Р Е Ш Е Н И Е № ..............
гр.
София, .....03.2021
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария
Богданова в. гр. д. № 538 по описа за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 254495 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 52804/2016 г. на Софийски районен
съд, I ГО, 40-ти състав, са отхвърлени изцяло като неоснователни предявените от
В.В.В. срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) и Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи – гр. Ловеч (ОДМВР – гр. Ловеч) субективно
съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. трето ЗОДОВ за
осъждане на ответниците да заплатят на ищеца в условията на солидарност сумата
от 3000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от
500,00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответниците
на ищеца в резултат на повдигнатото срещу последния наказателно обвинение,
производството по което било прекратено, тъй като деянието не представлявало
престъпление, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на
подаване на исковата молба – 19.09.2016 г. – до окончателното им изплащане.
Въззивникът
В.В.В. заявява, че първоинстанционното решение било неправилно, поради
допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради
необоснованост. Изложени са доводи в подкрепа на така релевираните твърдения и
е отправено искане за отмяна на решението, съответно – за уважаване в цялост на
исковите претенции. Във въззивната жалба са направени доказателствени искания
на основание чл. 266, ал. 3 ГПК за изготвяне на съдебно-психологическа
експертиза и разпит на свидетел. Претендират се разноски за двете съдебни
инстанции.
В
законоустановения срок не са постъпили отговори от въззиваемите ПРБ и ОДМВР –
гр. Ловеч.
В
съдебно заседание ПРБ оспорва въззивната жалба. Моли съдът да потвърди
първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно и поставено при
спазване на материалния закон, в съответствие с доказателствата по делото и при
недопускане на съществени нарушение на процесуалните правила. Счита, че не било
налице незаконно обвинение, тъй като за деянието, за което било повдигнато обвинението,
било наложено наказание по реда на Указа за борба с дребното хулиганство
(УБДХ). Освен това, не били налице неимуществени вреди, евентуално – причинна
връзка между тях и повдигнатото обвинение, доколкото по същото наказателно
производство ищецът бил признат за виновен и осъден със сключено споразумение
за друго престъпление. Възразява срещу претенцията на ищеца за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, тъй като не било
доказано плащане на такива.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, а относно правилността намира следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран със субективно и обективно съединени искове с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 3 ЗОДОВ, с които ищецът В. претендира ответниците
ПРБ и ОДМВР – гр. Ловеч да бъдат осъдени да му заплатят в условията на солидарност
обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди, настъпили в
резултат на незаконно повдигнато обвинение срещу него, както и законната лихва
върху тези суми, считано от датата на подаване на искова молба до окончателното
им изплащане.
За
основателността на предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. трето ЗОДОВ
е необходимо да се установят следните обстоятелства: 1) срещу ищеца да е
повдигнато обвинение за извършено престъпление; 2) наказателното производство по повдигнатото обвинение да е
прекратено, поради това, че извършеното не съставлява престъпление; 3) във
връзка с обвинението да са настъпили описаните от ищеца неимуществени вреди,
както и 4) имуществени вреди, представляващи заплатени от ищеца разходи за възнаграждение
на адвокат, ангажиран със защитата му в наказателното производство.
По
отношение на искането за присъждане на законна лихва върху претендираното,
следва да се установи, че актът за прекратявана на наказателното производство е
влязъл в сила преди подаване на исковата молба (арг. т. 3 Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС).
Видно
от приложеното по делото Постановление за привличане на обвиняем от 05.08.2014
г. (л. 57 от досъд. пр. № 52/14 г.), постановено по досъдебно производство №
52/14 г. по описа на РУ МВР – гр. Угърчин, ищецът е привлечен като обвиняем за
две деяния:
- за
това, че на 25.06.2014 г. в бивш стопански двор в село Драгана, област Ловеч,
отказал да представи документ за самоличност, отправил реплики по отношение на
трима полицейски служители на РУП – гр. Угърчин – В. М., Н. П. и Ц. С., дърпал
първия в областта на ръкава на униформата и го бутнал в гърдите, с което
осъществил състава на престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 НК
(хулиганство), и
- за
това, че по-късно на същия ден – 25.06.2014 г. – в полицейския автомобил е нанасъл
удар с крак в областта около дясното ухо на полицейския служител Виктор Мяшков,
с което осъществил състава на престъпление чл. 130 НК (лека телесна повреда).
