№ 776
гр. Пазарджик , 20.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесети август, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Христо Георгиев
при участието на секретаря Елена Пенова
като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело №
20215220100848 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба с правно основание чл.422 във вр. с
чл.415 от ГПК от „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град София, бул.“България“№49, бл.53 Е,
вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С. Н. Н., Я. Я.
Ч., Ц. Г.а С. и Я. К. Ч., чрез юрк.Г., срещу М. СТ. Б., ЕГН-********** от гр.
Пловдив, ул. „********, обл.Пловдив, с цена на иска – 4093.95 лева.
Подадена е искова молба от ищцовото дружество, в която се твърди, че
на ответника М. СТ. Б., ЕГН-********** е бил отпуснат потребителски заем
в размер 2000.00 лв. С Договор за потребителски заем №30035181028 от
18.02.2019г. „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* е отпуснало
паричен кредит в размер на 2 000 лв. на кредитополучателя. Сумата, предмет
на горепосочения договор е изплатена от кредитора по начина, уговорен в
договора, с което ищцовото дружество е изпълнило задължението си по него.
Въз основа на подписания между страните договор, за ответника възниква
задължението да погаси заема на 24 месечни вноски - всяка по 119.93 лв.
Твърди се, че длъжникът Б. е преустановила плащането на вноските по
кредита след като са били погасени 5 месечни вноски. На основание договора
вземането на ищеца ставало изискуемо в пълен размер, ако
1
кредитополучателят просрочи две или повече месечни вноски, считано от
падежната дата на втората пропусната месечна вноска. По този начин
ответникът следвало да изплати остатъка по заема. Твърди се, че към
настоящия момент ответникът дължи на дружеството следните суми:
Главница - 1684.94 лв., Възнаградителна лихва - 547.14 лв., лихва за забава -
278.09 лв и законна лихва от 54.28лв.
Сочи се, че ищецът е подал Заявление за издаване на Заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК към Районен съд - гр. Пазарджик. По
гражданско дело №3746/2020г. е издадена Заповед за изпълнение, срещу
която е било подадено възражение от страна на длъжника, като са последвали
указания заявителя да предяви иск относно вземането си.
Моли се съдът да постанови решение, с което да установи, че е налице
вземане от страна на „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* от
М. СТ. Б., ЕГН-********** в размер на: Главница - 1684.94 лв., договорно
възнаграждение - 547.14 лв., лихва за забава - 278.09 лв и законна лихва от
54.28лв.,представляващо неизплатено задължение по Договор за
потребителски заем №30035181028 от 18.02.2019г., ведно със законната
лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане
надължимите суми.
Предявен е и осъдителния иск, с който се моли съдът да осъди
ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 1529.50лв.,
представляваща неизплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги.
Претендират се съдебните разноски по заповедното и исковото
производство.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от
ответника Б., с който счита предявените искове
за допустими, но неоснователни и недоказани. . Оспорва предявените от
ищеца искове по основание и размер. Твърди, че в настоящия случай след
изследване на съдържанието на договора следва, че договора за
потребителския кредит е недействителен, поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл. 11 ЗПК.
2
Сочи, че процесните договорни разпоредби за възнаградителна лихва са
неравноправни и затова- нищожни на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП. Съгласно
изложеното в отговора на исковата молба, уговорената възнаградителна лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи
на добрите нрави.
Във връзка с горните съображения счита, че предявеният иск, /както е
предявен за установяване дължимостта на суми по договор за кредит, която
претенция първоначално е заявена със заявление за издаване на заповед за
изпълнение/ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен от съда. Направено е
възражение за прихващане със сумата от 687.09лв. , представляваща
получена от ищеца сума по нищожен договор за кредит.
Районният съд, като се запозна с твърденията и исканията,
изложени в молбата и доразвити в хода на производството, като обсъди и
анализира събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност,при съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК,
прие за установено следното:
Видно от приложеният по делото заверен препис от Договор за
потребителски заем №30035181028 от 18.02.2019г. , на посочената дата е
бил сключен същият между „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК
********* - в качеството на Кредитор, и ответника М. СТ. Б., ЕГН-
********** от гр. Пловдив, ул. „********, обл.Пловдив, в качеството му на
Кредитополучател. По силата на сключения между страните договор,
ищцовото дружество е отпуснало паричен кредит за потребителски цели на
ответника в размер на 2000.00 лв. /две хиляди лева/. Сумата, предмет на
горепосочения договор, е била изплатена от кредитора по начина, уговорен в
договора, с което „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* е
изпълнил задължението си по него. Усвояването на посочената сума
ответникът е удостоверил с полагането на подписа си в договора. Въз основа
на сключения между страните договор, за ответника възникнало
задължението да погаси заема на 24 месечни анюитетни вноски - всяка по
119,93 лв., които вноски съставляват изплащане на главницата по заема, ведно
с оскъпяването и, съгласно годишния процент на разходите - 44.98 % и
годишния лихвен процент - 38.30 %, посочени в параметрите по договора.
