предвидено в чл.14 от процесния
договор за кредит. Основният критерий за приложимостта на изключението по
чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини,
които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени
от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията
не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този
критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен
и недвусмислен начин /чл.147 ал.1 ЗЗП/; че потребителят следва предварително да
получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин /решение на СЕС
от 21.03.2013 г. по дело С-92/11/; както и че съдът не следва да допълва
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /решение на СЕС от 14.06.2012
г. по дело С-618/10/, но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен
за потребителя начин /чл.147 ал.2 ЗЗП/ във връзка с всички останали клаузи на
договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл.145 ал.1 ЗЗП/.
Предвид изложеното, следва да се заключи,
че разпоредбата на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП не се прилага по отношение на обявените
за неравноправни от първоинстанционния съд клаузи.
Формулирана клаузата на чл.14 ал.4
от процесния договор е изцяло в полза на банката и в
ущърб на кредитополучателите, тъй като тя не предоставя възможност на
последните за последващо намаляване на лихвата, дори
и до първоначалния размер от договора, ако лихвата вече е била увеличена поради
повишаване на SOFIBOR с 0,25 %, дори и впоследствие индекса SOFIBOR значително да е понижил своите нива, тъй като подобна
реципрочна хипотеза не е намерила своето отражение нито в тази, нито в други
договорни клаузи. Прилагането на процесната клауза е
поставено в зависимост от волята на кредитора по няколко причини: опосредено е от изричен акт на банката, а не е налице
автоматизъм на промяната; липсва всякаква яснота относно методиката и
математическия алгоритъм, т.е. за начина на формиране на едностранно
променената лихва и отделните компоненти в тази формула; липсва изискване
лихвата да бъде повишена именно с конкретния процент на повишение на индекса SOFIBOR, т.е. липсва обвързаност на конкретния размер на
повишението на лихвата с размера на покачване на индекса – независимо от
размера на изменение на SOFIBOR
единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна
да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс; не е предвидена
възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса SOFIBOR, даже напротив – установена е изрична забрана за намаляване
на лихвата под първоначално уговорения размер от 4,3 %, а възможността за
намаляване на вече увеличената от банката лихва е изключена. Клаузата за долен
праг на лихвата също съгласно съдебната практика има характера на
неравноправна, поради което същата, заложена в чл.14 ал.4 от договора е нищожна
/Решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016 г. на
СЕС/.
Правилно СРС е приел за нищожна и
клаузата на чл.1 ал.1 вр. ал.3 от анекс №1, съгласно
която банката има право да променя лихвения процент по договора за кредит между
страните при промяна на основния лихвен процент на БН“ или при промяна на
приложимия към договора на клиента пазарен индекс /в случая – SOFIBOR, съгласно чл.14 от договора/, или при промяна на
средногодишното изменение на хармонизирания индекс на потребителските цени в
страната и/или Еврозоната и др. Тази клауза страда от същите пороци, както процесната клауза на чл.14 ал.4 от договора, а дори и в
по-голяма степен, тъй като формулирането и е още по-общо, без всякаква конкретика, и дава почти неограничена субективна власт на
банката едностранно да променя лихвата.
Съгласно решение по дело С-472/10 на
СЕС, договорна клауза, която предвижда
промяна в общата цена на предоставяната на потребителя
услуга, следва да указва начина на промяна на тази цена, като бъде предоставена
възможност на потребителя да прекрати договора. В процесния
случай е предвидена такава възможност единствено в анекса, но не и в договора.