С
Постановление от 21.04.2015 г., в сила от 04.05.2015 г. (л. 12 от н.о.х.д. №
402/15 г.), постановено по досъд. пр. № 52/14 г. по описа на РУ МВР – гр.
Угърчин, гореописаното наказателното производство срещу ищеца е прекратено в
частта относно обвинението по чл. 325 НК, тъй като деянието не съставлява
престъпление (на основание чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. второ НПК). Наказателното
производство е продължило по обвинението за престъпление по чл. 130 НК, като е
приключило със споразумение от 22.07.2015 г., постановено по н.о.х.д. №
402/2015 г. по описа на Районен съд – Ловеч, по силата на което В.В. се е
признал за виновен в причиняването на лека телесна повреда на полицейски
служител.
От така
посочените обстоятелства се установява наличието на първите две предпоставки за
уважаване на искова претенция, а именно повдигане на обвинение срещу ищеца и
прекратяване на производството по същото, поради това, че извършеното не
съставлява престъпление.
В тази
връзка, настоящият въззивен състав намира за неоснователно твърдението на ПРБ,
че не било налице „незаконно обвинение“ като елемент от фактическия състав на
предявения иск, защото за деянието, за което
било прекратено процесното наказателното производство, на ищеца било наложено
административно наказание по реда на УБДХ. На
първо място, обвинението се определя като „незаконно“, когато основанието, на
което е прекратено наказателното производство, е посочено сред изброените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предпоставки за
ангажиране на отговорността на държавата за вреди при прекратяване на
наказателното производство. Това са хипотезите на чл. 24, ал.1, т. 1 НПК –
когато деянието не съставлява престъпление, не е извършено от обвиняемия или е
налице недоказаност на обвинението (така в т. 7 от Тълкувателно решение № 3
от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС). Видно от
съдържанието на гореописаното постановление, производството срещу ищеца е
прекратено, тъй като прокурорът е счел, че извършеното не съставлява
престъпление. Следователно, доколкото производството е прекратено на едно от
визираните в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ основания, то обвинението може да се
определи като „незаконно“. Действително, с Решение № 231/26.06.2014 г.,
постановено по н.а.х.д. № 764/14 г. по описа на РС – гр. Ловеч (л. 12 от
н.а.х.д. № 762/14 г.), на ищеца е наложено административно наказание
глоба в размер на 500,00 лева за това, че на 25.06.2014 г. около 20:00 часа в
село Драгана, общ. Угърчин, в стопански двор, е извършил непристойни действия –
употребил ругатни, псувни и др. неприлични изрази, и отправил закана за
саморазправа спрямо полицейски служители, с което е осъществил състава на чл.
1, ал. 2 УБДХ. Видно от приложената преписка по н.а.х.д. № 764/14 г. обаче,
това производство е приключило с краен съден акт на 26.06.2014 г., т. е. преди
05.08.2014 г. – датата, на която ищецът е привлечен като обвиняем по досъд. пр. № 52/14 г. за извършване на
престъпление по чл. 325 НК. Следователно, органите на досъдебното производство
е следвало да съобразят обстоятелството, че спрямо конкретното деяние вече е
било проведено административно-наказателно производство, в рамките на което
действията на ищеца са квалифицирани не като престъпление, а като дребно
хулиганство, признато за такова с влязло в сила съдебно решение. Тази
характеристика на деянието и забраната за второ наказателно преследване за едно
и също деяние (приниципът
non bis in idem) са станали основание
образуваното като второ по ред наказателно производство да бъде прекратено по
реда на чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. второ НК – тъй като деянието не съставлява
престъпление. С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че е налице и втората
предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата.