3
От приетите по делото доказателства, се установява, че ответникът Б. е
преустановила плащането на вноските по кредита, след като е погасил част от
дължимите месечни вноски /5 месечни вноски са били погасени/. След като е
преустановила плащанията си, е останало непогасено задължение по кредита
в размер.
Съгласно чл. 12.3 от Общите условия към договора, ищецът би могъл
да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление, тъй като
кредитополучателят е просрочил две или повече месечни вноски, считано от
падежната дата на втората пропусната месечна вноска.
Ищцовото дружество е изпратило на ответника уведомително писмо с
обратна разписка, в която изрично е обявил вземането си за изискуемо и е
поканил длъжника да го погаси. Уведомителното писмо е било изпратено на
адресът, който е бил посочен във всички документи в договора. На този
адрес,уведомителното писмо не е било потърсено от получателя.
Тъй като ответникът Б. не е изпълнила задълженията си по сключения
договор за кредит, ищцовото дружество /видно от приложените по делото
материали по частно гражданско дело №3746/2020г. по описа на Районен съд
Пазарджик/ е пристъпило към принудително събиране на вземанията си по
договора, чрез подаване на Заявление до Районен съд Пловдив за издаване на
Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Образувано било частно гражданско
дело №3746/2020г. по описа на Районен съд Пазарджик. По цитираното дело
е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №8 от
05.01.2021г. Тъй като срещу издадената заповед за изпълнение е било
подадено възражение на основание чл.414 ГПК, на ищцовото дружество била
указана възможността на осн. чл.415,ал.1,т.1 ГПК да предяви иск за
установяване на вземането си, което било сторено от ищеца.
По делото не са били разпитвани свидетели за установяване на
фактическата обстановка.
Съгласно установената фактическа обстановка, от правна страна
съдът съобрази следното:
По отношение допустимостта на предявените искове: Предявеният
4
установителен иск е допустим, тъй като е налице правен интерес от воденето
на настоящето производство, като интересът от предявяването му произтича
от наличие на издадена заповед за изпълнение, срещу която е било подадено
възражение по чл.414 от ГПК от длъжника в заповедното производство, и
спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на установителен иск
за съществуване на вземането. Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е
установяване съществуването на обективираните в Заповед за изпълнение на
парично задължение., издадена по ч.гр.д. №3746/2020г. по описа на РС-
Пазарджик, вземания към датата на подаване на заявлението. Успешното
провеждане на този иск има за последица влизане в сила на заповедта за
изпълнение и осигуряване на възможност за принудително удовлетворяване
на отразеното в нея вземане /чл. 416 ГПК/. Предвид изложеното, е налице
съществуването на правен интерес за заявителя от предявения иск.
Допустим се явява и предявеният осъдителен иск, тъй като с
Разпореждане №27 от 05.01.2021г. съдът е отхвърлил заявлението на
ищцовото дружество в частта, с която се иска издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 1529.50лв.-представляваща възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги. С разпореждане №1058 от
02.03.2021г. съдът е указал на заявителя да предяви осъдителен иск за сумата
от 1529.50лв., което е било сторено от заявителя.
По отношение основателността на предявените искове:
Уважаването на иск с правно основание чл.415 от ГПК във вр. с чл.422
от ГПК,се предпоставя от установяване на съществуването на вземането.
Затова в тежест на ищеца е да установи съществуването на вземането, чрез
ангажиране на съответните доказателства.
В този смисъл предявеният иск е допустим и подаден в
законоустановения срок, но е частично основателен, по следните
съображения:
От събраните по делото доказателства, безспорно се установи, че е
възникнало облигационно правоотношение между страните. В тази насока са
всички събрани по делото доказателства, вкл. приложените по делото
заверени преписи от Договор за потребителски заем №30035181028 от
5
18.02.2019г. и погасителния план към него; както и от приложените по
делото материали по частно гражданско дело №3746/2020г. по описа на
Районен съд Пазарджик. От приетите по делото доказателства се установява
по несъмнен начин гореописаната фактическа обстановка, от която е видно,
че ищцовото дружество е отпуснало на ответницата потребителски паричен
кредит в размер на 2 000.00лв. която сума кредитополучателят е усвоил, което
не се оспорва от ответната страна. При това положение, съдът приема, че на
ответника Б. й е била предоставена заемната сума.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде
валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна
облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави
договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя.
Легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит и по-специално застрахователни премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на
6
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и
му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. Поради това посочването на ГПР в договора за потребителски
кредит е условие за действителността на самия договор, а неспазването му
води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г.
по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по
тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда
без от страните да е наведен такъв довод.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална
дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на
длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл.
10, ал. 1 от ЗПК.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
7
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.
10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в приложение № 1 начин.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа
информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният
лихвен процент – 38,30 %, , посочен е ГПР – 44,98 % и общата сума, дължима
от потребителя.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит
както и на поетите с него права и задължения съдът счита, че същият има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което
неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на
специалния закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за
периода редакция/ в т.см определение №351 от 22.04.2016г на ВКС по
търг.дело №3026/2015г. По спорните между страните въпроси следва да бъде
установено дали е налице валиден обвързващ страните договор като
преценката за това се прави както в съответствие с общите правила на ЗЗД ,
така и с нормите на приложимия ЗПК. Съответствието на договора с
добросъвестното упражняване правата на ответника-кредитор , а оттам и с
добрите нрави се включва в основанията за нищожността му предвидени и по
специалния закон като общо към частно основание за нищожност.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е
налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Трайна и
8
непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договора поради
накърняване на добрите нрави и тя приема , че „добри нрави“по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие , свързано с
относително определени правни норми, при положението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата . Във всеки отделен случай въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното
дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект
съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“ злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода.
В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП се предвиждат критерии, чрез
които може да се установи неравноправния характер на клаузата в договор,
сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:1/
клауза, сключена във вреда на потребителя, 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите и 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл.4, пар.1
от Директива93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, при преценка за неравноправност на
дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или
услугите, за които е сключен договора и да се вземат предвид всички
обстоятелства, довели до сключването му към момента на неговото
сключване.
В раздел трети, именуван “Разходи по кредита“ от сключения между
страните договор за кредит се предвижда задължение на кредитополучателя
да заплаща годишна лихва в размер на 38.30%. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД
предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието на
договора доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и
на добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение на размера на
възнаградителната лихва. При положение, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически , поради което се
9
ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК следва да се приеме, че
максималния размер на лихвата било възнаградителна, било за забава е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Принципно
възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на
заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената за това цена се нарушава принципа на добросъвестност
при участие в облигационните отношения.
Поради това в съдебната практика се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва ,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечените
кредити- двукратния размер на законната лихва/ в този смисъл Решение
№906/30.12.2004г по гр.д.№1106/2003г на ВКС, Решение №378/18.05.2006г по
гр.д.№315/2005г на ВКС, Решение №1270/09.01.2009г по гр.д.№5093/2007г на
ВКС/. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Към
момента на сключване на процесния договор законната лихва е 10%. , при
което уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
38.30% годишно е почти 4 кратно по-висок размер от законната лихва.
По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на
вреди за заемодателя неизпълнение на задълженията на заемателя.
Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер четири пъти над
законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, преполагащ недостиг на
парични средства у едната страна следва да се приеме, че процесната
уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по това
правоотношение. Следователно същата е неравноправна по смисъла на чл.143
от ЗЗП и на това основание нищожна.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
10
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен
само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната
лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9
от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.
Съгласно установена съдебна практика, която се възприема от настоящия
съдебен състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща
двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение №
901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.).
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин
накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по
11
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит
е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата
за договорна лихва има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка. Независимо от принципа на
свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД,
противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени
икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо
отношение страна по нея.
Не би могла да се приложи в случая и разпоредбата на чл.26,ал. 4 от
ЗЗД.Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и годишния процент на
разходите да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или
че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са
включени двете клаузи като се изходи от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по
кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1т.9 и 10
от ЗПК. Предвид на това в случая е неприложима нормата на чл.26, ал.4 от
ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителност на целия договор. В случая следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона , то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК- за определяне на
възнаградителна лихва и годишен процент на разходите.
Когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.
На основание чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По делото е
12
установено, макар и без извършването на съдебноикономическата
експертиза, че кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 2
000.00 лв. Тази сума представлява чистата стойност на кредита по смисъла на
чл. 23 от ЗПК и се дължи на кредитора. От размера на чистата стойност на
кредита следва да бъдат приспаднати направените до момента плащания от
ответника. От приетите по делото доказателства се установява, че
ответницата е платила сумата 284.59лв. /възнаградителна лихва/ и 402.50лв.