Основателни
са изложените от въззиваемите в отговора на въззивната жалба доводи, че клаузата на чл.1 ал.1 от анекс
№1 към договора също е неравноправна на основание чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП, тъй
като е неясна и двусмислено формулирана, поради което същата не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Разпоредбата от анекса е насочена към изменение на чл.14 ал.1 от договора, но
въвежда различна променлива ставка в сравнение с първоначалната разпоредба на
договора – базов лихвен процент на банката за кредити в лева /в анекса/, а базов
лихвен процент на банката за жилищни кредити /в договора/. Същевременно в ал.3
на анекса се поставя промяната на лихвения процент в зависимост от различни
индекси – SOFIBOR,
EURIBOR, LIBOR, LEONIA и др. Методиката за изчисление на възнаградителната лихва, както бе отбелязано по-горе, е
част от съществените елементи на договора и следователно банката е следвало да
даде на длъжниците си в качеството им на потребители информация какъв
математически модел използва за изчисление на понятието базов лихвен процент на
банката за кредити в лева, кои са неговите елементи и зависимостта им от променливи
показатели, както и да дефинира последните чрез посочване на обективните
показатели, въз основа на които се детерминират. Другият начин е да бъде приложена
самата методика в съдържанието на анекса, вместо да се препраща към вътрешните
правила на банката. Предвид изложеното, частта от чл.1 ал.1, в която се
определя новият размер на възнаградителната лихва,
без уговорката за надбавка в размер на 0,45 %, настоящият въззивен
състав намира за нищожна. Ето защо, следва да се тълкуват условията на анекса
по отношение на размера на възнаградителната лихва по
благоприятен за потребителя начин. За размер на възнаградителната
лихва от датата на анекса следва да се приеме договорения до този момент размер
по чл.14 ал.1 от договора, увеличен с надбавката от чл.1 ал.1 от анекса в
размер на 0,45 %, така че размерът на лихвата се изчислява на база 3-мес. SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 3,35 % /2,9% + 0,45%/.
С оглед изложеното и предвид
нищожността на чл.14 ал.4 от договора и чл.1 ал.1 и 3 от анекс №1 към него, първоинстанционният съд неправилно се е позовал на данните,
изчислени от вещото лице по зад.3 на ССчЕ, тъй като
не следва да бъде прилагана уговорената в чл.1 ал.1 от анекс № 1 към договора надбавка
в размер на 0,45 % върху базовия индекс. Ето защо, възнаградителната
лихва следва да бъде изчислена по критериите на зад.4 от експертизата /чрез
прибавяне на надбавката, уговорена с анекса/, като по този начин тя е в размер
на сумата от 11 646,86 лв. Получената разлика между общия размер на платената
възнаградителна лихва /18 474,52 лв./ и
изчислената по зад.4 е 6827,66 лв. или това е размерът на надвнесената възнаградителна лихва за процесния
период, т.е. предявеният
иск е частично основателен до този размер.
Поради
изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът
е уважен искът за разликата над сумата от 6827,66 лв. до пълния присъден размер
от 7730,14 лв. Решението подлежи на отмяна и в частта, в която ответникът е
осъден да заплати на ищеца разноски за разликата над сумата от 1527,28 лв.
По частната
жалба:
Частната
жалба е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
На
27.03.2018 г. ищците в първоинстанционното
производство са депозирали молба с искане за изменение на иска на основание
чл.214 ГПК от 10 729,02 лв. на 7730,14 лв., като с определение,
постановено в о.с.з., проведено на същата дата, СРС е допуснал изменението е
прекратил на основание чл.232 ГПК производството за посочената част. Определението
за прекратяване не е обжалвано и е влязло в сила на 04.04.2018
г.
Във
въззивната жалба ответникът е релевирал
искане по чл.248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за
разноските с искане да бъдат намалени присъдените на ищеца в първоинстанционното производство разноски на 72 % от общия
им размер, а в полза на ответника да бъдат присъдени по съразмерност в размер
на 28 %, с оглед прекратената на основание чл.232 ГПК част от иска.
С
постановеното определение от 30.04.2019 г. СРС е оставил без уважение молбата с
мотиви, че определението за частично прекратяване на делото е влязло в сила и
не е подадена в срок молба за неговото допълване чрез присъждане на разноски на
ответника.
Нормата на чл.248 ал.1 ГПК предвижда
специален ред за защита – страната може да поиска изменение или допълване на
решението в частта за разноските от съда, който го е постановил. След произнасяне
на съда по искането за изменение на решението в частта за разноските,
определението му по чл.248 ал. 3 ГПК подлежи
на обжалване, съгласно чл.274 ал.1 т.2 ГПК. Според посочената
разпоредба, искането за допълване или изменение на постановеното решение в
частта му за разноските следва да бъде направено, както следва: в срока за
обжалване, а ако решението е необжалваемо – в
едномесечен срок от постановяването му.