Следващият
елемент от фактическия състав на предявения иск е наличието на вреди, настъпили
в резултат на незаконното обвинение.
Относно
претенцията за неимуществени вреди:
При
незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната
сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това принципно води до
настъпване на отрицателно изменение в емоционалното състояние на ищеца,
изразяващо се в стрес, тревога и неудобство, изпитани в хода на наказателното
производство, които представляват неимуществени вреди, пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение. Освен това се приема, че не е в тежест на
ищеца да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание. Доказани ли са
увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и
съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка, ръководейки се от
принципа за справедливост (чл. 52 ЗЗД).
Следва
да се посочи, че определянето на обезщетението по справедливост не е абстрактно
понятие, като по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът е необходимо да
съобрази цялостното негативно отражение на незаконното обвинение върху
неимуществената сфера на ищеца, като се вземат предвид: тежестта на
повдигнатото обвинение; продължителността и интензитета на въздействие, което е
имало проведеното наказателното
производство върху него – извършените процесуални действия с негово участие,
взетите мерки за неотклонение; наличието на трайни последици върху физическото,
психическото и социалното му благополучие.
Съгласно
дефиницията за тежко престъпление в чл. 93, т. 7 НК, това е престъпление, за
което по закон е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години,
доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. За престъплението, по което срещу
ищеца е повдигнато обвинение по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 НК, в закона се
придвижа наказание лишаване от свобода до 5 години. Следователно престъплението
не е тежко.
Продължителността
на релевантното за казуса наказателното производство се определя от датата на
привличане на ищеца като обвиняем до влизане в сила на постановлението за
прекратяване на наказателното производство. Ищецът е привлечен като обвиняем за
извършване на престъпление по чл. 325 НК на 05.08.2014 г., а постановлението за
прекратяване на производството е влязло в сила на 04.05.2015 г., тоест наказателното
производство срещу ищеца по чл. 325 НК (включващо в досъдебна фаза провеждането
на действия по разследването както по
обвинението по чл. 325 НК, така и по чл. 130 НК; внасяне на обвинителен акт в
съда; връщане на делото за отстраняване на процесуално нарушение; извършване на
допълнителни действия по разследването; постановяване на акта за прекратяване
на наказателното производство по чл. 325 НК; изтичане на законоустановения срок
за влизането на акта в сила) се характеризира със сравнително кратката
продължителност от девет месеца.
През
този период във връзка с повдигнатото обвинение по чл. 325 НК с участието на
ищеца са извършени следните процесуални
действия: в досъдебната фаза – два пъти е привличан като обвиняем – на
05.08.2014 и на 26.08.2014 г. (л. 57 и л. 65 от досъд. пр. № 52/14 г.);
съответно на същите дати са провеждани и разпити с негово участие, на които
ищецът е упражнил правото си да не дава обяснения; четири пъти му е предявявано
разследването (л. 64, л. 68, л. 84, л. 156); в съдебна фаза – връчен му е обвинителен
акт; ангажиран е лично в едно открито съдебно заседание, по време на което
процесуални действия спрямо него не са извършвани, а съдебното производство е
прекратено и делото е върнато на досъдебна фаза за отстраняване на процесуални
нарушения. С постановление за привличане на обвиняем от 05.08.2014 г. (л. 57)
във връзка с повдигнатите обвинения по чл. 325 НК и по чл. 130 НК спрямо ищеца
е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, изразяваща се в задължение
същият да не сменя постоянния си адрес и да се явява при призоваване. Следва да
се отчете, че макар тази мярка за неотклонение да ограничава правата на ищеца,
то по своя характер последната не е в състояние да влияе съществено върху
начина му на живот, поради което въззивният съд приема, че не е от естество да
допринесе значително към негативните изживявания на ищеца, свързани с
проведеното производство срещу него. Освен това, мярката за неотклонение не
може да се определя изцяло като неправомерна последица от незаконното
обвинение, тъй като по обвинението по чл. 130 НК ищецът е признат за виновен и
осъден на „пробация“ въз основана на одобрено от съда споразумение (л. 53 от
н.о.х.д. № 402/15 г.).