/възнаграждение за пакет от допълнителни услуги/, които суми са били
получени от ищеца при начална липса на основание. Предвид изложеното,
направеното от ответника възражение за прихващане следва да бъде уважено.
Тъй като предявеният установителен иск за главница в размер на 1684.94лв.
се явява основателен, от посочената сума следва да се приспадне сумата от
687.09лв. , представляваща получена от ищеца по нищожен договор за кредит
възнаградителна лихва и по възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги.
Следователно в полза на ищеца следва да бъде признато вземане в
размер на разликата от 997.85 лв. Като недължими по силата на чл. 23 от ЗПК
следва да бъдат отречени вземанията за възнаградителна,мораторна лихва и
законна лихва. При така установените факти, се налага изводът, че ищецът е
изплатил по процесния договор в полза на дружеството – кредитодател сума в
общ размер от 687,09лв., която сума следва да се отнесе към погасяване на
главницата, предвид недействителността на договора.
По изложените съображения съдът намира, че искът за главница следва
да бъде уважен до размера от 997.85 лв., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
24.11.2020 г., до окончателното плащане, а за разликата над 997.85 лв. до
предявения размер от 1684.94 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
Акцесорните искове за договорно възнаграждение в размер на 547.14 лв. за
периода от 20.09.2019 г. до 02.10.2020 г. и за мораторна лихва в размер на
278.09 лв. за периода от 21.03.2019 г. до 02.10.2020 г. следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни с оглед установената по делото
недействителност на договора за кредит.
По предявеният осъдителен иск за сумата от 1529.50лв., представляваща
13
неизплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги:
ответната страна е навела доводи за нарушение на разпоредбите на чл.11, т.9
и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК
предвид обстоятелството, че уговорената сума в процесния договор за пакет
допълнителни услуги в размер на 1529.50лв. съставлява скрит добавък към
възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите съгласно чл.19 ,ал.1 от ЗПК. Съдът намира
следното:
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като съгласно ал.4 от
визираната правна норма в сила от 23.07.2014г. и приложима към процесния
договор, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размер на законната лихва по просрочените задължения в левова и
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България . В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, а това са всички разходи
по кредита, включително лихви комисионни , такси и възнаграждения за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни
услуги , свързани с договора за кредит и по –специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. По
отношение на сумата от 1529.50лв., представляваща възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, настоящият съдебен състав счита
клаузата за нищожна поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и добрите
нрави. Налице е противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като включените в
този пакет услуги по своята същност са действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла
на чл.10а, ал.1 от ЗПК, която разпоредба сочи,че това са услуги, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест
по предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
14
възнаградителна лихва на падежа. С този пакет се въвеждат допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 44.98% над
максимално допустимия петкратен размер , определен в чл.19, ал.4 от ЗПК,
който петкратен размер е 50%. С уговарянето на плащане за пакета
допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй
като не съставлява плащане на услуга , а прикрити разходи по кредита, с
които се надхвърлят допустимите разходи по чл.19, ал.4 от ЗПК . Съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. В
противоречие с императивната норма на чл.10а, ал.4 от ЗПК за посочените
допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане , което
потребителят следва да заплати само за възможността за предоставяне на
изброените услуги без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана, което противоречи на принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето и оттам и на добрите нрави, изискващи
потребителят да заплаща за реални услуги, а не за хипотетични.
По този начин размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за пакета от
допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК-за определяне
на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и
след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК
15
във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по
кредита.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни,
освен ако са индивидуално уговорени. Ищецът не твърди, нито сочи
доказателства споразумението за допълнителни услуги да е индивидуално
уговорено, с оглед на което съдът приема същото за нищожно. Нищожните
договори не обвързват валидно страните и не пораждат правни последици,
поради което следва да се отрече правото на ищеца да получи плащане на
възнаграждението за пакета от допълнителни услуги, а исковата претенция
следва да бъде отхвърлена.
По отношение на разноските – На основание чл.78, ал.1 от ГПК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски. При този изход на делото, ответникът Б. следва да бъде осъдена да
заплати на ищцовото дружество сторените по делото разноски съразмерно с
уважената част от исковете. Видно от материалите по делото, ищецът е
направил разноски във връзка с образуването и воденото на ч.гр.дело
№3746/2020г. в размер на 181.88лв. /81.88лв. платена държавна такса и
100.00лв. присъдено възнаграждение от съда/. По гражданско дело
№848/2021г. ищцовото дружество е направило разноски в размер на 196.69лв.
платена държавна такса.