В случая ответникът е релевирал за първи път искане по чл.78 ал.4 ГПК за присъждане
на разноски за прекратената част едва с молбата по чл.248 ГПК, т.е. след
постановяване на решението, т.е. след изтичането на предвидения в посочената
разпоредба срок за пререшаване на въпроса за отговорността за разноски, който
срок по своя характер е преклузивен, доколкото
охранява стабилитета на съдебните актове /виж и задължителните разяснения,
дадени в т.14 на ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Основателно е обаче твърдението
на ответника, че на ищците не се дължат разноски в пълен размер, с оглед
направеното на основание чл.214 ГПК изменение на иска, т.е. дължат им се
разноски само за уважената спрямо първоначалния размер част от иска или в общ
размер на сумата от 1100,39 лв., с оглед посочения по-горе от въззвния съд размер от 6827,66 лв., до който е основателен
предявеният иск.
С
оглед изхода на делото и направеното искане на ответника на основание чл.78
ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното
производство за отхвърлената част от иска в размер на сумата от 173,42 лв. и на
основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 29,79 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 78,42 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 632,89 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение е основателно. По
делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемите
и адв. И., според който въззиваемите
са заплатили адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от
1000,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното
по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над на този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и правна сложност на делото
следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 632,89 лв. за
неоснователната част от въззивната жалба.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №510379/19.10.2018 г., постановено
по гр.д. №13299/2017 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в частта, в която е уважен предявеният от С.М.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***
– чрез адв. И., и Д.Й.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чрез адв. И.,
срещу „Б.П.Б.“ АД, ЕИК*********, седалище и адрес на управление:***, осъдителен
иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 6827,66 лв. до пълния присъден размер от 7730,14 лв., представляваща разликата между заплатената от тях и
действително дължимата лихва по договор за кредит, обезпечен с ипотека
№2898/R2007 г. от 27.07.2007 г. и анекс №1 към него от 02.06.2013 г., за
периода 02.03.2012 г. - 02.03.2017 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на исковата молба - 02.03.2017 г. до окончателното и изплащане, и в частта, в която „Б.П.Б.“ АД,
ЕИК*********, седалище и адрес на управление:***, е осъдена да заплати на С.М.П., ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чрез адв. И., и Д.Й.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***
– чрез адв. И., на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски по делото за разликата над сумата от 1527,28 лв., както и определение
№107960/30.04.2019 г., постановено по гр.д. №13299/2017 г.
по описа на СРС, ГО, 47 състав, в частта, в която на основание чл.248 ал.1 ГПК е оставена без уважение молбата
на жалбоподателя „Б.П.Б.“
АД,
ЕИК*********, седалище и адрес на управление:***, за изменение на решение №510379/19.10.2018 г., постановено
по гр.д. №13299/2017 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в частта, в която е отказано намаляване
на присъдените на ищците разноски, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.М.П., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. И., и Д.Й.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чрез адв. И., срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********, седалище
и адрес на управление:***, осъдителен иск
с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 6827,66 лв.
до пълния претендиран размер от 7730,14 лв., представляваща разликата между заплатената от тях и
действително дължимата лихва по договор за кредит, обезпечен с ипотека №2898/R2007
г. от 27.07.2007 г. и анекс №1 към него от 02.06.2013 г., за периода 02.03.2012
г. - 02.03.2017 г.
ДОПУСКА изменение на решение №510379/19.10.2018 г., постановено по
гр.д. №13299/2017 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, като
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********, седалище
и адрес на управление:***, да заплати на С.М.П., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. И., и Д.Й.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чрез адв. И., на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата
от 1100,39 лв., представляваща разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА решение №510379/19.10.2018
г., постановено по гр.д. №13299/2017 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в останалата обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА определение №107960/30.04.2019 г., постановено по гр.д. №13299/2017 г. по описа на СРС, ГО, 47
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С.М.П., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. И., и Д.Й.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***
– чрез адв. И., да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата
от 173,42 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 108,21 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД,
ЕИК*********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.М.П., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. И., и Д.Й.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чрез адв. И., на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата
от 632,89 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.