За да
се установи конкретното отражение на обвинението върху личността на ищеца, пред
първоинстанционния съд е разпитан свидетелят А. В. (л. 94 от
първоинстанционното дело). Свидетелят посочва, че се познава с ищеца от 2005 г.
(още преди процесното наказателно производство), заедно имали общи бизнес
проекти и семейни контакти. Имал наблюдение върху ищеца и относно настъпването
на промяната в емоционалното му състояние и личен живот в резултат на
незаконното обвинение. В показанията си обаче свидетелят описва събитията,
които се твърди да са оказали силно отражение върху ищеца, в различна последователността
от установената по делото. Според описаната от свидетеля Викилев хронология,
след наложеното административно наказание (по реда на УБДХ) и одобреното от
съда споразумение (за престъпление по чл. 130 НК), ищецът се успокоил, затова
бил изненадан, когато през 2015 г. му било повдигнато повторно обвинение за
извършване на престъпление по чл. 325 НК. В действителност, на 26.06.2014 г. на
ищеца е наложено административно наказание по реда на УБДХ, след това на
05.08.2014 г., а не през 2015 г., ищецът е привлечен като обвиняем за
престъпление по чл. 325 НК и по чл. 130 НК, а производството по чл. 325 НК е
прекратено с постановление от 21.04.2015 г. Едва след това, на 22.07.2015 г.
ищецът е признат за виновен и осъден за извършване на престъпление по чл. 130 НК въз основа на одобреното от съда споразумение. В тази връзка, настоящият
състав споделя изводите на първоинстанционния съд и приема, че показанията на
свидетеля не могат да се приемат като доказателство за емоционалното състояние
на ищеца през процесния период, доколкото свидетелят възпроизвежда невярно
последователността на релевантните събития, чието отражение върху ищеца следва
да се установи.
С определение
от 16.04.2018 г. (л. 12 от делото на СГС) на основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният
съд е уважил доказателственото искането на въззивника и е допуснал изготвянето
на съдебно-психологическа експертиза и провеждането на разпит на свидетел за
установяване на претърпените от ищеца в резултат на процесното деяние
неимуществени вреди.
Според
допуснатата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК съдебно-психологическа експертиза,
в резултат на събитията от 25.06.2014 г., описани от ищеца (задържането му, упражняването на
физическо и психическо насилие върху него от органи на реда) последният бил и продължавал да бъде в
състояние на висока степен на тревожност и безпокойство. Тези последици за
психическото му състояние, което се определяло като изключително тревожно,
вписващо се в картината на пост-травматично стресово разстройство, били в
причинна връзка с „действията и бездействията на ответника“. Разглежданият в
заключението на вещото лице въпрос как „събитията
от 25.06.2014 г.“ са се отразили върху емоционалното състояние на ищеца,
обаче, не дава отговор как незаконното обвинение е повлияло върху него,
доколкото експертизата не е изследвала личността на ищеца в периода от
05.08.2014 г. (датата на привличането му като обвиняем за престъпление по чл.
325 НК) до 04.05.2015 г. (датата на влизане в сила на постановлението за
прекратяване на наказателното производство срещу ищеца по чл. 325 НК). Освен
това следва да се отчете, че нито в проведените наказателни производства срещу
ищеца (административно-наказателно по реда на УБДХ, наказателно – във връзка с
престъпления чл. 325 НК и чл. 130 НК), нито в производството по ЗОДОВ са
ангажирани доказателства за упражнено на 25.06.2014 г. от органите на реда
насилие върху него. Предвид изложеното, въззивният състав не кредитира
заключението на съдебно-психологическа експертиза.