Съгласно разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на
правната помощ, която в чл. 25, т.1, предвижда възнаграждение за исковото
производство– от 100 до 300 лева. Съгласно чл.1 от Наредбата, съдът следва
да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на
извършената работа. Конкретното дело се отличава с фактическа и правна
сложност, проведено е само едно открито съдебно заседание, не е налице
16
голям обем от процесуални действия, които да са били извършени от
страните, като същевременно цената на иска е относително ниска. Съдът като
съобрази посочените обстоятелства, намира, че в полза на ищеца следва да се
определи и присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 200.00
лева.
От така изложеното следва, че общият размер на разноските, сторени от
ищцовото дружество по заповедното и исковото производство е 578.57лв., от
които съразмерно с уважената част от исковете, следва да му се присъдят
141.02лв.
Ответникът също претендира разноски и такива следва да му се присъдят
съразмерно на отхвърлената част от исковете. Предвид изхода на делото , в
полза на адвокат Елена Иванова от АК- Пловдив, със съдебен адрес- гр.
Пловдив, ул. ******** се дължи адвокатски хонорар на основание чл.38 от
Закона за адвокатурата в размер на 409.00лв., както по заповедното, така и по
исковото производство. Предвид обемът на извършените от процесуалния
представител на ответника процесуални действия, доказателствата, събрани
по делото, включително и въпросите, обсъждани въз основа на направените
от ответната страна възражения, делото се явява сравнително сложно от
фактическа и правна страна, поради което съдът намира, че размерът на
адвокатското възнаграждение се явява справедлив и същият не е
прекомерен.
Така мотивиран Районен съд – Пазарджик
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.
СТ. Б., ЕГН-********** от гр. Пловдив, ул. „********, обл.Пловдив, дължи
на „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление град София, бул.“България“№49, бл.53 Е, вх.В, ет.7,
представлявано винаги от двама от управителите С. Н. Н., Я. Я. Ч., Ц. Г.а С.
и Я. К. Ч., сумата от 997.85 лв. /деветстотин деветдесет и седем лева и
осемдесет и пет стотинки/, представляваща чистата стойност на кредита по
17
Договор за потребителски заем №30035181028 от 18.02.2019г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда –24.11.2020 г., до окончателното изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№3746/2020г. по описа на Районен съд – Пазарджик, като ОТХВЪРЛЯ иска
за главница за разликата над 997.85 лв. до предявения размер от 1684.94 лв.,
както и исковете за съществуване на вземане за възнаградителна лихва в
размер на 547.14 лв. за периода от 20.09.2019 г. до 02.10.2020 г. ; за мораторна
лихва в размер на 278.09 лв. за периода от 21.03.2019 г. до 02.10.2020 г. и за
законна лихва в размер на 54.28лв. за периода от 02.10.2020г. до 23.11.2020г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. №3746/2020г. по описа на Районен съд – Пазарджик, като
неоснователни и недоказани.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление град София,
бул.“България“№49, бл.53 Е, вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от
управителите С. Н. Н., Я. Я. Ч., Ц. Г.а С. и Я. К. Ч., против М. СТ. Б., ЕГН-
********** от гр. Пловдив, ул. „********, обл.Пловдив,
иск за заплащане на сумата от 1529,50 лв., представляваща неизплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по Договор за
потребителски заем №30035181028 от 18.02.2019г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение /24.11.2020 г./ до окончателното плащане, за която сума е
отказано издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3746/2020 г. по описа
на Районен съд – Пазарджик,като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА М. СТ. Б., ЕГН-********** от гр. Пловдив, ул. „********,
обл.Пловдив, да заплати на „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК *********
със седалище и адрес на управление град София, бул.“България“№49, бл.53 Е,
вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С. Н. Н., Я. Я.
Ч., Ц. Г.а С. и Я. К. Ч., сумата в общ размер на 141.02лв /сто четиридесет и
един лева и две стотинки/- сторени от ищеца разноски по ч.гр.дело
№3746/2020г. по описа на РС-Пазарджик и по гр.дело №848/2021г. по описа
на РС-Пазарджик, на осн.чл.78,ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете.
18
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град София, бул.“България“№49, бл.53 Е,
вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С. Н. Н., Я. Я.
Ч., Ц. Г.а С. и Я. К. Ч., да заплати на адвокат Е.Г. Иванова от АК- Пловдив,
личен №**********, със съдебен адрес- гр. Пловдив, ул. ********, обл.
Пловдив , на основание чл.38, ал.1 от ЗАдв., адвокатско възнаграждение в
размер на 818.00 лв. /осемстотин и осемнадесет лева/
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
19