Пред
настоящата инстанция на основание чл. 266, ал. 3 ГПК е допуснат разпит на
свидетелката Х. М. (л. 26 от делото на СГС). Тя посочва, че била стажант в
кантората на ангажирания от ищеца защитник в процесното наказателно
производство – адв. В. (процесуален
представител на ищеца и в производство по ЗОДОВ) и имала преки впечатления от
отражението на незаконното обвинение върху психиката на ищеца. Свидетелката разказва,
че ищецът бил разстроен, понеже имало вероятност да бъде наказан два пъти за
едно и също деяние, притеснявал се, не можел да спи, тревожил се, че жена му
можела да го напусне, зъбите му започнали да падат. Свидетелката следяла
развитието на наказателното производство и дори пътувала с ищеца и адв. В. до гр. Угърчин и гр. Ловеч във връзка с делото.
Последно видяла ищеца „може би през 2016
г.“, за да му каже, че „най-накрая са
го оправдали“. Свидетелката продължава да работи при процесуалния
представител на ищеца и към датата на откритото съдебно заседание пред
въззивния съд, което се потвърждава от отбелязванията по делото и в контролния
талон, от които се установява, че младши адвокат М. подпомага адв. В. в работата му по настоящото дело, правейки
справки и получавайки книжа от името на ищеца. Предвид посоченото, на основание
чл. 172 ГПК, показанията на свидетелката следва да се преценяват, с оглед
възможната нейна заинтересованост, във връзка с всички останали доказателства
по делото. Съгласно установената фактическа обстановка, ищецът не е оправдан с
присъда по повдигнатото обвинение – както посочва свидетелката, а
производството срещу него е прекратено с прокурорско постановление. Въпреки невярното
отразяване на това обстоятелство, съдът намира, че свидетелката дава конкретна
информация, базирана на преките ѝ лични възприятия, за изпитвани от ищеца
тревоги и притеснения в резултат именно на процесното незаконно обвинение. Поради
тази причина нейните показания следва да бъдат кредитирани като доказателство
за търпени от В.В. неимуществени вреди, причинени му от предприетите срещу него
незаконни действия от страна на ответниците.
Макар единствено
показанията на свидетелката М. да установяват релевантни обстоятелства за
породени в ищеца неблагоприятни емоционални състояния, съдът намира, че такива
действително са претърпени от В.. Съгласно актуалната практика на ВКС относно
дела по ЗОДОВ, неимуществените вреди се изразяват в накърняването на
неимуществени права, блага или правнозащитими интереси (нравствени, емоционални, психически,
психологически терзания на личността; накърнена чест, достойнство, добро име в обществото). При доказването на вредите
съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване
наличието на подобно увреждане, в рамките на обичайното за подобни случаи.
Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето,
незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се
унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и
нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Ако по
делото са установени увреждащите действия и бездействия, искът е доказан по
своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка.
Не е необходимо дори събирането на доказателства, ако посредством един
логически извод могат да се разкриват явления от действителността, затова при
наличие на някое от основанията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, върховната съдебна
инстанция приема, че без съмнение за ищеца са произтекли неимуществени вреди,
чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Предвид изложеното, се налага заключението, че в резултат на повдигнатото незаконно
обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди – стрес, тревога и неудобство,
свързано с необходимостта да участва в процесуални действие в хода на
наказателното производство. Тези негативни последици обаче не надвишават
обичайните при наличие на обвинение в престъпление. Този извод се подкрепя от
факта, че ищецът не е обвинен за извършване на тежко престъпление,
продължителността на наказателното производство от девет месеца се определя
като кратка, спрямо него не са извършвани процесуално-следствени действия (възползвал
се е от правото си да откаже да даде обяснения), като през тези девет месеца
ищецът е ангажиран от органите на досъдебното производство и съда общо пет дни,
спрямо него е взета най-леката мярка за неотклонение. Не са установява и настъпването
на трайни последици за физическото, психическото и социално благополучие на
ищеца. Освен това следва да се отчете, че преживените от ищеца стрес и тревога,
настъпили като последица от гореизброените фактори, не се дължат в пълен обем
на незаконното обвинение по чл. 325 НК, но и на повдигнатото в хода на същото
наказателното производство срещу ищеца обвинение по чл. 130 НК, по което
последният е признат за виновен и осъден. При отчитане на всички тези критерии
съдът намира, че справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени
вреди е в размер на 500,00 лева, до която сума
искът следва да се уважи и да се отхвърли за разликата над пълния предявен
размер от 3000,00 лева.
По претенцията за имуществени вреди:
Заплатеното
от незаконно обвинения адвокатско възнаграждение в наказателното производство е
имуществена вреда и подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. В настоящия
случай към доказателствата по делото (л.
56 от досъд. пр. № 52/14 г.) е приложен договор за правна защита и съдействие
от 05.08.2014 г. със страни ищеца и упълномощения от него адвокат (адв. В.) в процесното наказателно производство с
уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лева, платимо в срок до
15.08.2014 г. Разписка за последвалото плащане е представена в хода на първоинстанционното
производство (л. 92 от първоинстанционното дело). С документа адв. В. удостоверява,
че на 10.05.2014 г., въз основа на договора за правна помощ с ищеца, обвиняем
по досъд. пр. 52/14 г., е получил договорения хонорар в размер на 500,00 лева.
Въззивният съдът приема представения документ за доказателство за извършено
плащане от ищеца, като намира за неоснователно възражението, че не се
установява причинна връзка между заплащането на сумата и намаляването на
патримониума на ищеца. Въпреки това, както бе посочено, по досъд. пр. 52/14 г.
срещу ищеца са повдигнати две обвинения, само едно от които е незаконно.
Доколкото в договора не е уточнено каква част от хонорара се дължи за всяко
обвинение, въззивният съд приема, че само половината от заплатената сума –
250,00 лева – следва да се приеме като имуществени вреди, претърпени от ищеца и
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с незаконно
повдигнатото обвинение. Следователно, основателна се явява претенцията на ищеца
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 250,00 лева, до
която сума искът следва да се уважи и да се отхвърли за разликата до пълния
предявен размер от 500,00 лева.
Постановлението
за прекратяване на наказателното производство е влязло в сила на 04.05.2015 г.,
от който момент е дължима и лихва за забава върху обезщетението за претърпени
от ищеца вреди. Ищецът претендира лихва за забава от по-късен момент –
19.09.2016 г. – датата на подаване на искова молба, поради което и с оглед
диспозитивното начало в граждански процес, искането за присъждане на лихва за
забава върху обезщетението за неимуществени вреди следва да се уважи, считано
от 19.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.
По
отношение на пасивната материалноправна легитимация на ответниците – ПРБ и
ОДМВР – гр. Ловеч:
Съгласно
чл. 2, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите
органи, прокуратурата или съда, чрез съответните органи, чиито незаконни
актове, действия или бездействия са причинили вредите. В хода на настоящото
исково производство се установи, че в случая вредите за ищеца са настъпили в
резултат на незаконно повдиганото обвинение срещу него.
Доколкото
съгласно чл. 136 ал. 1, чл. 137, вр. чл. 138, ал. 1, т. 1 от Закона за
съдебната власт (ЗСВ) ПРБ е единна
структура, която като юридическо лице се ръководи и представлява от
главния прокурор, то именно ПРБ, а не отделните прокуратури, които съществуват
на територията на страната, е материално легитимирана да отговаря за вредите,
причинени на ответника във връзка с незаконното обвинение.
Съгласно
чл. 127, т. 1 - 3 от Конституцията на Република България (КРБ), прокуратурата
ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане,
привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа
обвинението по наказателни дела от общ характер. Освен това, съгласно чл. 46,
ал. 2, чл. 196 и чл. 197 НПК прокурорът има ръководно-решаващи функции във
фазата на досъдебното производство. На него се докладват предприетите действия
от органите на досъдебното производство и неговите разпореждания са
задължителни за тези органи. Предвид изложеното, с оглед ръководната функция на
прокуратурата във фазата на досъдебното производство, въззивният съд намира, че
ОДМВР – гр. Ловеч не следва да носи отговорност за претърпените от ищеца
неимуществени и имуществени вреди. Аргумент в подкрепа на това заключение се
съдържа в т. 10 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д.
№ 3/2004 г. на ОСГК, съгласно която органите на прокуратурата и следствието не
носят самостоятелна отговорност за вредите, настъпили в резултат на незаконно
действие или акт, които са осъществени по тяхно нареждане, защото хипотезите на
тяхната отговорност са изчерпателно изброени в чл. 2, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ, а наличието на вреди от такива актове
и действия се преценява при определяне глобалния размер на обезщетението, което
се присъжда на основание чл. 2 ЗОДОВ. С оглед така установеното в посочения
тълкувателен акт, се налага изводът, че в разглеждания случай единствено ПРБ
може да носи отговорност на основание чл. 2, т. 3 ЗОДОВ за причинените на ищеца
вреди в резултат на незаконно повдигнатото му обвинение, като отделните
действия на органите на досъдебното производство в рамките на образувания
наказателен процес следва да се преценяват само при определянето размера на дължимото от ПРБ
обезщетение. Предвид изложеното, не може да се приеме, че спрямо двамата
ответници са налице предпоставките по чл. 53 ЗЗД за солидарното им осъждане,
тъй като отговорността за настъпването на процесните вреди се носи единствено
от ПРБ. Следователно единствено тя следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
сумата от 500,00 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и 250,00 лева –
обезщетение за имуществени вреди, ведно със законна лихва върху двете суми,
считано от 19.09.2016 г. до окончателното им изплащане.
Тъй
като изводите на първоинстанционния и въззивния съд частично съвпадат, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете срещу ПРБ са
отхвърлени за разликата над 2500,00 лева до сумата от 3000,00 лева –
обезщетение за неимуществени вреди, и за разликата над сумата от 250,00 лева до
сумата от 500,00 лева – обезщетение за имуществени вреди, а в останалата част
следва да се потвърди.
По
разноските:
Предвид
частичната отмяна на решението на първоинстанционния съд, въззивният съд следва
да се произнесе и по отговорността за разноски пред първата инстанция:
На
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца следва да се присъдят заплатените пред
първата инстанция държавни такси изцяло, а адвокатското възнаграждение – съразмерно
с уважената част от исковете.
Ищецът претендира
присъждането на заплатените държавни такси в първоинстанционното производство в
размер 20,00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лева, съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК (л. 93 от делото на СРС). Искането за присъждане
на държавната такса се доказва изцяло в претендирания размер от 20,00 лева (л.
22 от делото на СРС и л. 37 от ч.гр.д. № 14804/16 г. по описа на СГС). Доказва се
и заплащането на сумата от 500,00 лева – адвокатско възнаграждение пред първата
инстанция (л. 21 от делото на СРС), като съдът намира за неоснователно възражението
на ПРБ за прекомерност. Заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение от
500,00 лева надхвърля минималния размер от 475,00 лева (изчислен съгласно чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към ред. ДВ, бр. 28 от 2014 г., действаща към дата
на сключване на Договора за правна защита и съдействие 15.09.2016 г.), но едва
с 5%, поради което не може да се определи като прекомерно. Така, съразмерно с
уважената част от исковете, на ищеца следва да се присъди сумата от 107,14
лева, представляващо заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция,
и 20,00 лева за заплатена държавна такса.
Ответниците
не претендират разноски, поради което и такива не следва да им се присъждат.
По
разноските във второинстанционното производство:
Въззивникът
претендира присъждането на заплатена държавна такса във въззивното производство
в размер 10,00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00 лева,
съгласно представения списък по чл. 80 ГПК (л. 20 от делото). Доказани са
разноски за държавна такса в размер на 5,00 лева (л. 8 от делото), като за
разликата до претендираната сума от 10,00 лева не са представени доказателства.
Съдът намира за неоснователно направеното в о.с.з. пред въззивната инстанция
възражение от ПРБ (л. 28 от делото), че въззивникът не е доказал заплащане на
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Съгласно разясненията,
дадени в т. 1 от Тълкувателно решение
№ 6/2012 г. по т.д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, в договора за правна помощ
следва да бъде указан видът на плащането – в брой или по банков път. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, това следва да бъде отразено в договора,
който в този случай има характер на разписка, с която се удостоверява, че клиентът
е заплатил договореното адвокатското възнаграждение. Липсата на това уточнение
е пречка договорът да бъде приет като разписка, респектвино – като доказателство
за извършеното плащане. В настоящия случай по делото е приложен договор за
правна защита и съдействие (л.19 от делото), в който между ищеца и
упълномощения от него адвокат е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на
1000,00 лева, като е отбелязано, че възнаграждението е заплатено при подписване
на договора. Действително, не е посочен конкретно видът на плащане, но
съдебната практика е константна в становището си, че такова отбелязване следва
да се приеме като доказателство за извършено плащане в брой при сключването на
договора за правна защита и съдействие. От така платения хонорар на ищеца
следва да се присъди сумата от 214,28 лева, съобразно уважената част от
исковите претенции.
Съгласно
чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ПРБ следва да бъде осъдена да заплати на съда разноските
за съдебно-психологическата експертиза пред въззивна инстанция в размер на
200,00 лева.
Въззиваемите
не претендират разноски, поради което и такива не следва да им се присъждат.
С оглед
цената на предявените искове, решението не подлежи на обжалване – арг. чл. 280,
ал. 2, т. 3, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 254495 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 52804/2016 г. на
Софийски районен съд, I ГО, 40-ти състав, в
частта, в която са отхвърлени предявените от В.В.В. срещу Прокуратурата на
Република България обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1,
т. 3, предл. трето ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на
ищеца разликата над сумата от 2500,00
лева до пълния предявен размер от 3000,00 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, и разликата над сумата от 250,00 лева до пълния предявен
размер от 500,00 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответника на ищеца в
резултат на повдигнатото срещу последния незаконно обвинение за извършване на
престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, образуваното за което досъдебно производство
№ 52/2014 г. по описа на РУ на МВР – гр. Угърчин е прекратено с влязло в сила постановление
от 21.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба – 19.09.2016 г. –
до окончателното им изплащане, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на
Република България, с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на В.В.В., ЕГН: **********,
със съдебен адрес ***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. трето ЗОДОВ сумата от 500,00 лева (петстотин лева), представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, и сумата от 250,00
лева (двеста и петдесет
лева), представляваща
обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответника на ищеца в
резултат на повдигнатото срещу него незаконно обвинение за извършване на
престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, образуваното за което досъдебно производство
№ 52/2014 г. по описа на РУ на МВР – гр. Угърчин е прекратено с влязло в сила
постановление от 21.04.2015 г., ведно
със законната лихва върху тези суми, считано от
датата на подаване на исковата молба – 19.09.2016 г. – до окончателното им
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 254495 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 52804/2016 г. на
Софийски районен съд, I ГО, 40-ти състав, в
останалата му част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република
България, с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на В.В.В., ЕГН: **********, със съдебен адрес ***, на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата от 20,00
лева (двадесет лева) – държавна такса в първоинстанционното производство, и сумата от 107,14 лева (сто и седем лева и четиринадесет
стотинки) – адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство,
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република
България, с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на В.В.В., ЕГН: **********, със съдебен адрес ***, на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата от
5,00 лева (пет лева) – държавна такса във въззивното производство, и сумата от 214,28 лева (двеста
и четиринадесет лева и двадесет и осем стотинки) – адвокатско възнаграждение във въззивното производство, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република
България, с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата от 200,00 лева (двеста лева) – разноски, сторени във въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: